ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (633.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (633.)

   Най-съкровеното се вижда само със сърцето, най-същественото е невидимо... – Антоан дьо Сент Екзюпери (1900-1944) 

ТЕХНОЛОЗИ НА ВЛАСТТА (1.)

    08.10.1998.

  Внучката Невена навършва днес четири годинки. Още се питам какво общо имам с това своенравно момиченце. Виждам, че е "отворено", любознателна душица, но не ми никак харесва, че отрано се е научила да се налага над онези баба и дядо. Нашите комуникации с невръстната госпожица засега са объркани, неясни, грапави. "Обичаме се" е силно да се рече, но и двамата май усещаме, доколкото разбирам нейното мило кокетство, притворство и скрит интерес, че от застиналите ни отношения след време може и да избуи нещо силно и ясно очертано. Няма начин – повтарям си, няма начин, нали е моя кръв, мое семе! Като си давам сметка, че в гените й се плискат послания и от потомствената моя памет... Бр-р-р!

     09.10.1998. 

  Има дни, когато всичко, което дотук съм писал, ми се струва безсмислено и суетно. Никаква съпротива... Няма ни възражения, нито отрицания. Замахваш с рапирата и тя потъва в желе от апатия, леност, безмълвие. Но не е тишина продуктивна, а вид овче щастие, което емен-емен и да ме залее... Не е ли това ситното плетиво на собствената ми посредственост!

  В книгата на Абдурахман Авторханов "Технология на властта" том II, цитат от Ницше ме хвърля в потрес, откривам бездна – по крайчеца на страховита пропаст сякаш съм вървял, ала ето, че се явява Спасителят в ръжта от метафора на Джеръм Селинджър, заимствана от шотландския бард Робърт Бърнс. Ей ти, момченце, което безгрижно си играеш в цъфналата ръж, дали би оцелял дотук, ако не пърхаше твоят ангел небесен над кратуната ти рошава? Защо си на белия свят! И не са ли напразни усилията ти да подредиш някак хаоса от впечатления?

  И как се смиряват самонадеяните ни пози в унили, уж човеколюбиви сенки! Остава единствено хвалбата, че някога, е-ех, да речем, преди хиляда години... нещичко рязко и значително и ти си сторил. Пак сладки лъжи!

  За да се създаде една светиня, трябва да се унищожи друга светиня, това е законът – цитира Ницше авторът на "Технология на властта". И по-нататък: Не се оставяйте да ви заблудят – "великите умове" са скептици. Мощта и свободата, които произтичат от силата и свръх-силата на ума, се доказват чрез скепсис. За основни неща (отношение към ценност и неценност) хората на убеждението не могат дори да бъдат вземани под внимание. Убежденията са затвор. (...) Свободата от всевъзможни и разни убеждения принадлежи на силната страна. Всяка страст, основа и власт на битието, още по-ясно и деспотично отколкото е самата, взема целия му интелект в служба (на делото). (...)

  Далече се стига само по пътя на убеждението. Великата страст има нужда да ползва убеждението, но тя не му се подчинява, тя умее да е суверенна. Обратно – нуждата от вяра към безусловното да или не е необходимост на слабостта. "Човекът на вярата", всеки "вярващ" неизбежно е зависим, който не може да поставя цел. "Вярващият" не принадлежи на себе си, може да бъде само средство, нуждае се от някой, който да го използва. Неговият инстинкт оказва особена почест към морала на самоотрицанието. Всяка вяра е самоотрицание, само-отчуждение. "Вярващият" не може да мисли кое е "истинно" и кое "неистинно" – мислите и оправданията в това отношение би станали причина за незабавната му погибел. Патологичната обусловеност на неговата оптика прави от убедените хора фанатици – Савонарола, Лутер, Русо, Робеспиер, Сен Симон са антиподи на силния, станал свободен дух – макар великата позиция на тези болни мозъци, тези епилептици на понятието, да въздейства върху масата... (Вж. цит.съч., с. 28-29 и по-нататък, с. 30.)

  "Ще дойде ден – твърди Ницше, – когато с името ми ще се свързва нещо чудовищно – кризата, подобна на каквато е нямало на Земята, най-голямата колизия на съвестта, решението, насочено срещу всичко, в което досега са вярвали, очаквали са и смятали за свещено. Тогава понятието "политика" ще се превърне в духовна (идеологическа – бел.м., tisss) война, всички механизми на власт в старото общество ще бъдат вдигнати във въздуха – те винаги са се крепели върху лъжа: ще има нечувани досега войни на Земята. Започна от мен, на Земята ще има Голяма политика."

  Авторханов пише след цитата: "Без Ницше няма как да бъде разбрана философията на сталинистите". И така изяснява, че сталинизмът и фашизмът са духовни рожби на една философия: за свръхчовека, който имал "свободата" и "силата" да пренебрегва Десетте Божи заповеди..

  Питам се: А къде съм аз, българинът, в тези протичащи с главозамайваща скорост духовни превращения на Доброто в Зло. Човечеството се накланя към американизма, т.е. към консуматорския инстинкт. Както опитни бели мишлета световните масмедии ни настройват на определен градус, така че да виждаме само предварително подбран специално за нас сектор от нравствеността. И ние се впускаме да търсим щастие не в качеството на личността, а в количественото натрупване на знаци, свидетелстващи за могъщество и материален просперитет. Инстинктивната тревога, заложена у нас, сочи традицията като временен заслон от яростно връхлитащите вълни на бездуховност: секс-мании, наркотици, сциентизъм, генно инженерство, издевателства над милионни множества от човешки същества чрез проектирана в тайните лаборатории пандемия, масови насилия, все по-унищожителни свръх-оръжия, изсичане на горите и отравяне на реките и океаните на планетата, издевателства над флората, екзекутиране на цели видове от фауната със смъртоносни отрови в промишлени дози, разпръсквани чрез военна транспортна авиация целенасочено, планомерно, злонамерено...

  Злото е навсякъде около нас; в нас обаче е богът, т.е. собствената ни съвест. И на кого да обясняваш!? Не е ли твърде слабичък твоят глас! Кой ще чуе? Освен всичко друго, и традицията не е нещо непреходно, и тя, непрекъснато променяйки се, поема от наркотика на потребителската еуфория и ни запраща в плен на развихрилата се в адски мащаби, нахлуваща откъм благоустроения Запад планирана безумна пошлост.

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 24 uni 2021

–––

* Илюстрации: Горе: Лу Саломе (1861-1937) и Ницше (1844-1900), вж. https://dama.bg/article/lu-salome-muzata-na-nitsshe-rilke-i-frojd/9486/; долу: "Носете си новите маски, момчета!" (по стих на Стефан Цанев, 1936). Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (632.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (632.)

  Ако валеше тази нощ, бих се оттеглил/ далеч оттук на хиляди години...* – Сесар Вайехо (1892-1938)

  23 apr. 1996

МОМИЧЕТО, КОЕТО ПЕЕШЕ ФАЛШИВО 

Над нотната тетрадка се поти и срича
двойкаджийката на този весел клас.
Тя не е хубава,
но е момиче
със дрезгаво фалшив ужасен глас.

Горката, не разбира нищичко от ноти.
Кой Моцарт е
и кой Шопен не знае тя.
За Бах не подозира, но в живота й
като симфония
нахълта Любовта.

По улицата с цъфнали дървета
тя се усеща сто пъти проклета,
реве безпомощна,
сълзите й се стичат,
че жалко е да любиш, а теб да не обичат.

Какво значение за клетата девойка
играе някаква си музикална двойка!
За друга двойка в нейната душица тиха
два облака от Страст и Свян се сбиха.
Затрепка плахото сърце като ранено птиче,
че жалко е да любиш, а теб да не обичат.

И плисна дъжд. И в уличната локва
отчаяна от таз неправда цопва...
Тъй странна е човешката природа –
запя момичето от болка и тревога.

