ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (423.) 22.07.1997. СИНЪТ НА ВОЙНИКА
Баща ми днес щеше да навършва 3/4 век, да бе жив. Петдесетгодишнината според Стария завет древните хора празнували с юбилей, а 75-годишнината? Този мой баща така и не го разбрах докрай. Защото по време, когато сме били заедно в множеството на живите, съм бил твърде хаотичен, каквато е изобщо младостта, неизяснен дори за себе си, сподирян от пламенни желания, от всякакви бесове, розови мечти, амбиции, стремежи. А и понеже той, който отстрани ми изглеждаше обикновен като голяма река сред тучна морава, за мен е глъбина с мълчанието и с привидното за повърхностния поглед спокойствие и обикновеност. Какво ми е дал, какво към взел от него? Не си го спомням инак освен вдаден в работа.
Като се уверил, че му се родил син, този тих, непонятен в много отношения и досега за мен човек, далечен комай за всякакъв род фасони, ефекти и демонстрации, сторил нещо изключително за своя стил на живот – наел файтон и поръчал на файтонджията да минат през пловдивската Главна (улица), седнал не където сяда клиентът, а върху капрата до файтонджията, и хем размахвал бутилка вино, хем пеел с пълно гърло. Не знам да е пиянствал някога, не съм чул глас да повиши, камо ли да пее. Пердашил ме е жестоко като хлапе, ама не ми е крещял. Не псуваше, не крещеше, но биеше – и знам, че причина за това в повечето случаи е била майка ми, пазарджиклийката люта.
Когато бях шест- и седем-осемгодишен, състезаваше се като кросаджия, без да има особени успехи. Другите се дупеха зад кормилото, той караше както поп на моторетка изправен, вдървен в кръста, и с майка отдалеч го различавахме по бялото чисто лице сред оклепаните до уши бетер коминочистачи останали пловдивски мотоциклетисти. Беше му драго да вдъхва живот на стари бракми. Придаваше им вид даже и по-добър от онзи вид, когато нови са излизали от завода. Сам измайстори електрическа планя. Повече от нещата у дома бяха проектирани и изработени от него на дърводелския му тезгях. Пушеше много рядко, май за салтанат, сякаш да си придаде важност. Карти не играеше, обичаше да играе шахмат, току рече някой ден: "Я ела сега да те изпитам на шаха!" И като изгубя две-три игри, усмихне ми се кротко – ехидниченето, ироничното заяждане, гръмкото самохвалство липсваха у него: "Е-е-ей, ама ти никакъв кършалък (отпор) не ми даваш, бе!"
Не одобряваше женитбата ми, избора ми на момиче за жена; лоша дума обаче за нея не отрони. Насаме ми е казвал: "Това моме за себе си не умее да се грижи, ти го чакаш къща да ти върти. Кой дявол те прати в Добруджа! Кешки да не бях те пускал да учиш в София, да те бях направил един мебелист-дърводелец. Златен занаят е това".
Докато се състезаваше, в бараката ни за дърва и въглища на двора на улица "Ниш" № 4 висяха на пирон окачени състезателните номера, две елипсовидни и едно кръгло тенеке с цифри. Състезателният му номер бе 45 – и в това откривам заложен някакъв скрит смисъл: през пролетта на 1945 г. на фронта при Драва оцелява в най-жестоката схватка, която изобщо води нашата, Българската армия във Втората световна война, и излиза без драскотина изпод куршумите, когато от шейсет човека лекокартечна рота оцеляват неколцина. Имаше си кожено яке и ботуши с яка подметка и високи кончове, правени специално за състезанията. В онези години трасето за мотокроса обхващаше Трихълмието и Бунарджика, правят кръг около Руския паметник-костница най-горе на Бунарджика, слизат до Пещерско шосе, префучават през жп-линията край Гарнизонна фурна на Сарайкъра, газ до дупка към Мечкюр, после през Царския остров, където е сега Гребната база, пердашат до рекичката Дермендерлийка, оттам покрай ресторант "Ловна среща", покрай бахчите на махалицата Матинчеви градини, до подножието на Джендемтепе, оттам обратно по Пещерска в посока Централната жп-гара, завой пред ІІ градска поликлиника, после по улица "Станционна". Финалната лента бе опъната над множество, сбрало се встрани от парадния вход на Офицерския клуб, както по навик все още наричаха прекръстения мазно по време на соца Дом на народната армия.
Помня как в дъждовно кишаво време препускаха по Пещерско шосе, покрай нашата бедняшка уличка "Ниш". Бях най-гордото хлапенце. Струпалите се от двете страни на шосето комшии гадаеха, до кости наквасени в калната киша. Точно в онзи миг, когато съм се усещал огрян от щастие, горд с този мой смел и красив велик баща, с копачка ме перна внукът на хазяите Видко Троплев. Едното от двете рогчета на мотичката му ми се заби на сантиметър под окото – белегът досега ми напомня какъв късмет съм извадил, да речеш, било е предупреждение да не се възгордявам и че когато съм най-щастлив, няма как някоя гадост да не изпълзи от дупката си, за да ми натрие носа.
На един от състезателите, Димитър Баев, Байката яздеше чистак новичка чешка ява 250 кубика, а чешките яви бяха по-бързите мотоциклети... та из калищата на Острова, където от соца е изтрезвителното в Общинската полиция за окошарване на пияндета, имаше бая поток, та преминавайки през брода, на Байката му пада веригата. Баща ми карал след него и естествено го подминал, обаче се спрял и се върнал да му помогне. Когато потеглят оттам, подкарал след Байката. Не си спомням някога да е бил първи. Веднъж беше втори, веднъж пети от трийсетината състезатели. От наградите, помня, че найлонова риза спечели и много й се радваше. Найлоновите ризи тогава бяха хит.
Получавахме у дома вестник "Патриот", местния вестник "Отечествен глас", също и месечното или седмично издание "Авто-мото". Долу в избата имаше няколко вързопа списания за наука и техника от 1947-1948 г. до към 1950-1952 г., пожълтели, опърпани, умирисани на мухъл. Странни работи виждах по картинките – дирижабъл, хидроплан с форма на голям тенекиен галош, торпедоносец, въртолети, подводници, торпили с дизелов двигател, дългоцеви оръдия, коли с гъсенични вериги, стрелково оръжие.
Една от последните му снимки, когато е вече 60-годишен, го съхранява някъде сред Родопите покачен върху магаренце. Ръката си е вдигнал за поздрав. Най-хубавото на снимката е усмивката – усмивка на добър, мил и кротък човек. За тази негова снимка майка ми, вече след смъртта му, няколко пъти ми е говорила: "Виж! Не ти ли прилича на Исус? Същински Исус Христос е баща ти на тази снимка".
Не, не беше набожен. "Набожен" и досега ми звучи като ирония, като иронична дума, нещо като думата "лицемерие", като думата "подлец". Но на дъното на дървена кутия с неговите лични документи, под ордена за храброст, циганските ножици за рязане на тенекия и две стъклени конусовидни юзчета (чаши от 30 драма за ракия) – наследство от баща му Бирника, след като почина, открихме цветна икона на Господ, а на гърба й – послание с почерка на майка му от зимата на 1945 г. да се пази. Носил я в джоба на войнишката си куртка, сгъната на четири, евтина цветна хартиена икона. Хич, ех, ама никак не му се ходило на война! С всичкия си усет и кожата си го усещам, защото съм му син. От петима братя той, най-малкият, най-нежният, само той единствен бил пряко на фронтовата линия. Бате Митко се мотаел покрай летището, Насо Гащара служил на майната си в Северна Гърция, Дончо Музиканта разхождал войнишка си униформа из Харманли, чичо ми Стефан си останал в Пловдив да го подготвят за бъдещ кадър на МВР. Майка ми разправяше, че от фронтовия щаб пратили предложение редник Кирил Бояджиев да получи Орден за храброст І степен, но в последния момент дали І степен на ротния командир посмъртно, а на редник Бояджиев – ІІ степен, че все пак оцелял.
За войната вкъщи не се говореше. Веднъж, като го подпитвах по-настойчиво, отряза ме: "Какво си ме заврънкал? Войната е кланица. През първата седмица на фронта от вонята на леш, каквото хапнех, повръщах, а нощем не можех да мигна". Труповете на мъртвите буквално са се разкапвали пред очите им. Обичал ли е живота? Не мога да си го представя обезверен и отчаян. Ама неговата увереност не бе дразнеща. Казваше лъчезарен като хлапак: "На стари години, ако не мога вече друго, семки, фъстъци ще продавам с ей това кантарче... и пак ще сме добре". Кантарчето, с което планираше да поминува честит и в старостта си, ръждясва от половин век в избата на триетажната масивна ъглова къща срещу черквата "Св. Георги" в пловдивския квартал Мараша.
Рекъл веднъж на майка ми, както тя ми предава думите му: "Надке, ако се случи да видя друг мъж да те прегръща, двама ви ще убия, после ще свърша и със себе си". И още, пак от майка ми чуто: по цели нощи не я оставял да заспи, говорел й: "Ех, Надке, кому лошо сме сторили, че така се случи с нашия син!" (Оженил съм се за жена, която ми изневерява под път и над път, и някак бяха узнали това, колкото и да съм го крил.)
Когато болките му са били ужасни и полека усещал, че умира – десетина часа преди смъртта, в камионетката, с която го придружавахме по някогашния път до столичната клиника "Пирогов", извръщаше лице към тенекиената стена на зеления военен жук, да не усетим, че се гърчи от болка, плаче. Докато майка ми и сестра ми си шепнеха нещо, виждах как целия в пот мърда устни: без глас, само с устни крещи: "Оле-ле, майчице! Майчице..." Издъхна изоставен, без ни един близък, без какъвто и да е човек наоколо. Отвратих се от българския лекар с касапския му манталитет на студенокръвен. Колко ли са човеците сред възгордели се лекари и нагли адвокати на моята многострадална България! Нечовешко е, че го изолираха от всички ни в пълно съзнание, безпомощен, гаснещ в някаква варосана клетка на десетия етаж, където го откараха с асансьора от преддверието на ада към Отвъдното "Пирогов". И вие смятате, че вярвам на лекари?!
До последния си дъх работи – трудът за него не бе тегоба, а привилегия на здравия жизнен човек. Като гледам сегашните михлюзи как висят като сополи по пейките, като чувам как кълнат и се вайкат, как одумват света около тях и горко хленчат, познайте какво си мисля! В деня, когато новичката жигула избухва в пламъци, станал в четири заранта, качили се с майка ми до вилата на сестра ми над Белащица да завардят ред за водата, за да полеят лехичките с доматения разсад. В осем оставил майка ми сама, слязъл да обиколи адресите по подадените към мебелния магазин на бул. "Малчика" рекламации. Само в бл.51* на жк Тракия (срещу пощата там) хората не си били у дома в уречения час. Качил се отново на вилата над Белащица; този път взел със себе си и мъжа й на сестра ми Ели. Към един по обяд в най-голямата жега на 31 август тримата пътуват обратно към потъналия в мараня и в задух Пловдив. Набрал кофа грозде от асмата над гаража, рекъл на майка ми: "Как да седна спокойно да ям, докато не видя какво им е на онези хора! Измий грозде, направи салата и ме чакай. Ще оправя и тази рекламация, и се връщам".
Година след смъртта на баща ми заварих грубоват някакъв непознат мъж на масата във всекидневната им. Седи на мястото, където седеше баща ми, наметнат с неговата домашна дреха, а майка ми трака паници край чешмата зад полуоткрехнатата врата на кухнята... Мир на праха ти, непрежалими мой Мълчаливецо!
23.07.1997.
Кога ли пък богатите безделници имат шанс да помечтаят? Бедният мечтае! Ой, как мечтае милият! И колкото по мечтае, и колкото по-невъзможна, толкоз по-красива му е мечтата.
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар