ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (392.)
"Човекът е струна, опъната между животинското и свръхчовека над пропастта" – Фридрих Ницше (1844-1900)
14.09.2009.
ОТЛИТНАХА МИ ГАРДЖЕТАТА
Пораснаха и двете дъщерички:
едната въглен, другата пшеничка.
Отлитнаха... и стаята ми няма,
усещам, стана мно-о-ого по-голяма.
И вече няма за какво да споря,
да се гневя, изобщо – да мърморя.
Как всичко се оказа равно-равно,
утихнало и някак си... безславно!
Къде останаха въздишки, врява,
и всъщност, вече що ли ми остава,
освен на мъничкото си балконче
да седна като уморено конче
с кафенцето в ръка, с онази книга,
за четене която все не стига
уж времето, а ето има време
да я чета, но нещо ми се дреме
и мисля да поспя, очи притворил,
да се завърна в детството отново,
когато Пловдив беше адски прашен,
а пък у мен хлапакът тъй безстрашен,
че влизаше в двубои най-различни,
естествено – и с жестове цинични,
и после го пердашеха до кръв,
но си остана пак герой и пръв,
че никога без бой не се предаде...
Рискуваме, нали, кога сме млади!
А днес, уви! – тъй плаши самотата
и няма смисъл даже суетата.
Децата – отлетели от гнездото,
и ти ненужен виждаш се, защото
ти липсва някогашната им врява
и само спомените ти остават.
Наоколо гъмжи от идиоти,
ала нали това ти е животът
на българин в ограбена държава,
която и сълза не заслужава!
едната въглен, другата пшеничка.
Отлитнаха... и стаята ми няма,
усещам, стана мно-о-ого по-голяма.
И вече няма за какво да споря,
да се гневя, изобщо – да мърморя.
Как всичко се оказа равно-равно,
утихнало и някак си... безславно!
Къде останаха въздишки, врява,
и всъщност, вече що ли ми остава,
освен на мъничкото си балконче
да седна като уморено конче
с кафенцето в ръка, с онази книга,
за четене която все не стига
уж времето, а ето има време
да я чета, но нещо ми се дреме
и мисля да поспя, очи притворил,
да се завърна в детството отново,
когато Пловдив беше адски прашен,
а пък у мен хлапакът тъй безстрашен,
че влизаше в двубои най-различни,
естествено – и с жестове цинични,
и после го пердашеха до кръв,
но си остана пак герой и пръв,
че никога без бой не се предаде...
Рискуваме, нали, кога сме млади!
А днес, уви! – тъй плаши самотата
и няма смисъл даже суетата.
Децата – отлетели от гнездото,
и ти ненужен виждаш се, защото
ти липсва някогашната им врява
и само спомените ти остават.
Наоколо гъмжи от идиоти,
ала нали това ти е животът
на българин в ограбена държава,
която и сълза не заслужава!
Рlovdiv, edited by 18 dec. 2020
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар