ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (624.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (624.)

  Свободен е само който може да си позволи да не лъже. – Албер Камю (1913-1960) 

   27 uni 1987. 

ЗА УГРИЗЕНИЯТА 

Глава IХ

Post scriptum

 Лятото и есента през онази година баща ми на няколко пъти ме води със себе си до София, където беше консултант по рекламациите за мебелния магазин "Явор", срещу ЦУМ. Зад витрината с мостри от всички мебелни заводи на някогашна България нему бяха отделили местенце, та до обяд всеки делничен ден там приемаше рекламации от клиенти, изписваше детайли за подмяна, които пристигаха пакетирани от съответния завод или цех за мебели, а подир обяд ходеше по адреси из София да ги монтира.

  Все по този повод се беше запознал, че и сприятелил с такива известни личности от артистичния свят, като любимците на публиката актьорите Наум Шопов, Тодор Колев, писателя Димитър Осинин или Димитър Остоич, ама кой от двамата, не съм сигурен... Последният проявил интерес да се запознае лично с мен – сина на дърводелеца, но – навирил нос, категорично отказах какъвто и да било намек за протекция; както, между другото, с високомерие отказвах и опитите на доверчивия ми баща да ме запознае с някакво си заможно столично семейство лекари, които имали – както ми заяви горд, с ентусиазъм, присъщ на наивния човек, когато хитрува да улови птичката на щастието за сина си. И ето го значи, открил моят прост дърводелец семейство софиянци, чиято щерка студентка била, както се изрази, "момиче умно, и хем като капка, като сълза".

  Други сълзи ми се бяха насъбрали мен по онова никакво време! От притеснение, от угризения на съвестта започнал бях да се превивам от болки в кръста: влачех единия си крак, сякаш касапски нож ми бе забит от кръста до коляното – последица от травма при скок с парашут над старото пловдивско летище, глупак, бленуващ да стане пилот в бойната авиация, една от щурите ми мечти, когато математиката хич не ми спореше.

  Снимката горе е правена в местността Юндола сред Родопите. И там ме беше отвел с мотоциклета си NSU 500 куб. см, с кош от BMW Romel в чудо виделият се мой баща, с когото, докато беше жив, се разминавахме по всички линии – простичко казано, хич не се разбирахме. Погледна ли я тази черно-бяла фотография на 25-годишния Жорес, обзема ме съчетание от възхита и омерзение пред този така амбициозен и разтерзан, но и така дръзко вперил очи в бъдещето млад грешник. Колкото вода да е изтекла от лятото на 1972 г., този е може би най-истинският ми, а и привидно най-непоколебим за света мой образ, неизменното мое ужасно Аз, в чиято чест са тези тук нещица, писани в течение на над половин век, да ме питат защо, с каква цел и кой знае от какъв зор.

  Може би защото така си и останах с мечтата да си имам мой син. Мисля си понякога, че Отгоре, от Небето, от Отвъдното този ненаименуван мой син внимателно ме гледа, и подир толкова години след добруджанската ми одисея единственото, което мога да сторя, е да моля да е снизходителен към своя непохватен, отвратителен и дързък в глупавите си проекти баща, който така и не го допусна да влезе в живота тук долу, на земята.

ИЗ РАЗГОВОР ПРЕЗ ОКЕАНА  

Monreal, Canada – Plovdiv, Bulgaria, 22/26 uni 2016 

  – И нещо, което трябва да доуточня, но ще стане едва кога отида в село Тригорци да си побъбря със сестра й на Ася. От Ася съм слушал, че с добруджанския поет Йордан Кръчмаров (1948-1986) са роднини, братовчеди май че се явяват; у Ася (чак сега, след смъртта й, си давам сметка) кипеше същата неистова жажда презглава да се впуска в какви ли не авантюри, нещо, което го имаше и у Данко, доколкото помня подвизите ни с него, а и както научавам от разкази на приятелите му. Иначе, докато сме ергенували-ловували, Данко си беше притеснителен, ама и той като мен, си бе вълк единак. Това, мисля си, е част от магията на магическия див добруджански характер. По темата Ася: нямам прошка за себе си.

  – Ако сам не си простиш, как ще си обективен разказвач? Всеки на този свят прави каквото може. Тази вътрешна претенция към себе си убива – защитаваш всички освен героя си. Няма баланс. Ако имаш прекрасни две щерки, простено ти е, време е и ти да си простиш.

  – Мъжете сме по-резки, но Силата на слабостта у вас, момичета, както се изразяват, винаги ме е възхищавала. Тъй че не е само присъда текстът. Не успях да внуша обич у дъщерите си към Ася. Това ми е проблемът.

  – Децата си обичат родителите, независимо какво ти говорят; достатъчно е да не им пречиш. Не виждам да имаш вина, а текста отдавна съм оценила.

  – Пристрастна си. Има теория в психологията, според която: когато се ражда син, то е изпит за майката, когато пък се ражда щерка – изпит за бащата. Пиша "изпит", ама ти разбирай "изпитание".

  – Според древна хипотеза (виж романа "Атинянката Таис" на Иван Ефремов), полът на рожбата сочи кой от двамата родители е обичал повече и кой е бил по-обичаният. 

  – Минавало ми е през ум и това, ама не съм сигурен дали е истина.

  – По-силно обичащият материализира обекта на любовта си.

  – Красиво звучи, за да е истина. Доста красиво, но пък кой знае!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 12 uni 2021

–––

* За илюстрацията по-горе: Снимката я направи баща ми Кирил през лятото на 1972 г., преди Ася да побегне от своите близки в Добруджа по Коледа и бременна в осмия месец, уж само за да ме зърнела. И тогава се оженихме. И после отгледахме две дъщери, и бяхме заедно цели петнайсет години, преди накрая да се разделим. По време на развода майка й долетя от Тригорци и седна в кухничката като че само за да ми каже, че всъщност двамата сме добри, но просто не сме били родени един за друг. Бел.м., tisss.