Миналото живее с нас, докато си го спомняме. Мъртвите са живи, докато ги помним. Бедата не е в религията, а в душата на човека. Тежко на отродника! – Аноним (1947)
20.09.2007. ГОРЧИВАТА ЧАША, И ДОКРАЙ!
Тича хубавата Джени, цялата е вир-вода, а ръжта е до колени и вали дъждът...
Ах, дали ще я дочака онзи мъж любим! Над полето пада мрак, а над селцето дим.
И една самотна врана, сгушила се в храст, посред пътя й застана и с човешки глас
дрезгаво изграчи, значи, стресна я дори: "Мила Джени,
ах, глупаче, я за миг поспри –
твоят мил целува друга; В тази киша с дъжд
трябва да си малко луда, да търчиш по мъж –
мъж, за чийто ласки нежни няколко жени
падат в тънките си мрежи влюбени, сами".
Чу я Джени; запъхтяна, даже и не спря и изчезна тази врана в старата гора,
а селцето, към което Джени продължи, а посрещна там проклето и с торба лъжи.
Истината се узнава в кишав някой ден, че е Любовта такава... ако питат мен.*
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 10 jan. 2021
Илюстрации:
- Врана – птицата на Аполон според поверието.
- 1974, сестра ми, когато не искаше да се омъжи.
–––
* Текст, писан под влияние на Робърт Бърнс и посветен на сестра ми Ели, която израсна в моите ръце и много обичах, като седем години по-голям брат. Бел.м., tisss.
Миналото живее с нас, докато си го спомняме. Мъртвите са живи, докато ги помним. Бедата не е в религията, а в душата на човека. Тежко на отродника! – Аноним (1947)
06.09.1993. ЗЕЛЕНИЯТ ЖУК
В новия ни квартал доста хора си отидоха от този свят болни от рак. Още ми е пред очи гърдеста, весела и разкошна по характер русокоса жена. Изчезна от хоризонта, не я срещам, та питам общи познати: какво стана с нея, да не се запиля и тя по гурбет да сменя подлогите на някой гръцки, испански или италиански дядка, дето ще я третира, като да му е робиня, и никой не знае. Бе, изчезна тази жена. Докато един ден научавам от Тодор Трингов, който живее в блока на същата тази Маргарита и на кварталното ни пазарче зад районния универсален магазин вестници продава:
– Не знаеш ли, затворила се е вкъщи и не излиза.
– Що бе, Тошка, защо се крие?
– Станала е кожа и кости. Ти виждал ли си китаец без зъби, с окапали коси и месата увиснали? Ей това е днес Маргарита, да не дава Господ!
Месец подир това видях и некролога й, разлепен по тенекиените гаражи на квартала наоколо.* Разбирате ли, българите сме научени да търпим и преглъщаме. Усети ли се зле, циганинът като вълк вие, като усилвателната мощна уредба, която към небесата всеки ден молитви на арабски изпраща към неговия господ, воят оглася клетвите му, оплакванията му, хленчовете му; докато нашите се бесят, стиснали зъби; мълчаливо под сайванта се бесят, при овцете или козичките в обора**. Срам ги е да се оплачат, че какво ще рекат хората! Тъй срамежливо някак, без салтанати, без поза, в самота, в мълчание си отиде от нас и живота баща ми. Единият от тримата манговци гробари в Централното общинско гробище, докато дооформят ямата и тъкмо преди да спуснат ковчега, отметна платното, с което до онзи момент бе покрит мъртвецът, и като зърна обгорялото му черно лице с полуотворените изцъклени очи, обърна се и погнусен се изплю.
Пътуваме с яко раздрънкания стар жук на "Бърза помощ" по стария път от Пловдив към софийската клиника "Пирогов". Баща ми е още жив – лежи на брезентовата койка. Срещу него майка ми и сестра ми си бъбрят тихичко. Отпред в кабинката до шофьора е веселякът доктор Иван Бошев: четирийсет и шести набор, кажи-речи, мой връстник. Седя до задните врати на зеления жук. От време на време Бошев отмести плъзгащото се стъкло откъм шофьорската кабина, хвърли едно око към баща ми и окуражително, почти като във вица, дето Бай Тошо шеговито подвикнал към уморените комбайнери, и те, от своя страна, също шегувайки се, бодро му отвърнали:
– Е, как е, как е, бай Кириле! Как е?
Никой до онзи момент не се бе обръщал към баща ми с онова шибано "бай Кириле", че беше хем младолик, хем и мълчаливец с излъчване – жените се заглеждат по него, а той – в майка ми влюбен. Ей такъв беше моят баща. Та Иван Бошев с неговото "бай Кириле" ме изненада. Важното обаче не е това, а че татко му отвръща със задебелял език часове преди да издъхне, едва-едва със задебелял език отронва думите, опитва милият дори да се усмихне:
– Всичко е нар-р-ред, докторе! Ням-м-ма пр-р-роблем, доктор-р-ре!
