Не съм да се унижава жена, брах ядове от свят, който въздигах на пиедестал, сякаш е свят на богини и кралици. Грешил съм. Добре е да се поставя редом с теб, до теб; и в никакъв случай по-горе, че се главозамайва и става непоносима. И да си пламнал от любов, дръж я настрани от най-личните си дела и помисли, и с едно на ум, че може и да те предаде, да те захапе, да те съсипе точно когато си най-уязвим, най-притеснен. Отнасяй се с нея като с добър сътрудник, приятна компания за слънчеви и спокойни времена и не допускай да ти стане министър на вътрешните работи. В лоша ситуация разчитай на себе си, не я въвеждай в проблема си, докато благополучно не излезеш от лошавината и сътресението. При жена се влиза с хладен разум, ако не желаеш да те изпепели с умението на гъвкавата и непостоянна женска природа. Чувствата са си чувства, галенето – галене, но ума си дръж на хладно, да не ти се смрачи хоризонтът, да не се усетиш оплетен от върха на нозете до върха на главата.
У тях – и у добрите, и у лошите, милост няма. С нищо и с никого не се съобразяват освен със собствената си природа. Харесвам котките повече от останалите животни, ала да си мъж е доста повече от да си котка. Кога мъжът себе си поставя най-отпред като стопанин, тогава и за жената е харно, мирна е, като усеща непоклатимост у теб – съпруг бил или любовник. Мъдрите араби имат поговорка, където накратко е казано по-горе казаното: "Винаги изслушвай жена си внимателно и докрай, и после направи обратното". Защо ли?
03.02.2002.
"На колко мъже можеш да си половинка?" – бих попитал; и бих допълнил: "Открито проституиращата е по-нравствена, не заблуждава тъй мило, с толкова умение, казва си цената и нататък е ясно: мъдрият или нравственият не ще посегне, откровеността й го пази! А ти, мила, си жив дявол. За мен беше самата целомъдреност и си отворих сърцето за теб, да влезеш царствена, престол, ложе от тоскански мрамор въздигам и ето ме наранен, кървя, понеже съм се влюбил точно в лъжовния разкошен образ. Ако ли до този момент наистина си била моето момиче..." (Иззвъня телефонът, в девет и двайсет и пет, късно вечерта Re. пита как съм, обажда се да ме чуе и пр.; пожелаваме си лека нощ. На въпроса какво правя рапортувам: пуша, пиша; затворих и продължих да ровя.): "И тъй: ако до този миг наистина си била моето момиче, което е държало на мен с всичките ми слабости или странности на простосмъртен, какво друго ми остава освен да те съжалявам, че си допуснала да паднеш толкова ниско. Всички обяснения бих приел, бих махнал с ръка: е, какво пък, изкушила се, на всекиго може да се случи!Предателството обаче не мога да приема, особено ако си заменил любовта си срещу сделка за по-щастлив (според наложилите се фалшиви представи) живот.
Не е лека понякога, и често при това, участта на младата жена, майка и съпруга или любовница на несретник, не е лека, би трябвало добре да го знам; ала всеки си носи кръста сам и е жалко да се сгромолясаш в собствените си очи. Роден в бедност или в богат дом, независимо от обстоятелствата, човекът е отговорен пред собствената си съвест. От собствената си съвест няма как да избягаш, да се скриеш; ала има няколко простички начина, сред които най-често срещаният е да се превърнеш в лицемер, да се окичиш с белези на добродетелта, все едно мишле да влезе в кожата на лъв.
04.02.2002.
Сърцето си търси кого да обича,
сърцето ловува – същински крал,
ала ти вече не си моето момиче,
никога сякаш не съм те желал.
И пак се започва онази прастара
замайваща тръпка в нова игра
с барабанящия по тротоара,
дъжд с небесната пъстра дъга.
И някога може би пак развълнуван,
в потока на дните търсейки брод
в илюзии друга жена ще целувам,
че без любов просто няма живот.
Коя ще е, рано е да се каже. Трябва да съм щастлив, че излизам от равносметки и от опити да възкреся рухналата илюзия. А защо не съм щастлив?
06.02.2002.
Кой съм? Може би единствен заблуден по въпроса, който най-силно ме интересува. От десетилетия съм обърнал очи навътре, превърнах се в монах на моите си правила и икони, които вероятно са представите ми за Бог. Отказах да доказвам на когото и да било кой съм. Честолюбив, няма друг начин да изкрещиш своето кредо*, само не и да си пишеш кредото по оградите и площадите, с вар по зидовете на света. Притискам се все повече към земята, лицето ми е в кал от затъналия в суета свят наоколо. Сливам се с пейзажа, да съм невидим (това е по сърце), и не моето да се чува, но чрез своето да разказвам всъщност за общото, валидно за целия човешки род. Гледам смирено и колкото ми е възможно смирено, да не изненадам, да не нараня когото и да било, ако го погледна с пронизващ поглед на съдник. Наивник ли съм, глупак и отчаян, не знам. Не искам и да знам!
Все по-малко са нещата, които ме радват: разговор със случаен добър човек, да си карам колата бавничко или с висока скорост, да се радвам и припичам на слънце, да мързелувам с цигара в ръка и ароматно кафенце в чашата, да вдъхвам от аромата на свежия ветрец, да вися под душа в банята, да си припомням най-ранното детство, да слушам дъжда, който трополи по тенекията пред прозореца на спалнята ми. Кой съм? Господин Никой. Простосмъртен. Това малко ли е?! Какъв трябва да съм, да ме чуят? Може би Александър Македонски трябва да съм? Та си мисля: колкото по-ограничен от обстоятелства, колкото по-нищ външно, толкова по-интензивен става вътрешният пейзаж. Всичко ми говори, излъчва хармония и писането ми доставя утехата, уюта да подреждам някакви мои си много лични вътрешни мелодии.**
07.02.2002.
Който говори кратко, казва повече неща и ги казва по-ясно. Re. се мярва като сянка неколкократно днес, въобще, напоследък се разминаваме като благонамерени добри хора, и тя – в по-висока степен от мен. Държа се прилично, приемам мълчаливо най-често леките й жестове и интерес към дреболии около мен. Не се чувствам поласкан; бих предпочел повече да не я виждам. Библиотекарката спомена мимоходом името й, докато няма други хора, вероятно да провери реакцията ми; ловко подминах темата Re. и продължихме разговора за силно претенциозната и отвратително снобска книга на италианеца Умберто Еко. Книгата "Името на розата" затвърждава първоначалното ми, мимолетно усетено впечатление от филма, който съм гледал преди доста години. Претенциозна, скрупульозно следваща научния стил проза с усилие да е художество; средновековен схоластицизъм, пренесен в днешното време, гарниран от криминален сюжет, а всъщност интригата е в сферата на идеите и не в сферата на реалния живот. Съпоставям всичко това с Хемингуеевия роман "Сбогом на оръжията", писан когато авторът е 26-27-годишен, а романът излъчва печална мъдрост и жизненост, без да е претенциозно изнесен сюжетът във философски ключ. Поначало мъдростта като че винаги носи печал, особено когато рискуващ да си докрай честен към случилото се.
С какво възторгва роденият през 1932 г. Умберто Еко! Та написаното от него вони на средновековие. Дразня се, че откривам в романа "Името на розата" снобския напън за реабилитиране на умозрителното, което ни се сервира в златен поднос, като връх на модерния философски роман. Романът на г-н Еко обаче не е ново, а ни връща към отдавна преодолени насилия при витиеватото слово. Притчата в евангелския текст е човеколюбива, изчистени от детайли, докато тук детайлът затлачва образа, подтиска внушението, и резултатът е тежкоподвижен като средновековен испански галеон или като бомбардировач Б-52, разказ, ако помните Виетнамската авантюра на Щатите... Та тежко подвижен като застояла тиня се проточва разказът на именития учен и писател.
Приемам "Името на розата" за недотам сполучлив опит да бъде подчинена играта и пластичността в художественото възприятие на строгата логика в научното познание. Каква претенциозност! Логичният, научният подход в никакъв случай, според мен, не може да оспорва интуитивното, т.е. художественото начало в съзнанието и в реалния хаотичен външно, но само привидно хаотичен, живот. Животът, поредица от събития и състояния, от кръстопътища, връщания и въртене около оста, всъщност съвсем не е хаотичен, ала прозрението е много по-скоротечно целеустремено от мудната научна логика. Нямам друг толкова креслив спомен за снобизъм в цялата му мизерна голота. Сравнете който и да е пасаж от романа с текст от която и да е притча в Библията, и би трябвало да усетите разликата между стойностно и фалшиво във високите сфери на духа.
Следва
* От лат. credo "вярвам" 1. Изповедание, верую. 2. Убеждение, принципи.
** По подобен повод писах като студент разказа "Мелодиите на Дино". Като го прочете, спомням си, Марко Марков (1945) – някогашен колега от в. "Комсомолска искра", рече само: "Шок. Това е шок! Историята ти ми подейства като шок!" Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар