"Човекът е струна, опъната между животинското и свръхчовека над пропастта" – Фридрих Ницше (1844-1900)
22.07.2004. НАУКАТА СИСТЕМАТИЗИРА, ЗА ДА РАЗБЕРЕ
След кратко боледуване, 81-годишен се споминал Радой Ралин, слушам тази сутрин по радиото. Голям български поет, сатирик, публицист – може ни едно тези упокойни, подходящи определения и да не е вярно, но той не беше случайна личност, типичният разсъждаващ с ума си в подредената бъркотия на соца, невротизираният скептичен и слънчев интелигент, струна от китара не в испански, а в руски строй, един от черните клавиши на пианото. Правил агитация на болшевизма в първите години след Девети септември 1944 г., превърнат по-сетне в един от клапаните за изпускане на набралото се социално напрежение в момент на изпитание за властващите. Стремящ се да бъде честен, и въпреки това човек на компромиса дори със съвестта; бих казал – истински Човек на своето време, неизмислен, не лабораторен поет и мислител. Автор на нежни любовни стихове, но и на пиперливи простонародни задевки в сатирата – версия или последовател на търновчанина шаячния бай Петко Р. Славейков (1827-1895), па може би и на родения в град Елена жлъчен Стоян Михайловски (1856-1927) в съвременните условия – само дето Стоян Михайловски с дебелия бамбуков бастун няма как да си го представя дотолкова любезен и симпатичен, не тъй отнесен от лирически мъгли.
Върхът на живота и творчеството му, според мен, е книжле, появило се през есента на 1968 г. след инвазията на войски от т.нар. "братски соц. страни" в Чехословакия по силата на Варшавския договор*. Книжлето му в джобен формат с римувани иронични афоризми "Люти чушки" е на интелектуално ниво като за Тодор Живков и компанията ренегати у нас, които раболепно въртяха задник и кадяха тамян покрай иконостаса на Великия Октомври от 1917 г. след погрома над руската интелигенция и нация. Есента на 1968 г. в кафенето при печатницата на Софийския университет, едва преди година излязъл като редовен войник от казармата, присъствал съм на сбирки, когато бивши войничета разказваха какво действително преживели в Чехословакия с контингента на нашите, участвали при нахлуването на т.нар. братски соц. армии. По онова време, докато "Люти чушки" ние си я предавахме от човек на човек, София вреше и кипеше около събитията в и около Чехословакия. Това книжле само дни след появата е било иззето от книжарниците и отправено към пещите на столичната топлоцентрала. Тъй че разговорите ни вместо за събитията в и около Чехословакия се въртяха все около "Люти чушки". Помня, че Радой Ралин и карикатуриста Борис Димовски (1925-2007)** ги изключиха от Партията, и дотам. При друг случай едва ли биха се разминали само с това. Наскоро излязъл от казармата редови войник, мина ми тогава още през ум, че нищо не се случва ей тъй, от само себе си. Нищо случайно не става, и не само у нас.
Николай Хайтов (1919-2002) и Радой Ралин (1923-2004) водеха своя си препирня на стари години: Хайтов – нападателен, а сливналията Радой – мек и дори някак кротко, свенливо притихнал под жежките обвинения на човека от село Яврово, Станимъшко. Роденият сред помаците от Родопите Хайтов с острото зрение на планински сокол бе съзрял прикритото предателство у Радой Ралин спрямо българщината – нещо, което не пожела да съзре трагично загиналият Георги Марков – Джери. От студентските ми години, още от далечната 1968 г. не съм възприемал Радой Ралин за чиста монета; и хич не се гордея с това; чоглаво ми е, понеже притежаваше качества на древногръцки хлевоуст трибун от простолюдието, а такива хора трябва да обгражда с любов всяка уважаваща себе си нация. Радой Ралин катализираше с личността си интелектуалната енергия на спотаеното масово недоволство срещу властта и я превръщаше в удобна за партийците шеговита насмешка. Моето поколение до голяма степен го боготвореше и възприемаше за изразител на народното негодувание за това-онова от простотиите и хитруванията на мекеретата около Тато, но той все пак си остана докрай комунист – човек, който критикува синовно комунизма отвътре, именно като дисидент, според същинското значение на понятието дисидент***, за разлика от пръкналите се пъргаво след Десети ноември легиони от лъже-мъченици и отявлени свежи борци със задна дата срещу Т. Живков. Мечтата у част от моите набори от следвоенното ни поколение сънародници, както вероятно е била у него, бе илюзорна: комунизъм с човешко лице.
Терористична група, числяща се към Ал Кайда – което ще рече "мрежа" по арабски, в сайт на Интернет заплашила вчера България и Полша – ще бъдем потопени в кръв, ако нашият и полският военен контингент моментално не напуснат Ирак. Продължава да се вихри вакханалията от убийства, които се явяват един вид ритуална касапница за прослава на Великия бог. До всяка отрязана човешка глава онези "свещени бойци на джихада" прикачват текстове от Свещения Коран, както са си в арабския оригинал с арабската азбука. Може би идеята е да почнем да обичаме унижаваните бедстващи в Близкия Изток и Северна Африка, най-малко – да се изпълним със съчувствие към тяхната патриотична кауза!
Бих желал да намеря оправдание за преданите на исляма изверги.
След 11 септември 2002 г., втора година продължава необявената, но уникална сред кръвопролитията от последно време Световна война. Някой има желание все повече да се оформи сблъсък между християнската цивилизация, преживявяща материален възход, и мюсюлманството, обединяващо разрушителните стихии в съвременността; този род защитници на своя бог някой много силно желае именно тъй да ги виждаме: отиващи към собствената си смърт като на сватба и обладани от екстаз. Явно част от арабската силно религиозна интелигенция се гордее с любовта към самоубийството. Странни хора – странни идеали! Не ги разбирам. Но ислямът, когато излиза на светло из дълбините на Средновековието, става все по-ясно очертан като религия. И това е положителен факт, добро начало за човечеството.
26.07.2004.
Науката схематизира – за да разбере; изкуството е основано на самото усещане за живота. Ученият обяснява; творецът изобразява. Науката крета с бастунче и свещ по каменистата пътека на логиката, и винаги подир изкуството, което следва извивките и подскоците на случващото се, като го и предвижда. Научна хипотеза и художествена измислица са два подхода към реалността: първият слугува, вторият сам ръководи.
Захванах се да препрочитам "Смешното" – научно изследване върху природата на комичното от Исак Паси (1928-2010), опит да си обясня какво съм сътворил в книгата си, без да се съобразявам с теорията. Колебая се дали да не изпратя "Историйките на ученика Ламски" до личностите, които смятам за стойностни в съвременна България. Имената на двайсет и един отбелязах в един вид Индекс (списък) на уважаваните от мен българи. Вероятно те са много повече, но – като обикновен прост пловдивчанин, само толкова знам, пък и не ми е работа да смятам колко са, след като не ги знам.
27.07.2004.
Да сключа евентуално договор за реклама на книгата с фирми, които са успешни на българския пазар – производители и разпространители на стоки за масова употреба. Стикери в размер А-3 на илюстрацията "Иван Ламски със знамето", предназначени за разлепване – идея, наред с други знаци, които да служат за разгласяване, за да стигне книгата до колкото може повече читатели, до повече обикновени, унижавани българи.
От начало до край книгата се прави единствено с мои средства и с отвращение към пишещи братя и сестри, които през парадния вход бяха въвеждани в литературата и публицистиката не само у нас. Никой не ме е държал за ръчичка. Писал съм, въпреки конюнктурата в България, напук на вътрешни съображения и реверанси от всякакъв род към властта. Ако е имало нещо, с което съм се съобразявал, то е средата, в която съм се родил и смятам още дълго да живея, простолюдието на истинската моя бедна, бедстваща България, което е много по-близко до Иисус, според мен, от всякакви явно или тайно назначени на длъжност Оратор на Истини от последна инстанция или може би Жрец на простия народец от градове, села и паланки, барабар с гъските и овцете.
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар