ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (370.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (370.) 

  Как празен става Пловдив без нечия любов – tisss (1947)

   22.11.2006.               

КИШАВО ВРЕМЕ

Пак е петък и пак е дъждовно,

и тръгвам към къщи пак сам,

а край мен лети като спомен

силуетът ти, едва очертан.

Петък вечер, събота, неделя
виртуален случаен поет,

мъж без обич току на предела

на перона в дванайсет без пет.

Ще прехвърля наум пак жените,
от които обичан съм бил,

и една по една ще ги питам

колко мъка съм им причинил.

И това ще е моето наказание –

прибирам се сам към дома,

да отварям зараснали рани,

като знам, че и ти си сама,

че едва ли нещо ще сторя

в този петъчен вечерен дъжд

посред улици, къщи и хора –

просто влюбен, отчаян и мъж.

И подгизнал от спомени стари,

поне три дни ще си мисля напук

как седиш зад стъклото, навярно

подпряла брадичка с юмрук.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 05 dec. 2020

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (369.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (369.) 

  Не назлобявай срещу Злото, че на Злото точно това му е целта! – tisss (1947)

  13.03.2004. ПОСТУЛАТИТЕ*

  Повечето я ненавиждат, страхуват се от сянката й; затова в знак на самоунижение яко й се подмазват. Купувала й синдикалната лидерка баничка с бозичка, без да ги е поръчвала, и й ги сервира сутрин рано в шефския кабинет. Действията, речта на този типичен Образ на посредствеността, излъчването му е на персона, която е противна първо на самата себе си.

  Гледах сутринта филм Made in US за годините от края на Втората световна война: "Поляните на моето детство", където главният герой разказвач е 11-годишно момиче. Та ето, открих момичешката версия на моя Ламски – любознателен и нахакан хлапак, който упорито изследва странностите на възрастните. И отново изплува онзи образ на грандомания, споменат по-горе. От един момент усетих, че то е изпитание и за мен. Твърде лесно ти е да намразиш човека чудовище, само че омразата решава ли как ще продължиш по-нататък? Казано в преносен смисъл и като обобщение за ставащото у нас в България днес, стигнахме дотам в посредствеността на що-годе интелигентна нация политиците ни – до вчера най-обикновени хора, да воюват срещу обикновения гражданин на републиката, дето ги е наел за слуги, вместо да му защитават интереса.

  Как да излезем от озлобление и злонамереност, съсипващи държавата? Истинският стопанин не си разпилява имота, не си настройва челядта срещу аргатите, които е наел да му работят на нивата.

  От детството и юношеството запомних: у дома за политика не се говори, баща ми и майка ми за политика не говореха. Това бе неписано правило в дома на дърводелеца. Да хармонизирам, да избягвам да влизам в показни сражения, това ми е проблемът. Полекичка и спокойно, това може би е ключът. Не са ти нужни резки думи, ни показни акции: "Ах, вижте колко съм си принципен, храбър, упорит". В замълчаването, когато знаеш какво искаш, може да се таи голяма сила. Излязъл си от конфронтация за сеир, а светът вижда какво правиш; и не е глупав светът: усети ли те какво правиш и защо точно тъй си избрал да се държиш, без да отстъпваш от позицията си, ще имаш съмишленици срещу отчаянието и страха. Неколцина мърморещи страхливци, освен дузина едва прикрили се твои съмишленици, са озадачени, че не ти се срутил таванът върху кратуната, ами работиш, живееш и не си загинал като паметен знак на героизма и самолюбието.

  Животът е в доброто, мисля си, доброто е кауза, която внимателно и със спокойна настойчивост ден подир ден защитаваме, ако държим този свят да не се самовзриви и всички да отидем по дяволите. О, сраженията със Злото не са толкова елементарни, както ни ги представят! У всеки човек, дори и у най-посредствен злостен тип, Богът и Дявола са в двубой; този двубой ни дава жизнена енергия. Идеята – както разбирам посланията на Иисус, е да пренесеш фронта във вътрешните пространства у човека отсреща и в никакъв случай да не отваряш фронт между теб и същия този човек, като цялостна и завършена личност. Човекът нека сам открие как срещу себе си върви в драмата на болезнения си егоизъм, треперещ за мястото си под слънцето.

