ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (318.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (318.)

  Господи, опитах се да пия вода от спукан съд, но от него изтичаше вода. Спрях да пия, и водата се затича, и се смееше, докато плачех.   Еклисиаст

  14.02.2002. ПОСЕГАТЕЛСТВА И ОПАСЕНИЯ (7)

  Разрушаването на любовната връзка обикновено е едностранна инициатива. Никой не бяга от хубавото, от приятното, от доброто. Приемам, допускал съм редица грешки и Re. е напълно в правото си да развали неизгоден от нейна страна интимен договор. Постарах се да не й преча, да не я натоварвам с моите си преживелици по този повод, нещо повече, отстраних се от всички онези сфери, където нейният нов любим успя да проникне, да си навре носа. Оставих човека самодоволно да се настани в освободени от мен вътрешни пространства. Но отстъпленията са дотук: физически, в материален план тази жена постепенно престана да ми действа като изкушение и стимул за живот, което значи: за писане; защо продължава да ме търси за събеседник душеприказчик? Ако онова там е пълноценна връзка, изпълненията на интелигентното момиче проява на някакъв вид остатъчна любов, привързаност поради навик заради неустановилия се още стабилно в съзнанието й нов стереотип ли е, или белег за нещо друго, за нещо далеч по-съществено? Обичам я, но не по онзи начин, както бе до 18 окт. 2001 г., това ми е ясно. И смятам, че съм го казал и съм го изразил с поведението си. Тогава?

  Иде ми на ум крайно неприятната версия, че в последните два-три месеца човекът, когото поставях десет години или поне последните седем от тези десет на пиедестал, върши тихо и нежно издевателство над мен: нещо, присъщо за преобладаващата част привлекателни в сексуален смисъл хищници, чието самолюбие се храни именно със смачканото достойнство на мъжкарите, които са ги пожелали и проектирали щастие именно с прелестна във физическия си облик дяволица. Да приема такава версия за истина означава донякъде, че съм се предал. Когато й казах, че новият й любовник е невъзпитан, имах (и имам) предвид, че е изкушавал моето момиче с материалното си благоденствие и лични перспективи за възход. Такива неща не съм си позволявал, а и не бих могъл да предлагам, тъй като мисля: жената не бива да се купува като стока. Ако за някого Любовта е "Дай ми, за да ти дам!" – нямам желание за такъв тип сделка. Всъщност, любопитно ми е, вече мога, смятам, по-уравновесено, по-хладнокръвно да наблюдавам гърчовете на тези двама "обмислено влюбени", поне те ми предоставят живописна гледка към някакъв свой обвит в полумрак интериор.

  Щастлив ли е хоризонтът пред тях? Дано е щастлив! Дяволчето у мен ми подшушва ехидно, че за Re. няма друга възможност освен да приеме да бъде стока, аксесоар за нечий чужд живот, собственост – или рязко да се освободи от химерата, че можеш да си щастлив, когато някой друг, пък дори и най-обаятелнатата личност на света, взема решенията какъв да си, как да живееш, как да мислиш, да чувстваш нещата от живота. Как да си представя любовта като подчинение към когото и да било! Въобразявам ли си, че към мен я влече усещането за свобода? Не, не я желая за себе си, не съм такъв глупак; ще ми е жал да я видя окована и примирена духом, това е!

  След обяд – около пет без двайсет, я чувам от отсрещния край на учителската стая, изправена до телефонния автомат, да говори: "Кажи, мили!... Ама разбери, много съм заета, в момента имам ученици... После ще ходя... Можем да се чуем... Но защо трябва да ми звъниш!" Откъслечни фразички, които би могла и да не изговаря, след като ме видя, когато влезе. Чоглаво ми е, струва ми се, че е демонстрация точно като за пред мен, но така и приключиха важния разговор. Гледах някаква телевизионна програма, докато си чакам следващия учебен час; не ме интересуват техните взаимоотношения, помислих си тогава: и приех за естествено, че след като тракна слушалката, тя бързо напусна помещението.

  Записано в полето отстрани: Createur (фр.) творец, създател; сreation сътворяване. Опитвам сега да си припомня дали някога с подобен настръхнал, изпълнен с досада тон е разговаряла с мен. Не думите, тонът ми се стори унизителен за човека от другия край на жицата. Отмъстителен глупак на мое място би тържествувал, а мен защо ми е криво? Когато посегнеш да унижиш някого, унижаваш и себе си. Не е ли тъй! Не съм я виждал в такава светлина. Познавам ли я всъщност? Години наред я отвиквах да ми шепне в слушалката "Обичам те!" И замени това нейно "Обичам те!", изречено сякаш според препоръките на американските психоаналитици (колкото по-често, по-добре!), което ме дразнеше... та тогава тя замени найлоновото, стереотипно като американска дъвка "обичам те" с "Мразя те, о-о, мили, да знаеш колко много те мразя!" – изречено с понижен, плътен, идещ сякаш от утробата й глас, изречено със страстна обич, както съм го приемал... Но ироничното й "Кажи, мили!" към онзи човек ми прозвуча обидно. Не, хич не му завиждам на Новичкия й любим: "моето момиче" здраво му натри носа.
Строго изречено, този любим не ме интересува; иначе бих задълбал в драмата, която сам си подготвя и в която ще е вечно съмняващият се ревнивец.

  19.02.2002.  

  Животът, умението да се живее не е ли умение да вършиш компромиси, да приемаш поражения и удари като нещо закономерно, естествено? "Уплашена съм от книгата ти – каза ми 34-годишна колежка, на която дадох да прочете ръкописа на "Ламски". – Да, уплашена! И знаеш ли кое е определението за твоята позиция? Това е интелектуална надменност, да-да, интелектуална надменност... Не съм подозирала, че такъв е твоят характер. Децата няма да издържат да четат втората част. Втората част на романа е за възрастни читатели. Това... това са жестоки неща. Чудно ми е как можеш да съчетаеш в едно толкова нежност и толкова безпощадност. Очевидно в живота си мъжът пази много по-жестоки спомени от детството. И това е, защото мъжете сте по-умозрителни и помните неща, които у една жена избледняват с годините."

  Re. ме наобикаля. Поглежда ме дяволито или подхвърля думички, за да й отвърна. Запазвам невъзмутимо изражение, мълча... По обяд в хранилището на библиотеката, застава пред мене задъхана: "Какво става с теб?" А, нищо – казвам, – всичко е наред. Неколкократно повеждаме все същия безсмислен опит за диалог. В отношението си с нея оставил съм нещата като самолет, който лети сред плътни облаци на автопилот. Не очаквам весели изненади, рано или късно полетът трябва да приключи, т.е. да се приземя възможно с най-малко поражения. Само дано да е върху самолетна писта, а не като челен удар в планински хребет или в някой бетонен бункер. "Не се научих да правя компромиси, коте; май това си ми е фабричен дефект. Бъди щастлива! Обичам те." Посланието пратих като есемес по джиесема току-що. Що го пратих, и аз не знам!

  23.02.2002.

  Започвам да проумявам, че от самото си осъзнаване като хлапенце, от петгодишна възраст съм бил подсещан, изкушаван, озадачаван от чисто религиозния подход към нещата, хората и големия непонятен свят – планета, луна, слънце, звезди и планини, Тракийската низина, река Марица. В ушите ми грохотно ечаха камбани от катедралите на християнството, но християнин в ритуалния смисъл не станах, понеже не успях да приема Бог над себе си, живея и досега със съзнанието, че самият аз (както вероятно и мнозина други биха потвърдили за себе си) съм едно от лицата на този бог. И тъй, религия за мен не означава Вяра в свръхестественото, в Царство небесно, а означава доверие в необятните способности на човешкия разум и човешката интуиция. Иначе какво е Бог, освен олицетворение на чувството за добро и подредено, за Космос, т.е. красиво, и Хармония, все олицетворения на съвестта?! Записано в полето отстрани: Еternuer (фр.) кихам; ether – ефир; eterne – вечен; eternite – вечност.

    Силен, но и радостен.
    Убеден в своето, но не фанатик.
    Влюбен и обичащ, но без сантименталности.
    С въображение, но все пак земен човек.
    Чист, но не изнежено стерилен.
    Бъркащ често посоките, но не отчаян.
    Вземащ предвид Смъртта, но жив като пламъче на свещ.
    Горчив, но и смирен.
    Изоставян и пренебрегван, но никога надменен, никога отмъстителен.

 Такъв желая да съм. Такъв желая да е светът. Защото това не съм само аз, а цялото човечество, и особено всеки мъж и жена на този свят, който се стреми към любовта.

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 6 noe. 2020

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (317.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (317.)

  Господи, опитах се да пия вода от спукан съд, но от него изтичаше вода. Спрях да пия, и водата се затича, и се смееше, докато плачех.   Еклисиаст

  22.02.2007. ТАЛАШ И СТРУЖКИ

  Good zombie към tisss:

  – Откъде знаеш, че Умберто Еко си е поставил за цел да ни отведе "във високите сфери на духа" и да ни покаже стойностното и фалшивото, каквото и да значи това? Може би човекът се забавлява, пишейки по този начин, както аз се забавлявам, като го чета?" 

  23.02.2007.

  tisss към Good zombie:

  – Не съм възпитаник на Ленинградския университет за демагози, следователно не разполагам с монопол върху истината, тъй че това моето e пристрастно, ограничено от източноправославни предразсъдъци, а и вероятно ужасно несправедливо мнение. И не съм против въпросният роман да бъде възприеман и по други начини, да речем, като интелектуална дъвка за печалните зимни периоди в живота, но какво да се правя с този мой отвратителен характер, като схоластичната ирония не ме кефи! За първи път научавам за артистична ирония спрямо схоластичното средновековно мислене, предвид сладостите на светата католишка Инквизиция. А г-н Умберто пише именно за този чудесен период от развоя на християнството.

  Допадат ми иронично и самоиронично написаните пародии, като "Параграф 22" на Джоузеф Хелър, роден през 1923 г. и явно преживял войната, почти връстник на баща ми, както и "Пътеводител на галактическия стопаджия" на родения през 1952 г., кажи-речи, мой връстник Дъглас Ноел Адамс, особено първата третина на "Стопаджията", преди авторът да вземе да се повтаря и да преиграва. Ще се радвам, ако ми посочите и други солидни основания, че да започна и аз да се забавлявам с "Името на розата". Бъдете здрав! Много се зарадвах, че се обадихте.

