Мина й представлението на Re. Излъчваха го и по националната ни телевизия, та го записах на видеото вкъщи. Седим след концерта двамата с нея в кокетно кафене на тиха уличка встрани от големия шумен булевард между Сточна гара и Тунела под Древния Римски амфитеатър. Собственикът вероятно – двайсетинагодишен нахакан момък, прави демонстрации, май за да го забележим, що ли. Мята си тъпите шегички, на висок глас си се хилоти, качи си краката с патъците върху съседната маса (баш по американски). Подхвърля тарикатски реплики с претенция за остроумие към пиянде – то на третата маса от общо четирите, задява се с девойчето зад бара в преустроения за кафене бетонен гараж. Накъсо, след като телевизионната камера около една трета от времето, докато Re. бе на сцената, я следеше, глупакът тук ми изглеждаше приятен колкото конска муха. И си рекох, че българинът е в състояние от нищо с много мерак и усилия да направи нещо хубаво и после да го съсипе и срине. Чудесен ден. Свежо. Въздухът резлив. Носи се аромат откъм дворчетата наоколо, от скоро развилите се люлякови храсти, които надничат срамежливо като момичета. И греещата лъчезарна Re, разтоварила се от напрежението на сцената. И ето, появява се Негово величество г-н Простак, и тогава някак от само себе си започваш да се питаш: аз какво правя тук?
Бяхме си го харесали кипрото кафененце, но тази подробност развали всичко. 06.07.1997.
За сборника "Кардиф"* продавач на сергийка – някогашният й учител по литература, правил аналогии със стила на Вапцаров, а пък местният поет Иван Вълев от Стрелци, село на 40 км. от Пловдив, бивш редактор в местното издателство "Христо Г. Данов", важно-важно се произнесъл пред Re. за текстовете ми: "Е, това е стилът на Кавафис". Сергиджията, след като час развивал философските си възгледи относно съдбата на хубавите жени и щастието, подметнал между другото, че – много странно, но за първи път открил у Re. излъчване на отлична продавачка на мекици. Демек, защо толкова се интересува как възприемат стиховете ми тези двама търговци на книжки. Бясна беше милата ми аристократка с благородническа кръв. По бащина линия се явява баронеса в Австро-Унгарската империя, чичо й Патрик – пианист в нощен виенски бар, в чест на раждането й композирал игрива мелодия.
Изгълтахме в 40-градусовата жега общо три шишета кока-кола, както се изрази тя: "в унес от това определение за продавачката". За гомнарския бръмбар най-готина ще да е гомнарската бръмбарка, успокоявам я лицемерно, макар двамата с побеснялата Re. да нямаме нищо против продавачките на хот-дог, разбира се. Прав е поетът Вълев, че в сборника ми "Кардиф" има нещичко и от Константинос Кавафис. Ама пак там някой би могъл да открие със същия успех и нещо от Сесар Вальехо, Албер Камю (нищо, че Камю е прозаик и философ), от Маркес, от Жак Превер и Лорка, от Сафо и от всичката ни обща представа за древноелинска лирика, за прокълнатите френски поети Верлен, Маларме, Бодлер, Рембо, и – както твърди колегата доктор на филологическите науки госпожица Венчето (Невена) Ичевска, може би да има и нещо, напомнящо Александър Вутимски; а що не – бих попитал, напомнящо Димитър Бояджиев, Уолт Уитман, Пърси биш Шели, Габриела Мистрал, Емили Дикинсън, и изобщо – цялата световна лирика!
Пак добре, че въпросният ценител на хубавите женички и изящната поезия не ме е причислил към могъщата плеяда съветски и родни певци за "светлото бъдеще и най-хуманния от всички общества строй". Добре поне, че на жарките филигранни строфи на Венко Марковски – любимеца на цялото вкупом Политбюро на ЦК на БКП, не мяза "Кардиф"! Ала ровне ли под заглавието "Кардиф", току-виж изскокнали и неколцина от поезията на мрачния Албион... Любимите Чичовци на Вазов с техните предвземки!
15.07.1997.
Библията е създавана по каноните на лириката: с повторения, алегории, смислови обрати, лаконизъм, внушения, озвучени от образи и пейзажи. Например, в Четвърта книга Мойсеева (гл.24, ст.15-16) има такъв пасаж: "И мъж с отворени очи, говори оня, който чува думите Божии и притежава знание от Всевишния, който съзира видението на Всемогъщия; пада, но очите му са отворени".
Ето пример за чуден поетически обрат в речта, който звучи от Пета книга Мойсеева (гл.27, ст.2-3): "И кога ти преминеш Йордан в земята, която Господ – Бог твой, ти дава, постави си големи камъни и ги измажи с вар; и напиши на тия камъни всички думи на тоя закон, кога преминеш Йордан..." Че то е начало, запев на могъща в пестеливостта си поема за цялата ни смотана цивилизация с велики претенции, а още в юношеския си период на лакомия от невежество и амбицията да бъдеш по-голям, отколкото си!
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 17 uni 2021
Илюстрация:
- Животът е шоу, както пише Шекспир.
- Re. силно ми напомня на Ан Хатауей.
___ * Сборник, издаден в тираж 300 екз. на мои разноски през пролетта на 1998 г. Бел.м., tisss.
...Пак дойде към мен Господнето слово и рече ми: Що искате да кажете вие, които употребявате тази поговорка относно Израилевата земя, като казвате: "Бащите ядоха киселото грозде, а на чадата оскоминаха (изтръпнаха) зъбите"! Заклевам се в живота си, казва Бог Иехова, няма вече да има повод да употребите тази поговорка в Израил. Ето всички души са мои; както душата на бащата, тъй и душата на сина е моя; душата, която е съгрешила, тя ще умре...(Библия, Езекиил – гл.18:1-4)
03.03.1997., прод. ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (4)
Днешната
българска интелигенция – човеци от 25- до 80-годишна възраст, е продукт на
условия, в които са подкопани етическите стойности. С ореола на добродетелта се
лансираха качества, атрибути на сляпата всеотдайност и на преданост към канона
за сметка на човечността. Партийната съвест налагаше върховенство на Партийната им линия. Партията не греши; грешат отделни нейни членове, особено бившите
свалени, низвергнати от високия партиен пост ръководители; Партията винаги е
права, и това е неписаният, основен закон в тоталитарното общество.Чудно как
интелигенцията – хора на науката, изкуството, образованието – тъй да се рече,
елитът на Българската нация, беше подлъган, омаломощен в мъртвата хватка на
руския тип болшевизъм. И най-любознателното, будното далече преди 1917 г.
само се бе обрекло да славослови чужда на националния ни манталитет имперска
сила. Защо ли? Твърде крехка е била тогавашната ни обществена култура;
байганьовците развявали байрака си; забравени били предупрежденията и на Левски, и на Стамболов да правим разлика между Русия на руския интелигент и светъл ум и ловкия руски имперски
канцеларист и апаратчик.
Националната наша митология носи
белезите на общение или противостоене с най-просветената държава на Ранното
средновековие, Византия, съхранила респекта към Древността и философските й легенди, към изяществото на човеколюбивото начало. При всички уговорки и
неприятни факти, Византия си остава еталон за просветената държава. Накъсо,
родният интелигент от Възраждането до днес тези две разнородни понятия – роднинското чувство към Русия и към руския
човек, и прехласването пред управленските метастази на мракобесието, които задушават този сърцат, сърдечен и талантлив народ, чиято писмена и
говорима реч е изградена върху старобългарската основа. Русия – с присъщата й отколешна склонност
да внушава водещата си роля в развоя на модерната цивилизация, е духовна
рожба на средновековните ни монаси.
Основният аргумент за
привързаността на българина към Русия е Освобождението. Но Освободителната
Руско-турска война освободи българския орач и занаятчия от 80 процента територии,
населявани от българи в течение на хилядолетия и някогашният
най-предприемчив поданик в Османската империя, който със самочувствие на вещия
стопанин шета из земите на три континента и разполага с пазари за своята продукция, същият този наш прародител след 1878 г. бе вече обграден с
гранични полоси между билото на Стара планина и мочурищата край Дунава в държавица
без самостоятелно политическо право, по закон и статут подчинена на руски чиновници, руски офицери. Доверчив, кротък, добродетелен по природа, нашият човек падал от клопка
в клопка; следвайки идеала си, докато него го ползвали като товарно муле за чуждия
интерес.
Няма безплатни обеди, даром в грешния свят нищо се не дава, а политиката
е преди всичко форма на икономически сметки; та ако политикът призовава към
чувства, то е за да манипулира, само не и от добро сърце. Добър политик е
безскрупулният нагъл интересчия. Романтичната общонародна представа за единството
между ефимерния аромат на приятните настроения и сладки блянове, от една страна, и
материалната ни изгода като нация – от друга, е неувяхваща вече сто и двайсет
години сред нас. Свято й вярваме ние – от пеленачето до президента на Републиката ни.
А колко поучително е наивник да гледаш как мило бленува да се облажи и той нещичко
покрай глутницата професионални играчи в политическия световен хазарт! Нямам
илюзии, че светът ни когато и да било, ще стане по-човечен, мъдър и по-съвършен. Малко
ли е, че все пак съществуваме, че нас българите и България още ни има! Светът и такъв го
харесвам, разпокъсван, лутащ се сред гигантската битка между Доброто и Злото. Нима
от искри, изхвръкнали из тази гигантска битка и от исполинските й гневни мълнии във
вечното противоречие не възниква енергията, зареждаща ни с жизнелюбие, страст и
надежда?
Нашите предци българи, прегърнали с душа и сърце красивата утопия и не съзрели хищното лице
под любезната маска, увлекли значителна част от младите поколения и ги предадоха тези
млади българи като жертвено агне в обятията на руските емисари от типа Георги
Димитров, Васил Коларов и менажерия важни апаратчици в типичната партийна йерархия.
Като милиони мои връстници от Източна Европа, и аз израснах с легендите за
историческия ни двубой с империализма; моето детство, юношеството, младостта ми бяха
осветени от т.нар. Световна революция и от разобличаването на врага. Павлик
Морозов, който предал родния си баща на тайната милиция (версия на нацисткото
гестапо), ни сочеха за образец, от него, напомняха усърдно, пионерчето и
комсомолецът е длъжен да се учи.Евангелие ни бяха фантасмагориите на
Владимир Илич и Йосиф Джугашвили – Баща на народите и Вожд на световния
пролетариат. И аз повярвах на тези лъжи, защото тези лъжи бяха огрявани от
туберкулозния лик на 25-годишния Христо Измирлиев от Кукуш, но и от крехката пригърбена
фигура на 34-годишния огняро-интелигент Никола Йонков от Банско и обаянието на сладкодумния химик проф. Асен Златаров, и от трагичната осанка на
българския генерал Владимир Заимов, от изящните ни поети, като Христо Ясенов, Гео
Милев, Сергей Румянцев, от разкошни артисти в литературата ни, като Антон
Страшимиров, Никола Фурнаджиев, Ангел Каралийчев и пр. Из пепелищата на Историята
тези неслучайни личности бяха образец за цялото ни следвоенно поколение българи.
Естествено вината е моя. Колкото и да съм бил недисциплиниран, вярвах на моите учители, които чрез
героически образи и в сърцераздирателни сюжети рисуваха пред всички нас сияйния лик на
Партията ръководителка, на Великия СССР, на световното щастие да те застрелят
романтично като Йохан или Гаврош на барикадата. Вярвах, че победата в състезанията
по вдигане на тежести или на футболния терен е победа над империализма, над Злото. Вярвах, че – изкачвайки самоотвержено и самоубийствено, пряко
човешки сили най-високия връх на планетата, Христо Проданов – достоен член на
Партията от Карлово, родния град на Апостола Левски, побеждава световния враг.
Ой, как силно вярвах!