Гледам, лицето му е цялото в капки пот, ручейчетата пот лъщят по обгорялата кожа. Извръща лице към голата тенекия на раздрънкания сандък на четири колелета, както се тръскаме по паважа (та не се стърпях и смъмрих шофьора: "Ей, картофи ли караш бе, мамка ти!") – и с устни, само устни мърда, за да не притесни, да не разберем, че се мъчи... движи устни и чувам ужасения шепот на разтерзан човек, който се притеснява да не го видят слаб: "Олеле, майко! – шепне. – Олеле, майчице!" И никой – ни лекарят Бошев, ни двете жени току до главата му, ами аз, синът му, само съм свидетел; ето – документирам неизличима от съзнанието ми картина. Тая съмнението, че убиха баща ми заради моите истории в младежкия местен вестник "Комсомолска искра"; някой като да предизвика газовата инсталация на жигулата му да избухне в пламъци точно на паркинга към милиционерския блок 51 край Пощата в пловдивския жилищен район Тракия, където го поканили да пише протокол за рекламация към мебелния магазин на бул. "Малчика", и там в жежкия и задушен следобяд на 31 август моят баща е горял като факел, здраво привързан за предпазния колан в купето на новичката жигула.
Като син на този кротък човек писах до Прокуратурата след смъртта му. И никакъв отговор. А сетне почти цяла година 700-800-те метра от тролейбусната спирка на бул. "Цариградско шосе" до блока, където живея, ги изминавах на тръни – че някой ще ми скочи върху гърба в тъмното. Минавах я тази пътечка между блоковете, стиснал нож в джоба. Оттогава ми е текстът:
Сам вървя по улицата – син на дърводелец, стиснал в джоба на балтона юмрука си като портокал.
Ай, колко неуредени сметки имам с могъщи лицемери от типа Иван Костов – бивши доносници и важни ченгета, възпитаници на висшите школи на КГБ за манипулатори и демагози, настоящи ядни самозванци с борческа, героическа биография, накъсо – с бивши мекерета на Партията, които след "славния" Десети ноември си изпонаписаха романтичната измислена биография на страдалци или активни борци срещу същата Партия, на която служиха! Ай колко неуредени сметки с пасмината от лицемери, която сме принудени да търпим и слушаме от раждането си до смъртта ние – обикновените граждани на ограбена, унижавана България! Екшънът за мнозина от моето поколение беше не мазен турски сериал, драги новоизпечени демократи и не латиноамериканска сълзлива драма или изсмукан из пръстите Хари Потър, а си беше екшън in live. Оттам ми е и тази гнус, тази отврат към големите кухи фрази, към гръмогласната реторика с неизменното аз-аз-аз на самовлюбения възгордял се тарикат-наглец: "аз ви дадох, аз ви построих, аз се жертвах и се жертвам за вас". Ай сиктир! Какво си дал, като спиш с пистолет до главата и до леглото си с нощно шкафче, пълно с кюлчета злато. От кого се страхуваш, защо ти е този боен патлак, като те пазят поне дузина кабзамали?
Имам род голям в Харманли, за който род почти нищо не знам; а у дома за Харманли не се говореше. Всяка година обаче заради най-малкия от петима харманлийски братя на 31 август в четири часа след обяд паркирам колата си зад милиционерския блок в пловдивския жк Тракия точно на мястото, дето е горял баща ми, изпушвам еднa след друга (около 40 минути) три цигари, преживявам отново и отново случилото се – за да не забравя, да не си въобразя, за да си избия от акъла всичката дреб и униженията от нагли самохвалци и да си спомня, че не съм нищо повече от обикновен човек, син на сдържан, чак срамежлив, доверчив българин, когото моят любим роден Пловдив уби с премерен жест и безразличие, както вероятно ще погуби и мен.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 10 jan. 2021
Илюстрации:
- Военен жук, с какъвто откарахме баща ми.
- 1980. С баща ми при Бачковския манастир.
–––
* Статията, която била повод Т. Живков да се скара на Иван Панев, беше в защита на моите съграждани от болестотворната воня, излъчвана от близкия (на 2-3 км.) екарисаж, където горяха разложените трупове на животните от пет окръга по онова време, вероятна причина мнозина мои съседи да си отидат от този свят болни от рак.
** Вж. http://petel.bg/Pogrebaha-Desi--koyato-se-samozapali-ot-bednost--Razkriha-potresavashhi-razkazi-v-dnevnika-y-__91482 Деси тури край на живота си по особено жесток начин, като се запали. Тя живееше сама в къща в пернишкия квартал Старата Тева. Трагедията се случва на 19 ноември, но тялото на мъртвата 28-годишна българка е открито на 21. Десислава си водила дневниче, където написала, че ще се самозапали в гаража на хората, в чиято къща живее, за да не увреди имуществото им. Причина Деси да реши да сложи край на живота си, както самата записва, е бедността. Бел.м., tisss.