  Good zombie:

  – Струва ми се, че не се дразниш от самия роман, а от отношението на елитарните литературни кръгове към Умберто Еко и съответно елитарния статус, който книгата е придобила. И за мен това е дразнещо. Което ме смущава, е категоричната ти присъда над личността на автора, изречена с такава страст. Има много най-различни очи, през които може да се погледне на испанския галеон. През очите на Адмирал Нелсън най-вероятно е кораб с голяма водоизместимост, голяма огнева мощ, но бавноподвижен и съответно – чудесна и лесна плячка за две маневрени английски фрегати. За добър дърводелец без интерес към корабоплаването галеонът би бил отлично извършена работа, като дърворезбите и позлатеният Сан Себастиан върху носа на кораба биха изпълнили душата му с радост, без да го вълнува хищната колониална политика на онази Испания. За хлапе, което играе на челик и мачка или испанския еквивалент на тази игра покрай пристанището в Барселона преди 400 години, галеонът би бил нещо безкрайно интересно и красиво, за циничния еднокрак просяк на ъгъла при кръчмата "Пияната русалка" галеонът би бил още един скапан кораб, а благородниците, които слизат на брега – поредните богати скапаняци. Чиста случайност е кой от тях си ти и кой от тях съм аз в момента, когато "Името на розата" е попаднала в ръцете ни, но не е ли едно от качествата на писателя да гледа през различни очи? Колкото до книгата като "интелектуална дъвка за печалните зимни периоди в живота”, не важи ли това за която и да е книга от художествената литература?

  tisss:

  – Карамба! Абсолютно прав сте, good zombie. Накарахте ме да се почувствам гаден брадясал еднокрак пропаднал тип с две патерици и чувалче сухоежбина на гръб край пристанищната кръчма "Пияната русалка". Понеже имам изблици на романтизъм чат-пат, а и понеже все пак съм оптимист по природа, рррешително избирам да съм едно от хлапетата, които играят на челик и мачка, но не край пристанището на Барцелона, а да речем, по някоя от прашните улички на Харманли*. И вече ми водите с петстотин бройки. Това е положението!

  Очевидно всеки от нас ще се запъне като магаре на лед върху личното си мнение... Обаче тук имам известно морално предимство: защитавате позиция, която е всеобщо мнение на огромна група почитатели на знатния г-н Умберто Еко, докато аз съм комай сам в своето пристрастие. Което е обаятелно все пак, да речем, от позицията на един ъ-ъ, Чарлз Буковски. Добре де, предавам се! Прав сте. Това слага ли край на спора?! Викам, да минем към някоя по-весела тема, а!

  Що се отнася до испанския галеон, над цялото множество от подходи към галеона като такъв, пропътувал съм Атлантика с дузина подобни галеони, които авантюрист бе закупил от латиноамериканска компания на безценица и пробваше да ги прекара през океана до Европейския материк за разфасоване, да ги даде за скрап. Циганска му работа! От далаверата, значи, нищо не излезе. Бурният океан глътна почти цялата тази вехта армада от тежкоподвижни обречени корита, запокити ги на дъното, а моя милост – като прилежен читател на поучителната история, помилва, и тъй с плуване брус, демек, на собствен ход се добрах до златистия бряг край Китен. Що край Китен, ако ме питате, тук вече нямам смислен отговор.

  Бъдете здрав! Кеф ми е да споря с Вас, ако това изобщо може да се нарече спор.

 24.02.2007.

 агаве:

  – Tisss, не знам какво е морално предимство. Горният цитат ме кара да си мисля, че е нещо, което придобиваш, заемайки позиция, различна от общоприетата. Спомних си за Джордано Бруно (и Буковски е добър пример) и се зачудих дали заради моралното предимство името му е достигнало до мен или заради нещо друго?! Кому моралното предимство е нужно?

  tisss:

  – Не ми е по-ясно, отколкото на Вас, агаве. А дали във въпроса Ви не се съдържа и отговорът? Истината не иде от едно място, а от много места, ние често сме свидетели да ни представят част от истината като нещо цялостно. Има философска притча, ако се не лъжа, в дзен-будизма как трима слепи спорили какво е това слон. Разпването на Иисус е добър отговор за т.нар. морално предимство. От друга страна, ако Вселената е дело на свръх-разум (Бог, Йехова и пр.), основата й ще да е духовна, не материална, понеже материалното е подвластна на времето тлен и има неприятното свойство да гние, докато духовното или нравственото не е подвластно на времето и не гние.

  Разбира се, селският тарикат рогошлия** ще ми се надсмее, но не ми се иска да съм в ролята на селския тарикат. Нека тарикатът да си царува в кочината, където пак ще се накърка и вероятно пак с чужди пари, и по този начин по своему ще бъде щастлив в живота. Неговото щастие, обаче, хич не ме изкушава. Желая здраве!

  26.02.2007.

  Good zombie:

  – Да, трябва да внимаваме с Тъмната Страна. Let the Force be with you.***

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 5 noe. 2020

___
* Good zombi e роден и израснал в Харманли, родния град на баща ми дърводелеца.
** Рогошлия, в случая – нарицателно за дребен селски тарикат.

*** (англ.) Нека силата да бъде с теб. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (316.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (316.)

  Господи, опитах се да пия вода от спукан съд, но от него изтичаше вода. Спрях да пия, и водата се затича, и се смееше, докато плачех.   Еклисиаст

  07.02.2002. ПОСЕГАТЕЛСТВА И ОПАСЕНИЯ (6)

  Авторът Умберто Еко е окупирал всички възможни подходи, и пак е неясен – може би защото му липсва смирение, а суетността му е в по-обилни количества. Не обичам, когато идеята измества преображенията на реалността. Не харесвам тенденциозната, типична за една от световните религии, както и при реалния комунизъм, назидателна, показно възпитаваща широките народни маси партийна литература. Пулсиращият на приливи и отливи, тръпнещ от страсти и от грешни стъпки живот ми е много по-мил. Добрият стар роман би трябвало да зарежда с жизненост, преди всичко жизненост, а не с идеи. Оптимизмът в личен план не се логаритмува като стройна абстрактна идея.

  Ърнест Хемингуей пише "Сбогом на оръжията" 28-годишен; преподобният Умберто публикува "Името на розата", когато е на 48 години. Дали възрастта на автора оказва решаващо влияние над стила му! Естествено ще му влияе преживяното, натрупаният опит и наслоилата се рутина. Иисус, според легендата, е 33-годишен, но това е силен дух. Състоянието на духа, свежестта на сетивата, свикването с ритъма и изненадите на битието, питам се, влияят ли силно върху начина, по който говорим, обсъждаме и пишем текстовете си? Приятеля Емил*, понякога имам това чувството на моменти – докато бъбрим на маса и пием кафе, усещам поне петнайсетина лазарника по-млад, когато де факто е точно обратното, тъй че възрастта като аргумент не звучи съвсем меродавно. Ами че на каква възраст са Левски (36), Ботев (29), Стамболов (40)!

  Разправя ми днес колега с жар, присъща за състрадателно младо момиче, как била преживяла изневярата към неин добър познат, колко потресен, разколебан, съсипан бил милият, как от една страна, мразел неверницата, от друга обаче чисто по плътски продължавал да си я желае мръсницата.

  – Какво да го посъветвам? – пита леко патетично; говорим на четири очи. – Какво да го посъветвам, като е така нещастен горкият, а не зная как бих могла да му помогна?

  – Трябва да й е благодарен – отвръщам хладен като ледено кубче в чаша уиски, и не да я мрази. Понеже честно все пак уведомила, че си тръгва; не го заблуждавала, а му отказала да си играе с тялото й. В телесните отношения мъж-жена поне всичко е ясно.

  – Какво говориш! – възкликна мило колегата. – Аз, като жена, не мога да я оправдая. Постъпила е жестоко с човека. Той е толкова добър, умен, интелигентен!

  – Представи си... кажи му да си представи, че госпожа жена му се върнала вече при него. Знам, има не един и два такива случаи. Но ще си възстанови ли той доверието в нея? Така че нека си преболедува болката; налага му се сам да извърви този път през тресавището. И когато усети твърда земя под себе си, ще прогледне, че всъщност от живота му си е отишъл Предателят; този мъж ще е вече свободен, освободил се като афроамериканец в Тексас от своята Голяма красива фалшива представа за жена му.

  – Невероятно! Не-е, това наистина не ми е минавало през ум – хлъцна симпатичната ми събеседница.

  – Най-добре ще направи да й благодари, като я отведе в някой сив делничен ден на ресторант – добавям. – Да се постарае да не я мрази. А ако може... но не съм сигурен, че ще успее... да погледне към нея с любов.

  – Защо-о? От какъв зор пък с любов! – толкова се изненада, че проговори на жаргон чаровната ми събеседница.

  – Защото – отговарям все така хладно – онази хубостница му е решила може би най-съдбоносния за добрия мъж проблем: коя да чука (казано и от моя страна на жаргон). Човек не бива да живее в лъжа. Жените сте по-решителни в такива случаи. Взаимната им привързаност на онези двама вече се изчерпала. Жена му е права, само му трябва време да разбере, да вдене, да се спре да я обвинява, да издава тържествени искове и съдебни постановления сред приятелите си.

  Ако беше ме попитала как мъжът да погледне с любов онази, която вече не обича, а пък плътски желаел, ръбчото му с ръбчо! – щях да река: че когато спреш с плътта си да жалиш по някого, не е невъзможно да го приемеш като всеки друг мъж или жена на тази наша планета; "с любов" тогава ще рече: с уважение и разбиране, с опрощаващо, а не със завистливо внимание, че леле-мале, отсега жена му ще е щастлива без него.

  – О, той много страда! – рече колегата и нави на показалеца си крайче от дългата си руса коса. – Никога не бих предположила. Те бяха толкова задружни и толкова здраво семейство! Планираха да заминат за Канада и там да се устроят, представяш ли си?

  – А що този жребец избрал да хленчи баш на твоето крехко рамо? – ей тъй нехайно мимоходом полюбопитствах. – Как мислиш, това негово хленчене случайно ли е!**

  14.02.2002.

  Като казвам "невъзпитан", "липсва му възпитание, което се получава в семейството от най-ранна детска възраст", та когато казвам това по повод новия приятел и любим на Re., опитвам се всъщност да заобиколя, да пропусна точната дума "безнравствен". Бъбрим на чаша кафе в хола с очарователната Re.; тя грее пред мен, качила е нозе на табуретката и се е изтегнала пищно върху червения ми диван отсреща. Като чу какво казах, усетих я как се сви като пружина, решително скочи и се измете в кухничката да мие кафената си чашка:

  – Тръгвам си! Не са ми приятни такива приказки! Вече съм убедена, той е Човекът! Мечтала съм цял живот за точно такъв мъж, който...

  – Който на всеки петнайсет-двайсет минути проверява къде си, какво правиш, какво мислиш, какво чувстваш, как дишаш, как кашляш – допълвам, колкото ми е възможно с равен, с показно безразличие спокоен тон.

  – Точно така! – долита решителният й глас от антрето.

  Надигнах си задника да я изпратя до вратата на апартамента.

  – Ще ти се обадя някой друг път, когато не си в злобно настроение! – усмихва ми се като служебно учтива мед. сестра над леглото на агонизиращ, махна с ръчица, проеча звънливото й колоратурно сопрано: – Чао, скъпи Жоро!

  Дойде преди малко повече от половин час. Чух късото позвъняване откъм антрето, чух как подрасква и почуква нетърпеливо с нокти по вратата ми. Беше влязла и беше се събула като у дома си, окачи си палтото на закачалката, тръгна из стаите: "Я, аз да проверя променил ли си нещо! Ха, нищо не е променено!" И след минута-две: "Как си, какво правиш без мен?" Нали знаеш – отвръщам, чета книжки, ровя се из бумащини и графоманствам, демек пописвам туй-онуй. Като предложих да направя кафе, рече ми решително: "Остави! Кафето аз ще направя. Ти не го правиш хубаво като мен". И вече значи, настанили се бяхме в хола, и тъй, от приказка на приказка стигнахме до моята възостричка резолюция, че любовникът й е малко невъзпитан или с две думи казано, липсва му прословутото домашно възпитание, на което наблягат родителите. Значи!

