"Човекът е струна, опъната между животинското и свръхчовека над пропастта" – Фридрих Ницше (1844-1900)
31.07.2004. ЛЮБОВТА ЦАРСТВА ОТВЪД ПОЗВОЛЕНОТО
Не всяко идеално женско лице, тяло,
присъствие в пространството – глас, аромати, жестове, докосвания – привлича и
ни изкушава. Изобщо, не всяка идеална структура предизвиква положителни емоции.
Орнаментите от вътрешността на мюсюлманския храм, например, които вероятно би
трябвало да ме очароват, ме оставят равнодушен, понеже претенцията, че са
красиви, е дотолкова настойчива, та ми създава усещане за заслепеност, за
преиграване, което в прекалеността може да бъде и отблъскващо. Тъй, след като
се дивил в центъра на Москва на нейните църковни кубета, наш Пенчо – синът на
Петко Рачов Славейков от Старата българска столица Велико Търново, с ирония
говорил в компания на приятелите си, че църковните й кубета мязат на торта.
Човешкото е нормално, когато
допуска някои дребни грешки в пропорцията. Иисус е уязвим, и това го прави
много по-близък до обикновения човек от някакъв си строго осъразмерен и могъщ в
излъчването – затова именно! – подтискащ бог, с други думи казано, такъв образ
сякаш ми доказва, че и красотата може да бъде жестока и мрачна спрямо човешкото
у мен. Такъв образ няма как да ме увлече.
Чувствата се пораждат в граничната
област – където идеалното се разкрепостява в обикновеността. Човекът изкушава
именно защото е грешен, не се поддава на строга логика. Всякакви всеобемащи и
уж обясняващи света докрай теории, идеи и религии отблъскват със своята
строгост. Фанатикът безусловно вярва, понеже е посредствен. Фанатизмът е
вдъхновил инквизицията на католицизма, фундаментализма в исляма, бетонната
самоувереност у комуниста, фашиста, нациста, аятолаха и афганистанския талибан,
самоувереният завоевател, прекосил Атлантика, за да пренареди Арабския
мюсюлмански Изток.
Любовта се обновява не в
безпределната сляпа вярност, а в стремежа към вярност и съвършенство. Съвършеното
ме прави безразличен, защото е свършен факт, аз не съм му нужен другояче освен
като апологет, отдаден докрай последовател, готов да му се подчинява при
всякакви обстоятелства, възходи и поражения. Апостолите на Иисус са вдъхновяващ
пример именно защото се стремят към Него, без да са копие на богочовека. Някои
хора у нас, в България, съжаляват, че Левски не се поддава на канонизиране като
християнски светец, понеже неволно убил чорбаджийския слуга, а не би трябвало
да съжаляват.
Васил Левски е такъв образ от
граничната зона, където високите духовни енергии се срещат с тленността и с
присъщите й страсти. И в това е неговото обаяние – хем прилича на нас, хем носи у
себе си в далече по-висока степен божествената искра за свобода и хармония
между човеците. Ако вече не сте забелязали, подире му шетат неколцина, като
Анастас п. Хинов и Димитър Общи, например, сеячи на раздори и омраза, но той
никога не слиза до тяхното ниво на отношение към света.
Идеалната окръжност е символ на
съвършеното, т.е. на свършеното. Като основен творчески импулс в реалния
материален и духовен живот на човека, Любовта за мен лично е призвана не за
съзерцания, а за творчество, възражда там, където предстои да се роди нещо ново
и различно от досега установеното.
Докато има грешници, ще има и
Любов.
01.08.2004.
Ако няма съпротива, няма и Любов.
Любовта е априори творчество на нещо ново. Където всичко е докрай подредено,
хармонизирано, Любовта отлита; нейната бледа сянка е уважението,
страхопочитанието, но тези две не могат да я заменят. Странна, парадоксална е
връзката между Бога-отец и Бог-син... Гневът на стария бог плаши и унижава;
Иисус – напротив, уязвим е, и колкото по-жестоко са се отнасяли към Него,
толкова по-мил, по-близък покрай мен усещам. Иисус се уподобява на обикновения
простосмъртен човек, за да ни вдъхне увереност в изпитанията. Позволеното, това
е сферата на Бога-отец; Иисус е великолепен именно защото е унижаван страдащ
дух, който ни учи: където е Любовта, там са гейзерите на божественото, и не се
колебайте да прекрачите и правила, и забрани, ако това, което ви води, наистина
е Любов, а не жажда за притежание и преследване на несъгласния с нас! Съгласие
насила не бива.
Богът-син е най-силният аргумент за
необходимостта от Бога-отец, и това, мисля, е диалектическо единство. Богът-отец
е могъществото на Силата, която с нищо се не съобразява освен със Себе Си;
Богът-син е облагородената от човеколюбието Вяра. Всъщност, Иисус в човешкото
си пребиваване, когато е в човешка плът, непрестанно се позовава на Бога-отец,
от Когото черпи енергия за Своите чудеса. И какво излиза? Духовното укрепва и
просиява, очовечавайки, изпълвайки с човеколюбие жестоките стихи на Абсолютната
власт, която тиранизира света, т.е. всичко живо на земята.
Ислямът, юдеизмът, доколкото ги
разкодирам като философия, куцат в този пункт. Според текстовете на Свещения
Коран всичко живо тук е под контрола на Върховния суверен, следователно няма
движение, няма развитие, няма напредък. И пак според този текст, духовното ни се представя като застинала каменна лава и облаци над нас. Затова фанатичните
ислямски общности нищо съществено не са сътворили досега за човечеството, или
ако го има, същественото е сътворено въпреки тях – Авицена* ми идва на ум в
този миг. Озлоблението, което възпроизвеждат вследствие униженията, на които
сами се подлагат тези особени общности, подтиска живота в материалните му
плътски форми, обещавайки илюзия за Отвъдния джениет – райски сладости под
сянката на Върховния деспот.
Фанатично убеденият сляпо вярващ ме
отблъсква както всеки друг фанатик, също както фанатизма изобщо, понеже гори от
желанието да... умре, отнасяйки в отвъдното тълпи мразени до пароксизъм лоши
"неверници". Какво е това? Може би – отчаяние, въздигнато до висша
степен вдъхновение? Тук няма място за Любов и праведният е не герой, а страст
за смърт, инструмент за ярост към греховната човешка природа.
Християнската философия, като
подход към грешния човек, е ключово завоевание на двехилядигодишната ни
цивилизация. Без да оковава човешката ни природа, то е подтик да разширяваме
териториите на познание, без да унижаваме любопитството, изкушенията,
неукротимата любознателност, така присъщи на слабия наглед и силно уязвим в
плътта си боледуващ, възторгващ се от себе си и природата смъртен човек.
Представен като един от сто и
двайсетте пейгамбери**, Иисус е, според Свещения Коран, принизен до един от
многото слуги на Бог-отец. Чрез тази незначителна сякаш корекция върху
християнската версия на библейската легенда за отношението между Бог-отец и
богочовека Иисус, отнета е съществената част от християнското учение и
манталитет: възможността чрез любов да се решават жестоките противоречия между
човеците и между човешките общности навред по планетата.
Бог-отец, Бог-син, Бог-дух в своето
триединство са подход, обновяващ остатъците от неандерталщината, нахъсването на
огромни множества срещу останалите огромни множества от разни човеци, които не
споделят фанатичното едностранчиво мислене. Величието на християнския подход е
в това, че без да отрича Бога-отец и без дори да се усъмнява в неговата власт и
мощ, го въздига, като част от духовното мироздание. Избягната е конфронтацията,
мъстта, озлобяването. Пред човешката личност нещата са представени така, че
личността – според жизнения си опит, ум, генетични заложби, сама да преценява
кое е Добро и кое Зло. Доверието, проявено към човека изобщо, е жест, възможен
единствено от страна на духовно извисени мислещи умове. И така от древността до
днешните дни гласът на мъдреците ни помага да живеем, настоява да търсим и
създаваме хармония дори там, дето Зло и Хаос тържествуват самодоволно. Модерното цивилизовано общество в
момента се занимава с кървавите сблъсъци в Близкия Изток, с прояви на
издевателства над невинни. Но това са крайни резултати от едно в генезиса си
античовешко отношение към проблемите на планетата. Наивни ли сме или
интелектуално посредствени да не разберем сърцевината на нещастията
Противопоставяне
християни-мюсюлмани е непродуктивен подход и път без изход. Мислещите умове би
трябвало отдавна да са разкодирали посланията от легендата за богочовека Иисус,
който – без да отрича Бог-отец, и непрекъснато позовавайки се на Него, извършва
поврат в мисленето, което е нежна революция в сферите на духа. "Аз съм
Пътят, Истината и Животът – казва Иисус, и още – дошъл съм не да ви съдя, а да
ви помогна. Не съм тук заради праведници, а заради грешниците тук долу, на
земята".
Пловдив – най-древното жизнено
селище в Европа
Рlovdiv, edited by 18 dec. 2020
Илюстрации:
- Авицена, баща на модерната
медицина.
- Москва, храмът "Св. Василий
Блажени".
___ * Абу Али ал-Хюсеин ибн Абдалах ибн
Сина – Авицена (~980-1037) е персийски поет, лекар, философ, учен, музикант.
Автор на 450 книги върху широк кръг от теми, най-вече философия и медицина.
Смятан е за бащата на съвременната медицина. Съчиненията си писал на персийски
и арабски. Последовател на Аристотел и на неоплатонизма, той е сред
най-значителните личности на Ислямския златен век, наричан още Ислямския
ренесанс (ср. на VIII до ср. на XIII в.), в чието начало Арабският халифат бил
най-могъща държава. Трактатът на Авицена "Канон на медицината",
състоящ се от пет части, е преведен през XII в. на латински, след което
няколкостотин години е основно ръководство за лекарите в Близкия изток и
Европа.
** Апостоли, пророци, агитатори или
пропагандисти на Небесния управител на Вселената.
*** Исус отговори: "Аз съм
пътят, истината и животът. Само чрез Мен се стига до Отца. Ако бяхте познали
Мен, щяхте да познаете също и Моя Отец. Отсега нататък Го познавате и сте Го
видели" (Йоан 14:6-11). "Идете и се научете, що значи: "милост
искам, а не жертва". Защото не съм дошъл да призова праведници, а грешници
към покаяние” (Матей 9:13). "Върни ножа си на мястото му... или мислиш, че
(не мога) сега да помоля Своя Отец" (Йоан 5:20). "Бог ни даде
светлина и разум, да познаем истиннаго Бога" и нататък: "Не вярваш
ли, че Аз съм в Отца и че Отец е в Мене? Думите, които Аз ви казвам, не ги говоря
от Себе Си; но Отец, който пребъдва в Мене, върши... (Йоан 14:10).
Караваджо, Залавянето на Христос
(1598-1599)
…И ето, един от ония, които бяха с
Иисуса, протегна ръка, извади ножа си, и като удари слугата на първосвещеника,
отряза му ухото. Тогава Иисус му казва: "Върни ножа си на мястото му;
защото всички, които се залавят за нож, от нож ще погинат" (Мат.
26:51-56). Вж. https://www.kmeta.bg/veliki-chetvurtuk-e-tajnata-vecherya-s…
Бел.м., tisss.
"Човекът е струна, опъната между животинското и свръхчовека над пропастта" – Фридрих Ницше (1844-1900)
29.07.2004. ВСЕКИ САМ ТВОРИ СВОЯ АД
Да, всяко пренебрежение към естествения ход, всяка припряност скъпо се заплаща. Количествените натрупвания в сферата на духа не водят до скокообразни качествени преобразования, а до еволюция, която е постепенен процес. Не виждам как легналият вечерта роб на сутринта ще се пробуди кавалер на честта и закрилник на унижените и оскърбените.А светът на общественото съзнание се гради не само върху материална изгода или личния интерес, тъй като всеки от нас е зависим и повлиян и от феномени с интензивна духовна същност, каквито са Съвестта, Вярата, Любовта и Надеждата, с други думи: стремежът към вътрешна хармония, трепетът пред инстинктите за живот, продължение на рода, щастие, вродени – преоформени и опредметени/олицетворени представи за Добро и Зло.
Човешкият разсъдък далече по-сложно, отколкото го представят стройните теории, отразява света. Героизма, подвига, например, ни ги представят като образец, еталон за личността и достойнството, а и героизмът, и подвигът всъщност са изключения от нормалното. Мирозданието се крепи върху твърде яки основи, заложени в човешката склонност да се възторгваме от самите себе си, да се виждаме непременно център на Вселената; нашите представи неуморно изкривяват истината, моделират я като парче мокра глина, образно казано.
Политиката е сред яките доказателства за склонността ни да се самозаблуждаваме, изкушени от разкрасени лъжи. Понятието демокрация* е такава категорична неистина, тъй като всичко в човешката душа се подрежда в особен вид йерархия на ценностите. Понятия, като свобода, равенство, братство, само фиксират горещи желания и мечти, но обективно те не съществуват в живота.
Идеализира се т.нар. борба. Представят борбата като сражение на реда с хаоса, а тя е всъщност носител на самия хаос. Народите нямат склонност да воюват помежду си, за да се докажат; отвращението помежду им го внасят именно обзети от грандомания ловки манипулатори, теоретици на идеализма, обаятелни оратори от името на висши инстанции, каквито са световните религии, политическите партии и движения.
Де факто строго погледнато, християнската философия се състои в хармонизиране на човека със света, с общността на другите, независимо от вродения у нас егоизъм. Идеите имат основно свойство да се самоопровергават, да се сриват с гръм и трясък.
Вали тази сутрин и е много приятно за писане.
30.07.2004.
Реплика на добруджанката Ася, с която бяхме женени до декември 1988 г., в момент на гняв към мен: "Ти си самият ад. Как живееш с този ад у себе си!" Оттам ми хрумна, че всеки сам твори своя ад.
Проблем на нашата цивилизация в годините, месеците и дните след 11 септ. 2001 г. е как да бъдат елиминирани злост и ненавист в първоосновата на исляма, без да се почувстват уязвени над милиард и половина вярващи мюсюлмани. Да се правим, че не виждаме дела, произтичащи от тенденциозния преразказ и превратни тълкувания върху Стария завет от християнската Библия във версията на Мохамед – пророка на Върховния благ бог, става все по-тягостно. В зората на глобализиращия се свят тази нароила се метастаза заплашва да взриви човечеството в самата основа на живота, като всъщност отрича от най-висока уж в нравствеността трибуна човеколюбието.
Отрязаните глави, избитите невинни жертви на противостоянието (конфронтация) между унижените бедни и добре устроените заможни общества поставят неотложния въпрос пред днешната философска мисъл: кой има полза от това крайно озлобление и как хищникът да бъде изваден на светло, т.е. нравствено изяснен докрай и порицан. Никакви стени, никакви огради не ще ни запазят от Злото, докато не бъде разкодиран и обяснен механизмът, по който това Зло все по-бясно се възпроизвежда. Светът е в състояние на война – война, непозната до днес според мащабите си, понеже нейните "свещени бойци" или "войните на джихад", както сами се назовават, отричат априори собствения свой живот. И не мога да обясня защо точно в този момент и точно тук ми минава през ум, че нещо ми напомня по гротесктен начин за изсмуканите из пръстите на живееща от социални помощи английска домакиня бръщолевеници за Хари Потър.
Вниманието ни е заето с "подвизите" на дрогирани самоубийци над невинни жертви на недостижим за нормалното съзнание у нормалния човек жест в името на върховен бог, обявен за най-благ, но всъщност, обявилите се за негови свещени бойци са краен продукт на сила, която съвсем повърхностно познаваме извън теолозите на исляма.
Събитията при тези първи години на третото хилядолетие от появата на Иисус само утвърждават великолепието на християнската философия на любовта и смирението, като основа за живота върху планетата.
Върховният бог – представян като версия на Бог-отец от Стария завет, е типичният грандоман, настояващ да бъде хвален, въздиган над реки от кръв, над поля, осеяни с човешки трупове. Поне вече хищното лице на такъв род тълкувания – като фанатична ерупция (изригване), все по-трудно оттук нататък може да бъде представяно за образ на Съвършеното добро. Верският фанатизъм опровергава основата на исляма и това е началото на дълъг път за елиминиране не на тази религия, а на една монотеистична философия на фанатизма и озлоблението към всички несъгласни с тази надменност.
Къде бъркат обществата, градени върху християнските постулати? Може би самите мюсюлмани, искрено вярващи в Аллах, възприемащи го именно като Свещения образ на Добрата световна сила, ще подскажат отговора – защото те са най-силно уязвени в честта и човешкото си достойнство. За огромни множества мюсюлмани по света сега вече Съединените щати са враг № 1, но на мястото на Съединените американски щати би могла да бъде всяка силно развита държава, която охранява интересите и живота на своите граждани. Кой разпалва омраза в ислямския свят и това случайно ли е?
Струва ми се, онази малобройна група свръх-богати, практически необезпокоявани властници в Близкия Изток и навред по света е изворът на нещастията, а янките със своята хаотична и безобразна политика от позиция на силата се държат като слон в стъкларски магазин.
Такъв конфликт не се нуждае от оръжия, а от разум. Съдбата на бедния, унижаван арабски мюсюлманин става тема, която тепърва предстои да бъде обсъждана. Какво добро да очакват от този човек, като са му отнели възможността да живее човешки?! Трохите, подаянията не са достатъчни за него, това е очевидно. Какво добро е видял този човек от страна на лицемерния Запад? Всеки човек се ражда добър и изпълнен с копнежи и планове. А когато към него се отнасят като към терорист, той наистина ще отиде да се взриви на някой многолюден пазар като фанатик убиец. Бог ли се грижи за него? Но той се кълне в представата си за Благия свой бог, защото не открива друг изход и самоубивайки се в името на вярата, смята, че пази честта и достойнството си. Лесно е да го съдим, трудно е да го разберем! Част от причината за това положение не е у него, а в нашето нехайство към неговата участ. Умният търси причината първо у себе си.
Войниците на САЩ са жива мишена в Ирак. Но какво правят там освен да разпалват ненавист, да онагледяват лицемерието на висшата държавна администрация на най-развитата материално формация в модерния цивилизован свят! Един ден ще янките ще напуснат Близкия Изток, както преди години безславно половин милион отлично въоръжени с най-модерни оръжия рейнджъри си тръгнаха от Виетнам, сякаш за да се потвърди старата максима, че участта на една нация е дело преди всичко на самата нация. Лошото сега е, че участта на арабина мюсюлманин вече влияе и върху нашата участ, независимо какво знаем за този човек.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Рlovdiv, edited by 17 dec. 2020
___ * От гр. demos "народ" и kratos "сила", оттам demokratia през лат. "държава, устроена върху ред правни норми, сред които основни са равноправието, гражданските свободи и най-важната сред тези норми - императивът, че Народът е суверен и с вота си определя кой да управлява общите дела и да защитава интереса на нацията". Бел.м., tisss.
"Човекът е струна, опъната между животинското и свръхчовека над пропастта" – Фридрих Ницше (1844-1900)
24.11.2012.
ИЗЖИВЕЙ МИГА
Изживей мига докрай.
Докрай в победата! И в гибелта докрай!
Докрай ти проникни в това, което става.
Бъди си сам водач в скалистите земи
на случая. Разкъсвай
пелената избеляла пред очите любопитни
и чуй каква чудесна тръпка е да чувстваш
издъно всяко нещо.
Поспри се ти, току-що отминаващ,
чуй ударите на съдбата – този Бронзов конник,
послушай как сред грохота сърдечен
бие тъничко Кълвачът на надеждата,
че още жив си,
че нещичко все пак ти предстои.
Изживей мига докрай. Докрай бъди! Докрай в падението! В гордостта докрай! Полето е полирано отросата на скръбта и тогава, щом птица като сянка ти се мерне, но вечерта в омара слънчева се къпе, спомни си, че това е някой миг пропуснат. Ти мостчето мини с походка строга, влез в тъмното, не спирай по средата и все напред... отвъд смъртта на миговете отлетели!
"Човекът е струна, опъната между животинското и свръхчовека над пропастта" – Фридрих Ницше (1844-1900)
22.07.2004. НАУКАТА СИСТЕМАТИЗИРА, ЗА ДА РАЗБЕРЕ
След кратко боледуване, 81-годишен се споминал Радой Ралин, слушам тази сутрин по радиото. Голям български поет, сатирик, публицист – може ни едно тези упокойни, подходящи определения и да не е вярно, но той не беше случайна личност, типичният разсъждаващ с ума си в подредената бъркотия на соца, невротизираният скептичен и слънчев интелигент, струна от китара не в испански, а в руски строй, един от черните клавиши на пианото. Правил агитация на болшевизма в първите години след Девети септември 1944 г., превърнат по-сетне в един от клапаните за изпускане на набралото се социално напрежение в момент на изпитание за властващите. Стремящ се да бъде честен, и въпреки това човек на компромиса дори със съвестта; бих казал – истински Човек на своето време, неизмислен, не лабораторен поет и мислител. Автор на нежни любовни стихове, но и на пиперливи простонародни задевки в сатирата – версия или последовател на търновчанина шаячния бай Петко Р. Славейков (1827-1895), па може би и на родения в град Елена жлъчен Стоян Михайловски (1856-1927) в съвременните условия – само дето Стоян Михайловски с дебелия бамбуков бастун няма как да си го представя дотолкова любезен и симпатичен, не тъй отнесен от лирически мъгли.
Върхът на живота и творчеството му, според мен, е книжле, появило се през есента на 1968 г. след инвазията на войски от т.нар. "братски соц. страни" в Чехословакия по силата на Варшавския договор*. Книжлето му в джобен формат с римувани иронични афоризми "Люти чушки" е на интелектуално ниво като за Тодор Живков и компанията ренегати у нас, които раболепно въртяха задник и кадяха тамян покрай иконостаса на Великия Октомври от 1917 г. след погрома над руската интелигенция и нация. Есента на 1968 г. в кафенето при печатницата на Софийския университет, едва преди година излязъл като редовен войник от казармата, присъствал съм на сбирки, когато бивши войничета разказваха какво действително преживели в Чехословакия с контингента на нашите, участвали при нахлуването на т.нар. братски соц. армии. По онова време, докато "Люти чушки" ние си я предавахме от човек на човек, София вреше и кипеше около събитията в и около Чехословакия. Това книжле само дни след появата е било иззето от книжарниците и отправено към пещите на столичната топлоцентрала. Тъй че разговорите ни вместо за събитията в и около Чехословакия се въртяха все около "Люти чушки". Помня, че Радой Ралин и карикатуриста Борис Димовски (1925-2007)** ги изключиха от Партията, и дотам. При друг случай едва ли биха се разминали само с това. Наскоро излязъл от казармата редови войник, мина ми тогава още през ум, че нищо не се случва ей тъй, от само себе си. Нищо случайно не става, и не само у нас.
Николай Хайтов (1919-2002) и Радой Ралин (1923-2004) водеха своя си препирня на стари години: Хайтов – нападателен, а сливналията Радой – мек и дори някак кротко, свенливо притихнал под жежките обвинения на човека от село Яврово, Станимъшко. Роденият сред помаците от Родопите Хайтов с острото зрение на планински сокол бе съзрял прикритото предателство у Радой Ралин спрямо българщината – нещо, което не пожела да съзре трагично загиналият Георги Марков – Джери. От студентските ми години, още от далечната 1968 г. не съм възприемал Радой Ралин за чиста монета; и хич не се гордея с това; чоглаво ми е, понеже притежаваше качества на древногръцки хлевоуст трибун от простолюдието, а такива хора трябва да обгражда с любов всяка уважаваща себе си нация. Радой Ралин катализираше с личността си интелектуалната енергия на спотаеното масово недоволство срещу властта и я превръщаше в удобна за партийците шеговита насмешка. Моето поколение до голяма степен го боготвореше и възприемаше за изразител на народното негодувание за това-онова от простотиите и хитруванията на мекеретата около Тато, но той все пак си остана докрай комунист – човек, който критикува синовно комунизма отвътре, именно като дисидент, според същинското значение на понятието дисидент***, за разлика от пръкналите се пъргаво след Десети ноември легиони от лъже-мъченици и отявлени свежи борци със задна дата срещу Т. Живков. Мечтата у част от моите набори от следвоенното ни поколение сънародници, както вероятно е била у него, бе илюзорна: комунизъм с човешко лице.
Терористична група, числяща се към Ал Кайда – което ще рече "мрежа" по арабски, в сайт на Интернет заплашила вчера България и Полша – ще бъдем потопени в кръв, ако нашият и полският военен контингент моментално не напуснат Ирак. Продължава да се вихри вакханалията от убийства, които се явяват един вид ритуална касапница за прослава на Великия бог. До всяка отрязана човешка глава онези "свещени бойци на джихада" прикачват текстове от Свещения Коран, както са си в арабския оригинал с арабската азбука. Може би идеята е да почнем да обичаме унижаваните бедстващи в Близкия Изток и Северна Африка, най-малко – да се изпълним със съчувствие към тяхната патриотична кауза!
Бих желал да намеря оправдание за преданите на исляма изверги.
След 11 септември 2002 г., втора година продължава необявената, но уникална сред кръвопролитията от последно време Световна война. Някой има желание все повече да се оформи сблъсък между християнската цивилизация, преживявяща материален възход, и мюсюлманството, обединяващо разрушителните стихии в съвременността; този род защитници на своя бог някой много силно желае именно тъй да ги виждаме: отиващи към собствената си смърт като на сватба и обладани от екстаз. Явно част от арабската силно религиозна интелигенция се гордее с любовта към самоубийството. Странни хора – странни идеали! Не ги разбирам. Но ислямът, когато излиза на светло из дълбините на Средновековието, става все по-ясно очертан като религия. И това е положителен факт, добро начало за човечеството.
26.07.2004.
Науката схематизира – за да разбере; изкуството е основано на самото усещане за живота. Ученият обяснява; творецът изобразява. Науката крета с бастунче и свещ по каменистата пътека на логиката, и винаги подир изкуството, което следва извивките и подскоците на случващото се, като го и предвижда. Научна хипотеза и художествена измислица са два подхода към реалността: първият слугува, вторият сам ръководи.
Захванах се да препрочитам "Смешното" – научно изследване върху природата на комичното от Исак Паси (1928-2010), опит да си обясня какво съм сътворил в книгата си, без да се съобразявам с теорията. Колебая се дали да не изпратя "Историйките на ученика Ламски" до личностите, които смятам за стойностни в съвременна България. Имената на двайсет и един отбелязах в един вид Индекс (списък) на уважаваните от мен българи. Вероятно те са много повече, но – като обикновен прост пловдивчанин, само толкова знам, пък и не ми е работа да смятам колко са, след като не ги знам.
27.07.2004.
Да сключа евентуално договор за реклама на книгата с фирми, които са успешни на българския пазар – производители и разпространители на стоки за масова употреба. Стикери в размер А-3 на илюстрацията "Иван Ламски със знамето", предназначени за разлепване – идея, наред с други знаци, които да служат за разгласяване, за да стигне книгата до колкото може повече читатели, до повече обикновени, унижавани българи.
От начало до край книгата се прави единствено с мои средства и с отвращение към пишещи братя и сестри, които през парадния вход бяха въвеждани в литературата и публицистиката не само у нас. Никой не ме е държал за ръчичка. Писал съм, въпреки конюнктурата в България, напук на вътрешни съображения и реверанси от всякакъв род към властта. Ако е имало нещо, с което съм се съобразявал, то е средата, в която съм се родил и смятам още дълго да живея, простолюдието на истинската моя бедна, бедстваща България, което е много по-близко до Иисус, според мен, от всякакви явно или тайно назначени на длъжност Оратор на Истини от последна инстанция или може би Жрец на простия народец от градове, села и паланки, барабар с гъските и овцете.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Рlovdiv, edited by 16 dec. 2020
Илюстрации:
- 1977. Моите две дъщерички с шевна машина.
- Ярки дисиденти с принос към демокрацията.
––
* Варшавски договор (1955-1991), вж. http://agroplovdiv.bg/24271/14-%D0%BC%D0%B0%D0%B9-%D0%B2%D0%B0%D1%80%D1%88%D0%B0%D0%B2%D1%81%D0%BA%D0%B8%D1%8F-%D0%B4%D0%BE%D0%B3%D0%BE%D0%B2%D0%BE%D1%80/
** Дисидент; отклонил се от правата вяра. Историческо и съвременно значение на думата: 1) рел. Отстъпник от вярата, разколник; 2) Който открито изразява несъгласие с господстваща политика и пр., или мислещ, който не е съгласен с идеологията на властта. През Средните векове дисидент наричат еретика, след Реформацията е вид противопоставяне на господстващата вяра. Смисълът на "дисидент" се променя – отначало дисидентът е отклонил се от правата вяра, и в годините на социализма той е съмняващият се член на БКП; по-късна версия представя борбата за равностойност на разни религии срещу насилственото налагане на една единствена вяра. В случая у нас дисидентите не са срещу социализма, а само срещу неговото всевластие. "Михаил Неделчев (1942) брои дисидентите...", https://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/bulgaria/1998/08/15/246059_mihail_nedelchev_broi_disidentite_jelev_-_ricarite_na/ Бел.м., tisss.
ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (392.) 
.jpg)
