ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (289.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (289.)

   Да се родиш българин не е проблем – проблемът е как да останеш българин! Както вървят нещата по план от дружески уж, но чужди канцеларии, след две поколения ще впишат българина в Червената книга за изчезващите етнически видове. Азър сме им!

 28.08.2001. Д-р МАЛЕК ОТ ЛАТАКИЯ

  В неделя с Емил бяхме на кафе при павилиончето на Маруф, таджик от Афганистан. По някое време се появи висок мургав строен мъж, около 35-годишен, с когото Маруф по мое настояване ни запозна. Казвал се Малек, дошъл от сирийския град Латакия на Източното крайбрежие на Средиземно море. Малек, чието име на български е "ангел" (т.е. божи пратеник), е университетски преподавател, дошъл в Пловдив, за да защити "титлата Магистър по пчеларство", както се изрази, в местния висш селскостопански институт. Има самочувствие на излязъл от селище с древна история; мюсюлманин е, но казва: "Сирия приютила първите християни, от Сирия християнството тръгва по света". Бъбрихме за Изтока, за високата цивилизация на някогашните перси, таджики, изобщо за културата на източни племена и народи, за която римляните от епохата на Древния Рим дори и не подозирали. Напомних, че всъщност нашите прародители са били все поданици на Османската империя; но хилядолетие преди това някогашните траки, бриги или фриги над триста години в съседство с кюрдите обитават земите в Близкия Изток, преди да се отправят към скалистите чукари на Памир*.

  Предложих на Маруф и Малек следващата неделя в 10-11 часа пак да се срещнем на кафе, обещах да нося исторически карти за Близкия Изток и Средиземноморието, по които нашите деца учат история, за да продължим разговора по темата.

  Имена на сегашния град Латакия... Според историческите карти, с които разполагам, в периода Х в. пр.Хр.– І в. сл.Хр. това селище се е нарича Антиохия**. Оттам започва Първата от четирите мисии на ап. Павел: от Антиохия започва и приключва пак там.

  През периода І–ІІІ в. Антиохия е културен център на Сирия в пределите на Римската империя; през града в древността минава военен и търговски път. През ІV в. тук вече е седалище на християнската патриаршия. За Източната Римска империя са градовете Константинопол, Александрия в Египет и Антиохия в Сирия, докато за онази Западна Римска империя патриаршеско седалище е единствено Рим.

  В V–VІ в. Византийската империя има четири патриаршии – освен посочените три, и една в Йерусалим. По това време Антиохия е почти в гранична зона между територии с ислямизирано население и християнския свят, но все пак е в сферата на исляма.

  През VІІ–ІХ в. Антиохия (661-750) е част от териториалното разширение на Арабския халифат и тук освен християнска има и юдейска религиозна общност, не и ислямска общност обаче. През ІХ в. Антиохия е в зоната на влияние на Византия и е значителен търговски център, не патриаршески или каквото и да е значително за християнството средище.

  През ІХ–ХІ в. Антиохия отсъства от историческия атлас, но през следващия период, от ХІ до ХІІІ в., е средище на романското изкуство наред с Константинопол, Никозия, Никея, Кандия, Йерусалим. В ХІ–ХІІ в. градът е патриаршески, културен, стопански и икономически център за Близкия Изток.

  От 1098 г. град Антиохия е княжество, граничещо с графство Едеса, Малка Армения, графство Триполи, а от изток: с обширния по територия Халифат на аюбидите, чийто главен град е Дамаск, на късо разстояние от Триполи, голям пристанищен център на Средиземно море.

  През ХІV в. Антиохия е част от Държавата на мамелюците, наред с градовете Алепо, Бейрут и Дамаск. Към края на ХV в. вече се назовава с името Латакия; продължава да е крепост на източноправославната църква и патриаршески град.

  В по-древни епохи край същото място бил градът Угарит или Рас-Шамра в годините на Хетското царство (ХVІІ–ХІІІ в. пр.Хр.), с други думи, не бе изключено във вените на днешния гражданин на Латакия мюсюлманина д-р Малек да плискат финикийски гени.

  30.08.2001. 

  Бившият й учител по литература дал на Re. проект за – както си спомням, нещо като банка за творчески идеи по нашите си Български проблеми. Чета в проекта му хубави работи, и понеже Re. се затруднявала какво да му отговори (помолил я бил да си каже мнението), седнах писмено да съчиня мнение, и по-точно казано възраженията си по формулираните в проекта на господина неслучайни нападки срещу нас, българите. Та тъй! Ето отговор на три основни, не за пръв път чути-прочетени не само от този явно яко подкован, яко начетен и силно взискателен интелектуалец, отправени обвинения.

  1. Човекът писал: "Причините за провала на социализма са в особеното заиграване на народа с властта".

  Отговорът: Екзотично обяснение; не издържа критика, защото същото се е случило и в други общества и цели народи (руси-украинци-белоруси, поляци, чехи и словаци, словенци, хървати, сърби, грузинци, арменци, таджики, узбеки, власи, унгарци, немци от бившата ГДР, литовци, латвийци, естонци, албанци и кой още). Може би фактът, че социализмът не се е провалил в Китай, Северна Корея, Виетнам и Куба, е аргумент, че обществата и интелигенцията в тези държави не са се "заигравали с властта"?

  2. Човекът писал второ обвинение: "Националното предателство у нас е типичната българска черта".

  Отговорът: Легендата за Кан Кубрат и снопчето лозови пръчки, посочена от автора на проекта като неразбрана от българина, я срещаме и у древните римляни, откъдето фашизмът на Бенито Мусолини черпи идеи за т.нар. фасции (бойна секира сред сноп пръчки). Има живопис за ритуал от Древния Рим, ІІІ в. пр.Хр., далеч преди Кубратова България. Девизът "Съединението прави силата" е буквално девизът на Белгийската конституция, който се мъдри и върху фронтона на нашето честно Народно събрание.

  За национално предателство можем да си приказваме и при такава високо културна, свободолюбива, безкрайно нравствена и прочие нация, като французите по време на колаборационисткото правителство на маршал мосю Петен във Виши от славните му години на нацистка окупация. По същото това харно време национално предателство проявяват и нахъсани националистически отрепки в Полша. Оръжие на хитлеристкия райх, подложил на геноцид евреите (5-6 млн. жертви, за които идиотите спорят дали е истина, или не е), например, е плащано и произвеждано до голяма степен с капитали от фамилии на евреи-мултимилионери в САЩ. И няма общност, племе, народ, нация без исторически периоди на нихилизъм и предателства. Цитат от есеистичната книга "Писма до г-жа Z." на поляка Казимеж Брандис (1916-2000) за благопристойна Европа: "Историята на този материк е брутална, лицемерна. От лъжа, егоизъм, предателство,  подлост и жестокост е изплетена тази прекрасна приказка... Дори и да вземем само известните факти, историята на Европа ще ни се стори отвратителна". Пан Брандис споменава за "погнуса от многобройните взаимни измами и кървави подлости"***.

  3. Човекът писал и трето обвинение за българина: "Отказ от традиционни ценности, като култура, образование и пр."

  Отговор: Народопсихолози (Иван Хаджийски, Тончо Жечев, Антон Дончев, Николай Хайтов, да не забравим: и Захари Стоянов) въз основа на проучвания върху минало и настояще свидетелстват за нравствената устойчивост – бих рекъл: издръжливост на натиск и фини тънки мазни манипулации у българина. Не е прозорливост характерни черти на тъничка прослойка новобогаташи и парвенюта – вечните мекерета на всяка власт, във всички времена и епохи, дето си ги отглеждаме и по наши дни в България, да се превръщат в характеристика на Българската нация като общност, обединяваща не само българи по произход, но и изключително готини хора с друг генетичен корен.

  В заключение – българинът не би пострадал особено от още ред обвинения в тежки грехове. Трудно е да проумеят този угрижен българин, като го погледнат с разбиране и уважение. Защото, както е писано в евангелие Йоаново (3-17), "Бог не проводи Сина Си на света, за да съди света, а за да бъде светът спасен чрез Него". Който напира да изпише вежди, не бива да ни вади очите от престараване да се издокара пред кого ли не, със сигурност може би пред новите господари на света, които след разрухата вече ни пишат и историята, нареждат от другия край на света какви сме и за кого живеем.

  На днешния ден, пак четвъртък! – преди осемнайсет години, около три и половина след обяд, баща ми е горял вързан за предпазния колан в колата си, и след седмица издъхна изоставен сам в стая на десетия етаж на софийска клиника. Той беше един от милионите угрижени и оскърбени простосмъртни. Не съм го чул някога да се е клел в Христос, да е бъбрил за праведност; допускам, в последните дни от живота му Иисус се бе вселил у него. Но аз, синът на простосмъртния дърводелец, интуитивно усетих, почувствах това – както и майка ми, едва когато баща ми, който ми е еталонът за мъж, си отиде от нас и имам в особено критични за мен моменти важни разговори с него.

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 21 oct. 2020

 

Илюстрации:

- Сирийци мюсюлмани в типичния за тях бит.

- Град Латакия след инвазията на ислямисти.

___
* Според хипотеза на доц. Петър Добрев, описана в студия от 1993 г. за древното минало на българите.
** Според сириеца Малек някогашната Антиохия днес е градът с името Антакия, а не неговият роден град Латакия. Вж. https://skudelnica.ru/bg/razvod/kak-zhila-siriya-do-voiny-fotografii-mirnoi-sirii-do-nachala-voiny-25-foto.html & https://blitz.bg/svyat/latakiya-bez-voyna-prvi-dni-na-miren-zhivot_news395411.html
*** Казимеж Брандис, „Писма до г-жа Z.”, изд. 1980, с.48. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (288.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (288.)

   Ако някой срещне някой в цъфналата ръж...  Робърт Бърнс (1759-1796) 

  17.08.2001. ОТЕГЧАВАМ НАЙ-БЛИЗКИ ХОРА

  Вчера сутрин в 5 и 30 часа точно в процепа на прозореца ми в спалнята Луната като сърп грееше между две ярки звезди откъм изток. Днес, 17 август, по същото време (05 и 30 часа) лунният сърп бе отдолу, а над него светеха същите ярки звезди. (Рисунка с червен, син и жълт химикал и флумастер съм направил в бележника.) И после, с дата 18 август: Луната вече я нямаше, но стояха двете ярки звезди. (И това го нарисувах с добавката "Тази сутрин Луната я няма...")

  18.08.2001.  

  Има ли смисъл да пиша? Наоколо всичко ми говори: Не, няма смисъл! Писането ти е от тщеславие. Създавам успореден на действителния свят. Може би някои работици са вярно описани, други – невярно, та що, описанието ми влияе ли някому! Риторични въпроси... Празен човек записвал претенциозно "великите" си наблюдения, открития. Но тези записки са мъртви без своите читатели; а какво ми гарантира, че някой някога ще ги прочете с необходимото внимание?! Отегчавам най-близки хора с илюзията, че настоявам за нещо важно, а какво важно има в това, дето някой някога някъде си бил си въобразявал велики работи? Аз съм този някой си и как да не призная, че и това е пак от суета, суета, суета!

  19.08.2001.  

  Изправям се пред Космоса като малко дете: нищо не ми е ясно, а съм любопитен за много неща, които ще си останат загадка за мен дори до смъртта ми; може би в някой отвъден живот, ако изобщо съществува живот и подир смъртта на тялото, душата ми ще срещне Истината за света и човека, ала сега – въпреки самолюбието си, трябва да призная: твърде оскъдно е познанието ми, а илюзиите, заблудите твърде пищно са се разположили у мен. Не мога да проумея как са стигнали до толкоз детайлно познание библейските автори. Прекланям се пред мъдростта и смирението, проявени от онези древни философи и коментатори върху случващото се на нашата залутана в дебрите на Вселената планетка.

  Време е да приключа тези записки. Седем години те придаваха някакъв смисъл на живота ми на простосмъртен, живеещ в лишения и унижаван по всевъзможни начини българин. Не, не е лесно да си българин, жител на Балканите, регион от културата на Европа, пренебрегван, ограждан с лицемерие от хиляда години почти. Българите сме жизнени, но малокултурни, интелигентни в лошотиите и в умението да си вгорчаваме сами живота, уж изпълнени и неизменно винаги с най-добри намерения. А бе, лъже те най-безогледно, парите ти до шушка обира, остави парите – мечтата, която си лелеял дванайсет години, с безобразията си скапва и превръща в захабен парцал, и пак има наглост да заяви пред света: "Пари ми дължи. Книгата му е отпечатана, даже отстъпка му правя, че занаят съм му дал в ръцете, научил съм го сам да издава книги".

  Наистина, изисква се яко великодушие, за да ни разбере страничният наблюдател. Опитах се да кажа кое-що от самата преизподня. Сигурно съм проявил пристрастие, когато съм оценявал този и онзи, но какво да сторя повече: не съм пророк, липсва ми смирение и любов, за да съм достатъчно уравновесен. Нищо не ме извинява, просто човек не може да надскочи себе си. Надявам се, онзи, който ще прояви търпение да прочете тук написаното, поне ще узнае как сме оцелявали в тези подли години, какви теми са ни вълнували, как сме успявали да оцеляваме такива объркани, каквито сме.