  Това бе вчера сутринта. След час запътих се и аз към училището. По пътя си купих цигари, купих и един голям скъп шоколад; помислих да си го разделя с нея. Звъня й по джиесема, движейки се по училищния коридор на втория етаж: Къде си? Отговаря по джиесема: "В детската градина съм". Добре! – рекох и приключихме. Половин час по-късно получавам следния есемес: "Благодаря, че се сети за мен! Ти си ми близък по много особен начин! Само не знам защо се опитваш да ме засегнеш".

  Отвърнах й след час със следния есемес: "Най-близкият човек си ми. Моята любов е такава". Леле, изтрепахме се двамата от куртоазия след инфекцията вчера!

  Записвам си тези неща, след като мина денонощие. Денят е свеж. Слънцето напича. Празник на влюбените по католишкия календар е днес, денят на Свети Валентин. И ми се мотае из ума: обичам ли я още тази хитруша, а нормално ли е да изпитваш слабост към човек, който те е предал в любовта! Не съм я канил да гостува. И не предупреди, че ще идва. Зарадвах й се, приех я като мил, като най-близкия до сърцето ми човек на света. Жена, Боже мой! И то каква жена! Неудобните въпроси, обаче, са си неудобни въпроси; а можех да замълча, да не подхващам за предателството и пр., но когато ми навират в очи Шперплатов, как да съм вежлив слушател на сантиментални глупости!

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 5 noe. 2020

___
* Роденият през 1932 г. Емил Калъчев.
** Не мина година след разговора ни и онзи мъж си я взе за жена. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (315.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (315.)

  Господи, опитах се да пия вода от спукан съд, но от него изтичаше вода. Спрях да пия, и водата се затича, и се смееше, докато плачех.   Еклисиаст*

  02.02.2002. ПОСЕГАТЕЛСТВА И ОПАСЕНИЯ (5)

  Офикия (от гр. ophikion, лат. "служба") църк. Отличие за свещеник или дякон заради усърдие в службата... Имал съм работа с т.нар. "елитни жени"; но какво друго значи "елитна жена" освен интелигентна проститутка! Не защото са по-умни от останалите, а по-умно се прикриват с гальовност, красноречие, умение да замълчат, когато други биха противно се горещили. Тя импрегнира плътта си с благоуханни мазила, опакова се в ефирни облекла, нанизва навсякъде, дори на най-невероятни места по тялото си златни халки, дрънкулки със скъпоценни камъни, и всичко това със съзнанието, че е стока за продан. Няма по-безскрупулен в търговските дела от такава; защото себе си предлага за мъжките очи, нос и уши. И който мъж я купи, ядове ще бере – взема си на главата душманин, плаща да го яхат и му пилят нервите, докато изгребат, което може тя да употреби в живота си на жена и майка (има ли деца, или се кани да роди).

  Не съм да се унижава жена, брах ядове от свят, който въздигах на пиедестал, сякаш е свят на богини и кралици. Грешил съм. Добре е да се поставя редом с теб, до теб; и в никакъв случай по-горе, че се главозамайва и става непоносима. И да си пламнал от любов, дръж я настрани от най-личните си дела и помисли, и с едно на ум, че може и да те предаде, да те захапе, да те съсипе точно когато си най-уязвим, най-притеснен. Отнасяй се с нея като с добър сътрудник, приятна компания за слънчеви и спокойни времена и не допускай да ти стане министър на вътрешните работи. В лоша ситуация разчитай на себе си, не я въвеждай в проблема си, докато благополучно не излезеш от лошавината и сътресението. При жена се влиза с хладен разум, ако не желаеш да те изпепели с умението на гъвкавата и непостоянна женска природа. Чувствата са си чувства, галенето – галене, но ума си дръж на хладно, да не ти се смрачи хоризонтът, да не се усетиш оплетен от върха на нозете до върха на главата.

  У тях – и у добрите, и у лошите, милост няма. С нищо и с никого не се съобразяват освен със собствената си природа. Харесвам котките повече от останалите животни, ала да си мъж е доста повече от да си котка. Кога мъжът себе си поставя най-отпред като стопанин, тогава и за жената е харно, мирна е, като усеща непоклатимост у теб – съпруг бил или любовник. Мъдрите араби имат поговорка, където накратко е казано по-горе казаното: "Винаги изслушвай жена си внимателно и докрай, и после направи обратното". Защо ли?

  03.02.2002. 

  "На колко мъже можеш да си половинка?" – бих попитал; и бих допълнил: "Открито проституиращата е по-нравствена, не заблуждава тъй мило, с толкова умение, казва си цената и нататък е ясно: мъдрият или нравственият не ще посегне, откровеността й го пази! А ти, мила, си жив дявол. За мен беше самата целомъдреност и си отворих сърцето за теб, да влезеш царствена, престол, ложе от тоскански мрамор въздигам и ето ме наранен, кървя, понеже съм се влюбил точно в лъжовния разкошен образ. Ако ли до този момент наистина си била моето момиче..." (Иззвъня телефонът, в девет и двайсет и пет, късно вечерта Re. пита как съм, обажда се да ме чуе и пр.; пожелаваме си лека нощ. На въпроса какво правя рапортувам: пуша, пиша; затворих и продължих да ровя.): "И тъй: ако до този миг наистина си била моето момиче, което е държало на мен с всичките ми слабости или странности на простосмъртен, какво друго ми остава освен да те съжалявам, че си допуснала да паднеш толкова ниско. Всички обяснения бих приел, бих махнал с ръка: е, какво пък, изкушила се, на всекиго може да се случи!Предателството обаче не мога да приема, особено ако си заменил любовта си срещу сделка за по-щастлив (според наложилите се фалшиви представи) живот.

