ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (421.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (421.) 

 Миналото живее с нас, докато си го спомняме. Мъртвите са живи, докато ги помним. Бедата не е в религията, а в душата на човека. Тежко на отродника! – Аноним (1947)

21.11.1973. ТРИМА НА ВОЙНА ХОДИХА

Трима на война ходиха –
Стареца, Войника и Момчето.
Тръгването беше славно;
всички ги изпратихме с букети.
Грееше денят над Пловдив
и не искаше до късно
слънцето зад хълма да залезе.

Стареца се върна първи
със водите на Марица.
Тялото му беше светло,
а тъмнееха очите.
Беше двадесет и трета;
ний погребахме го бързо.
Падаха мъгли над Пловдив.

За Войника дълго време
никой нищо не научи,
докато една неделя
зърнахме го зъл, небръснат;
и без тяло бе... Горкият!
А жандармите пияни
важно крачеха из Пловдив.

Минаха рояк години,
прогърмя сред нас Девети*,
а Момчето все го няма.
Чудя се и днес къде е,
в кой ли край на таз планета.
Щом не се завръща, значи
жив е, някъде се бие...

Трима на война ходиха –
Стареца, Войника и Момчето.
Но един не се завърна...
Жив е. Някъде се бие.

  БЕЛЕЖКА: Писан е текстът в края на 1973 г. Мястото на изпращането в представите ми е спирката откъм кв. Капана, северно от Тунела в Пловдив. Преразказах писаното на Добри Жотев в хотелската стая на III етаж в хотел "Тримонциум" и като че ли му се понрави. Беше пожелал предварителен разговор, за да уговорим как да го представя, с какви думи пред работниците от Стъкларския завод "Дружба", Електроапаратурния завод "Елпром" и Обувния завод "Петър Ченгелов", три големи местни предприятия с по няколкохиляден работнически състав. В заводската зала на Завод "П. Ченгелов", помня, той чете, всъщност рецитира своята поема "Буйния вятър". Рецитираше доста артистично и публиката го слушаше затаила дъх. Шетахме и бръмчахме в разстояние на онези три дни из Пловдив с неговото старичко очукано рено 8. Колата бе същинска бойна машина, кори (тапицерия) по вратите отвътре нямаше, само следи от шрапнели и куршуми едва ли не дето нямаше, обаче човекът се държа като бохем и потомствен аристократ.

  Става това през април 1974 г. Като лит. сътрудник на щат в пловдивския младежки вестник "Комсомолска искра", връчили ми бяха в ОК на ДКМС списък с имена на към двайсетина известни белетристи и поети, от който да си избера кого да представям в т.нар. литературна тридневка, когато членове на СБП се юрваха сред народа по идея на Партията, както наричахме тук тогава Тодор-Живковата БКП. И аз си избрах Добри Жотев да представям заради легендата, които се носеше за него като широко скроена личност, през чиято творческа работилница – някакво софийско мижаво редакционно стайче, минали като чираци част от фронтмените на т.нар. Априлско поколение: Иван Динков, Любомир Левчев, Михаил Берберов и т.н. За всички тях Добри Жотев не беше някой си Добри Жотев, а Бащата. Такъв респект и обич имаше към този човек, който с мен, прохождащия вестникар още с жълто покрай устата, се държеше естествено, без салтанати и предвземки, без надменността на литературна примадона.

  С този текст по-горе разделих втора награда (100 лева, една моя тогавашна заплата) в местен литературен конкурс. Първа награда не присъдиха. Делихме второто място с пазарджиклията Иван Есенски, а Николай Заяков получи трета награда. Заяков беше вече утвърден автор и газ пикаеше (гледаше ме накриво) известно време, докато сме се разминавали като колеги в редакцията на вестника, имам чувството, че приятелите му от ОСИК (окръжен съвет за изкуство и култура) го бъзикнаха под опашката, демек, унижиха го, като го наредиха след нас, двамата с Есенски – абсолютни новобранки по онова време в поезията. Ами че Големия Заек – същия Заяков, с когото бяхме заедно на щат в "Искрата", приемах в онзи период от живота си за Поета, от когото се уча.

  С онези сто лева награда за поезия, която ми изплатиха в канцеларийката си Божана Апостолова и Ваня Стоицова, слязох долу в магазина за ел.домакински уреди и купих полуавтоматична пералня "Рига", и това бе първата значителна придобивка за моето младо в онази пролет бедстващо тричленно семейство. С шофьора на транспортната ниса много внимателно свалихме дървената каса с ценния дар и го курдисахме точно по средата на нашата стая. Разопаковах пералнята, скрил съм хартии, летви от целия й обков, изтегнал съм се като варен кренвирш в леглото и чакам жена ми да се върне от пазар, да ахне от изненада, да плесне с ръце щастлива, да се хвърли да ме целува. Застана тя на вратата, но не се развиха нещата по моя сценарий – изгледа пералнята с кисела гримаса добруджанката му проклета: "Защо точно рига си ми домъкнал, а не българска пералня, като и мама в Тригорци, и леля Петрана в Гурково са с българска. И се вързах да хваля, да соча предимствата на латвийската машина, които обяснения приключихме с два шамара и аз, зелен от яд, скитах три часа по пловдивската Главна докато ми се успокоят нервите.     

Пловдив – най-древното жизнено селища в Европа

Plovdiv, edited by 8 jan. 2021

Илюстрации:

- 1971 г. София, снимка на дипломата ми от СУ-то.

- 1958 г. Пловдив, сред хлапаците от улица "Ниш".

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (420.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (420.) 

 Миналото живее с нас, докато си го спомняме. Мъртвите са живи, докато ги помним. Бедата не е в религията, а в душата на човека. Тежко на отродника! – Аноним (1947)

10.08.2011. ИЗБАТА НА УЛИЦА "НИШ"

Живеехме в единствената изба
на улица "Ниш" в моя роден град Пловдив,
в квартала на бежанците и бедняците,
на вдовиците и сираците от войните, 

в квартала с хубавото име "Инвалиден",

рай за инвалидите от войните.

Другите живееха в къщи с градинка отпред

и чешма на двора, при баба и дядо,

а ние се завирахме под наем в една изба –

единствената дълбока изба наоколо,

ала приятелите все пак държаха на мен.

Два метра под земята мина ранното ми детство,
когато милите ми мама и тате ме заключваха,
за да отидат да спечелят пари за ядене,
и аз по цял ден си играех с мишленцата
и мечтаех да си имам брат,
който, обаче, така и не се роди
и хазаите ме измъчваха, като блъскаха с точилка
с часове по пода, т.е. по тавана над мен,
над главата ми и аз крещях от обида,
и нямаше как да избягам от избата.
Ала приятелите все пак държаха на мен.

Да те измъчват две млади жени в разцвета си
и майка им Цвета, която те кълне, щом те види,
дъртата Цвета Дърварова хазяйката,
както и да го погледнеш, е кофти, разбира се,
особено когато си нямаш брат,
на когото да се облегнеш,
и няма как да избягаш, защото си заключен.
Ала приятелите все пак държаха на мен.

Светът е прекрасен, когато се измъкваш от избата,
два метра изпод земята когато най-сетне излизаш –
това знаете ли, или не знаете!
Слънце, не бъркай в очите ми, не ме насълзявай,
защото два метра са си два метра все пак –
нали мъртвите ги заравят два метра в земята,
а аз бях само едно самотно хлапе на пет.
Тъй че много добре знам какво говоря,
и въпреки това, приятелите ми държаха на мен.

Да имаш верни приятели е много хубаво,
когато си заключен в избата на улица "Ниш" № 4 –
и момчетата идват на две педи от прозореца ти
да въртят пумпал и да играят на стъклени топчета,
за да не полудееш самичък в тъмната изба
с онези три жени, които здраво блъскат с точилка,
коленичили върху пода на горния етаж –
три весталки, три вещици над главата ти.

Два метра дълбоко в земята, когато си още хлапе,
понякога е неуютно, студено, влажно, самотно
и мимоходом научаваш важни неща за живота,

от които най-важното е, че си беден, но не си сам,
когато въпреки всичко, приятелите държат на теб
и няма как да забравиш избата на улица "Ниш", 

защото всичко, което си, иде от една тъмна изба.

Пловдив – най-древното жизнено селища в Европа

Plovdiv, edited by 7 jan. 2021

–––

* Никога не съм напускал България, никога не бих напуснал България. Моето място е тук и никъде другаде. Когато се махна от този свят, да става каквото ще. Отродниците ще разпилеят българите и тук господарите на света ще заселят други хора, това ми е ясно, още след като ни пренаписаха историята. Бедният помни и деня, когато са му дали даром един ментов бонбон, заможният нищо не помни. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (419.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (419.) 

 Знам, че се лепят мухи на мед,/ знам и кой със тога се намята,/ знам, че злото има свой разцвет, /знам, че чакат круши от върбата...* – Франсоа Вийон (ок.1431-ок.1463) 

  08.05.2019. ОПЪНАХ ТРАНСПАРАНТ ГОЛЯМ

Опънах транспарант голям

върху строящия се блок:

"Любима Ани, тъй съм сам

без твоя чар и ум дълбок!" 