  15.03.2004.

  Тази вечер от 17 часа в Пловдивския университет Иван Сарандев (1934), професор Сарандев, щял да има промоция (Ах!) на своята книга. На 19 т.м. пак там лит. критикът Стефан Памуков (1932) ще има подобно представяне на поредната си книга, май че за Английския ренесанс в литературата. Моят 11-годишен хлапак Иван Ламски ще се изтърколи на бял свят без представления и организирано ръкопляскане два месеца след изследователите на чуждото и утвърденото в литературнокритическата родна традиция и историография. Сам по себе си ръкописът "Ламски" е вакханалия, мисля си като оптимист по природа. От вътрешната страна на корицата вероятно трябва да има синьо небе, слънце и бухлати памучни облачета. А на гърба на книгата – силует на разрошени чорлави коси, главицата на 11-годишния Ламски. Книгата ми е ирония към надменността у т.нар. интелектуален роден елит, който виждам смешен, понеже се взема твърде насериозно.

  И още един опит за влизане в живота като моя семка е бил отрязан днес сутринта.

  17.03.2004.

  Отнасям се към живота си като към произведение на ювелирното изкуство.

  20.03.2004. 

  ...** Като унижават някого пред твоите очи и приемаш това със скръстени лапи, това е унижение и за теб. Темата, премълчана по-отгоре, се отнася до стила ни на живеене, който се демонстрираше от въпросната шефка и онази синдикална патка с баничките и бозата. Такива случаи не са редки, че да ги отнеса към графата Случайни. Мнозина фалшиви величия сред политиците на България след 1989 г. унищожиха престижа си по този начин. На колцина им предстои с шутове да бъдат изритани от политическата сцена, докато нацията ни се научи как да си служи с политиците като временно наети, понякога твърде досадни и колкото по-невежи, толкова по-алчни чиновници!

  ПРОЕКТИРАНО ОТ МАРКСИЗМА:

  1. Премахване на семейството (с.83).
  2. Унищожение на личността (81).
  3. Премахване на собствеността (81).
  4. Въвеждане на общност на жените (84).
  5. Премахване на Отечеството и Националността (85).
  6. Премахване на Религиите и Морала (86).
  7. Премахване правото на наследство.
  8. Конфискация на имуществото на емигрантите.
  9. Изключителен монопол на Държавата във всички сфери на живота.
 10. Създаване на Индустриални армии.
 11. Задължителност на труда за всеки гражданин.
 12. Отнемане на децата от родителите и дресиране чрез "Обществено възпитание, организирано така, че всяко дете от 9-годишно да стане производителен работник".
 13. Към "енергична диктатура на Държавата над гражданина".

  Въвежда се понятието "Световна революция". Марксизмът и неговият практически модел за управление чрез т.нар. Съвети да бъдат представяни за най-прогресивното досега философско учение, което единствено може от раз да реши всички проблеми на света, сега и завинаги. Проектират Световна съветска федерация, демек, върховно постижение на човеците. Сталин, Мусолини, Хитлер прилагат мероприятия, детайлно описани в номенклатурния списък на Комунистическия манифест от 1848 г.: Сталин – като последователен идеолог на обновения от Ленин марксизъм, по-известен с името Военен комунизъм, Хитлер – като малко по-неубеден последовател на г-н Карл Маркс, съхраняващ все пак Националното като приоритет в управлението си и като увлякъл се по "модерните" отклонения във философията за митичната арийска раса, свръх-човеците и превъзходство на арийците, т.е. на народи, произлизащи от Древна Персия, известна днес като държавата Иран.

  В болшевишка Русия говорят за бъдещата Световна съветска държава, в нацистка Германия – за Хилядолетния Райх. В Италия пък Властта възкресява ритуали от Древния Рим, внушаващи грандомания или превъзходство от епохата на Римската империя – грандиозни обществени сгради, огромни стадиони, многохилядни шествия със символите на Властта над човешката личност. Вождът – по образец от неандерталските времена, е върховен Суверен и от неговите решения зависи животът на милиардното човешко множество навсякъде по света. Унищожават се или се прогонват от земите им племена или народи, обявени за малоценни. Към евреите двете разклонения на Марксовата фантасмагория проявяват забележително единодушие.