Миналото живее с нас, докато си го спомняме. Мъртвите са живи, докато ги помним. Бедата не е в религията, а в душата на човека. Тежко на отродника! – Аноним (1947)
22.07.1997. СИНЪТ НА ВОЙНИКА
Баща ми днес щеше да навършва 3/4 век, да бе жив. Петдесетгодишнината според Стария завет древните хора празнували с юбилей, а 75-годишнината? Този мой баща така и не го разбрах докрай. Защото по време, когато сме били заедно в множеството на живите, съм бил твърде хаотичен, каквато е изобщо младостта, неизяснен дори за себе си, сподирян от пламенни желания, от всякакви бесове, розови мечти, амбиции, стремежи. А и понеже той, който отстрани ми изглеждаше обикновен като голяма река сред тучна морава, за мен е глъбина с мълчанието и с привидното за повърхностния поглед спокойствие и обикновеност. Какво ми е дал, какво към взел от него? Не си го спомням инак освен вдаден в работа.
Като се уверил, че му се родил син, този тих, непонятен в много отношения и досега за мен човек, далечен комай за всякакъв род фасони, ефекти и демонстрации, сторил нещо изключително за своя стил на живот – наел файтон и поръчал на файтонджията да минат през пловдивската Главна (улица), седнал не където сяда клиентът, а върху капрата до файтонджията, и хем размахвал бутилка вино, хем пеел с пълно гърло. Не знам да е пиянствал някога, не съм чул глас да повиши, камо ли да пее. Пердашил ме е жестоко като хлапе, ама не ми е крещял. Не псуваше, не крещеше, но биеше – и знам, че причина за това в повечето случаи е била майка ми, пазарджиклийката люта.
Когато бях шест- и седем-осемгодишен, състезаваше се като кросаджия, без да има особени успехи. Другите се дупеха зад кормилото, той караше както поп на моторетка изправен, вдървен в кръста, и с майка отдалеч го различавахме по бялото чисто лице сред оклепаните до уши бетер коминочистачи останали пловдивски мотоциклетисти. Беше му драго да вдъхва живот на стари бракми. Придаваше им вид даже и по-добър от онзи вид, когато нови са излизали от завода. Сам измайстори електрическа планя. Повече от нещата у дома бяха проектирани и изработени от него на дърводелския му тезгях. Пушеше много рядко, май за салтанат, сякаш да си придаде важност. Карти не играеше, обичаше да играе шахмат, току рече някой ден: "Я ела сега да те изпитам на шаха!" И като изгубя две-три игри, усмихне ми се кротко – ехидниченето, ироничното заяждане, гръмкото самохвалство липсваха у него: "Е-е-ей, ама ти никакъв кършалък (отпор) не ми даваш, бе!"
Не одобряваше женитбата ми, избора ми на момиче за жена; лоша дума обаче за нея не отрони. Насаме ми е казвал: "Това моме за себе си не умее да се грижи, ти го чакаш къща да ти върти. Кой дявол те прати в Добруджа! Кешки да не бях те пускал да учиш в София, да те бях направил един мебелист-дърводелец. Златен занаят е това".
Докато се състезаваше, в бараката ни за дърва и въглища на двора на улица "Ниш" № 4 висяха на пирон окачени състезателните номера, две елипсовидни и едно кръгло тенеке с цифри. Състезателният му номер бе 45 – и в това откривам заложен някакъв скрит смисъл: през пролетта на 1945 г. на фронта при Драва оцелява в най-жестоката схватка, която изобщо води нашата, Българската армия във Втората световна война, и излиза без драскотина изпод куршумите, когато от шейсет човека лекокартечна рота оцеляват неколцина. Имаше си кожено яке и ботуши с яка подметка и високи кончове, правени специално за състезанията. В онези години трасето за мотокроса обхващаше Трихълмието и Бунарджика, правят кръг около Руския паметник-костница най-горе на Бунарджика, слизат до Пещерско шосе, префучават през жп-линията край Гарнизонна фурна на Сарайкъра, газ до дупка към Мечкюр, после през Царския остров, където е сега Гребната база, пердашат до рекичката Дермендерлийка, оттам покрай ресторант "Ловна среща", покрай бахчите на махалицата Матинчеви градини, до подножието на Джендемтепе, оттам обратно по Пещерска в посока Централната жп-гара, завой пред ІІ градска поликлиника, после по улица "Станционна". Финалната лента бе опъната над множество, сбрало се встрани от парадния вход на Офицерския клуб, както по навик все още наричаха прекръстения мазно по време на соца Дом на народната армия.
Помня как в дъждовно кишаво време препускаха по Пещерско шосе, покрай нашата бедняшка уличка "Ниш". Бях най-гордото хлапенце. Струпалите се от двете страни на шосето комшии гадаеха, до кости наквасени в калната киша. Точно в онзи миг, когато съм се усещал огрян от щастие, горд с този мой смел и красив велик баща, с копачка ме перна внукът на хазяите Видко Троплев. Едното от двете рогчета на мотичката му ми се заби на сантиметър под окото – белегът досега ми напомня какъв късмет съм извадил, да речеш, било е предупреждение да не се възгордявам и че когато съм най-щастлив, няма как някоя гадост да не изпълзи от дупката си, за да ми натрие носа.
На един от състезателите, Димитър Баев, Байката яздеше чистак новичка чешка ява 250 кубика, а чешките яви бяха по-бързите мотоциклети... та из калищата на Острова, където от соца е изтрезвителното в Общинската полиция за окошарване на пияндета, имаше бая поток, та преминавайки през брода, на Байката му пада веригата. Баща ми карал след него и естествено го подминал, обаче се спрял и се върнал да му помогне. Когато потеглят оттам, подкарал след Байката. Не си спомням някога да е бил първи. Веднъж беше втори, веднъж пети от трийсетината състезатели. От наградите, помня, че найлонова риза спечели и много й се радваше. Найлоновите ризи тогава бяха хит.
Получавахме у дома вестник "Патриот", местния вестник "Отечествен глас", също и месечното или седмично издание "Авто-мото". Долу в избата имаше няколко вързопа списания за наука и техника от 1947-1948 г. до към 1950-1952 г., пожълтели, опърпани, умирисани на мухъл. Странни работи виждах по картинките – дирижабъл, хидроплан с форма на голям тенекиен галош, торпедоносец, въртолети, подводници, торпили с дизелов двигател, дългоцеви оръдия, коли с гъсенични вериги, стрелково оръжие.
Една от последните му снимки, когато е вече 60-годишен, го съхранява някъде сред Родопите покачен върху магаренце. Ръката си е вдигнал за поздрав. Най-хубавото на снимката е усмивката – усмивка на добър, мил и кротък човек. За тази негова снимка майка ми, вече след смъртта му, няколко пъти ми е говорила: "Виж! Не ти ли прилича на Исус? Същински Исус Христос е баща ти на тази снимка".
Не, не беше набожен. "Набожен" и досега ми звучи като ирония, като иронична дума, нещо като думата "лицемерие", като думата "подлец". Но на дъното на дървена кутия с неговите лични документи, под ордена за храброст, циганските ножици за рязане на тенекия и две стъклени конусовидни юзчета (чаши от 30 драма за ракия) – наследство от баща му Бирника, след като почина, открихме цветна икона на Господ, а на гърба й – послание с почерка на майка му от зимата на 1945 г. да се пази. Носил я в джоба на войнишката си куртка, сгъната на четири, евтина цветна хартиена икона. Хич, ех, ама никак не му се ходило на война! С всичкия си усет и кожата си го усещам, защото съм му син. От петима братя той, най-малкият, най-нежният, само той единствен бил пряко на фронтовата линия. Бате Митко се мотаел покрай летището, Насо Гащара служил на майната си в Северна Гърция, Дончо Музиканта разхождал войнишка си униформа из Харманли, чичо ми Стефан си останал в Пловдив да го подготвят за бъдещ кадър на МВР. Майка ми разправяше, че от фронтовия щаб пратили предложение редник Кирил Бояджиев да получи Орден за храброст І степен, но в последния момент дали І степен на ротния командир посмъртно, а на редник Бояджиев – ІІ степен, че все пак оцелял.
За войната вкъщи не се говореше. Веднъж, като го подпитвах по-настойчиво, отряза ме: "Какво си ме заврънкал? Войната е кланица. През първата седмица на фронта от вонята на леш, каквото хапнех, повръщах, а нощем не можех да мигна". Труповете на мъртвите буквално са се разкапвали пред очите им. Обичал ли е живота? Не мога да си го представя обезверен и отчаян. Ама неговата увереност не бе дразнеща. Казваше лъчезарен като хлапак: "На стари години, ако не мога вече друго, семки, фъстъци ще продавам с ей това кантарче... и пак ще сме добре". Кантарчето, с което планираше да поминува честит и в старостта си, ръждясва от половин век в избата на триетажната масивна ъглова къща срещу черквата "Св. Георги" в пловдивския квартал Мараша.
Рекъл веднъж на майка ми, както тя ми предава думите му: "Надке, ако се случи да видя друг мъж да те прегръща, двама ви ще убия, после ще свърша и със себе си". И още, пак от майка ми чуто: по цели нощи не я оставял да заспи, говорел й: "Ех, Надке, кому лошо сме сторили, че така се случи с нашия син!" (Оженил съм се за жена, която ми изневерява под път и над път, и някак бяха узнали това, колкото и да съм го крил.)
Когато болките му са били ужасни и полека усещал, че умира – десетина часа преди смъртта, в камионетката, с която го придружавахме по някогашния път до столичната клиника "Пирогов", извръщаше лице към тенекиената стена на зеления военен жук, да не усетим, че се гърчи от болка, плаче. Докато майка ми и сестра ми си шепнеха нещо, виждах как целия в пот мърда устни: без глас, само с устни крещи: "Оле-ле, майчице! Майчице..." Издъхна изоставен, без ни един близък, без какъвто и да е човек наоколо. Отвратих се от българския лекар с касапския му манталитет на студенокръвен. Колко ли са човеците сред възгордели се лекари и нагли адвокати на моята многострадална България! Нечовешко е, че го изолираха от всички ни в пълно съзнание, безпомощен, гаснещ в някаква варосана клетка на десетия етаж, където го откараха с асансьора от преддверието на ада към Отвъдното "Пирогов". И вие смятате, че вярвам на лекари?!
До последния си дъх работи – трудът за него не бе тегоба, а привилегия на здравия жизнен човек. Като гледам сегашните михлюзи как висят като сополи по пейките, като чувам как кълнат и се вайкат, как одумват света около тях и горко хленчат, познайте какво си мисля! В деня, когато новичката жигула избухва в пламъци, станал в четири заранта, качили се с майка ми до вилата на сестра ми над Белащица да завардят ред за водата, за да полеят лехичките с доматения разсад. В осем оставил майка ми сама, слязъл да обиколи адресите по подадените към мебелния магазин на бул. "Малчика" рекламации. Само в бл.51* на жк Тракия (срещу пощата там) хората не си били у дома в уречения час. Качил се отново на вилата над Белащица; този път взел със себе си и мъжа й на сестра ми Ели. Към един по обяд в най-голямата жега на 31 август тримата пътуват обратно към потъналия в мараня и в задух Пловдив. Набрал кофа грозде от асмата над гаража, рекъл на майка ми: "Как да седна спокойно да ям, докато не видя какво им е на онези хора! Измий грозде, направи салата и ме чакай. Ще оправя и тази рекламация, и се връщам".
Година след смъртта на баща ми заварих грубоват някакъв непознат мъж на масата във всекидневната им. Седи на мястото, където седеше баща ми, наметнат с неговата домашна дреха, а майка ми трака паници край чешмата зад полуоткрехнатата врата на кухнята... Мир на праха ти, непрежалими мой Мълчаливецо!
23.07.1997.
Кога ли пък богатите безделници имат шанс да помечтаят? Бедният мечтае! Ой, как мечтае милият! И колкото по мечтае, и колкото по-невъзможна, толкоз по-красива му е мечтата.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 9 jan. 2021
Илюстрации:
- 2012 г. Пловдив, снимка на улица "Ниш".
- 2012 г. Пловдив, снимка от улица "Ниш".
–––
* Бл. 51 в пловдивския жк Тракия беше известен като "милиционерския
блок". По онова време вече ме бяха изгонили от редакцията на младежкия
вестник "Комсомолска искра" и когато тръгнах да отстоявам правото си,
че съм писал истината, от най-високо място в ОК на БКП, от асеновградчанина
Крум Марков чух: "Много съм малък, за да ти помогна, но недей рови, да не
стане по-лошо. Имаш жена и две дечица". И не само Крум Марков, ами и други
хора са ме предупреждавали, като съседа Костадин Костов, който по онова време беше
милиционер, а и от бай Андон Тодоров – един от инициаторите на стачката на
ямболските текстилци през 1931 г., пребит в полицията на Пловдив със сапове за мотика, та и той същото ми е
говорил на четири очи. Бел.м., tisss.
Миналото живее с нас, докато си го спомняме. Мъртвите са живи, докато ги помним. Бедата не е в религията, а в душата на човека. Тежко на отродника! – Аноним (1947)
23.10.2017. ДЕЦАТА НА УЛИЦА "НИШ"
Писането за мен си е като дишането, ама и разговор с живи и мъртви. Както славеят на четирийсетгодишната липа пред балкончето ми нощем по неведоми за мен канали разкодира посланията на собствената си природа, за да ги озвучи чрез мелодия. Чел съм, че мъжкият при птиците, като и при животните, ползва звуци да привлече някоя разгонена женска, но и с цел да предупреди другите мъжкари от своя вид, че това тук е частна територия, да маркира присъствието си на стопанин. И си мисля напоследък с какво ли пък човеците се отличаваме от фауната и флората, а дали редичките думи, въздишки, обяснения в любов със стихове, кикотене или възклицания не са начин да отвоюваме нечие внимание, което смятаме за твърде съществено лично за нас!
Заранта започна слънчева, а към осем облаци надвиснаха и от полето полъхна дъх на влага – предизвестие за дъжд... Нещо не ми спори тази утрин. Решил бях да опиша как живеехме, когато родителите ми са били едва трийсет-трийсет и две-тригодишни, когато сестричката ми Ели бе още пухкаво бебче (1954-55), или дори когато още не се беше родила, и тримата, значи: майка, татко и аз, обитавахме мизерно обзаведени и с нисък таван двете потънали в мрак източни стаи от общо четирите в избата на улица "Ниш" № 4, а в съседната къща и пак вкопани в земята, единствени като нас на тази пловдивска уличка от осем къщи, с мижаво дворче всяка, живееха двама пришълци от Родопите – престарелите дядо Григор и баба Тодора.
Синът им бе осъден от "Народния" съд, разминал се беше на косъм от разстрела, а после и с доживотна присъда се бе разминал, за да излезе след тринайсет години на свобода. "Закачила го амнистията" – шушукаха тук в махалата. Този едър, като че ли срамежлив и лъчезарен мъж някога бил капитан на полицейска ловна дружина, която преследвала шумкари (партизани) в Балкана преди "славния", както ни внушаваха в училище, 9 септември 1944 г. Не си оцапал ръцете с кръв, а самата му длъжност вече била основание да бъде жестоко наказан от Новата власт. Укривал се месеци, докато се оттече кървавата слуз от лапите на новите властници. Пък после отишъл сам да се предаде в милицията.
Жена му на чичо Васко обитаваше със сина им горния етаж, свекърът и свекървата, значи, слезли бяха от Родопите в моя Пловдив при снахата и внука си Горчо (Григор). Леля Дафинка шиеше за съседите от махалата и така си осигуряваше хем средства за прехрана, хем възможност чат-пат да изпраща колети на своя затворник. Старите или родопчаните, както ги наричахме в махалата, често ни канеха нас, десетина хлапенца от околните къщя да ни гощават с паничка бяло сладко и чашка вода, плюс ароматно кафенце във филджанчета колкото напръстник.
Насядали сме по застланите с халища, дебели овчи губери и китеници диванчета в техния тесен сутерен, па дядо Григор засучи мустак, радва ни се, пита: "Е, дечинки, с коя тамбура да ви посвиря?" Побутваме се ние, кискаме се в шепи и се чудим: че коя наистина от наредените по дървените полици да изберем! Пък той посегне към една, поеме я нежно, гальовно прокара палец по струните й, върне я на мястото й, па след няколко опитвания снеме тамбурата с дълъг тъничък гриф и лакирана резонаторна кутия, напомняща кратунка за баня. И цъмън-цъмън, засвири на онази макина някоя родопска, дето в момента му е на сърце, подходяща за настроението му, попрокашля се, огледа ни изпод рунтавите си нависнали вежди и... запее.
Тъжни, родопски му бяха песните, протяжно тъжни или весели, скокливи. Родопска му дрехата, достолепната му осанка на добър и строг хубав човек, който знае онова, което тепърва имало и ние да узнаем – за изменчивата човешка натура, за любовта и здравето, за разкоша да си млад и жизнен, за тъгата по любов, за мечтите и смъртта, за суетнята и мимолетното, за мераци и хубосии в този наш греховен, подвластен на илюзиите и лудостите си свят.
Цвета и Костадин Дърварови ни бяха хазяите; дядо Коце държеше частна шивашка работилничка на улица "Гладстон", куцаше с единия крак, беше като че ли с дървена протеза, понеже в общия кенеф на двора висеше стол с дупка, да го ползва бай Коце. Прибран човек, вдаден в занаята; не съм чул глас да повиши – за разлика от жена му Цвета, която си беше кавгаджийка, а и за разлика от по-голямата, първата от двете им щерки – Раша и по-малката им ведра и кипра щерка Ването (Иванка). Фактът, че Раша Дърварова се омъжила за партизанин, караше устатите оправни жени от махалата да си замълчават пред невъздържаните просташки приказки на Цвета. Същата тази едра и груба жена плискаше помията си току върху мен, когато седемгодишен избутвах от тъмната изба бебешката количка със сестра ми Ели на огрения от пролетното слънце двор под балкона им. От влагата в сутерена бебчето преболедува рахит; когато майка ми имаше да шета из къщи, повиваше бебчето като козунак, връчваше ми шишенце с биберон и ме пращаше на двора. Слънцето помагало срещу рахита, та висях по час и два край повитото бебче, когато денят се случеше слънчев.