    Така голям си, Живот,
    че стоя в подножието ти като малко дете.
    Както малко дете стои пред огромна сграда,
    чийто връх се губи високо нейде,
    в Небесата
    и там се кълбят страховити Облаци...*

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 20. oct. 2020

___
* От сб. "Кардиф" 1997 г., изд. на собствени разноски, начало на текста "Пред Живота" продължава тъй:

То не знае къде започва и къде
свършва всичко това. То само може да пита
с ей такива блестящи очи. Но няма
кой да му отговори. Лъжливи са
човешките представи, твърде ограничени от сетивата,
от усета ни за течението на времето,
за явленията в пространството
и взаимодействията между събитията и телата...

Човечество, душата ти е дете. То знае
цветовете на измамата, ала не знае как
да се справи с тях. Сега се учи.
То знае какво е Любов и Предателство,
но не знае как да се справи с тях. Сега се учи.

Време! Дай ни възможност, Време! Дай ни
усет да довършим каквото започнахме
и пак да започнем... Дай ни бистрия ум
и чистотата на детското зрение
пред високата сграда на живота безкраен...

Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (287.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (287.)

     Сърцето чака вест желана, но ни усмивка ведролика...* 

    09.06.2001. 

ДОН ФЕРНАНДО

На Кирчо К. от село Ябълково, Кюстендилско 

– Защо фанфарите не свирят?
Херолдите помайват ли се, що ли!
Над крепостните кули знамената
защо не виждаме красиво да плющят?

Кралю, защо е хофмаршалът –
нима не е то цяло светотатство
слугините в сеното да задява,
зарязал преките си задължения,
и то в такъв сюблимен миг!

Придворните поети къркат на провала
вино и прясна медовина,
отворили са ей таквиз гърла,
омръзнаха на всички с низ хвалби
кой бил по-ловък, по-изкусен
при писане на пошли мадригали.

Къде са поетичните канцони?
Но не! – от ситост се оригват,
изпущат газове гръмовно
и целият дворец, Кралю,
на сяра и на водород ухай.

А кой ще среща Дон Фернандо!
Достойни ли сме ний изобщо
да оценим това достойнство,
което тъй нечакано ни сполетя?

Свинарките се изнапили,
накипрени в носии пъстри,
но за какъв ли дявол бяха
с нелепото си квакане кресливо
на селската простонародна реч?
Дали успяхме някак да замажем
едно ужасно впечатление!

Сега какво ще каже Дон Фернандо?
О, Боже! – толкоз лъчезарен,
той просто се топи от щастие.

Кралю! Донасям ви надлежно:
аз погледа му зорко проследих;
коленопреклонно най-смирено моля
да споделите мойта мъка.

О, бедната инфанта! О, богове!
О, триж от нея по-многострадален аз!
И цялата ни кралска инфантерия
не би могла с възторжено "Ура!",
"Да живей Фернандо!" и прочее възгласи
подобни гръмки лицемерия да скрие
как той я съзерцаваше като сокол,
а тя примираше като гугутка плаха.

Като да бяха двамата сами, Кралю, 
а ний останалите, струпани накуп –
подробности случайни от пейзажа.

Кралю! Аз знам, че той е героичен,
от знатен род, и властен при това.
Какво съм аз пред него, да! –
един куцукащ застарял врабец.
Природата ме е създала
мухи да лапам, жито да крада,
чат-пат по някоя троха от чуждо блюдо.
Нали това ми дава основания
да бъда ваш придворен шут!
Уви, сърце и шутовете имат,
и туй сърце боли не на шега.

Кралю, мечтая щастие за дъщеря ви;
та те са лика и прилика с Дон Фернандо
и може би ще имат умни, здравички деца,
и ще се наплоди кралската ви челяд...
А тронът ще е триж по-лъчезарен,
от двете ви страни прекрасни щом застанат
инфантата и стройният жених.

И аз от свойто ъгълче какво да сторя! –
ще докуцукам някак до обора,
под керемидите му там ще се завра,
ще попърхам, ще поцвърча зиморничаво
сред родна пърчовина и мирис на фъшкия,
докато някак се успокоя.

И после пак крилца разперил,
ще полетя да питам, трижди по-грижовен:
защо фанфарите не свирят звънко
и знамената поради каква причина тъпа
над крепостните кули громко не плющят.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 20. oct. 2020

Илюстрация: Кирил Кадийски (1947), състудент и връстник.

–––

* Стихове от поема на Гийом IX дьо Поатие (1071-1127), превод от старофренски на Кирил Кадийски, вж. https://www.kadiiski.com/prevodi/antologia.html. Текстът по-горе е писан по действителен случай. Влюбен до уши, някогашният посланик на Венецуела бе дошъл с цяла свита посланици от Латинска Америка в едно пловдивско училище да обещае бронзов паметник на Симон Боливар, жест на любовта си към колежка от училището. Авторът на текста беше разярен от това кощунство – посланик да посегне към любимото му момиче. Историята има и продължение. Поканил дамата на своето сърце в София и ето нейния разказ на случилото се в София. Колата на г-н Посланика с кортеж от още три коли я отвел от софийската жп-гара най-тържествено до новата сграда на посолството. Като я развеждал из това великолепие, пожелал да я въведе в специално обзаведена в нейна чест зала с роял, където на четири очи й заявил, че желае да я види как я мама родила да му посвири лично нещо от Моцарт. И тъй нещата мигновено се разсъхнали, та бронзовият Симон Боливар така и не кацна в двора на школото. Да не ми беше тема, споделена в леглото, нямаше как да повярвам. Макар на млада знойна дама дип не може да се вярва. Фамилията му е немска, пазя си визитката му, която й връчил на изпроводяк височайшият мераклия. ЗАЩО НЕ СЪМ ПОСЛАНИК https://www.dnevnik.bg/blogosfera/article/405382 Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (286.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (286.)

   Ако някой срещне някой в цъфналата ръж...  Робърт Бърнс (1759-1796)* 

  14.08.2001., прод. ЕПИТАФИЯ ЗА ПРОСТОСМЪРТНИЯ ПЕТРОВ

  Двамина от гаврилите се с Петрович, според Емил, били "перфектни в изкуството: Тодор Биков е автор на висока публицистика, и двамата са поети от екстра класа". Не бива да споря с приятеля Емил, ала споря: – Как може до болезненост грандоман да е талантлив! Не е ли грандоманията знак за тяхната посредственост!" И разбира се, че не съм прав, но не мога вече да спра – пред очите ми е разколебаният, обезвереният Петров, та казвам, мрачно усмихнат: Че какво стойностно са създали господата! Нима в плетениците на Биков откриваш образ, мисъл, чувство? Някакви там ребуси от гола претенция. За "публицистика" и да не говорим: освен откровено наплевателство** и патос заради позирането да се държиш към света надменно, предизвикателно. Това ли е високата му публицистика! Не откривам помен от опит да проумее друго мнение. За мен да си талантлив, значи – да се стремиш към яснота и хармония, а не вражди да сееш. Леле, колко силно си се обичат тези двама! Да бе, притежават красивия усет как да се впишат в конюнктурата, но това умение е престижно качество за предприемач и търговец, не и за човек на изкуството и честта, който нехае какво ще рекат факторите, понеже е подвластен на духовността, а не на материалния просперитет. То е все едно да си представим двамата с теб Иисус Христос... размечтал се за трона на цар Ирод.

  И понеже Емил мълчаливо си пафка цигарката, а мен ми е накипяло, продължавам:
Познавам университетски преподаватели, дето нито грам не разбират от литература, въпреки че са професори в тази област. Един такъв съм го спипвал по бели гащи: в елементарно неразбиране на творчеството у много известна поетеса, благодарение на чийто стихове сума печатни коли натрупа. Такива като него окачат нимба и крилца на шмекера и наглия некадърник в изкуството, но и в науката.

  – Това е известно – кротко отвръща Емил.

  – А кои са учителите на Петров? – питам разпалено и вече сам си отговарям: – Гошо Райчевски и Николай Гюлев, лектори в местния клуб на самодейците. И от кого да се учи смачканият счетоводител? От самодейните кръжоци и групички любители, които взаимно си се четкат по косъма, подбелват очи от прехласване по стихчета-римушки, стихчета-кръстословици или водят махленски свади кой е по-удобен за редактора на местния литературен подлистник? Счетоводителят Петров има едно ценно качество: израснал е сред почтени, нравствени личности, между тях – и злополучният Кръстю Раковски.*** Ами да, Петрович наистина не е имал условия да усъвършенства стила, таланта си; но като типичен случай, участта му е показателна за отвратителния факт как умело у нас се задушава и отстранява от общественото внимание най-ценното на изкуството – неговата актуалност, силата му да служи на простосмъртните човеци, а не на шепа богопомазани невежи и идиоти с велики претенции.

  – Лесно му било да напише за несправедливостите от миналото – подпали и Емил, – но какво е правил, когато са ставали тези безобразия! Мълчал си е. И той, като много други яростни днес критици на комунизма. Тогава... тогава да е писал! Ама си траел.

  И разправям на моя приятел Емил Калъчев, когото повече уважавам именно заради уравновесения му нрав, колко пъти Петрович тръгва беззащитен и гол срещу ръжена само защото съвестта му го вдигала на бунт, колко пъти е бил преследван, унижаван, тормозен от хубавите хора****, устроили се на завет при властта и конюнктурата. Този неврастеник Петров, този графоман... всъщност е твърде уязвима душа, за да приеме каквито и да са компромиси със строгата представа за чест, достойнство, родолюбие.

  Ала събеседникът ми не знаеше тези подробности; знаем ги аз, Марин Кадиев (може би) и съпругата на простосмъртния счетоводител, и той от стар Копривщенски род.

  16.08.2001. 

  Петър Петров е написал осем добри разказа, разпилени в три от книжлетата му. То е тип белетристика, родствена на модерните в зората на ХХ век романтични внушения за любовта, греха и силата на нравственото начало. Жената заема средищно място в наблюденията му, в размислите му за греховната човешка природа; най-често именно жената е потърпевшата, страдащата, но и одухотворяваща мизерното битие. Едрена, Кремена, Възкресена: не са случайна приумица тези неособено обикновени имена на ключови образи; това насочва към прикрит тип изключителност в най-обикновеното наглед, в делничното и повтарящото се. Ето как репортажно, като че ли под влияние на въведенията от Чеховите разкази започва разказът "Едрена": Преди години – като ревизор на високопланинска опитна земеделска станция, стигнах с теснолинейката до малката гаричка, където дочаквах рейса, отвеждащ ме нагоре в планината. Само през студените и дъждовни дни се застоявах в опушения и нечист ресторант, пълен най-често с обядващи железопътни работници и с дървосекачите. Ала постоянните посетители бяха селяните, слезли от махалите наоколо. Нахълтваха и цигани, шумни- весели, които с песните и танците си разведряваха обстановката. Тогава в ресторанта настъпваше оживление и заетите в обслужването му хора се разбързваха.

  На този фон, сред това пъстро, заето със себе си множество, като разказ в разказа, следва драмата на една душа, устремила се към любов и наказана за този стремеж с унижение и пренебрежение сякаш до края на живота. Едрена е образ на чистия човек, оплетен и окован от правилата на посредствеността. Внушението на разказа е вик за човечност, за внимание към най-високото духовно събитие; тази, която би трябвало да царства, да грее в любовта, е смазана от ненавист, от грубото, надменно, показно благопристойно, непрощаващо лицемерие. Далечна алюзия или реплика към героини у Йовков и у Елин Пелин е Едрена. За мен образът й се родее изобщо с класическите изображения на унижени, озлочестени женски съществования в световната класика, в класическата литература. Ето типови характери, на чийто фон блести Едрена...

  Бабаджанка един, с недодялано безизразно лице, мереше, отсипваше и подаваше пълни чаши на стоящите пред тезгяха посетители. Възрастна жена – в кухнята, едно петнайсет-шестнайсетгодишно момче с почти идиотска физиономия, което се хилеше за щяло и не щяло, и между тях – друга, по-млада жена. Тя миеше посудата, изнасяше отпадъците и тогава чувах гласа й, звънък, топъл, да отпъжда кучето. Понякога само, когато навалицата се увеличеше, изпълняваше и поръчки на клиентите. Като я гледах как мълчаливо и безропотно се отнася към задълженията си, колко грубо се обръщат към нея онези, с които тя работи, застиналото й лице, силно опънатите й назад коси, флегматичното и равномерно тътрене на нозете й в скъсани под коленете чорапи и с подпетени обувки, имах чувството, че край нас се движи сянка от отвъдния свят.

  Атмосферата в селската крайпътна кръчма напомня тягостното настроение, в което Ф. М. Достоевски изгражда сюжета на романа "Престъпление и наказание". Находка за Петър Петров е основният тон на фриволност и склонността към флирт у случайния свидетел на драмата. 

  – Как се казваш? – рекох й, без да знам защо, шепнешком.
  – Едрена! – отговори тя рязко, като че ли бе очаквала въпроса ми, а очите й питаха: "Защо? С какво те заинтересувах!"
  – Хубава си, знаеш ли?
  – Зная! И какво от това? Само вреда съм имала!
  – Не бива толкова да работиш! Млада си! Ще се похабиш без време! – впивах очи в нея аз. Беше едрогърдеста, възпълна, пухкава. – Ела! Седни при нас! – И посегнах да я хвана за ръката.
  – Какво правиш! Мъжът й всеки миг ще влезе! – бутна ме лесничеят. – Съобразявай се, можеш окончателно да я погубиш!

  Следва разказът на лесничея, а дотук е въведение към трагичната история на една поломена любов, довела до пагубни последици. Млада омъжена, Едрена – весело и жизнерадостно някога девойче, била принудена дълги години да живее без мъжа си. Сама родила и сама отгледала децата. От самотия се влюбила в друг. Следствието!

...ума си загубила подире му. Живеела като в несвяст. Виждали я да търчи нагоре по урвите с разпилени от вятъра коси, да гази през тръни и коприва, да се свлича сред сипеите, да прегазва бързеите, все тъй обзета от онзи мъчно преодолим копнеж, със закопняло за ласки сърце.
  – Полудяла е – шепнели старите свахи, – ще ни докара някоя беля тая севда!
  – Не е на добре! Поличба е! – пророкували други.
  Най-често я виждали, когато берели тютюна или прекопавали картофите. Макар и улисани в работа, селяните забелязвали Едрена, която по никое време се появявала по къра. Обзета от нескрито безпокойство, тя се отправяла към малиновите храсти, които оглеждала и където я очаквали. Как предугаждала какви сили я подтиквали, тя си знаела.
  – Магия й е направена! – шушукали под път и над път, докато стигнало до ушите на нейния мъж.

  Пестеливо, с бегли щрихи е представена любовната стихия, но... какво богатство от нюанси и картини, боже мой! От дълбините на миналото дочувам жалостивия напев на Родопска легенда. Тежък е животът в планината: труд, труд и само труд; въртят се сезоните, покълва тютюневият разсад, картофите пускат коренче, буренакът наваля върху мизерните нивици. Но ето я Любовта – неочаквана, безразсъдна, разрушаваща правила и забрани: тя нахлува буйно като неудържим порой. "Магия й е направена!" – шушукат наоколо и се кръстят, озадачени, уплашени от толкова щастие именно онези, за които животът е тегоба. Толкова щастие не е на добро, подсказва разумът; и в това подсказване е драмата на този онеправдан, мизерно преживяващ дните си народ.

  Озадачава ме как мимоходом, съвсем пестеливо е подсказано толкова много. Иначе сериозната и взискателна литературна критика не забелязва този автор, сложила му е определението "графоман". Ала самоукият счетоводител докосва рядко докосвани от съвременната Българска литература струни в човешкото съзнание и в историческите ни спомени, заложени генетично у нас, българите. Любовта е престъпление в свят на ограничения и недоимък – настоява националната традиция; защо се събират наедно мъжът и жената – уговаря ни тя, – нали за да се подкрепят един друг, рожби да родят, имот, покъщнина да трупат! И "престъплението" следва да бъде жестоко изнесено на показ, да се знае: такава любов не бива. През целия ни живот материално и духовно, вместо да са в съгласие, водят борба за надмощие; и материалното побеждава. Ала на каква цена? – пита сякаш авторът.

  Прави ми впечатление идеалната структура на разказа. Половината обхваща точно самото наказание заради престъплението. Съпругът, заварил двамата прелюбодейци в плътска прегръдка, посича по погрешка не жена си, ами любовника й... И Едрена е отново сама. Мъжът й прекарва доста години в затвора и тя – пак самичка, отглежда двете си рожби, заболява тежко, престоява по болници и по санаториуми. И отново – странно наглед, но пак в съответствие с традиционния морал – когато мъжът излиза от затвора, тя отива в дома му да моли... за прошка. Прощава й той, но на каква цена!Следва показателният, пестеливо представен драматичен диалог:

  – Не заслужаваш прошка! Махай се!
  – Деца имам. Те са тук и моето място е при тях – не отстъпвала тя.
  – Не я пъди! – намесили се и жените, които ги били наобиколили. – По-голям грях ще сториш! Не виждаш ли, млякото я връща. Да остане! Прости й! Млада била, сгрешила. А кой на младини не е съгрешавал? Хайде, бъди човек! Било, каквото било!
  – Бива! – рекъл мъжът й, след като дълго обмислял. – Ще й простя, ама искам тука пред всички да се закълне и да обещае, че напрек на думата ми няма да върви! Че ще е мирна и послушна!
  Със сълзи в очи Едрена обещала. Прибрал я мъжът й. И скоро на всички направило впечатление нейното усамотяване и онемяване. Не чули повече дума да пророни, не видели усмивка да пробегне на устните й, бял вятър да обветри лицето й.

  Както хорът в античната трагедия отглася, така и жените жалостиво припяват: "Не я пъди! По-голям грях ще сториш. Не виждаш ли, млякото я връща... Прости й!... Хайде, бъди човек! Било, каквото било!" Това е величественият мотив за прошката, един от любимите сюжети в световната литературна класика. П. Петров решава конфликта в стил, типичен за Балканските литератури – прошката е формално дадена. Всъщност, няма прошка; грехът ще се изважда всеки Божи ден наяве, ще се изнася на показ, да видят всички, нека го видят и разказват.... Всеки ден, когато семейството сяда край масата, едно от местата ще е празно; там се слага ядене като за член от рода, и чаша червено вино се туря, и стопанинът, лукаво усмихнат, подканя с гръмлив глас...

  – Наздраве, ортак! – викал стопанинът и се чукал с чашата пред празния стол. – Не сме те забравили, а, виждаш ли! Няма и да те забравим! – смеел се гърлено. – Хайде, жено, чукни се! Чукни се с него, де! Не забранявам! Твой човек е! Ха наздраве, ортак!

  Петров логично оставя образа на Едрениния съпруг на полуосветено място, за него разказва някак като между другото: ...отбивал редовната си военна служба на другия край на България. Рядко си идвал в отпуск, а когато си идвал, не се задържал вкъщи. Обикалял като шугав баирите, пилеел си сам младините по другите махали. Заради непокорство бил осъден от военните, та години се губел по черните роти и затворите. През това време Едрена успяла да му роди две деца, да ги отгледа криво-ляво.

  Събеседникът на разказвача в "опушения нечист ресторант" ще внуши с репликата си тягостното излъчване у съпругът. "Какво правиш! Мъжът й всеки миг ще влезе! Съобразявай се, можеш окончателно да я погубиш!" Силно се врязва в съзнанието на читателя този така оскъдно представен, изолиран в полусянка суров мъж. Зад гърба му е хилядолетната традиционна представа за самовластния, своеволен, решителен, корав в мъжествеността си и нетърпящ възражения стопанин. А стопанин ли е той в действителност, или развейпрах – авторът оставя сами да преценим, особено като се замислим над вината, заради която хубавата жизнена Едрена до гроба си е обречена.

  Жената е създадена за обич, за да украси света, да го одухотвори – сякаш долавям притеснението у Петров, тази жена не ти е добитък: само деца да ти ражда, да оправя постелята и самочувствието ти на мъж; едното не спори с другото, ала който не цени женската привързаност и хубост, той няма право да бъде съдник. Изневярата не иде от женското сърце, а по-често е последица от неуважение, от пренебрежение спрямо човека до теб. С печален акорд изящно приключва разказът. Историята е разказана, жената се е прибрала в кухнята на кръчмата, при отпадъците, назидаващите я викове и кучешкия лай; случайните двама посетители са свели глава над празните чаши...

  – Страшна е понякога човешката участ! – завърши лесничеят.
  – А още по-страшна е мъстта! – додадох аз.

  Имало е период в нашата литература, когато романтичното светоусещане и подход са се състезавали или допълвали успешно с материализма на критическия реализъм. Най-добрите сред разказите на Петър Петров възкресяват романтизма в наше време, съединяват скъсаните нишки на близостта до фолклора (митове, легенди, предания, поверия), до изконно българското ни отношение към света, в което съзерцателният елемент, т.е. духовното, надделява. Грубият практицизъм изсушава душевността на днешния българин. Младите поколения българи с упоение пригласят на присъщото за протестантска Северна Америка и Западна Европа водещо начало – "Ние нямаме приятели, ние имаме интереси" или вика на тъпия янки: "Като си умен, що си беден!"

  Разкази-притчи, както "Едрена", възкресяват самочувствието ни на духовна нация чрез достойнството и уравновесеността на източното православие – с най-близка до смирението у евангелистите и ап. Павел мъдрост, открояваща християнския подход. От ап. Павел, послание I до солуняни (ІV, 11-12): "И усърдно да се стараете да живеете тихо, да си гледате работата и със собствените си ръце да работите, за да се държите благоприлично към външните и да нямате нужда от никого". От посл. ІІ до солуняни, (ХІІ, 14): "Търся не вашето, а вас".

  Самоук, служещ си с още няколко чужди езика, плюс писмено и говоримо френски и немски, пренебрегван, оклеветен, охулван през целия си живот, търсещ внимание от литературните среди на Пловдив, Петър Петров (или Василен Ведров, авторският му псевдоним) е оптимистичен пример за човек, източвал таланта си в най-непоносими условия – болнав, преизпълнен със страхове, ехидно отминаван като недоразумение. Най-стойностното у него са седем-осем добри разказа, два публицистични сборника, осветени от тревожната увереност, че си струва да заложим повече на нравственото начало, отколкото на така модния напоследък крещящ цинизъм, особено в "стихове" на сноби с претенции за талант. Това творчество – силно се надявам, тепърва ще ни служи да разберем българите какви сме, за какво сме на тази земя и накъде вървим.

  Ще ми липсваш, Саможивецо, Отшелнико между четирите стени. Треперещата ръка няма да пише. Бъбривата уста няма повече да говори едно през друго за световните неправди. Две лъскави лимузини мазно се плъзгат под балкончето ми, и кой мислиш е зад волана, чии са тези скъпи коли? Двама апаши, кокошкари от Столипиново, в тях се кипрят; но това за теб вече не е важно, търсачо на Истината и Любовта.

  Все пак, казвам си, идеята ми е изведена на показ – достойнството в литературата и изкуството изобщо се изразява и чрез отказа да приемеш, че и гадостта може да бъде творчество, талант. Изкуството от дълбока древност мъдреците представят в образа на Слънцето, символ на светлина и хармония в нашия така нехармоничен, все по-зъл и груб, типично североамерикански модел на мислене, който ни налази напоследък.

  Пловдив, август 2001 година

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 19. oct. 2020

___
* https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A0%D0%BE%D0%B1%D1%8A%D1%80%D1%82_%D0%91%D1%8A%D1%80%D0%BD%D1%81
** От "наплевать" (рус.) 1. Наплюя, оплюя; 2. Прен. смисъл в разговорната реч: да се отнеса пренебрежително към някого или нещо. Вж. Руско-български речник на Сава Чукалов, изд. 1969 г., с. 487-488.

Кръстьо Раковски

*** Кръстьо Станчев (1873-1941), преименувал се Раковски, от Котел, майка му е племенница на Георги Раковски.  https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9A%D1%80%D1%8A%D1%81%D1%82%D1%8C%D0%BE_%D0%A0%D0%B0%D0%BA%D0%BE%D0%B2%D1%81%D0%BA%D0%B8

**** От често срещан след Десети ноември у нас вид кресльовци – мекерета на новата власт, хора, присламчили се към новите господари на деня. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (285.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (285.)  

    В думите е важен смисълът, а не как и кой ги казва. Омар Хайям 

  10.08.2001. ЕПИТАФИЯ ЗА ПРОСТОСМЪРТНИЯ ПЕТРОВ

  Починал Петър Петров (или Василен Ведров), един от героите на този мой дневник на родения и израсналия тук пловдивчанин. Склопил очи – както пишат традиционно в траурните жалейки, на 4 юли от рак, или на деветдесетия ден след смъртта на жена му леля Рени (Райна Сарафова от Каблешковия копривщенски род). Съобщава ми за Петров Емил*, по телефона от дома в пловдивския район Тракия на великия поет от село Рогош Тодор Чонов, а на Чонов пък друг някой му бил обадил пак по телефона... Видяхме се тримата в кръчме край пазарчето за зарзават в Тракия. По-късно с Емил седнахме в кафене на ъгъла срещу блока на семейство Петрови, улица Съборище 5, ако се не лъжа. Отскочих да чета некролога; изненада ме, човекът издъхнал на 4 юли, мен ми го съобщават днес – 10 август, като партенка... Дяволитият, сантименталният, мнителният, докачливият, супер-подозрителният Петрович ще ми липсва, въпреки че престанах да го посещавам след смъртта на леля Рени. Бях му обещал да го навестя заедно с преподобния Марин Кадиев, но незаинтересоваността на Кадиев, нехайното му отношение към налазения от Паркинсон Петров ми послужиха за оправдание и на собственото ми безобразие и немарливост.

  Отишъл си български писател, когото всички тук продължават да възприемат като графоман, а той всъщност бе далеч по-честен към изкуството от мнозина титулувани и вписани в литературната енциклопедия на моята България чиновници в изкуството. Бързаше да издаде писанията си не заради облага или да се поизкипри снобски пред властта и факторите, както сториха мнозина похватно пренастроили музата си бивши дръзки соц. реалисти у нас, а с невероятното ожесточение на саможивец и особняк да документира как властта мачка таланта у добрите извън тълпата сноби любимци. Той беше типичният дисидент, в известна степен симпатизиращ на марксическата утопия и химера, раснал в семейство, приятелски свързано с известния Кръстю Раковски**, но достатъчно честен към себе си, за да обяви истината на висок глас. Е, обществото на провинциалните пишещи братя от моя Пловдив му отвръщаше с пренебрежително мълчание, ехидни подмятания, дори – колебая се дали да го разкажа с подробности – с опити за откровено изнудване за пари от известни в литературните среди всеобщи любимци и галеници на властта, преди и след Десети ноември, като Т. Б. и Д. Т.***

  Не, не беше обаятелна личност Петрович! На доста хора с добро самочувствие тихо им тровеше спокойствието; но какво да очакваме от счетоводител, от човек, дето цял живот е раздиплял кирливи ризи и стари неплатени сметки! Беше се наситил да гледа самодоволни престъпници с власт; кой знае защо, страхуваше се, че някой иска да го убие, да го изличи, по принцип, веднъж завинаги и даже изобщо от лицето на земята. 
Този страхливец и заядливец на моменти ми се е показвал като може би един от най-деликатните характери, до които съм се докосвал. Леле, какви Пунически войни води да го приемат като свой местните литературни говеда! Предупреждавах го, че така им доставя редкия кеф да му се гаврят открито в лице, да му се надигат, да го унижават, но тяхното признание му било нужно, за да погледне светът с друго око написаното. 

  Строго погледнато, стойността на творчеството му е в документираната гадост; то не е чиста проба висока литература, изящно изкуство, разкрасени образи и събития, а самият живот на три поколения българи между 1930 и 2000 г. Това беше периодът на вкореняване на партийната глутница в България и разрастването й по-нататък както ракова метастаза: болшевизацията първо, суровият сталинизъм после, развихреният социализъм по съветски модел, рухването (ужким) на едномилионната им в късната есен на 1989 г. БКП, огромната манипулация с т.нар. демократическа опозиция чрез учредяването на Съюз на демократичните сили и дълъг низ от ефимерни партийки с гръмки имена, като демократична, радикал-демократична, либерална или християн-демократическа формации, пък то управата им бъкана с партийни секретари, кадрови мекерета, храбри бивши и настоящи офицери или доносници на Държавна сигурност.

  Дисидентът Петър Христов Петров нямаше как да бъде радушно приет като свой от стройните редички на самодоказалите се новоизлюпени "борци за демокрация"; ама и неговите амбиции от периода, в който бях по-близък с него, се ограничаваха преди всичко до сферата на псевдо-литературното общество от сноби. Не-е, не бе удобният свидетел на подвизи постфактум; добре знаеше горчивата истина за новоизлюпените дисиденти, та ги е плашела вероятно неприкритата му скрупульозност, нравственото, което бе възприел от патриархалната среда на местния градски еснаф и стопанин от епохата преди Деветосептемврийското преображение на безнравствеността във вид партийно строителство. От 1993 до 2001 г. Петър Петров сколаса да издаде с помощта на приятели, чрез дребната лепта на случайни и неслучайни съмишленици и на свои разноски шест малки по обем книжлета, напомнящи ми по-скоро ученически тетрадки: "Погребаха ми сполуката" (32 страници), "Кремена" (32 с.), "Възкресена" (32 с.), две с едно и също заглавие "В бездната на безверието", І и ІІ (общо 136 с.), и още една може би, за която не знам със сигурност, все в малък тираж, с евтина вестникарска хартия.

 Тези книжлета му носеха радост, че е осъществил някак мисията си на Малък човек, съвестен свидетел и коментатор от своя позиция на случващото се след 1989 година. Обществото на пишещите местни титани на словото ги възприе като стандартния тип графомания и тъй ги отмина с презрение, както често става у нас спрямо неудобни на конюнктурата автори: с ярко демонстрирано безразличие. Той бе израснал в средите на симпатизанти на комунизма като мечта, а никога не се нарече комунист, въпреки че скърбеше за сриването на марксистката химера. Всъщност, бе личност, показателна с поведението и с житейската си драма – един Малък голям човек, непоканен от никого коментатор на събития, както би ги тълкувал обикновения гражданин на Републиката.

  Не мисля да го противопоставям на други, творящи литература и публицистика; той си има своето място в пейзажа на писателите. Е да, недоработен и недоразвит докрай талант, ала за отминаване ли е фактът, че оставя толкова поводи за горчиви трезви самооценки! И да попитам, за кого е предназначена литературата – за шепа пращящи от въздух под налягане плондери по повърхността на политическата конюнктура, или за простосмъртните, които са минимум 96% от българите в България!

  Препрочетох много по-внимателно този път сборника "В бездната на безверието - 2 (публицистика) или Спестяваните истини", както е пълното й и пообъркано заглавие. И тръпки ме побиха – последната му книга, която ми е подарил с автограф от януари 1999 г. Потресе ме кощунственото отношение на двама любими автори към болнавия, обладан от страхове и съмнения Петър Петрович. Оцветих с маркер имена на хубави хора, споменати в тази документална проза; ето ги – Алекс С. (Александър Секулов), Георги С. (На Стоянов, фамилията в книжлето спестил, откри ми прозаик ненагледен и дългогодишен редактор в местното издателство), Стефан Продев, Георги Джагаров; и още двама, за които може да се досети, всеки който би пожелал, (на с.19): "мастит български поет, назовал Т. Живков съвременния Левски" (Това е Любомир Левчев) и "писател-емигрант", оприличил на Левски не кого да е, ами Ахмед Доган, Николай С. (Родения през 1948 г. Николай Стоянов – шеф на столично издателство с престижна литературна награда "Балканика"), "владиката Неофит", лит. критика г-н Иван Спасов, многоуважавания Георги П. (роден през 1943 г. Г. Петров) от вестник "Марица" (с.28), според Гошо, обявените за репресирани през 1944-1990 г. били криминални типове... Трябва да си ачик гьон-сурат, да измудриш този бисер на партайското самочувствие.

  Преди да си отиде от света, простосмъртният Петров в пенсионерската си оскъдица успя да уреди сметките си с нищожна част от удушвачите на българското национално достойнство. При всичките му стилистични слабости и от недоглеждане някогашният счетоводител извел докрай идеята на объркания свой живот: Никакво замълчаване пред злостните, самовлюбените, игривите пакостници и посредствените характери в литературата и политиката! Живот до последен дъх за човещина и взаимно уважение. Книжлетата му бележат процес на освобождаване от илюзии, вкоренени в съзнанието на средностатистическия българин от най-ранно детство. Роден през 1924 г., авторът до старостта си бе омагьосан от химерата; макар на 77-годишна възраст обаче, успя да се отскубне от една човеконенавистна философия, доусъвършенствана, жизнена и днес. Малкият голям човек успява някак да се пребори с този връх на арогантността и агресията над личността. Успява да ни каже за манипулирането на огромни човешки маси в продължение на век и половина, от януари 1848 г., та до ден днешен.

  Нямам и блед спомен друг съвременен автор да е подхождал тъй простосърдечно,  и детайлно, с доверчив трепет към светая светих на марксизма, при това изхождайки от най-ниска позиция в обществената йерархия. Пловдивският сноб обаче не го брои за писател; и това също, мисля си, е урок – че за истинските прозрения не титлите, не хубавината на автора, не славата, не всеобщото признание и всенародна симпатия са определящи; определяща и важна в най-велика степен е честността, вярата в нежните неписани закони на човеколюбието и достойнството за Малкия човек. Малък му бил талантът... Хе! Но кога той се е изживявал като писател и публицист?! Това смирение да чопли насаме със себе си световните неправди, да издава писанията си с лишения и подаяния, подхвърлени оттук-оттам, за което учтиво благодари и благославя. Тази страст до самата му смърт, това младежко неспокойствие на духа... за какво говорят?

  Че бил посредствен местен писарушко?! Не би трябвало да го противопоставям на когото и да било, понеже е едно от автентичните наши – български, изражения пред света. Възхищавали са ме аристократи по кръв за благородното си излъчване и такт, и фини нюанси в обноските; много по-силно преклонение изпитвам обаче към човека от моята черга, извисил се над дебелоочието, тепегьозлука, простащината. Еталон за такова преображение ми е Джендю – З. Стоянов, или както го пишат снобите, Захарий Стоянов. Промените у Петър Петров се извършваха пред очите ми. През последните десетина години многократно сме спорили и обсъждали негови лични пристрастия и антипатии. С някои негови изводи не всеки би се съгласил; основното, обаче, е онова състояние на тревожност за будния ум, непримиримост спрямо дори собствената ни греховна природа. И толкоз по-достойно е, когато тези качества работят за България, за нашето силно проскубано и яко занемарено напоследък самочувствие на българи.

  13.08.2001. 

  За суетните и самонадеяни, за ехидничещите егоисти, за онези, които са се гаврили с болнавия, объркания в себе си и търсещ верния си път Петров искам да напиша. За мен той е Библейският човек, бленуващ светлината, а всички гореспоменати са му се надсмивали с искрящото мило самочувствие на богоизбрани, доказани и прославени за реални и мними достойнства, но самовлюбени персони сред интелектуалния елит на България. Наложи се отново да разгръщам и да прелиствам страница по страница, ред по ред писаното от ап. Павел и евангелистите, свидетелстващо за християнската нравственост и философия. И ето какво! – Сърцето ми се разтупка, кръвта усетих да блъска в слепоочията ми, рекох си: "Не бива, сега си ядосан, идва ти да ги изтребиш, да имаше власт, тези лицемери и самозванци, а между тях – и мнозина, кълнящи се в същия този Иисус. Не сега! Трябва да си спокоен, кога описваш издевателствата им, да си уравновесен, обзет от добро чувство. Защото вината не е у тях, а в системата, която ги подтиквала да станат такива, каквито са станали. А пък и кой си ти, че да ги съдиш? Да не излезе, че се самопохвалваш, като ги укоряваш! Не бива укорът ти да излети изпод тази длан; тънкост, сложност на задачата ти е да ги изправиш същите тези хубави хора пред собствената им съвест, ако още я имат у себе си. Допуснеш ли да ти се подразнят, то ще е като да си бръкнал в кървящата рана. Раната да покажеш, но без да нападаш и дразниш – ей това си пожелай! Пък те сами да си дирят лек".

  Всички вкупом, добри-зли, уязвими, изкусени за зло, склонни да се самоизтъкваме и облагодетелстваме за чужда сметка, всинца българи сме едно цяло, което отдавна боледува; и за да се оправим, нужна ни е любов, разбиране, готовност да прощаваме дори на гада, на лицемера, затънал до уши в страсти по материалното.

  Е, богобоязливи счетоводителю! Приюти се на дърти години под крилото и купола на религията; за теб това си бе изход, но за мен не е изход. Любопитството ми занича отвъд християнството. Не мога да съм това, което не съм. Християнската философия ме очарова, не отричам, с оптимизма и човещината си. Да воюваш, без да обявяваш война на когото и да било, да следваш генетично заложения си код, без показно да се биеш в гърди, без да пулиш очи към небето, това ми харесва. Ако помогна на някого да стане мъничко по-добър, по-искрен и откровен със своето съкровено аз, то и мен ще облагодетелства, и на мен ще помогне да се усетя малко по-добър и щастлив.

  Ап. Павел до колосяни (І-22): 

  "Ако само пребъдвате във вярата твърди и непоколебими и бъдете непоклатими в надеждата на проповядваното... благовестие, което чухте и на което аз, Павел, станах служител"(ІІ-1-4), ...желая да знаете в каква голяма борба съм заради вас, но и заради всички ...за да се утешат сърцата им, та съединени с любов за всяко обогатяване със съвършено разбиране, да познават тайната на Бога и Отца и на Христа, в Когото са скрити всички съкровища на премъдростта и на знанието. А това казвам, за да не би някой да ви прелъсти с примамливи думи".

  За подхода на Иисус: 

  "...Като отне силата на началства и власти, Той явно ги изложи на позор и на кръста възтържествува над тях (ст. 15-16).

  Послание I до солуняни (V-15 и нататък): 

  "Гледайте никой никому да не отвръща зло за зло; а винаги да желаете доброто и един другиму, и на всички... Духа не угасяйте. Пророчествата не унижавайте. Всичко изпитвайте, о доброто се дръжте. Въздържайте се от всякакво зло".

  Лука (ХХ-46-47): 

  "Пазете се от книжниците, които обичат да ходят пременени и обичат поздрави по тържищата, (обичат) предни седалки в синагогите и първи места по гощавките, които изпояждат домовете на вдовиците и лицемерно дълго се молят" (думи на Иисус). Пак там (ХХІ-36): "И тъй, бъдете будни във всяко време".

  Йоан (ХІІ-47): 

  "Няма да го съдя, защото не дойдох да съдя света, а да спася света" – казва Иисус; и като умива нозете на учениците си – да въздигне нищия, става за кратко дори негов слуга Той, Богочовекът. Страхотно прозрение, непостижим жест, признавам, и за мен.

  Гордостта (възгордяване, грандомания) случайно ли е първа сред онези библейски Седем смъртни гряха – Сребролюбие, Блудство, Чревоугодничество, Завист, Леност, Злоезичие? Питам себе си; другиго не смея да питам, да не го подразня.

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 18 oct. 2020

–––

* Писателят белетрист и драматург Емил Калъчев (1932-2013).
** Висш съветски фукционер, един от най-интелигентните чиновници във външното министерство на болшевишка Русия, убит впоследствие от енкаведейците на Сталин.
*** Потресен от низостта, откривам зад инициалите двама любими поети на масовия вкус – преселилите се в моя роден Пловдив Тодор Биков (1956-2016) от Пазарджик и Добромир Тонев (1955-2001) от Ямбол.

**** Фамилното име е Петров. Петрович ми залепна за небцето, че носи омерзителна дяволитост, каквото е отношението ми изобщо към сърбина. Сърбинът винаги си е грандоманствал, като етническо самочувствие над българина. В "Петрович" влагам щипка ирония към хлапашкия му хъс да ни разкаже всичко тук и сега. Колкото до сърбина и неговата грандомания да пренарежда Историята както му изнася, идва ми на ум лаф на янки – "Ако питаш сърбите, и американският ни президент не се казвал Томас Джеферсън, а Томислав Джеферсонович". Според една от версиите, "сърбин" иде от латинското "серве" – сервитьор. Бел.м., tisss.