ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (424.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (424.) 

 Миналото живее с нас, докато си го спомняме. Мъртвите са живи, докато ги помним. Бедата не е в религията, а в душата на човека. Тежко на отродника! – Аноним (1947)

  06.09.1993. ЗЕЛЕНИЯТ ЖУК

  В новия ни квартал доста хора си отидоха от този свят болни от рак. Още ми е пред очи гърдеста, весела и разкошна по характер русокоса жена. Изчезна от хоризонта, не я срещам, та питам общи познати: какво стана с нея, да не се запиля и тя по гурбет да сменя подлогите на някой гръцки, испански или италиански дядка, дето ще я третира, като да му е робиня, и никой не знае. Бе, изчезна тази жена. Докато един ден научавам от Тодор Трингов, който живее в блока на същата тази Маргарита и на кварталното ни пазарче зад районния универсален магазин вестници продава:

 – Не знаеш ли, затворила се е вкъщи и не излиза.

  – Що бе, Тошка, защо се крие?

  – Станала е кожа и кости. Ти виждал ли си китаец без зъби, с окапали коси и месата увиснали? Ей това е днес Маргарита, да не дава Господ!

  Месец подир това видях и некролога й, разлепен по тенекиените гаражи на квартала наоколо.* Разбирате ли, българите сме научени да търпим и преглъщаме. Усети ли се зле, циганинът като вълк вие, като усилвателната мощна уредба, която към небесата всеки ден молитви на арабски изпраща към неговия господ, воят оглася клетвите му, оплакванията му, хленчовете му; докато нашите се бесят, стиснали зъби; мълчаливо под сайванта се бесят, при овцете или козичките в обора**. Срам ги е да се оплачат, че какво ще рекат хората! Тъй срамежливо някак, без салтанати, без поза, в самота, в мълчание си отиде от нас и живота баща ми. Единият от тримата манговци гробари в Централното общинско гробище, докато дооформят ямата и тъкмо преди да спуснат ковчега, отметна платното, с което до онзи момент бе покрит мъртвецът, и като зърна обгорялото му черно лице с полуотворените изцъклени очи, обърна се и погнусен се изплю.

  Пътуваме с яко раздрънкания стар жук на "Бърза помощ" по стария път от Пловдив към софийската клиника "Пирогов". Баща ми е още жив – лежи на брезентовата койка. Срещу него майка ми и сестра ми си бъбрят тихичко. Отпред в кабинката до шофьора е веселякът доктор Иван Бошев: четирийсет и шести набор, кажи-речи, мой връстник. Седя до задните врати на зеления жук. От време на време Бошев отмести плъзгащото се стъкло откъм шофьорската кабина, хвърли едно око към баща ми и окуражително, почти като във вица, дето Бай Тошо шеговито подвикнал към уморените комбайнери, и те, от своя страна, също шегувайки се, бодро му отвърнали:

  – Е, как е, как е, бай Кириле! Как е?

  Никой до онзи момент не се бе обръщал към баща ми с онова шибано "бай Кириле", че беше хем младолик, хем и мълчаливец с излъчване – жените се заглеждат по него, а той – в майка ми влюбен. Ей такъв беше моят баща. Та Иван Бошев с неговото "бай Кириле" ме изненада. Важното обаче не е това, а че татко му отвръща със задебелял език часове преди да издъхне, едва-едва със задебелял език отронва думите, опитва милият дори да се усмихне:

  – Всичко е нар-р-ред, докторе! Ням-м-ма пр-р-роблем, доктор-р-ре!

  Гледам, лицето му е цялото в капки пот, ручейчетата пот лъщят по обгорялата кожа. Извръща лице към голата тенекия на раздрънкания сандък на четири колелета, както се тръскаме по паважа (та не се стърпях и смъмрих шофьора: "Ей, картофи ли караш бе, мамка ти!") – и с устни, само устни мърда, за да не притесни, да не разберем, че се мъчи... движи устни и чувам ужасения шепот на разтерзан човек, който се притеснява да не го видят слаб: "Олеле, майко! – шепне. – Олеле, майчице!" И никой – ни лекарят Бошев, ни двете жени току до главата му, ами аз, синът му, само съм свидетел; ето – документирам неизличима от съзнанието ми картина. Тая съмнението, че убиха баща ми заради моите истории в младежкия местен вестник "Комсомолска искра"; някой като да предизвика газовата инсталация на жигулата му да избухне в пламъци точно на паркинга към милиционерския блок 51 край Пощата в пловдивския жилищен район Тракия, където го поканили да пише протокол за рекламация към мебелния магазин на бул. "Малчика", и там в жежкия и задушен следобяд на 31 август моят баща е горял като факел, здраво привързан за предпазния колан в купето на новичката жигула.

  Като син на този кротък човек писах до Прокуратурата след смъртта му. И никакъв отговор. А сетне почти цяла година 700-800-те метра от тролейбусната спирка на бул. "Цариградско шосе" до блока, където живея, ги изминавах на тръни – че някой ще ми скочи върху гърба в тъмното. Минавах я тази пътечка между блоковете, стиснал нож в джоба. Оттогава ми е текстът:

Сам вървя 
по улицата – 
син на дърводелец,
стиснал в джоба на балтона
юмрука си като портокал.

  Ай, колко неуредени сметки имам с могъщи лицемери от типа Иван Костов – бивши доносници и важни ченгета, възпитаници на висшите школи на КГБ за манипулатори и демагози, настоящи ядни самозванци с борческа, героическа биография, накъсо – с бивши мекерета на Партията, които след "славния" Десети ноември си изпонаписаха романтичната измислена биография на страдалци или активни борци срещу същата Партия, на която служиха! Ай колко неуредени сметки с пасмината от лицемери, която сме принудени да търпим и слушаме от раждането си до смъртта ние – обикновените граждани на ограбена, унижавана България! Екшънът за мнозина от моето поколение беше не мазен турски сериал, драги новоизпечени демократи и не латиноамериканска сълзлива драма или изсмукан из пръстите Хари Потър, а си беше екшън in live. Оттам ми е и тази гнус, тази отврат към големите кухи фрази, към гръмогласната реторика с неизменното аз-аз-аз на самовлюбения възгордял се тарикат-наглец: "аз ви дадох, аз ви построих, аз се жертвах и се жертвам за вас". Ай сиктир! Какво си дал, като спиш с пистолет до главата и до леглото си с нощно шкафче, пълно с кюлчета злато. От кого се страхуваш, защо ти е този боен патлак, като те пазят поне дузина кабзамали?

  Имам род голям в Харманли, за който род почти нищо не знам; а у дома за Харманли не се говореше. Всяка година обаче заради най-малкия от петима харманлийски братя на 31 август в четири часа след обяд паркирам колата си зад милиционерския блок в пловдивския жк Тракия точно на мястото, дето е горял баща ми, изпушвам еднa след друга (около 40 минути) три цигари, преживявам отново и отново случилото се – за да не забравя, да не си въобразя, за да си избия от акъла всичката дреб и униженията от нагли самохвалци и да си спомня, че не съм нищо повече от обикновен човек, син на сдържан, чак срамежлив, доверчив българин, когото моят любим роден Пловдив уби с премерен жест и безразличие, както вероятно ще погуби и мен.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 10 jan. 2021

Илюстрации:

- Военен жук, с какъвто откарахме баща ми.

- 1980. С баща ми при Бачковския манастир.

–––

* Статията, която била повод Т. Живков да се скара на Иван Панев, беше в защита на моите съграждани от болестотворната воня, излъчвана от близкия (на 2-3 км.) екарисаж, където горяха разложените трупове на животните от пет окръга по онова време, вероятна причина мнозина мои съседи да си отидат от този свят болни от рак. 

** Вж. http://petel.bg/Pogrebaha-Desi--koyato-se-samozapali-ot-bednost--Razkriha-potresavashhi-razkazi-v-dnevnika-y-__91482  Деси тури край на живота си по особено жесток начин, като се запали. Тя живееше сама в къща в пернишкия квартал Старата Тева. Трагедията се случва на 19 ноември, но тялото на мъртвата 28-годишна българка е открито на 21. Десислава си водила дневниче, където написала, че ще се самозапали в гаража на хората, в чиято къща живее, за да не увреди имуществото им. Причина Деси да реши да сложи край на живота си, както самата записва, е бедността. Бел.м., tisss.