Ще научиш твърде много, изследваш ли незначителното в дълбочина.– Одисеас Елитис (1911-1996)
07 maj 1981
ГИБЕЛТА НА ПОДВОДНИЦАТА
И свърши кислородът. На дъното лежа. Изгубих ход и връзка, оплете ме лъжа. Гори акумулаторът. Стотонен пласт – над мен. Торпедата ръждясват. Пулсирам в тежък крен.
Наоколо – мълчание, у мене – теч и хлад. Не трябва да остана. Животът – просто ад! Коварно перископът стърчи във моя чест. Девето денонощие от своите – ни вест.
В скалите – сам, приклещен, задавен в кръв и пот. Кръжи отгоре бесен вражеският флот. На дъното... На дъното... На дъното лежа. Сега от мен зависи дали ще издържа.*
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 16 uni 2021
–––
* От сб. "Сутрин рано", изд. "Христо Г. Данов", Пловдив, през 1984 г. Текстът има биографичен мотив: писан е след като ме уволниха от младежкия вестник "Комсомолска искра" заради критична статия от май 1981 г. и вестниците разпространиха вестта за гибелта на съветската подводница "Курск" на дъното на Балтийско море, доколкото си спомням. Бил съм в положението на тази съветска подводница в чужди териториални води, обкръжен от хора, които дотогава ми бяха уж приятели и колеги по перо, но следяха отстрани какво се случва с мен, без някой да направи дори плах опит да ме защити. Бел.м., tisss.
Ще научиш твърде много, изследваш ли
незначителното в дълбочина. – Одисеас Елитис (1911-1996)
21 maj 2010.
ХЛОРОФИЛ
Боли ли я косената
трева?
Нима очакваш нещо да ни каже!
Вдигни очи. Виж тая синева
как сред зеленото ни прави снажни.
През колко стръвни зими и до днес
пренасяме товара си човешки...
Да съди който ще, но и злочест,
ще ми прости тревата всички грешки.
В ухание от нежен хлорофил
лице заровил във калта, ще зная,
че на косената трева съм бил
един от синовете й до края.
Пловдив – най-древното жизнено селище
в Европа
Plovdiv, edited on 15 uni 2021
––––
* Сечището е с от моята Моторола заснето откъм велоалеята край Гребния канал.
Поголовна сеч в района на пловдивската Гребна база. Буквално на метри от езерото и алеите за разходка и спортуване се изливат стотици кубици бетон, а местността е превърната в сечище за строящия се вонлив концлагер за родени на свобода животни и птици. Снимките са от 22.ІХ.2015 г. Днес на това място стотици 70-100-годишни дървета са унищожени, за да се усвоят (разбирай – да се заграбят) от управляващите едни пари (4,5 млн. лв.) от еврофондовете за... облагородяване и развитие*. Бел.м., tisss.
Блаженството не може да се измерва... В живота има толкова неща, които човеците гледат, ала не виждат. – Одисеас Елитис (1911-1996)
14 apr. 2013.
КЪМ МЛАДИЯ ЖРЕБЕЦ
Дълбоко в себе си жената зряла може и да те допусне, след като за ръка те преведе покрай алея с диви рози, остави сам да вдъхнеш от плътта й в миг така изкусно, така естествено, което само опитен ловец го може.
Триж по-щастлив и сит би стигнал с нея ти до края, отколкото с припряна в ласките си някоя глупачка – тя из трънаците със страст в луд бяг ще те подкара и ще кървиш като жребец, нахапан в люта схватка.
Свободен
е само който може да си позволи да не лъже. – Албер
Камю (1913-1960)
27 uni 1987.
ЗА УГРИЗЕНИЯТА
Глава IХ
Post scriptum
Лятото и есента през онази година баща ми на няколко пъти ме води със
себе си до София, където беше консултант по рекламациите за мебелния магазин
"Явор", срещу ЦУМ. Зад витрината с мостри от всички мебелни заводи на
някогашна България нему бяха отделили местенце, та до обяд всеки делничен ден
там приемаше рекламации от клиенти, изписваше детайли за подмяна, които
пристигаха пакетирани от съответния завод или цех за мебели, а подир обяд
ходеше по адреси из София да ги монтира.
Все по този повод се беше запознал, че и сприятелил с такива
известни личности от артистичния свят, като любимците на публиката актьорите
Наум Шопов, Тодор Колев, писателя Димитър Осинин или Димитър Остоич, ама кой от
двамата, не съм сигурен... Последният проявил интерес да се запознае лично с
мен – сина на дърводелеца, но – навирил нос, категорично отказах какъвто и да
било намек за протекция; както, между другото, с високомерие отказвах и опитите
на доверчивия ми баща да ме запознае с някакво си заможно столично семейство
лекари, които имали – както ми заяви горд, с ентусиазъм, присъщ на наивния
човек, когато хитрува да улови птичката на щастието за сина си. И ето го значи,
открил моят прост дърводелец семейство софиянци, чиято щерка студентка била,
както се изрази, "момиче умно, и хем като капка, като сълза".
Други сълзи ми се бяха насъбрали мен по онова никакво време! От
притеснение, от угризения на съвестта започнал бях да се превивам от болки в
кръста: влачех единия си крак, сякаш касапски нож ми бе забит от кръста до
коляното – последица от травма при скок с парашут над старото пловдивско
летище, глупак, бленуващ да стане пилот в бойната авиация, една от щурите ми
мечти, когато математиката хич не ми спореше.
Снимката горе е правена в местността Юндола сред Родопите. И там ме беше
отвел с мотоциклета си NSU 500 куб. см, с кош от BMW Romel в чудо виделият се
мой баща, с когото, докато беше жив, се разминавахме по всички линии –
простичко казано, хич не се разбирахме. Погледна ли я тази черно-бяла фотография
на 25-годишния Жорес, обзема ме съчетание от възхита и омерзение пред този така
амбициозен и разтерзан, но и така дръзко вперил очи в бъдещето млад грешник.
Колкото вода да е изтекла от лятото на 1972 г., този е може би най-истинският
ми, а и привидно най-непоколебим за света мой образ, неизменното мое ужасно Аз,
в чиято чест са тези тук нещица, писани в течение на над половин век, да ме
питат защо, с каква цел и кой знае от какъв зор.
Може би защото така си и останах с мечтата да си имам мой син. Мисля си
понякога, че Отгоре, от Небето, от Отвъдното този ненаименуван мой син
внимателно ме гледа, и подир толкова години след добруджанската ми одисея
единственото, което мога да сторя, е да моля да е снизходителен към своя
непохватен, отвратителен и дързък в глупавите си проекти баща, който така и не
го допусна да влезе в живота тук долу, на земята.
ИЗ РАЗГОВОР ПРЕЗ ОКЕАНА
Monreal, Canada – Plovdiv, Bulgaria, 22/26 uni 2016
– И нещо, което трябва да доуточня, но ще стане едва кога отида в
село Тригорци да си побъбря със сестра й на Ася. От Ася съм слушал, че с
добруджанския поет Йордан Кръчмаров (1948-1986) са роднини, братовчеди май че
се явяват; у Ася (чак сега, след смъртта й, си давам сметка) кипеше същата
неистова жажда презглава да се впуска в какви ли не авантюри, нещо, което го
имаше и у Данко, доколкото помня подвизите ни с него, а и както научавам от
разкази на приятелите му. Иначе, докато сме ергенували-ловували, Данко си беше
притеснителен, ама и той като мен, си бе вълк единак. Това, мисля си, е част от
магията на магическия див добруджански характер. По темата Ася: нямам прошка за
себе си.
– Ако сам не си простиш, как ще си обективен
разказвач? Всеки на този свят прави каквото може. Тази вътрешна претенция към
себе си убива – защитаваш всички освен героя си. Няма баланс. Ако имаш
прекрасни две щерки, простено ти е, време е и ти да си простиш.
– Мъжете сме по-резки, но Силата на слабостта у
вас, момичета, както се изразяват, винаги ме е възхищавала. Тъй че не е само
присъда текстът. Не успях да внуша обич у дъщерите си към Ася. Това ми е
проблемът.
– Децата си обичат родителите, независимо какво
ти говорят; достатъчно е да не им пречиш. Не виждам да имаш вина, а текста
отдавна съм оценила.
– Пристрастна си. Има теория в психологията,
според която: когато се ражда син, то е изпит за майката, когато пък се ражда
щерка – изпит за бащата. Пиша "изпит", ама ти разбирай
"изпитание".
– Според древна хипотеза (виж романа
"Атинянката Таис" на Иван Ефремов), полът на рожбата сочи кой от
двамата родители е обичал повече и кой е бил по-обичаният.
– Минавало ми е през ум и това, ама не съм
сигурен дали е истина.
– По-силно обичащият материализира обекта на
любовта си.
– Красиво звучи, за да е истина. Доста красиво,
но пък кой знае!
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 12 uni 2021
–––
* За илюстрацията
по-горе: Снимката я направи баща ми Кирил през лятото на 1972 г., преди
Ася да побегне от своите близки в Добруджа по Коледа и бременна в осмия месец,
уж само за да ме зърнела. И тогава се оженихме. И после отгледахме две дъщери,
и бяхме заедно цели петнайсет години, преди накрая да се разделим. По време на
развода майка й долетя от Тригорци и седна в кухничката като че само за да ми
каже, че всъщност двамата сме добри, но просто не сме били родени един за друг.
Бел.м., tisss.
В онези дни имаше толкова неща, които трябваше да си изясня. – Ърнест Хемингуей (1899-1961)
27 uni 1987.
АСЯ
Глава VIII
Епилог
Нарядко двигател на кола изпълваше нощта с глухо ръмжене, а въздуха – с вонята на отработени газове. Понякога чак тук, в моето легло, слушах как гръмогласно хърка някой зад също тъй широко разтворените прозорци на отсрещната ъглова сграда. Славей по едно и също време свиреше като присмехулник всяка августовска нощ в клоните на огромните разпрострели се акации – същински часовои покрай къщата на моите родители. Луната – закръглена и розовееща като моминско лице, надничаше иззад потръпващите листа и клони. Лежейки, представях си как се наместват по-удобно между тях врабците и гургулиците, как всяка тръсва главица и я пъхва отново под крилото си. Накрая да спомена и яростното люто звънтене на комарите, които на огромни плътни рояци се вдигаха от блатистите плитчини на Марица винаги по това време на годината.
Заспивах в ранните часове на зараждащия се ден, когато от изток високо над камбанарията на черквата "Свети Георги" нахлуваше рехава светлинка и лекият нощен ветрец полека-лека започваше да захладнява. Като че ли в по-резките звуци, в трополенето на едва начеващото утро по-добре се спеше, за разлика от нощта, когато въображението ти работи на пълни обороти, а пък денят, и особено утрините, които най-много обичам, са ясни, прозрачно чисти, бистри като истината, колкото и горчива да е тя.
Не бях ли постъпвал по съвест?! Нали не бях лъжец?! Нали не бях крадец на чуждо щастие! Но защо нощем съзнанието ми рисува все едни и същи картини?... Вдигам куфарите си от пода в ергенската си квартира, тя се хвърля да ме прегръща, плаче, моли да ме изпрати... Или се изкачвам по тъмното стълбище към бедничката студентска мансарда на сестра й във Варна (току-що съм позволил бръснарят да ме окълца); подстриган, обезличен, като че ли отчаян, ала само външно, а всъщност преливащ от упорит, стипчив, нагарчащ, чак налютяващ оптимизъм, че о-о не, няма начин да не се измъкна от тази блудкава сантиментална добруджанска история. Или разделям се с нея пред пловдивския хотел, казвам къде могат да ме намерят с ясното съзнание, че насила никой не може да ме принуди да се оженя, най-малко скъпите й близки, че насила нищо и никой не може да принуди човек да се подчини, ако той наистина има гордост.
Е, и!?
Би трябвало да съм спокоен, доволен от себе си. Нали се засилих да си докажа нещо! В такъв случай какво тук повече да преживявам, нали? C'est la vie, моя печална Любов! Животът е пред теб; нима ти преча да бъдеш щастлива с всеки един от останалите три и четири милиарда мъже по света! Защо ме тревожиш! Защо ме притесняваш и си пред очите ми, винаги щом остана сам с тишината и мрака, сам със себе си и с онова неспокойно зверче, което ръфа плътта ми?
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 12 uni 2021
Илюстрацията най-горе:
- Изглед към пристанището на Балчик откъм Двореца, построен в чест на голямата любов на румънската Регина Мария към балчишки циганин.
–––
* Черквата "Св. Георги" срещу къщата на
родителите ми в Мараша един от старите квартали на Пловдив. Названието на този
район, доколкото знам, иде от турската дума за изоставено, занемарено
лозе.
В онези дни имаше толкова неща, които трябваше да си изясня. – Ърнест Хемингуей (1899-1961)
23 uni 1987.
АСЯ
Глава VII
Два месеца по-късно, на 6 юли, отново четвъртък, захванах да си събирам багажа. Измъкнах изпод леглото двата си обемисти куфара, изчистих ги от дреболии, застлах ги с вестници и тя ми помогна да подредя вътре всичко свое. Нито думица промълви, съсредоточена в себе си, не обвинява и не хленчи. А когато всичко мое бе сдиплено, подредено, натъпкано и се обърнах да се сбогуваме, тихичко помоли да ме изпрати до автобусната спирка. Хълца и се моли като малко детенце. Гледам я окаменял:
– Не! По-добре да останеш тук, а утре или още тази вечер иди у вашите и всичко им разправи.
Склоних все пак да ме изпрати до спирката... ама само до спирката пред селската кръчма. В полупразния автобус за Балчик се качи след мен. Към Варна продължихме заедно. Дойде и на Варненската жп-гара, откъдето си купих билет за нощния експрес до Пловдив. Имахме вече целия следобед на разположение; предложи да се отбием в квартирата на сестра й – две или три години по-възрастна и студентка по медицина в пристанищния град. Понесохме куфарите по стръмните улици нагоре. Час по-късно сме върху ръба на легло в тесничка, оскъдно обзаведена мансарда с тъкмо лепени и незасъхнали още тапети. Възпълничък тип с женствени маниери и кратуна, едра като крина, сякаш тенджера, не глава, разтяга устни във фалшива усмивка:
– Ей, семейство, какво ви води насам! Имате ли къде да спите?
– Той си заминава – обади се Ася. – Взе си билет за влака.
– Как така заминава! – сепна се сестра й, копие на Ася, но с по-сурови, черти, па и с изопнато от гняв лице. – Защо ще си заминава?
– Ами отива си в неговия Пловдив... и край. Няма да се връща повече.
– Бяга, значи – проумя Шишко. Измъкна иззад вратата дебел синджир, уви го около дланта си. – Това тук виждаш ли го! – заплашва ме.
– Заслужава жив да не излезе оттук! – взе да се настървява и жена му.
– Поет, пфу-у! Смята, че като е поет, всичко му е позволено – реди той.
– Ей сега ще му издера очите! – чух за себе си през зъби изсъскано.
Гледам ги изпод вежди. Откривам, че това тук е сякаш сцена от Театър на абсурда. Театър...!? Тези трима насреща ми като да са с маска на лице. То не са познатите ми човешки образи, а гримаси на Ненавистта. Ами да-а, сам съм си виновен! Няма как да отстъпя при такива обстоятелства. Станах.
– Никъде няма да мърдаш! – Шишко раздрънка синджира.
– Остави го! – рече сестра й. – Да върви където ще. Куфарите му са тук.
Слязох пипнешком по неосветеното стълбище. Вървя по тротоара под разлистени млади дръвчета, в които се утаява вечерната дрезгавина със соления тръпчив мирис на морето. Някъде около триста метра по-нагоре мъждука квартална бръснарничка. Седнах пред възстаричко, поолющено по краищата огледало и помолих среброкосия, сух като същинска кибритена клечица Фигаро да ме подстриже по-късичко, колкото е възможно по-късичко. След цялата процедура трудно ми е да се позная – придобил съм завършения вид на тъкмо амнистиран брадясал затворник. Само амнистираният затворник няма как да е с толкова помръкнали печални очи. Винаги съм ненавиждал подстригването и откакто се помня, освен по лекари и зъболекари, не си падам и по бръснари; в трите случая, мисля, става дума за професионални касапи по вътрешно убеждение, по природа.
И се връщам унил при моята приятна компания. Съпрузите ме посрещат радушно, изпълнени с оптимизъм и решителност.
– И ние идваме в Пловдив! – тържествен, обяви Шишко.
Пътуваме в безсмислени сладки разговори през цялата нощ. Мълча си и дремя. До мен мълчи Ася. Отсреща кака й и нейничкият свеж дебеланко приказват и приказват, и приказват, и приказват и не снемат очи от мен, вероятно преизпълнени с опасения внезапно да не се дематериализирам в задушния въздух на купето.
От пловдивската жп-гара до жилището на родителите ми си наемаме такси. Шишко великодушно плати за таксито.
– После ще му хапнем и по едничко пиле на грил – бъбри ми свойски, разнежен. – На Ася баща й плаща, ти хич не се тревожи. Грижи да нямаш!
Майка ми и сестра ми без ентусиазъм ни посрещнат. Насядали сме край масата във всекидневната. Слушам как обсъждат нещо, което в този момент единствено от мен зависи, но с какво да помогна на тези хора? Гади ми се от безумния бъбреж, от низа обстоятелства и пояснения за всичко, което може да се изрече с две думи. Усещам се слаб, много слаб, но не от бъбривците, а от присъствието на тази, която, усещам, май не мога да престана да обичам.
Сестра ми ме гледа със съчувствие и хапе устни...
Минаваме по пловдивската Главна* сред гъмжило и блестящи витрини. Съпрузите решават да наемат стая в силно занемарения по онова време хотел "Родопи", на пъпа Главната. После хлътваме в лъскава, звънтяща от стъклария, никел, бронз, алуминий и фаянс закусвалня, където ни предложиха така любимите на Шишко опечени на грил пиленца. Шишко ме държи под око, опитва се да е непринуден, мил, остроумен: пуска плоски шегички и сам се хили под суровия войнствен взор на жена си. Госпожа жена му седи върху стола вдървена от ханша нагоре като мирмидонски воин (лек полъх от Омировата "Илиада"); шарени пера от мъжка яребица, вплетени в косите й, мисля си, само липсват. Моя милост замествам сякаш Конника без глава. На ведро хилещия се насреща ми внезапно като да му омръзна да се преструва на общителен – намуси се, тутакси щом се нахрани, и ни поведе към местното Окръжно управление на МВР, уж за справка по свои някакви си неоложни дела.
Настояваше да поговори с най-големия сред началниците. Сержантът на пропуска изслуша историята за зле прелъстеното и зле изоставено момиче и обмени няколко приказки с някого си по вътрешния им служебен телефон. В мраморна стая с фикуси в огромни бъчви с клони до тавана ни прие мил шкембелия с домошарски изглед на изгладнял чревоугодник. Изслушахме още веднъж и в подробности историята за зле прелъстеното и изоставено момиче, след което, освен цялата ми компания, гладният подполковник някак неприятно се втренчи в мен, докато Шишко ме топеше усърдно в казана с врелия катран.
– И не ще да се ожени. И само ни разиграва – обобщи накрая.
– Я го виж! Ще я оправим ние тази работа – рече подполковникът, па ни в клин-ни в ръкав, допълни: – И аз у дома имам щерка за женене. – Вглъби се, завря брадичка в яката на офицерската си куртка, опечален додаде: – Хем три ги имам у дома! – Вирна показалец колкото показалка, заклати го срещу въображаем враг на полковнишките щерки в пространството високо над мен, който враг май единствен виждаше. – Имаме си обаче начини да го вразумим!
Държа кратко поучително слово, после ни отпрати да си ходим по живо-по здраво. Шишко и жена му ме съзерцават умилени, решили като че най-сетне да не обсъждат каквото и да било повече. Доволни и щастливи, завтекоха се в бърз ход към хотела...
Тази нощ Ася преспа у дома. В моята стая, в моето тесничко легло.
Късно вечерта от работа се прибра и баща ми. Ядосва се, че не си бил вкъщи, та да прогони натрапниците. Срещу Ася дума не рече, все едно не съществуваше за него.
Сутринта тя спа до късно. Станах, облякох се и влизам в съседната стая, при майка ми; баща ми рано заминал на работа и можем да говорим както майка и син. Съветва ме да бъда прям, решителен, обвинява ме в мекушавост; допуснал съм да ме водят за носа. Лицето й се гърчи:
– Досега ти беше нашата гордост. Ох, как сме се гордеели с теб!
От очите й сълза се изтърколи върху вплетените й една в друга длани.
– Батко-о, тя е посредствена. Дори не е хубава, батко! – хлипа сестра ми.
На вратата на всекидневната плахо се чука. Сестра ми стана да отвори. Чувам тихия смутен глас на Ася:
– Жоро тук ли е?
Канят я да влезе. Докато направи няколко стъпки, да дойде при мен и ме докосне по лакътя, в стаята надвисва тягостна тишина...
Изпратих я до хотела. Искаше да се поизмие и преоблече. Помоли да я почакам във фоайето, върху протрития им диван срещу рецепцията. Казах, че няма да седя, ще ме намери у нашите, да дойде с онези двамата. Нали искали да говорят с баща ми...
Като че нещо зависи от баща ми и от двамата смешници!
На два пъти след обяд звънили на входа пред дома на родителите ми. Първия път били тримата... Никой не им отворил. Втори път Шишко занадничал откъм съседския двор; открил, че в гостната, чийто прозорец от улицата не се вижда, все пак полилеят свети. Звънили пак, и пак, и светлината тутакси угаснала. Повъртели се тримата, пък си тръгнали.
На следната вечер заради недостиг на легла хотелската администрация отделила за Ася кушетка в килера за прислугата на хотел "Родопи"**, там, където държат метлите, парцали, кофи, захабените непрани чаршафи, препаратите за дезинфекция. На третия ден сутринта помолила момък от служителите да й покаже как да стигне до адреса на родителите ми. Пуснала в процепа на металната дворна врата писъмце в пощенски плик: "Жоро! Търсих те два пъти. Ако желаеш да се срещнем, обади се в хотела. Аси".
Същия ден надвечер администраторката на хотела безразлично, хладно ме изгледа:
– Лицата са освободили по обяд. Чухте ли какво казвам? Или не чухте! Напуснали
Хукнах нагоре по стълбите.
Двете стаи бяха заети от други хора. Затичах се към пловдивската Централна гара. Пряк влак до Варна ще има едва около полунощ, казаха ми от гишето за информация, но заради наплива от курортисти към морето понякога по обяд пускат допълнителна композиция, която след час престой и смяна на машината в Карнобат...
Повече не можех да слушам.
Следва
Пловдив
– най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 11 uni 2021
––– * Централната търговска улица с кафенета, барове, киносалони, ресторанти, хотели, банки и пр. в Пловдив, където по традиция открай време местните и гости на града се разхождат, особено надвечер при хубаво време. Тук винаги кипи живот, веселие, само като за бохеми.
** Хотел "Родопи" в центъра на Пловдивската Главна е занемареният някогашен луксозен хотел "Берлинъ". Бел.м., tisss.
ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (628.)
.jpg)