Насрещу нейния балкон

рискувах си живота аз,

придвижвайки се пълзешком

до най-високия перваз. 

"О Ани, в моя тъжен ден

едничко слънце, обич, страст,

ще се омъжиш ли за мен,

че много те обичам аз?"

Уви, дали не ме разбра

или комшиите й зли

на подбив като на ура

коварно взели я, дали? 

С дъжд есемеси ме заля –

"Глупак! Наивен, жалък тип,

не знаех, че си тра-ла-ла,

не аз, а Бог да ти прости". 

Сега свещички паля сам

и попа с леден взор следя,

от мен неверник по-голям

не се е раждал на света.**

Пловдив – най-древното жизнено селища в Европа

Plovdiv, edited by 6 jan. 2021

–––

* БАЛАДА ЗА СМИСЪЛА НА НЕЩАТА

(продължение)

...знам дървото, видя ли смолата,

           знам кое и как да го прахосам,

           знам лентяя и потта пролята —

  всичко знам, но не и аз какво съм.

  Знам на ближен ризите безчет,

  знам и колко расов е абата,

  знам и монахиня с луд късмет,

  знам го господаря по слугата,

  знам ги номерата във играта,

  знам как лудият заглажда косъм,

  знам на много бурета вината —

  всичко знам, но не и аз какво съм.

 

  Знам дръглив катър и кон напет,

  знам какво е пяна на устата,

  знам жените и за мой късмет,

  знам кого го бие днес парата,

  знам наяве и насън нещата,

  знам със ерес как да ви ядосам,

  знам, че Рим е пъпът на земята —

  всичко знам, но не и аз какво съм.

 

  Ваша милост, блъскам си главата,

  знам кое и как виси на косъм,

  знам, че песента ми е изпята —

  всичко знам, но не и аз какво съм.

  Превод от фр.: Васил Сотиров

** ...Дал обет преди години, когато направил жест към приятелката си; тя обаче не само не оценила жеста, ами и изоставила влюбения. За да я омилостиви, той закачил върху фасадата на строежа срещу балкона й огромен афиш "Ани, обичам те, върни се!" Шашнатата Ани, когато осъзнала, че посланието е към нея, крайно разгневена, пратила есемес: "Върви на майната си, всичко свърши". Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (418.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (418.) 

  Как бяха скръбни мойте детски дни! О, колко много сълзи спотаени!* – Д. Дебелянов (1887-1916)

  07.08.1995. ИВАН И СТАМЕНА

  Иван дойде с двамата си сина от Чехия. Живеехме под наем на улица Ниш 4, а те – срещу нас, на Ниш 3. Жена му беше чехкинята Стамена – злобно, безлично и проклето същество: нисичка, възпълничка, с плоско като тепсия лице, нос като люто чушле и сламени косици, които сплиташе на плитчици и навиваше като венче над челото си. Стамена вечно переше своите трима мъжаги в голямото бетонено корито в двора им отсреща. Иззад високия тухлен зид заедно с ароматите на чешките й гозби долитаха думи, непонятни за нас – дечурлигата от махалицата ни; в яда си тя пердашеше само на чешки, да не говорим, че българският нито й спореше, нито пък бе кой знае каква чест за нея да си служи с българските ни думи. 

  Иван имаше брат Йордан. Йордан бе по-младият, по-представителният от братята. Той пък имаше две щерки. Едната, по-кипрата, се казваше Дочка, а синовете на Иван си дойдоха от Чехия, вече здрави мъже, и не се мотаеха, ами вървяха с баща си да работят по къра. Градинари бяха. Кой знае що се бе върнал Иван от Чехия! С двора на брат му ги делеше тънка телена ограда. По някое време нещо си се скараха, както става понякога между роднини, и Иван вдигна човешки бой тухлен зид. Огради се той от света с проклетата си чехкиня да си приказват само по чешки. Помня, че Дочето на Йордан бе рядко красиво девойче. Занавъртаха се батковци от съседните махали, а и от по-далечните махали идеха само да я заглеждат как върти задник зад оградата и си мята папуците назад-напред по двора. За нас, дечурлигата, това яко ни гъделичкаше любопитството, че здраво намирисваше на секс и непредвидими знойни мераци. 

  Една неделя между Стамена и жена му на Йордан пак пламна кавга. Толкова люта кавга пламна, че мъжете чак налетяха да се млатят. Иван ръмжи, гледа пребледнял изпод вежди брат си, а Йордан тъпа на място и пръхти. Иван беше по-нисък, ама по-набит, масивен и як, изпечен от слънцето като тухла, докато Йордан си беше просто един изнежен даскал. Мина седмица, минаха две, все едно нищо не е било. Кавгите и сбиванията в онези чудни наши бедняшки времена бяха част от културната програма за развлечения в потъналите сред сгур, прахоляк и кал работнически махали. Къде ти радиоапарат, къде телевизор на всяка крачка, като сега! За телевизия още не бяхме и чували. От новичък съветски радиограмофон, помня, Ването – щерка им на хазяите ни Цвета и Костадин Дърварови, до спукване въртеше жабарски (италиански) шлагер с лудешки подвиквания "Ой, Мамбо, Мамбо италиано" и ние, хлапенцата от махалата, знаехме наизуст италианските думи на жабарската песен. И нашето Ване, като Дочето, се момееше тогава – да е била, да е била около 16-17-годишна, та гонеше я меракът на някогашните девойчета да се омъжи за млад чужденец, идеално щеше да й, е ако пък е италианец. Не съм виждал и досега по-гъста, дълга и къдрава женска коса, навита на масури. В кръста нашето Ване се пристягаше по-силно, та гърдите и задникът й да изпъкнат предизвикателно, примамливо. Знаеше си тя цената! Носът й в облаците, а поизрасналите филибелийски тарикати гамени вече й мятаха изпепеляващи погледи, както лакомо се точат лиги по захарен памук зад витрина. 

  Една утрин онова знойно лято пред портичката на Йордан цъфна огромно човешко дъхаво лайно. И пак женски клетви, писъци, пак патардия – ама кой, що, от какъв зор, по какъв повод свършил тази мизерия така и не се разбра тогава. Жена му на даскала почисти мястото, хвърли кофа гасена вар, па си се прибра, засурка си налъмите към къщи. Харно, ама след два дена: същото. Гадаем да не би да е някой от братовчедите й на Дочето или отчаян отмъстителен любовник. Като сме си знаели що за стока сме си филибелиите, хич и не беше за чудене ревнив мъжкар да е минирал** територията, демек да е маркирал като влюбен котарак около любимото момиче. Е, па защо? Да не посмее конкурент да наближи, та любимата да вехне в самота, и като проумее, че тъй и тъй живот няма повече за нея, да се отдаде духом, и особено – телом, на влюбения лайнарин. Тъпи номерца от селски вечеринки, както бе лафът в онзи наш Пловдив! 

  В крайна сметка, оказа се, че не била у Дочка причината. Като великденска нафора, един вид свещена реликва, отнесоха порция от изсраното пред Йордановата порта. Само че знойните лаборантки от близката Държавна болница отсекли категорично: медицината ни не е още дотам напреднала, че по пресни посевки да узнае профила на идиота. В крайна сметка, на дъното се оказа чехкинята Стамена. А изясни се това ето как. Няколко нощи даскал Йордан дебнел както Юнака от приказката за Ламята и Златната ябълка, дебнел в засада Змея с трите глави. И една ясна лунна нощ чува да скръцва портичката откъм братовия двор, зърва под ярката лунна светлина розовия задник на чехкинята. Изтърчава Йордан в двора у тях си, наскубва стиска коприва и... Виждаме ние як сеир, наскачали от леглата и залепнали за прозореца: по обляната от месечината сиромашка уличка Ниш късокрака възпълничка женица със свлечена до колене пижама като спънат кон вихрогон с подскоци търчи и пищи, а даскалът пъхти подире й и мълчешката шиба ли, шиба с коприва голия гъз на чехкинята.

  После на улица Ниш се появи ухилен, кривокрак като дива патица, местният Шерлок Холмс следователят от Второ районно МВР майор Коста, Коцето Късапетков Шибека. Шибека пита-разпитва, направи и очна ставка да си изясни кое как се случило и защо се случило. Обявиха и във вестника за открит процес, съдебно дело, което се гледа при изключителен интерес от страна на пловдивската сиромашия в чистак новичкия Културен дом на жепейците, в салона на кино "Гео Милев". А най-чудното беше обаче, че Съдът не осъди Стамена, ами осъди даскала Йордан. Което съвсем, ама въобще и изобщо не значи, че вследствие на това сме намразили чехите и всичко чешко, а само дето на всички наши на улица Ниш ни бе чоглаво заради Йордан; че кротък мъж беше даскалът, от онези, дето – ако не ги бъзикнеш под опашката, на мравката път правят, а виж, Шибека го тикна за цели три месеца в пандиза зад Кичук-париж да бичи кирпич с криминалните рецидивисти и манговци, ама при политическите, че бил нещо против властта, понеже саботирал бил даскалът дружбата ни с братския Чешки народ.