"Шта прата дъ чукъш камани, в таз тенджура кокалити да ти варят дано!" – квакаше Цвета Дърварова, докато в голямата тенджера, в която майка изваряваше прането, си мия нозете на двора, или "Шта науча аз теб къде серат гладните!" бяха все лафове на Цвета. Беше ми забранила "да влача" приятелчета хлапета у дома. Веднъж в двора се вмъкна Маринчо, внукът сирак на дядо Марин Каменаря от къщата на ул. "Ниш" № 5, и Цвета връхлетя като змей върху момченцето, изу си налъма, и с налъма блъскаше шестгодишния ми връстник, а към мен с пяна на уста крещи: "Повече чузди хлапетии в този двор да не виждам". Съседите преглътнаха синините по техния сирак, без зъб да обелят. Татко му на Маринчо – чичо Велко, и той каменар, бе як, едър; най-малкото би могъл да я опердаши усойницата.
Зетят-партизанин Пано Троплев всяваше притеснение у съмахленците, и не понеже се е държал извисоко, а заради стряскащия факт, че е Човек на властта. Бил едва на шестнайсет Пано от с. Чоба седмица преди Девети (септември) търкалял се в корията над село с партизанския отряд, та вследствие този съдбоносен факт години по-късно държавата го изпрати в Москва да се изучи за военен началник, шушукаха си бабите в махалата. В онези гладни зимни месеци напереният трийсетинагодишен Пано, дошъл си по Нова година във ваканция от военната академия в Маскве, седнал на стълбите, ни учеше с по-големия му син Видко да приказваме по руски. "Вам гаварят, сволачи", "Спасиба, маладец", "Ну, иди сюда, маладец", "Харошая девочка", "Пажалуста", "Буд гатов", "таваришчи", "Чорт возмьот", "Досвидания, друзя" и проч. от устата на Пано от село Чоба за пръв път съм ги слушал. Веселяк, мъж естествен – поне в детския ми спомен. Мъкнеше от Съюза армаган за двамата си сина Видко и Коцето самодвижещи се тенекиени самолетчета, камионче, танк, влакче, огромен като супник пумпал, който мелодично бръмчи, като му натиснеш дръжката да го задвижиш. Мотае ми се и досега из албумите доста замътена снимка, върху която курсантът от Висшата генералщабна академия на СССР в същия онзи двор, дето яде бой с налъм по главата моя връстник Маринчо, Пано е увековечил майка ми, когато изнася от тъмната изба пълния леген с пране за простиране.
Тъй рамо до рамо, гърбом едно към друго, живееха по онова време на тази прашна или кална, но буренясала пловдивска уличка семейството на някогашния капитан на жандармерийска ловна дружина и семейството на някогашния младичък партизанин от Средногорието. Като завърши военното си обучение в Москва, Пано пое с жена си Раша и двамата си сина, та се пресели в София, а когато го амнистираха след години, съседът чичо Васко, с помощта на баща ми, го взеха за мебелист в ДИП "Напредък".
Баща ми в онези години се състезаваше с немския 200-кубиков "Цюндап" и аз яко се гордеех, особено когато състезателното трасе включваше Пещерско шосе край улица "Ниш", Царския остров – до и на връщане от село Оризари, и нашенци от бедняшките махали наоколо излизаха да се прехласват по профучаващите оплескани до ушите от кал и смазка, прелитащи като извънземни сред трясък, рев, пукот и облаци пушиляк надупени над резервоара митичните кросаджии Байката, Чапая, Георги Мачев, синът му на Георги Мачев – Гавраил, Манчоолу, Бакърджията – все мъжкари, легендарни за онова интересно за децата на бедните в Пловдив, но смутно за родителите ни време!
Пловдив – най-древното жизнено селища в Европа
Plovdiv, edited by 8 jan. 2021
Илюстрации:
- 1953 г. Пловдив, сред хлапенцата от улица "Ниш"*.
- 2013 г. Пловдив, в кухничката на крайния квартал.
–––
* Пред тухлената ограда на даскал Йордан, когото осъдиха на публичен процес заради чехкинята Стамена, сме: Тинето, Вилито (първата ми любов, когато бях на шест, а тя на пет години), аз, Мария Кандемирава – дъщеричка на Дебела Тота и баща си бояджията; клекнали са: Борето – брат му на Маринчо, когото Цвета Дърварова би с налъм по главата, Наско – син на единствения чиновник в махалата, и Видко – син на Пано и Раша Троплеви и внук на хазяйката ни Цвета. Бел.м., tisss.
Миналото живее с нас, докато си го спомняме. Мъртвите са
живи, докато ги помним. Бедата не е в религията, а в душата на човека. Тежко на
отродника! – Аноним (1947)
21.11.1973. ТРИМА НА ВОЙНА ХОДИХА
Трима на война ходиха – Стареца, Войника и Момчето. Тръгването беше славно; всички ги изпратихме с букети. Грееше денят над Пловдив и не искаше до късно слънцето зад хълма да залезе.
Стареца се върна първи със водите на Марица. Тялото му беше светло, а тъмнееха очите. Беше двадесет и трета; ний погребахме го бързо. Падаха мъгли над Пловдив.
За Войника дълго време никой нищо не научи, докато една неделя зърнахме го зъл, небръснат; и без тяло бе... Горкият! А жандармите пияни важно крачеха из Пловдив.
Минаха рояк години, прогърмя сред нас Девети*, а Момчето все го няма. Чудя се и днес къде е, в кой ли край на таз планета. Щом не се завръща, значи жив е, някъде се бие...
Трима на война ходиха – Стареца, Войника и Момчето. Но един не се завърна... Жив е. Някъде се бие.
БЕЛЕЖКА:Писан е текстът в края на 1973 г. Мястото на изпращането в представите ми е спирката откъм кв. Капана, северно от Тунела в Пловдив. Преразказах писаното на Добри Жотев в хотелската стая на III етаж в хотел "Тримонциум" и като че ли му се понрави. Беше пожелал предварителен разговор, за да уговорим как да го представя, с какви думи пред работниците от Стъкларския завод "Дружба", Електроапаратурния завод "Елпром" и Обувния завод "Петър Ченгелов", три големи местни предприятия с по няколкохиляден работнически състав. В заводската зала на Завод "П. Ченгелов", помня, той чете, всъщност рецитира своята поема "Буйния вятър". Рецитираше доста артистично и публиката го слушаше затаила дъх. Шетахме и бръмчахме в разстояние на онези три дни из Пловдив с неговото старичко очукано рено 8. Колата бе същинска бойна машина, кори (тапицерия) по вратите отвътре нямаше, само следи от шрапнели и куршуми едва ли не дето нямаше, обаче човекът се държа като бохем и потомствен аристократ.
Става това през април 1974 г. Като лит. сътрудник на щат в пловдивския младежки вестник "Комсомолска искра", връчили ми бяха в ОК на ДКМС списък с имена на към двайсетина известни белетристи и поети, от който да си избера кого да представям в т.нар. литературна тридневка, когато членове на СБП се юрваха сред народа по идея на Партията, както наричахме тук тогава Тодор-Живковата БКП. И аз си избрах Добри Жотев да представям заради легендата, които се носеше за него като широко скроена личност, през чиято творческа работилница – някакво софийско мижаво редакционно стайче, минали като чираци част от фронтмените на т.нар. Априлско поколение: Иван Динков, Любомир Левчев, Михаил Берберов и т.н. За всички тях Добри Жотев не беше някой си Добри Жотев, а Бащата. Такъв респект и обич имаше към този човек, който с мен, прохождащия вестникар още с жълто покрай устата, се държеше естествено, без салтанати и предвземки, без надменността на литературна примадона.
С този текст по-горе разделих втора награда (100 лева, една моя тогавашна заплата) в местен литературен конкурс. Първа награда не присъдиха. Делихме второто място с пазарджиклията Иван Есенски, а Николай Заяков получи трета награда. Заяков беше вече утвърден автор и газ пикаеше (гледаше ме накриво) известно време, докато сме се разминавали като колеги в редакцията на вестника, имам чувството, че приятелите му от ОСИК (окръжен съвет за изкуство и култура) го бъзикнаха под опашката, демек, унижиха го, като го наредиха след нас, двамата с Есенски – абсолютни новобранки по онова време в поезията. Ами че Големия Заек – същия Заяков, с когото бяхме заедно на щат в "Искрата", приемах в онзи период от живота си за Поета, от когото се уча.
С онези сто лева награда за поезия, която ми изплатиха в канцеларийката си Божана Апостолова и Ваня Стоицова, слязох долу в магазина за ел.домакински уреди и купих полуавтоматична пералня "Рига", и това бе първата значителна придобивка за моето младо в онази пролет бедстващо тричленно семейство. С шофьора на транспортната ниса много внимателно свалихме дървената каса с ценния дар и го курдисахме точно по средата на нашата стая. Разопаковах пералнята, скрил съм хартии, летви от целия й обков, изтегнал съм се като варен кренвирш в леглото и чакам жена ми да се върне от пазар, да ахне от изненада, да плесне с ръце щастлива, да се хвърли да ме целува. Застана тя на вратата, но не се развиха нещата по моя сценарий – изгледа пералнята с кисела гримаса добруджанката му проклета: "Защо точно рига си ми домъкнал, а не българска пералня, като и мама в Тригорци, и леля Петрана в Гурково са с българска. И се вързах да хваля, да соча предимствата на латвийската машина, които обяснения приключихме с два шамара и аз, зелен от яд, скитах три часа по пловдивската Главна докато ми се успокоят нервите.
ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (425.) 
.jpg)