  Не е лека понякога, и често при това, участта на младата жена, майка и съпруга или любовница на несретник, не е лека, би трябвало добре да го знам; ала всеки си носи кръста сам и е жалко да се сгромолясаш в собствените си очи. Роден в бедност или в богат дом, независимо от обстоятелствата, човекът е отговорен пред собствената си съвест. От собствената си съвест няма как да избягаш, да се скриеш; ала има няколко простички начина, сред които най-често срещаният е да се превърнеш в лицемер, да се окичиш с белези на добродетелта, все едно мишле да влезе в кожата на лъв.

  04.02.2002. 

    Сърцето си търси кого да обича,
    сърцето ловува – същински крал,
    ала ти вече не си моето момиче,
    никога сякаш не съм те желал.
    И пак се започва онази прастара
    замайваща тръпка в нова игра
    с барабанящия по тротоара,
    дъжд с небесната пъстра дъга.
    И някога може би пак развълнуван,
    в потока на дните търсейки брод 
    в илюзии друга жена ще целувам,
    че без любов просто няма живот.

  Коя ще е, рано е да се каже. Трябва да съм щастлив, че излизам от равносметки и от опити да възкреся рухналата илюзия. А защо не съм щастлив?

  06.02.2002. 

  Кой съм? Може би единствен заблуден по въпроса, който най-силно ме интересува. От десетилетия съм обърнал очи навътре, превърнах се в монах на моите си правила и икони, които вероятно са представите ми за Бог. Отказах да доказвам на когото и да било кой съм. Честолюбив, няма друг начин да изкрещиш своето кредо*, само не и да си пишеш кредото по оградите и площадите, с вар по зидовете на света. Притискам се все повече към земята, лицето ми е в кал от затъналия в суета свят наоколо. Сливам се с пейзажа, да съм невидим (това е по сърце), и не моето да се чува, но чрез своето да разказвам всъщност за общото, валидно за целия човешки род. Гледам смирено и колкото ми е възможно смирено, да не изненадам, да не нараня когото и да било, ако го погледна с пронизващ поглед на съдник. Наивник ли съм, глупак и отчаян, не знам. Не искам и да знам!

  Все по-малко са нещата, които ме радват: разговор със случаен добър човек, да си карам колата бавничко или с висока скорост, да се радвам и припичам на слънце, да мързелувам с цигара в ръка и ароматно кафенце в чашата, да вдъхвам от аромата на свежия ветрец, да вися под душа в банята, да си припомням най-ранното детство, да слушам дъжда, който трополи по тенекията пред прозореца на спалнята ми. Кой съм? Господин Никой. Простосмъртен. Това малко ли е?! Какъв трябва да съм, да ме чуят? Може би Александър Македонски трябва да съм? Та си мисля: колкото по-ограничен от обстоятелства, колкото по-нищ външно, толкова по-интензивен става вътрешният пейзаж. Всичко ми говори, излъчва хармония и писането ми доставя утехата, уюта да подреждам някакви мои си много лични вътрешни мелодии.**

  07.02.2002. 

  Който говори кратко, казва повече неща и ги казва по-ясно. Re. се мярва като сянка неколкократно днес, въобще, напоследък се разминаваме като благонамерени добри хора, и тя – в по-висока степен от мен. Държа се прилично, приемам мълчаливо най-често леките й жестове и интерес към дреболии около мен. Не се чувствам поласкан; бих предпочел повече да не я виждам. Библиотекарката спомена мимоходом името й, докато няма други хора, вероятно да провери реакцията ми; ловко подминах темата Re. и продължихме разговора за силно претенциозната и отвратително снобска книга на италианеца Умберто Еко. Книгата "Името на розата" затвърждава първоначалното ми, мимолетно усетено впечатление от филма, който съм гледал преди доста години. Претенциозна, скрупульозно следваща научния стил проза с усилие да е художество; средновековен схоластицизъм, пренесен в днешното време, гарниран от криминален сюжет, а всъщност интригата е в сферата на идеите и не в сферата на реалния живот. Съпоставям всичко това с Хемингуеевия роман "Сбогом на оръжията", писан когато авторът е 26-27-годишен, а романът излъчва печална мъдрост и жизненост, без да е претенциозно изнесен сюжетът във философски ключ. Поначало мъдростта като че винаги носи печал, особено когато рискуващ да си докрай честен към случилото се. 

  С какво възторгва роденият през 1932 г. Умберто Еко! Та написаното от него вони на средновековие. Дразня се, че откривам в романа "Името на розата" снобския напън за реабилитиране на умозрителното, което ни се сервира в златен поднос, като връх на модерния философски роман. Романът на г-н Еко обаче не е ново, а ни връща към отдавна преодолени насилия при витиеватото слово. Притчата в евангелския текст е човеколюбива, изчистени от детайли, докато тук детайлът затлачва образа, подтиска внушението, и резултатът е тежкоподвижен като средновековен испански галеон или като бомбардировач Б-52, разказ, ако помните Виетнамската авантюра на Щатите... Та тежко подвижен като застояла тиня се проточва разказът на именития учен и писател.

  Приемам "Името на розата" за недотам сполучлив опит да бъде подчинена играта и пластичността в художественото възприятие на строгата логика в научното познание. Каква претенциозност! Логичният, научният подход в никакъв случай, според мен, не може да оспорва интуитивното, т.е. художественото начало в съзнанието и в реалния хаотичен външно, но само привидно хаотичен, живот. Животът, поредица от събития и състояния, от кръстопътища, връщания и въртене около оста, всъщност съвсем не е хаотичен, ала прозрението е много по-скоротечно целеустремено от мудната научна логика. Нямам друг толкова креслив спомен за снобизъм в цялата му мизерна голота. Сравнете който и да е пасаж от романа с текст от която и да е притча в Библията, и би трябвало да усетите разликата между стойностно и фалшиво във високите сфери на духа.

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 4 noe. 2020

Илюстрации:

- Древноелинският философ Диоген с фенера и бъчвата.

- Мраморен образ на нимфоманката Месалина, фрагмент.

___
* От лат. credo "вярвам" 1. Изповедание, верую. 2. Убеждение, принципи.
** По подобен повод писах като студент разказа "Мелодиите на Дино". Като го прочете, спомням си, Марко Марков (1945) – някогашен колега от в. "Комсомолска искра", рече само: "Шок. Това е шок! Историята ти ми подейства като шок!" Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (314.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (314.)

  Господи, опитах се да пия вода от спукан съд, но от него изтичаше вода. Спрях да пия, и водата се затича, и се смееше, докато плачех.   Еклисиаст*

  24.01.2002. ПОСЕГАТЕЛСТВА И ОПАСЕНИЯ (4)

  Решил бях и днес да не се отбивам в хранилището – задното помещение с големите шкафове до тавана на училищната библиотека, само за да не я срещна; не знам защо, предпочитах да не я виждам. Все пак отидох заради "Записките..." на Захари Стоянов. Чета текстове от "Записките по българските въстания" на моите единайсетокласници. Стоя пред отворения прозорец, рояк врабчета вдигат олелия, чирикат, боричкат се по клоните на дървото току пред мен, само ръка да протегна, ще ги стигна. Зад гърба ми са колегите, пият кафе двама-трима, четвъртият между тях, вечно мрънкащият Дончо Тенев върти старата грамофонна плоча за хала на учителя в безнравствените днешни времена на лъже-демокрация, когато почнаха, явно по план, да разграждат България.

  След минута чувам глас – дошла да свари чай и да отнесе чашата в нейния кабинет. Правя се на отнесен, докато тя излезе. Подир нея се изнизват и останалите. Стоя сам, взирам се в гъстата мъгла вън, толкова гъста и бяла, че клоните на дървото отсреща напомнят изящна японска графика. Самотно ми е сигурно като на японец в България, самотно, обаче спокойно. Какво толкова! Какво ли толкова е имало между мен и нея? Зверчето у мен се е закротило и не драска с нокти, сърцето не се преобръща от онези така познати доскоро конвулсии. Любовта си е отишла...

  Двайсетте минути на голямото междучасие почти са се изнизали, тръгвам. Но тя е в библиотеката, бъбрят двечките с библиотекарката, и когато се промъквам, навел очи като крадец зад гърба й, чувам познатото мелодично и звънливо:

  – Здравей, Жоро!

  – Здравей-здравей! – махвам с ръка, без да се обръщам. Измъкнах се като крадец.

  Следващото междучасие:
  – Жоро, ще ми напишеш ли един текст за рождения ден на майка? Нали знаеш, че тя е родена на този ден!

  – Знам – казвам, – снощи си мислех за това.

  – Нещо така, ти по-добре знаеш какво да бъде пожеланието.

  – Добре – скланям, – ще ти напиша.

  И на лист от ученическа тетрадка на прима виста, без да се налага да зачерквам, два учебни часа по-късно не пред света в библиотеката, ами лично й нося стихотворение, озаглавено "Слънчева река", в което се говори за извора и бистрата планинска вода, която се провира между папрат и хвощ, за живота ни, който прилича на тази гъвкава и звънлива планинска вода; споменавам за доброто, което при всички случаи е повече от лошото в нашия живот, и значи, докато човекът е жив и здрав, все има за какво да помни, на какво да се надява. И през един празен ред приключвам мазното послание: "Честит рожден ден! Бъди весела, здрава и дяволита!" За какъв дявол обаче добавих неразгадаемия си подпис, който според училищната чистачка госпожа Станева мязал на кардиограма, нежели на нормален параф?! 

  – Благодаря, много ти благодаря! – приветства ме Re. – Ей, ама па доста си написал, аз как ще го преписвам сега?

  Седим си кротичко ний един срещу друг в миниатюрния й кабинет. Сами сме. Чудно ми е, че притесненият съм аз, не тя, която побутва кутия с купени сладки отпреде ми. Защо ли се съгласих да дойда? – измъчвам се. След минута-две отвън някой почука и скочих да си ходя. Разминавам се с хлапенце в розово рокле, от нейните школници. През рамо Re. към мен:
  – Стой, де. Къде хукна пък ти! Защо не останеш?

  – Не-не! Тръгвам. Тръгвам си! – казвам най-сетне решително.

  25.01.2002. 

  "Записките на един глупак" за заглавие, и мото – "Като си умен, що си беден?" Тази книга няма край. Всъщност, тези записки са моят живот... или представата, илюзията, че някому съм необходим именно като смахнат homo scribens. А нормалните хора не си описват пораженията, влече ги да оставят оптимистичен спомен за славни победи, не и за славни поражения. Възможно е и да се заблуждавам, ужасно да преиначавам, но колко мила ми е точно такава учтива и прилежна самоизмама само заради мен си!

  28.01.2002.  

  Време е да приключа този сюжет от животописа. Не бива насила да задържиш една илюзия, колкото и да си бил предан и честен спрямо илюзията. Животът опровергава и отхвърля нещата, от които вече нямаме необходимост. Отначало ние не знаем това, а когато една любовна връзка вече се е изчерпала, раздялата иде като най-естествен завършек. Приключва не животът, а епизод. Боли, разбира се, но болката не затваря, ами отваря пред зъркелите ти хоризонт, смътни в началото желания, които с времето ще ти се избистрят и струята бистра планинска вода пак ще хукне като звънлив ручей стремително в криволичещия си гъвкаво бяг в плен на гравитацията, та чак до гроба.

  Изкуших се за момент сутринта, когато вън е преддверието сякаш на Пролетта, така слънчево и ясносиньо е небето, а въздухът гали и температурата е невероятна след мразовитите зимни дни и нощи; 16^оС. Изкуших се дали пък да не изпратя по джиесема кратичкото и категорично "Вече не ми пука за теб! Вече съм свободен". Ама се спрях. Кому е притрябвало, та това си е само поза; пък и момичето отсреща дали заслужава, строго погледнато, повече да отделям специално внимание?! Сбогом, оковаваща ме, нежна стихийо! Що да не отпразнувам този хубав ден насаме със себе си? Планирам през лятото да се отправя с колата към моренцето. Сам. Без никакви придружители и придружителки, които да ме разсейват. Да пообиколя местенцата, където съм бил с различни жени, трите жени в досегашния мой живот: бившата съпруга, единствената, за която бях хукнал да се женя; и харно, че пресметливата Мария много внимателно и любовно по-женски ми охлади ентусиазма; и след Мария се оказа Re. Да поседя край златисти плажове, в уютни хотели, къмпинги и градински кафененца, дето някога съм преживял щастието да обичам и да бъда обграждан с женско внимание, лудо обичан.
Не да се сбогувам, а сам да си се огледам със самочувствие: понеже спомените ни са богатство, жалко е да ги носиш като воденичен камък, уморен под тежестта им, когато можеш да ги пришиеш като криле върху раменете си.

  В любовта – особено ако е силна любов, понякога сами се оковаваме, превръщаме се в заложници и роби на собствената си илюзия, че всичко е в реда на нещата. Вече мога да се видя отстрани как съм се държал, в какво неусетно, ден подир ден, съм се превърнал, каква велика грешка съм допуснал. Да, грешката ми основно е, че от един миг нататък съм почвал себе си да пренебрегвам, държал съм се като придатък към чуждия живот, отлагал съм сякаш моите си планове, своето съм пренебрегвал повече отколкото било нужно, съобразявайки се единствено с момичето, което боготворя. Да се съобразяваш с битовите и прочие дреболии е похвално, но да правиш компромис в главната посока на твоята мисия (защото всеки е тук с мисия) е грях не към себе си, а към заложеното у теб, към задачата ти в живота. Жената има изострен усет за мъжа и го преценява интуитивно, без даже да се замислят, че при нея, общо взето, логиката не играе главна роля. Глупаво е да й се сърдиш; просто налага ти се да преосмислиш своето и да си в пълнота само това, което си. Активно действащият естествено прави повече грешки, но активният човек, не снишилият се в уюта, издърпва живота напред и нагоре, непредвидимия с изненадите си живот се превръща в разкошна авантюра.

 29.01.2002. 

  Да оцелея! Споменът може и да попречи да приемеш промяната, за да продължиш, мотае се в нозете, връзва ръцете, възпрепятства зрението, усета спрямо настоящето. Възрастният как може да се отскубне от тяхната омайваща и разкрасяваща миналото сила. Въобразявай си, колкото щеш, че почваш отначало, че бъдещето се е проснало пред теб като неизвървян път, като чисто нова страница от сега начената нова книга! Въобразявай си... ала не е истина. Стилът, ритъмът, рутината да подреждаш своето по веднъж вече за теб установен отпреди начин, едва ли можеш лесно да промениш. Преживяното не остава зад нас, а потъва в съзнанието ни и дори в подсъзнателните ни реакции; то ни съпровожда и по-нататък, колкото и силно да е намерението ни да го отречем, да го подтиснем или отстраним от себе си.

  Да оцелея, прекрачвайки граничната бразда на една отминала Любов, ще рече – да забравя. Тогава защо ми е тази екскурзия по места, където съм бил някога щастлив?

  Джиесемът ми запиука. Единайсет. Re. напомня за себе си. Вчера пак тъй кратичко по същото време към два след обяд, ми прати сигнал. Защо ми е нейното внимание! Замълчаването ми е убежище, единствен начин да поема инициативата в свои ръце.

  Пак звъни, и пак тя. Този път продължително. И се включих в разговора.

  – Искаш ли да обядваме заедно?
  – Къде да обядваме? – питам.
  – Ами някъде навън – чувам я след кратко замълчаване.
  – Какво? Солети ли ще обядваме? – продължавам почти иронично.
  – Добре, извинявай! Обадих ти се просто така. Прощавай! – кани се да приключи.

  Нещо трепва у мен:
  – Чакай!
  – Не мога да чакам, не искам да навъртам сума по джиесема.
  – Аз съм си сготвил – казвам.
  – Добре – отвръща. – Ще ти се обадя друг път. Отивам в детската градина да работя. В дванайсет и трийсет ще се освободя.

  И затвори. Минута сме говорили, виждам – изписано е върху дисплея на джиесема. Термометърът сочи 20^оС. Невероятен, слънчев ден беше днес, ветрец полъхва. Този ден тя повече не се обади. А и аз нямаше като че ли вече защо да й звъня. 

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 3 noe. 2020

___
* Пишещият човек (лат.). Бел.м., tisss.