  Новата еврейска държава Израел върху земите на Палестина се вписва идеално в схващането за света от гледна точка на националсоциализма, както и на военния тип комунизъм. Сталиновата администрация изпраща първо евреите в Сибир, където им организира автономна област.

  В научен спор (а философията е точно място за дискусия по тези цивилизационни проблеми) се включва естествено и фанатизмът, т.е. невежественото предубеждение, и така опонентът се назовава вече "Враг"; цел на марксисткия тип философия е не да обори опонента с факти, аргументи и разсъждения, а "Врагът" да е охулен, отречен и разбира се накрая "абсолютно законно" физически ликвидиран.

  Основна грижа на тоталитарата Държава е да наметне що-годе по-приемлив и по-човеколюбив камуфлаж върху Възгордяването на едни хубави хора над огромното множество човешки същества. "Какво тук значи някаква си личност?" не е случайно отронен стих от трагичния Вапцаров, а изразява квинтесенцията, дълбоко заложената фанатична (просташка) самоувереност на достойния праведник пред олтара и вожда.

  Човечеството е преживявало и други периоди на властващата Злонамереност, но с този тип грандомания все още не сме се сбогували и до днес. Самите марксисти едва ли съзнават (ако са все пак достатъчно интелигентни), че също са жертва на Омраза и Човеконенавист в името на предпоставена теза. Фактът, че хората на философската мисъл не са още в решителна съпротива срещу марксизма (както сториха с нацизма и фашизма), говори за предстоящ процес за връщане на философията към основите на човечността.

  Кръстоносните завоевателни походи на Изток, ужасяващата католишка Инквизиция, мюсюлманският Фундаментализъм с неговия свещен Джихад, теорията за свръх-човека, Военният комунизъм, Нацизмът и Фашизмът са рожби на побеснелия Разум, който където и да е стъпил, води със себе си кръвопролития и сее смърт там, където хората биха живели според Десетте Божи заповеди.

  "Прекаленият светец и Богу не е драг" следва да се разкодира в смисъл, че Идеята, колкото и красива наглед, не може да властва над Живота. Животът дава значително по-богати възможности да оцелеем като цивилизация. Разумът може и да моделира едно или друго, но винаги ще си остане в ролята на слуга спрямо живота, като процес и умение вследствие натрупания от осем-девет и повече хилядолетия опит и поуки за човечеството от собствените му грешки.

  В днешна България от петнайсет години*** насам шества Пещерен антикомунизъм. Хора около партиеца по душа Иван Костов възпроизвеждат комунизма като стил на диалог много по-откровено от т.нар. днешни социалисти и демократи в БСП, които у нас имат историческия опит да не си показват зъбите, ловко да се приспособяват към всеобщото ни разочарование от неумелото демократизиране, по-разбираемо казано: неумелото нормализиране на обществото в държавата България. Двете най-големи политически формации СДС и БСП всъщност воюват срещу Българския гражданин и срещу правото на човека сам да решава как да живее по съвест и достойнство.

  Чета от шест-седем месеца "Дневника" на Богдан Филов и ме озадачава образът на България като кораб без платна, люшкащ се по вълните на Историята. Капитаните на този кораб, обаче, дори и когато отчайващо грешат, знаят какво желаят за България и се стремят според интелекта си да го постигнат. Въпросът за приоритетите, които са ни наследство от тринайсет столетия Българско самосъзнание, неслучайно не стоят на дневен ред у нас в днешната "чиста и свята" Република. А защо? Кой има полза от днешния хаос, когато властва Невежеството и престъпното его на лидерите! Нима е трудно да разграничим Егоизма, дивата Алчност и Грандоманията от огромния брой живеещи по съвест обикновени граждани на Република България!

  Създаващите раздори пречат за това разграничение, което изисква спокойствието да се спори с уважение към опонента, да се изясни като процес, а не като еднократно решение. Злото няма да престане да се разпростира – това е ясно, но нацията ни е неподготвена да се защити. Виновни за това са преди всичко кофтите ни политици, същите, които от трибуната на Народното събрание звезди свалят от небето, за да ни докажат колко били честни, колко всеотдайни, а стандартът им на живот стократно надвишава бедността у масовия български гражданин.

  Истината може да бъде видяна от много и често противоречиви гледни точки. Сред най-красивите лакърдии, представяни за истина, най-красива е Лъжата. Но Лъжата не спори, тя просто гневно отрича правото на други мнения. В тоталитарната държава, в която се оказва, че все още вегетираме, Лъжата ликвидира опонента физически. Дано поне тази горчива чаша ни отмине! С наглостта на властника все някак се свиква.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 05 dec. 2020

Илюстрация:

- 1958, Панагюрските колонии: Малкото Аче, аз и Васето.

- Отците на марксизма и Световна държава на щастието.

___

* Текстът е пропуснат, по-късно ще види бял свят. Тема: 15-годишния Бойко.

** От лат. postulatum, буквално: необходимост, положение, приемано без доказване, като изходна предпоставка на определена научна теория; аксиома, вж. с. 594 от Речника на чуждите думи в бълг. език, изд.1978 г. Цитатите са от луксозното българско издание на "Манифеста" от 14.ІХ.1848 г., от който Христо Ботйов малко преди героичната си кончина навръх Врачанския балкан се възхищавал ("Партиздат" - 1985). 

*** Петнайсет са били годините до деня, когато е писан текстът. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (368.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (368.) 

    25.11.2006. СПОМНИ СИ, ИРИНИ

 

В чест на Жак Превер и Соня П. 

 Спомни си, Ирини! Валеше дъжд над Брест,

струяха светлини над улицата сива,

часовникът ми бе блокирал точно в шест

и някакъв пиян шофьор тъкмо завива –

зеленият трамвай – таз коледна играчка,

засече лошо форда и някак си го смачка

ей тъй, за миг почти, със нокти на орел.

Със нокти на орел Съдбата в миг се спусна
и двамата със теб седяхме там без чувства,

без дъх, и ето, някой наоколо извиква:

"Къде бе, идиот! Ах, тъпа, проста тиква,

не виждаш ли къде, не знаеш ли кога,

та толкоз идиотски си тръгваш от света!"

 

Спомни си, Ирини! Не беше нито Брест,
ни с тебе сме били, но виждам всичко ясно;

единствено си мисля сега как е опасно,

че някой ден дъждовен ще си отида в шест.

И всичко в твоя свят за миг ще се обърне

със поглед впит назад към миналите дни,

когато сме стояли случайни, безразсъдни,

и дъжд отгоре тъкмо започвал да вали.

 

Душата на шофьора край нас е прелетяла
и някъде отгоре като втрещена крава

сам Господ Бог ни гледал студен, невъзмутим

как в своя тъп живот безцелно се въртим

и миговете тъжно зрънце подир зрънце

изцеждали са стихове от моето сърце.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 04 dec. 2020

___

* Жак Превер (1900-1977)

БАРБАРА

 

Спомни си, Барбара, от сутринта валеше
през този ден над Брест и ти в дъжда вървеше
наквасена, танцуваща,
усмихната, ликуваща.
Спомни си, Барбара, това се случи там,
във Брест, под оня дъжд, на улица Сиам:
за мене непозната, за тебе непознат,
ний срещнахме се двама за миг във този град
и ти ми се усмихна, сияеща, щастливка,
и аз на твойто щастие отвърнах със усмивка
и – Барбара! – в тоз миг
отнейде чу се вик
и ти с лице във капки, тъй млада, лека, свежа,
изтича и се хвърли в ръцете на младежа,
укрил се в един вход. И аз видях отсреща
прегръдката ви нежна, целувката гореща.
Спомни си, Барбара, и моля те, прости,
че без да се познаваме, говоря ти на ти –
макар за миг видени, макар и отдалече,
щом двама се обичат, на ти със тях съм вече…

 

Превод: Валери Петров (1920-2014), бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (367.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (367.) 