Цял живот – от пеленки, мен са ме
учили да ненавиждам богатството. Мизерията бе моята майчица мила. Щастлив бях
с мизерната си заплата на вестникар и на даскал. Гордеехме се да докажем, че сме деца от бедно работническо или селско семейство. Преди родния трибагреник, над
националното ни самолюбие, набиваха в съзнанието ни на хлапета и юноши: длъжни сме
да докажем на света, че сме интернационалисти, верни на нашия пръв държавен ръководител и до смърт
предани на БКП.
А може би нямам право днес да се
чувствам лъган и предаден от своите!Имаме си трески за дялане, да, това е несъмнено; но кога най-сетне ще се научим да уважаваме правилата? Нали да си цивилизован
означава да спазваш договорите, които поемаш с всичките им пасиви и активи!
Противна гледка са стремящите се със зъби и нокти да се доберат до
благоденствие чрез власт. Как да проумее тази паплач, че животът ти е даден да го
живееш с достойнство! Внушаваха ни и ни внушават, че някой бил ни
освободил, воден от състрадание, от добри намерения; но една война е предприятие
с огромни залози – там всяка похарчена копейка, гологан, грош или американски цент
предварително се пресмята какъв приход ще внесе в трезорите на банката и личната банкова сметка на политиците. Военното ведомство дори и на най-могъщата на света държава
в никакъв случай не е в състояние да пренебрегне онези тънки калкулации и
рекапитулации, които се правят в икономическите и финансовите държавни и
частни канцеларии. Тогава защо ние се лъжем, че – например, като рекъл бил
Бенковски при вида на димящата в руини и пепелища Тракия: Е, издълбах пропаст
между българите и Османския челебия, да заповядат сега Европата и Русия... –
та като рекъл бил онези думи нашият Гавраил Хълтов и – видите ли, Европа и Русия
хукнали презглава да ни освобождават!
Театро, това си е игра на
въображението. Но ние се вживяваме до степен да крещим като онези нашенски свахи от Вазовия роман "Под игото", които пустосвали
актьора, изпълняващ ролята "враг многострадалную Геновеву".Дълбок и силен ни е коренът. И България не е просто изнежена несретница. Бъдещето, преди
всичко настоящето й, най-много от нас зависят – от умението и трудолюбието ни, от
предприемчивостта и старанието ни да живеем добросъвестно, като добри стопани на бащиния имот. Така просперитетът на Иван и Драган е вече успех за цялата ни нация;
защото който види успеха на Иван и Драган, ще си рече: ето, тези са истинските
българи, следователно порядъчни граждани и строители на християнска Европа и на света.
В едно съм сигурен – че тук ни е мястото, на корена! Да не забравяме
какви сме, чии сме, да не се правим нито на руснаци, нито на янки, своето да ценим,
да престанем да очакваме снизхождение отвън, желаем ли да ни ценят. Ако си имаме
неуспехи в едно или друго, причината помежду си първом да търсим; а пък то важи
както за изтеклите сто и кусур години, така и за ставащото днес.Глупаци ли
сме, та все ни водят за носа с лакърдии за великолепни огнени мелници, килим от рози и
вавилонски кули – утре, в неопределеното бъдеще? Животът се живее днес,
разделен на епизоди като зърна от божигробска броеница. В тази броеница има бели, черни, пъстри, всякакви зрънца, каквито са изобщо светът, животът. Тогава защо да
не отберем от Миналото поуките, които ни казват не как героично се мре, а как
талантливо се живее за род и отечество! И преклонението също може да пречи. А сега
и тук нямаме по-главно от нас – живите,
оредяващите ден подир ден, вероятно вече и под пет милиона българи по род и
език, или човеци от другите етноси, създали върху тази земя своя мил дом и своята челяд!
...Пак дойде към мен Господнето слово и рече ми: Що искате да кажете вие, които употребявате тази поговорка относно Израилевата земя, като казвате: "Бащите ядоха киселото грозде, а на чадата оскоминаха (изтръпнаха) зъбите"! Заклевам се в живота си, казва Бог Иехова, няма вече да има повод да употребите тази поговорка в Израил. Ето всички души са мои; както душата на бащата, тъй и душата на сина е моя; душата, която е съгрешила, тя ще умре...(Библия, Езекиил – гл.18:1-4)
10.11.2006.
Memento mori
Тъжна е голямата маса във хола. Грамофонът не пее. Звънчето не звънка. И стъпки пред прага нетърпеливи не трополят. Подаръци дребни никой не носи.
И никой не тича с боси крачета в голямата къща,
и пустите внучки кой знае къде са.
Разпиляха се граховите зърна. Вятър размята коси
над гробището и ти няма вече да се вдигнеш, татко.
Ти
никога
няма да се изправиш.
Чертата е теглена с яки коне,
впрегнати в огромен плуг.
И какво остана от твоя живот? Око полуотворено в огнения кръг на равнодушието, око – препасано с клепача овъглен от човешка мъка
и сълзичка в крайчеца на окото, която лъкатуши надолу по мъртвата кожа
като дъждовна капка по напрашено от внезапната буря стъкло.
Бележка:
Баща ми издъхна в болнична стая някъде по горните етажи на софийската клиника "Пирогов" абсолютно сам, изоставен, същата вечер, когато го откарахме, 6 септември 1983 г. Към единайсет сутринта на същия ден го преоблякох в умирисана и със следи от йод и кръв светлосиня болнична пижама, преди да го прехвърлят върху количка и да го откарат до асансьора. "Вие сте дотук! – рече ми санитарят, и преди да придърпа вратата на асансьора, добави: – Нямате повече работа при него!" Последният спомен, когато видях баща си жив, навършил 61-та си година преди 40 дни, са се запечатали в съзнанието ми като върху филмова лента. На другия ден пак по същото време, около единайсет, долетяхме от Пловдив и роднините му – около дузина близки, стояха пред металната врата в сутерена на клиниката Пирогов, когато аз взех да се договарям със санитаря с единствения официален костюм на баща ми, преметнал го през ръка. През това време припадна един от мъжете сред роднините и всички зад вратата хукнаха да го свестяват, да го пръскат с вода, да го извеждат по-далеч и навън. Санитарят рече: "Ще го познаете ли?" Как няма да го позная – отвърнах самоуверено, – та това е баща ми! Имаше три камери със седем или осем трупа върху болничните високи до кръста ми колички; беше полутъмно, хладно и вонеше остро на карбол и на влага. Заничахме по лицата на труповете, казвах само: Не е този... Не е този... И този не е. Докато остана безформено тяло на някакъв доста пълен човек, покрито с чаршаф. Къде е? – питам, а набитият дребничък човечец с добродушната физиономия на служител, обръгнал да работи именно тук, рече простичко: "Е, ми па други немаме!" И тогава проумях, че това е именно моят баща, когото бързо настъпващи гнилостни процеси в плътта бяха деформирали до неузнаваемост.
Не-е, не съм любител на гробищни истории, това го разказвам заради мисъл, която ме прониза тогава: Че какво общо има този надут като огромен свински мехур труп с моята представа за баща ми? Духовно излъчване ли?! Стоях пред противна купчина гниеща плът. И си мисля сега, че милият ми баща излезе от това весело шоу живота като същински герой. Героите са ужасно тъжни, уплашени и самотни, ако все още не знаете или не се намерил някой да ви го каже. За малко да пропусна: между статията ми от май 1981 г. във вестник "Комсомолска искра", където е споменат смърдящият на леш Централен площад на Пловдив – т.нар. Червения площад, и подпухналия труп на баща ми в моргата на софийската клиника "Пирогов" сякаш няма никаква връзка. Или животът си прави понякога с някой самонадеян млад глупак странни шегички.
...Войниците се държаха помежду си... И какво да ви кажа, не съм видял на фронта двама войника да се нахвърлят един на друг, няма такива посегателства. Няма, щото той утре може да бъде пренесен на рамото на онзи другия. И няма защо да се караш! Във фронтова обстановка дисциплината, като дисциплина по войнишки устав, падна, но появи се другарството, взаимодействието, а и страхът пред утрешния ден. И освен това, войниците преживяха страшната истина за войната още след първото сражение. Видяха, че в едно сражение не всички могат да паднат, че който може да се опази, ще се опази. Е, разбира се, неприятно беше да минеш край убит другар. Имах един личен приятел – войник, и когато настъпвахме по един скат ей така, гръмна противотанково оръдие немско, и го отнесе оттук направо – oт главата нагоре: просто той по инерция надолу направи две-три крачки и плиснаха фонтани от кръв; стана нещо много лошо, щях да откача на това нещо. Ротният командир вика: "Ти какво искаш, какво очакваш тук!" Разкъсан и тъй нататък. Това се изживява първите дни много тежко. Но полека-лека всичко се уталожва, дето се казва...*
06.09.1996., прод. ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (3)
Много си го обичам, много съм му обиден, че никога не се е постарал да ме разбере, струва ми се. Ние, двамата – баща и син, заедно не мелехме брашно. Въобразявам си, че имам неговата сръчност и хъс за работа, но не ми е помогнал в нищо, докато беше жив, напротив: доста ми е пречил. Забранявал ми е. Държал ме е по-далеч от себе си. Подозирам, външно мисленето му е било елементарно, на битово ниво – като у 90 на сто от българите. Но дори и на битово равнище – сега мога спокойно да го кажа, не го е било еня за мен. Живеехме в постоянна оскъдица – тъй е, гордостта обаче съм си я отхранил сам. Въздигнах го от мъртвите този мой баща и го направих образеца ми за поведение. За съжаление, приживе не ме разбираше. На интелектуално ниво чак сега откривам посланията му, закодирани в сътвореното от него – бюфет, нощна масичка, диван, ремонтирани и прекроявани мотоциклети, проектирани и изработени с негови си примитивни сечива почти изключително само на ръка, дърводелски машинарийки, приспособления оригинално замислени, холов гардероб, кухненски шкаф; а откривам тези послания и в реакциите му, които бяха някак срамежливо, нежно прикрити. Но ми беше необходим, когато съм грешил и съм се лутал. Духовно не съм му син. Духовно сестра ми му е дъщеря: тя на практика ограби всичко, придобито и спечелено от него, освен изгорялата до ламарини отвътре, със следите от кръвта и кожата му жигула, от дърводелските му сечива до онази негова къща с цялото й обзавеждане.
Така да бъде! Това направи ли я щастлива? Задръстила се е от имоти, къщи, вещи, бижута; духом обаче е буболечка. Жал ми е да я слушам как се оплаква. И тази страст към придобивките, виждам колко й е съсипала живота. Ето! Това постигна, мой мили мълчалив татко. Израснал в ужасна мизерия, вероятно си смятал, че имоти и вещи, и многото пари правят човека важен и уважаван. Ей тук се разминахме с теб. Остана ми колата, която го уби, силно обгоряло отвътре купе със следи от горялото му тяло. И я направих отново кола, която да носи кеф от живота. Кому ли? На първо място на мен!
Благодаря на майка ми, която ми пожела да съм и аз щастлив с тази кола, която те, двамата с баща ми, докато я имаха – година и половина, са изпитвали само отлични преживявания. Истина е, майка ми държеше на мен, но към шейсетата си година вече бе духом отнесен в себе си човек, повече егоистка и по-малко тактична откогато и да било. И си отиде на шейсет и три, все така вгледана в пейзажите от онзи неин живот с баща ми, който живееха бедни и силно привързани един към друг поради любовта, а не заради парите и вещите, придобити впоследствие. Да, те бяха наистина щастливи.
07.09.1996.
Вчера около три подир обяд се събрахме на гроба на баща ми: аз, Вера, Надя, моята внучка Невена, сестра ми, мъжът й, по-малката им дъщеря племенничката ми Емилия. Планирали да си купят кола, някъде към пет хиляди дойче-марки. Усилено обикаляли автосалоните за употребявани автомобили. До 15 т.м. щели да се устроят в къщата на родителите ми, която обсебиха и знам, половината от тази къща е моя. Ходя два пъти да им сглобявам мебелите, дарени от баща ми, които донесоха от другото си жилище, четиристаен апартамент с просторна тераса. Виждам как гнездото на родителите ми с вкус си подреждат. Доста пари похарчили: бетонна плоча налели на място на старото дюшеме, обновили ел. инсталацията, разширили и преустроили банята, нова мивка в кухнята излели, обновили няколко от помещенията с теракота. Пълно е с мебелите на баща ми: четирикрилни два гардероба, две трисекционни библиотеки, диван с ракла три броя, шкафове. Луксозно изглежда така обзаведено някогашното мизерно стайче, в което живяхме седем изпълнени от притеснения и болести години с Ася, майката на двете ми дъщери. Бяхме бедни и унижавани от всички наоколо. Момичето ми на два пъти прави опити да се отрови с хапчета в тази къща. Хлипаше нощем на рамото ми: "Жоро, миличък, подкосяват ми се краката, когато минавам покрай стаята им с легена да простра дрешките на Вера и Надя на двора". И съм сигурен, че е било точно така.
Миналата седмица погребаха един от големите ни актьори, българин по излъчване, сдържан и силен, и нежен, Георги Георгиев – Гец; отишъл си на 70 години. Отиват си титаните от романтично-хаотичната ни младост. Хоризонтът е мрачен; на сцената се изтърколиха травестити и уроди някакви, гаврят се с всичко и всички в България. За тях няма майка, няма баща. Весели гаменчета. В интервю актьорът Андрей Чапразов (1920-1999) пряко се обърна към тези кукери: "Воните. Всичко, до което се докоснете, започва да вони". Ала публиката се прехласва по маймунджулъците, по просташките им шегички. Манталитетът на янките! "Кое се търси, то си требе!" – би рекъл шопът.
Народът е наплашен, объркан, земетресение все едно е станало. Мъжете от блока блъскат карти под балкончето вечер. Жените се гушат с дребните дечица по пейките отпред. Тихо като пред буря. Но буря няма да има; всеки приклекнал вътре в себе си и се ослушва като на война. Цените на храните седмично растат с по два до пет лева. Вихри се жестока явна спекула. По телевизията сутрин и вечер разказват за убийства, изнасилвания, за крупни грабежи, кървави катастрофи, аварии в мините и заводите. Рекетьори и изнудвачи от гетата, убийци и изнасилвачи, корумпирани държавници и все такива вести. Откъде се пръкна, от какви цепнатини изпълзя, как тъй се роди и се развихри тази нагла пасмина? Всеки ден чувам: съкращават работни места, закриват цехове, цели заводи. Опразват производствените халета, превръщат ги на търговски складове. Скъпите съоръжения за производство и модерните поточни линии товарят нощем като крадци в цели влакови композиции или в колони от тирове и ги отпращат незнайно в каква посока извън България, секат горите, източват язовирите. И всичко, което някога е било поминък и радост за окото на българина, вече превръщат в пари.
Обикновеният нашенец едва преживява, едва храни и облича челядта си, а бабаити, наркомани и лъскави типове, проституиращи девойчета и сексуални маниаци пълнят луксозните заведения; купоните им завършват с побоища, стрелба и оргии. Разврат и пиянство, невиждани по размах досега. А власт и престъпници си правят реверанси, докато българинът тъпо мълчи. Кандидати да управляват България бол, с лопата да ги ринеш, а плодната земя запустява, буренясва. И по селата хората масово си колят животните, че жито, фураж няма. Малките частни фирми, които избуяха през първите месеци и години след онзи дарен Десети ноември (1989), фалират заради убийствени данъци, ала заради убийствените лихви по обслужване на кредитите банките станаха котило за кредитни милионери. Мародери от лакомия и неумение да управляват имот източват кръвта на България към личните си сметки в Западни банки. Млади българи душа дават да изкръшкат от военна служба, да възират оттук. "Бедни" цигани вдигат думбазки конаци край съседната улица "Ландос" и навътре из Столипиновското гето. Полицаите не са редът, законът, а някакви чиновници в униформа, без самочувствие, че служат на обикновения гражданин в държавата. Над главите им техните началници навред из страната се договарят с политици и бандити. Следствие, Прокуратура, Съд се занимават с дребосъка, с дребни риби в престъпния свят, докато едри мафиоти са обслужвани от най-елитни адвокати, дори и от депутати в "Народното" ни събрание**. Образуват се вече самодейни банди за убийство и грабеж. Спецовете в краденето от покрива на блока с алпинистки въжета и приспособления се спускат до набелязаното за обир жилище. Колега от началния ни курс извела за двайсетина минути бебчето си на полянката пред блока на слънце и по това време с алпинистки такъми от покрива на блока в дома й на VIII етаж влиза крадец; прибрал пари, бижута, дори сватбената й рокля, обувките й, сандалите й.
Чудни обири стават напоследък и съседите си говорят, че всичко се върши строго по план, обмислено; жертвата е проследявана понякога месеци преди акцията. Моите събратя по участ в блока ни тръпнат зад бронираните си врати. Блиндираните порти за апартаменти днес са хит на пазара. Но и това не помага. Бъбрим си: "Само да не те набележат!" Спецовете действат хладнокръвно, професионално, безмилостно; нищо не ги спира. Пък и да ги опандизят, плащат на когото трябва и тях законът не ги лови.
Който може, се запасява с храна за зимата и за очакваното най-ново и по-драстично увеличение на цените. Трупат у дома брашно, захар, олио, фасул, ориз в промишлени количества. Живеем в стрес. Престъпният свят на България води своята подла война с обикновения гражданин. Политическите сдружения правят като че всичко възможно да ни разединяват. Църквата от храм на Вярата и крепост на Българщината всъщност се е превърнала в средство за търговия; оказа се, че и висшите църковни служители усърдно се трудят да разпиляват Българското ни племе. Инак призиви за обединение на нацията колко си щеш! Думите "заедно", "всички", "България" са любими за всяко парвеню; на практика баш тези самообявили се патриоти мамини вършат обратното. Това е преди всичко грандиозна духовна криза. Стопанските недомислия и съсипията са последица от избуялата лакомия, от страха и невежествения стремеж към власт на всякаква цена. България отдавна няма духовен център, ни духовна личност за водач.
12.09.1996.
Страхувам се от:
- някой, който ще ми поиска огънче, а ще ми вземе здравето; - фанатично блесналите очи на "сини" и "червени" тарикати; - политици, които искат на всяка цена да ме направят щастлив; - оратори, анализатори, коментатори, които мислят вместо мен; - отрепки в политиката, които са решили да се жертват за мен.
13.09.1996.
Да направиш от хлапенцето човек, който може да чете и пише, не е трудно; трудно е от родения тепегьоз да направиш гражданин на "чистата и свята република".*** Сякаш нищо не се е променило. Преди цитираха Маркс, Ленин, Живков, сега във всяко слово от трибуната на площада и Народното събрание екне: "Дай, боже! Боже, помози! Ако е рекъл бог! и Боже", следвано от три удивителни, демек: яки чувства, трепет велик. Толкова наглост и толкова лицемерие на едно място не помня да са били и при соца.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 15 jan. 2021
Илюстрации:
- 1940, Пловдив. Най-романтичният булевард на Балканите.
- 1965. Баща ми с мотоциклета, който възкреси от куп метал.
** Татяна Дончева издейства промяна в Закона, за да измъкне от затвора Ванко 1 – онзи хубав човек, който командировал биячи да трошат костите на българки в Италия, пратени да проституират по магистралите, а недостатъчно усърдни, за да му осигуряват определения от него ежемесечен приход в личната му сметка. Вж.https://mamaninja.bg/%D0%B0%D0%BA%D1%82%D1%83%D0%B0%D0%BB%D0%BD%D0%BE/item/2874-sem-zapochva-proverka-sreshtu-vanko-1
*** Правим ли разлика кой бе преди любимият тв-сериал за масовия гражданин на България и кой идиотски сериал днес всеки ден ни внушава как гадно е да си сред българи? Преди беше "Капитан Петко Войвода", а днес – "Столичани в повече", серийна помия, където се преразказва всичко онова, което и без сценарист, и без актьори знаем, но пък така се внушава: това са нормалните идиоти на днешна България. Бел.м., tisss.