И може би понеже беше кално,
понеже беше антимузикално,
във пеещата му от скръб душица
съзрах внезапно наранена птица
и питам:
Всъщност, кой е Моцарт,
Шопен и Бах – и те! – какво са
пред туй сърце отчаяно, кървящо,
което песничката си ни праща
за плахото сърце, за ранено птиче, 

че жалко е да любиш, а теб да не обичат.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 23 uni 2021

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (631.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (631.)

  Ако валеше тази нощ, бих се оттеглил/ далеч оттук на хиляди години...* – Сесар Вайехо (1892-1938)

  03 oct. 1972

СЕДМИЧЕН КАЛЕНДАР 

Какво вълнуващо преживяване,

каква красива рамка са косите
за лицето ти, Любима.
И не зная
захласът откъде ли иде този ден.
Товарът непосилен на четвъртък,
на петък благодатен, на събота
и на ленивата неделя
стягам,
изкачвам се по хълбока на вечерта
в усилна сряда – смирен и хитър,

подъл като воин индианец,
който се преструва на заспал.

И защо ли са ми
това хитруване с преструвки снажни,
като не успявам
дори и себе си сам да опазя
от себе си, когато очите ми – ах, очите,
по ручеи от твоя свян плувнали надолу,
бъбриво всичко ти разказват!

Каква нежна приказка си ми, Любима!

Ала посегна ли, опасявам се
да не те разпилея, да не съсипя твоя
мимолетен образ. И тогава дали
всичко няма тук да се разпадне

на делнична студена пепел и кал,

дали грак от чужди смехове няма
да ме затрупва цяла нощ

и вторникът ще ми се види черен?

О, как ненужно е да знаем всичко
един
за
друг!
Така че предпочитам да те виждам

как минаваш край прозореца ми горда
и шията източена да знам, че знак е,
и вирната – брадичката ти нежна

с полуоткрехнатите начервени устни,
и носът над тях – незабележимо
като въздишката на заек скършен,
да ми говорят гръмко и свадливо: 

Спри, недей разваля илюзията;

днес е твоят Свети Понеделник.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 20 uni 2021

Илюстрацията долу: 
Дъждовният февруари 1972 г. на кея в Балчик.

___
* Сесар Вайехо – илюстрацията горе, из "Покана за обяд или вечеря". Превод Ал. Муратов и Ат. Далчев.  Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (630.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (630.)

  В потока бистроструен, от жажда пак умирам; разпален като огън, пак леденея в мраз...* – Франсоа Вийон (1431-1463)

  28 noe. 1997

ПОГУБВАТ МЕ, НО ЖИВ ОСТАВАM

 

На всички мои унижавани сънародници
 
Спокоен като пън, мечтая морски бури;
мърморя малодушно – авантюрист по кръв;
животът ми е сън, ала мечтите – щури;
в опашката се гуша, бленувам да съм пръв.
 
С плесник ли през устата подлец ме поздрави,
целувам му ръката и шепна: C'est la vie**;
унил, сразен, наплашен, се чувствам уважен,
за почести и слава се будя всеки ден.
 
Добре ли ме приемат, обхванат съм от смут;
световно неизвестен – с това ще съм прочут;
обзет от плахост, леност, коси ме адски бяс;
рекат ли ми: Студено! – крещя: Горещо! – аз.
 
В калта добре овалян, приемам се за бог;
мизерника разхвалвам, към честния съм строг;
изпитвам гняв, когато цената ми расте;
които ме ругаят, по-важни са ми те.
 
Рекат ли ми: Ужасен! – учтив съм бил към тях;
нещата щом са ясни – смутен, усещам страх;
сърцето прокърви ли, свирукам окрилен;
остана ли без сили, по-жив не знам от мен.
 
Потръгнат ли нещата, излишен ставам аз;
узреят ли житата, в душата ми е мраз;
щом моето момиче ми каже: Мили мой! –
не знам дали обичам и гледам зло на бой.
 
Но щом е разлютена, по-мила ми е тя –
щом ми погажда сцени, добре сме в любовта;
и виждам, че не мога да преживея ден
без нежната тревога: тя може ли без мен?

 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 19 uni 2021 

–––

* Авторизиран превод на известно стихотворение на Вийон.

** Фр.: Такъв е животът. Бел.м., tisss. 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (629.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (629.) 

  Ще научиш твърде много, изследваш ли незначителното в дълбочина. – Одисеас Елитис (1911-1996)

  11 avg. 2012.

ЛЮБОВТА Е ИЗМАМА

Любовта е измама, но дето я няма 
животът е, мили, помийна яма. 

…Женен, но не посмял да й каже, 
да може спокойно с крем да я маже, 
надвесен над нея, страстен и гол, 
замаян от чаша слаб алкохол, 
тъй както е кожата й от морския вятър 
на петънца и загар, и в този театър 
да я чуе как диша кротко в леглото, 
когато прокарва длан по бедрото 
и тя, попритворила очите щастлива, 
с крайчеца на устните се засмива, 
и в тази притворна усмивчица взрян, 
той се усеща от нея триж по-пиян.

Женен, естествено няма никакво право 
на друга вниманието си да посвещава, 
и всъщност естествено, щом тази е друга, 
не му се полага да има съпруга. 

Следейки на сухо цялата драма, 
как да не кажеш: Любовта е измама!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа 

Plovdiv, edited on 17 uni 2021

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (628.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (628.)

  Ще научиш твърде много, изследваш ли незначителното в дълбочина. – Одисеас Елитис (1911-1996)

  07 maj 1981 

ГИБЕЛТА НА ПОДВОДНИЦАТА

И свърши кислородът.
На дъното лежа.
Изгубих ход и връзка,
оплете ме лъжа.
Гори акумулаторът.
Стотонен пласт – над мен.
Торпедата ръждясват.
Пулсирам в тежък крен.

Наоколо – мълчание,
у мене – теч и хлад.
Не трябва да остана.
Животът – просто ад!
Коварно перископът
стърчи във моя чест.
Девето денонощие
от своите – ни вест.

В скалите – сам, приклещен,
задавен в кръв и пот.
Кръжи отгоре бесен
вражеският флот.
На дъното... На дъното...
На дъното лежа.
Сега от мен зависи
дали ще издържа.*

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа 

Plovdiv, edited on 16 uni 2021

–––

* От сб. "Сутрин рано", изд. "Христо Г. Данов", Пловдив, през 1984 г. Текстът има биографичен мотив: писан е след като ме уволниха от младежкия вестник "Комсомолска искра" заради критична статия от май 1981 г. и вестниците разпространиха вестта за гибелта на съветската подводница "Курск" на дъното на Балтийско море, доколкото си спомням. Бил съм в положението на тази съветска подводница в чужди териториални води, обкръжен от хора, които дотогава ми бяха уж приятели и колеги по перо, но следяха отстрани какво се случва с мен, без някой да направи дори плах опит да ме защити. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (627.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (627.)

  Ще научиш твърде много, изследваш ли незначителното в дълбочина. – Одисеас Елитис (1911-1996)

  21 maj 2010.

ХЛОРОФИЛ

Боли ли я косената трева?
Нима очакваш нещо да ни каже!
Вдигни очи. Виж тая синева
как сред зеленото ни прави снажни.

През колко стръвни зими и до днес
пренасяме товара си човешки...
Да съди който ще, но и злочест,
ще ми прости тревата всички грешки.

В ухание от нежен хлорофил
лице заровил във калта, ще зная,
че на косената трева съм бил
един от синовете й до края.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 15 uni 2021

––––

* Сечището е с от моята Моторола заснето откъм велоалеята край Гребния канал.

 Поголовна сеч в района на пловдивската Гребна база. Буквално на метри от езерото и алеите за разходка и спортуване се изливат стотици кубици бетон, а местността е превърната в сечище за строящия се вонлив концлагер за родени на свобода животни и птици. Снимките са от 22.ІХ.2015 г. Днес на това място стотици 70-100-годишни дървета са унищожени, за да се усвоят (разбирай – да се заграбят) от управляващите едни пари (4,5 млн. лв.) от еврофондовете за... облагородяване и развитие*. Бел.м., tisss.