  Не назлобявай срещу Злото, че на Злото точно това му е целта! – tisss (1947)

   01.01.2004. УСПОРЕДНИЯТ НЕВИДИМ СВЯТ

   Снощи, навръх Нова година работих до 23,57. До с.292-299 стигнах. И днес сутринта компютърът взе да се задъхва, взе бавничко да работи и накрая към 16 часа блокира съвсем. Не ще да стартира. Пък се чувствам празнично като човек, на когото току-що са му свалили прангите. Наистина, ръкописът "Ламски" ме притеснява именно затова че усещам – не е случайна книга. Утре ще отнеса кутията с процесора, да рестартират машината и... пак: Форца, Италия! Два дена, кажи-речи, не съм ял. Направих си ястие от праз с яйца и ми е хубаво в момента. Ще си поръчам визитки за фирмата "Гарван", хем луксозни визитки. Тъй де, и аз си имам капризи. На гол тумбак чифте пищови, хе!

  22.01.2004.

  Снощи от "Шоуто на Слави" научавам – издъхнал бил Йордан Радичков (1929-2004). Съобщи го Иван Кулеков, като добави, че "бай Йордан Радичков познавал от двайсет години лично", обяви Радичков за мъдрец, гений на България, който в последните си месеци живял самотен, изоставен от медиите и пр. Добър финал за добър автор, бих казал, не повече. Защо онези хора бъбрят за автора, не за великолепието у неговите герои? Защото героите ги няма. А клетият Кулеков (1951) възприема позите на автора за реалност. Уилям Шекспир ни е безличен като фигура, но героите му... а-ах, героите му! А защо ли уважението към някого тук, у нас, винаги и обикновено се изражда във венцехвалене? Може би наш роден мил израз на комплекс за културна малоценност?!

  27.01.2004.

  Тези дни се спомина Йордан Радичков, който минаваше за мъдрец. От целокупното му творчество ще прелита над вековете може би и фразичка от пиесата "Суматоха", с която цели два часа актьорите в Сатиричния театър, закичени с овча вълна под носа, потури и слама драматично търчаха назад-напред, катереха се по грубо сковано едно чамово скеле, хвърляха се насам-натам по сцената, трополяха, подвикваха, свиркаха като железничари и гръмогласно повтаряха: Мамка му и прасе! Все едно – прасето им така и до края на това лудешко търчане и подвиквания не се отзова на апела им да се появи на сцената, даже ни свински квик, нито свинско грух не чух, докато се чудех кой ме изкуши да вляза в претъпкания до тавана с екзалтирана публика салон на театъра. Май стадният рефлекс ме изкуши.

  Не познавам детайлно творчеството на Йордан Радичков, но мисля, че най-доброто му постижение беше, че сам себе си изкара на сцената на родната култура като образ на човек, вечерял с Господа Бога и – мило подгавряйки се с българина, представяйки го като елементарно магическо животно от древни езически времена. Което не е така! От същия сой артисти, според мен, са и Константин Павлов (1933-2008) с прозаичните си иронични стихове за властта и човека или белетристи от Дончо Цончев (1933-2010) до Кольо Николов (1942), пунтиращи латиноамериканския тип магически реализъм от шейсетте години на ХХ в. в сянката на колумбиеца Габриел Гарсия Маркес (1927-2014) или перуанеца Сесар Вальехо (1892-1938) плюс инфантилния стил проза, представена като поток на мисълта, заимстван от стила на чудесната новела "Спасителят в ръжта" на Джеръм Д. Селинджър (1919-2010). Неумението да гради фабула Йордан Радичков заменяше с размишления за бесовете в съзнанието на простака-българин, но то не са мои представи за българина. Толкоз!

  04.02.2004.

  Да обвиниш някого, когато става дума за човек със съвест, това значи да му решиш проблема. Той очаква това обвинение именно защото ти е причинил болка; не чуе ли от теб нито упрек, ни каквото и да било друго, дали не е притеснен от собственото си чувство за редно и нередно и тръгва да те търси. Необходим си му с обвиненията си, за да може, облекчен, в себе си да въздъхне, че и да отвори уста и да почне да излага като амбулантен търговец на сергия своите "много логични и много важни" аргументи защо точно тъй е постъпил. Ето така ще оправдае грандоманията си, предателството и всичко неприятно, което е натворил срещу себе си.