  Как понесе всичкия цирк брат му Иван! Иван издъхна ненадейно само подир месец, докато Йордан още мяташе калъпи с пресен кирпич на камари и с количка пренасяше камъни от кариерата над Белащица за строежа на пътя Доспат-Въча, та нямаше как да си дойде за погребението на брат си. Ей тъй, както си шетал нещо из бахчата, гътва се градинарят Иван посред праза и марулите. Беше и той кротък мълчаливец, типичният българин, който цял живот влачи ралото в браздата; такива мълчаливци по-жестоко понасят мизериите. А носът му на Иван стърчеше някак смешно и се поклащаше сред китките в ковчега, докато петима по-яки комшии със зор го товареха и наместваха на гробарката. Тогава Ването – по-малката от двете им щерки на хазяите ни Дърварови от едноетажната им къща на улица Ниш 4, беше прясно влюбена, та и беше издула до дупка онзи нейничкия радио-грамофон, и над траурно притихналата ни махалица, над поп Ристю и клисаря Монката с вапцания му в катран и злато чамов кръст в ръце най-отпред в траурната процесия призивно весело ечеше: "Ой мамбо, мамбо италиано". 

  И така, значи, с подвикванията на някакъв там лигав жабар италианец тържествено влезе първият мъртвец в моя живот на хлапе от най-скъпия на сърцето ми някогашен Пловдив на бедняците, които строяха и строяха, и строяха социализма, в очакване да доживеем 1980 година, онази вълшебна призрачна, измечтана 1980 година, когато без майтап ще сме влезли всичките до един барабар с котките и помиярите в комунизма.

Пловдив – най-древното жизнено селища в Европа

Plovdiv, edited by 6 jan. 2021

Илюстрации:

- Ването със състезателния мотоциклет на баща ми***.

- Шестгодишен в униформа, манта на забавачката****.

____
* Сонетът "Пловдив" въплъщава тежките мисли и преживявания, съжалението и жестоката реалност, която помрачава живота на поета, опитал да изрази душевната си болка и огорчение от ставащото наоколо. Повод за написването е лично преживяване на поета 40 дни след смъртта на баща му, когато семейството е в оскъдица и лишения. Носталгията по родна Копривщица, немотията и трудният живот в Пловдив оставили траен отпечатък върху леко ранимата душа на Дебелянов. Смята се, че при една разходка из града той се отбил при братовчедка си Гуна Алваджиева, на която прочел сонета... Та чета, и като роден тук пловдивчанин, се захилих, ама не от неуважение към поета, а от кеф как евентуалният летописец си е написал възхитително текста. Вж. https://debelyanov.alle.bg/%D0%B2-%D0%BF%D0%BE%D0%BC%D0%BE%D1%89-%D0%BD%D0%B0-%D1%83%D1%87%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D0%BA%D0%B0/%D0%BF%D0%BB%D0%BE%D0%B2%D0%B4%D0%B8%D0%B2/

** Минирал, на някогашния ни пловдивски жаргон ще рече: осрал каквото можал наоколо, засрал мястото. 

*** Е, не е точно Ването, но мяза на нея, макар Ването да бе със смолисточерна, дълга до задника къдрава буйна коса. И мотоциклетът не е бащиният мотоциклет, че баща ми се състезаваше по улиците на Пловдив не с английския мощен звяр триумф, а с немски мотоциклет цюндап 200 кубика, произведен през 1938 г.

**** Шестгодишен, в униформената сива манта на забавачката пред тухлената ограда на Йордан. Есента на същата 1953 г. валяха много и все поройни дъждове, Марица преля и по булевард Руски пловдивчаните се разхождаха до кръста във вода, турили в дървено корито за пране оскъдната си покъщнина. Тогава умря и непрежалимият за всички нас Чичко Сталин – вождът на цялото прогресивно човечество. На метър вдясно от мен, както съм на снимката, бе портичката, където се беше изакала чехкинята. Сред чешките странности от някогашната ми състудентка софиянката Лиляна Янчева знам, че според традициите им било, както си се храни чешкото семейство на масата, някой да надигне задник и да се изпърди мощно или пък по време на разговор да се уригне. И в казармата ни казваха старшините, че звучната пръдня е знак за здрав стомах и отлично храносмилане. Бел.м., tisss.