  Но защо ти са лъжи и оправдания! Това нужно ли ти е? Взри се в личните си дела, и може би ще откриеш нещо парадоксално, оспорващо навика да гледаме у обвинителя единствено враг. Обвинението често е първа стъпка за помирение. Като обвиняваш, отваряш вратите на душата си, все едно казваш: Не желаеш ли да се помирим? Никой не желае да изглежда лош в собствените си очи, но съвестта е упорито зверче: от нея няма къде да се скрием. Затова и не обвинявай, когато имаш пред себе си стойностна личност, на която държиш. Веднъж си го загубил този човек и жалко ще е да приемеш ролята на съвестта му, след като вече се е отдалечил от теб. Дръж се на разстояние, и ако щеш, под око го дръж, но не обвинявай и не го съди; така ще си в съзнанието му човекът с достойнство, докато постепенно образът ти у него съвсем избледнее.

  06.02.2004.

  Книгата "Ламски" започва да ми дотяга напоследък, историйките край нямат, та като лавина се струпаха отгоре ми и се задъхвам да ги следвам, описвайки. Пробирам по-важното уж, а губя усета си за мяра. Най-същественото вече съм го казал и това не са отделните епизоди, а стилът, с който моите простодушни беднички герои преминават през живота. Всички те са еднодневки: днес ги има, ала утре са забравени. Опитах да изразя най-характерното им качество – несломимата им жизненост. Защото си мисля, че това е най-ценното у българина. И оттук извира насмешката им над самите себе си, шегата, налютяващата откровеност за случващото се наоколо. Всъщност, става дума за колективен образ, в който опитвам да впиша моята лична житейска философия: Че каквото и да се случва, важното е, че сме в шоуто, наречено Живот, а животът е дар от Небесата и фактът, че осмисляме по свой – макар наивен, начин нещата си, вече е основание да изискваме внимание към себе си.

  Задочния спор с целулоидната елементарна поп-култура, която тук ни налагат чрез латиноамериканските сапунени сериали и чрез книги, правени на конвейер "а la Хари Потър" или типичния западен сюжет с много екшън, плюс претенции за философски прозрения. Съпротивата на простосмъртния към Всезнаещия герой и Свръх-мъдрец, това е което опитвам да покажа с "Историйките на ученика Ламски".

  Какво е имал Иисус? Информация! Но не от този вид сведения, които се доказват с факти, т.е. post scriptum, а информация от интуитивен характер. Нужно ми е да зная подробностите от миналото, но за онова, което предстои, мен ми е нужно прозрение, канал за информация от успоредно, но невидим за човешките ни сетива от обичаен тип, съществуващ Разум.

  26.02.2004.

  Някой много силно желае да се появи на този свят. Веднъж през ноември 2003 г. му захлопнахме портите под носа, и ей го пак настоява. Ей тъй, подреждаме, планираме, затънали до уши в делничната врява, а успоредният, но невидим свят над главите ни гатанки ни задава; не е важно моето, твоето и нашето мнение, а каквото Той е решил, това става.

  29.02.2004.

  Особен ден, един на четири години. Загинал в самолета заедно с други шест-седем души президентът на Република Македония Борис Трайковски – 47-годишен, както го представят: добър човек, онзи, дето обединил уж македонските българи и албанците в тази част на Българската земя. Въртят песен на македонския диалект: "Ако умирам, недей да ме жалите, на гроба ми се сберете и песен запейте" (по смисъл предадена). Сестра ми най-после се обади да ми говори по телефона: "Батко, какво правиш, кога мога да ти дойда на гости..." Това за мен лично е по-важно от смъртта на Трайковски.

  Пак вчера дойде в гаража Иво, синът на Гошо Въргов, да ми каже, че моят приятел от детските ми години инж. Тодор Ряпов от шест месеца пробвал да се свърже с мен по джиесема и по телефона ми, ала не ме откривал, та рекъл: "Този човек в гаража ли само седи, та не мога да го чуя?"

  То са две от половин дузина подсещания, че не съм бъркал досега и под нозете ми е здрава земя. Усещам, ситуацията в общественото пространство става, или тъй ми се струва, благоприятна за посланията, свързани с появата на "Ламски" на бял свят, като книга за българите. В редактирането, последна редакция, съм около в 420-ата от 480-е страници, които определих като достатъчен обем. Имам седмица или месец до окончателното й приключване като ръкопис за печатане.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 04 dec. 2020