Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

неделя, 18 октомври 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (285.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (285.)  
    В думите е важен смисълът, а не как и кой ги казва. Омар Хайям 

  10.08.2001. ЕПИТАФИЯ ЗА ПРОСТОСМЪРТНИЯ ПЕТРОВ

  Починал Петър Петров (или Василен Ведров), един от героите на този мой дневник на родения и израсналия тук пловдивчанин. Склопил очи – както пишат традиционно в траурните жалейки, на 4 юли от рак, или на деветдесетия ден след смъртта на жена му леля Рени (Райна Сарафова от Каблешковия копривщенски род). Съобщава ми за Петров Емил*, по телефона от дома в пловдивския район Тракия на великия поет от село Рогош Тодор Чонов, а на Чонов пък друг някой му бил обадил пак по телефона... Видяхме се тримата в кръчме край пазарчето за зарзават в Тракия. По-късно с Емил седнахме в кафене на ъгъла срещу блока на семейство Петрови, улица Съборище 5, ако се не лъжа. Отскочих да чета некролога; изненада ме, човекът издъхнал на 4 юли, мен ми го съобщават днес – 10 август, като партенка... Дяволитият, сантименталният, мнителният, докачливият, супер-подозрителният Петрович ще ми липсва, въпреки че престанах да го посещавам след смъртта на леля Рени. Бях му обещал да го навестя заедно с преподобния Марин Кадиев, но незаинтересоваността на Кадиев, нехайното му отношение към налазения от Паркинсон Петров ми послужиха за оправдание и на собственото ми безобразие и немарливост.

  Отишъл си български писател, когото всички тук продължават да възприемат като графоман, а той всъщност бе далеч по-честен към изкуството от мнозина титулувани и вписани в литературната енциклопедия на моята България чиновници в изкуството. Бързаше да издаде писанията си не заради облага или да се поизкипри снобски пред властта и факторите, както сториха мнозина похватно пренастроили музата си бивши дръзки соц. реалисти у нас, а с невероятното ожесточение на саможивец и особняк да документира как властта мачка таланта у добрите извън тълпата сноби любимци. Той беше типичният дисидент, в известна степен симпатизиращ на марксическата утопия и химера, раснал в семейство, приятелски свързано с известния Кръстю Раковски**, но достатъчно честен към себе си, за да обяви истината на висок глас. Е, обществото на провинциалните пишещи братя от моя Пловдив му отвръщаше с пренебрежително мълчание, ехидни подмятания, дори – колебая се дали да го разкажа с подробности – с опити за откровено изнудване за пари от известни в литературните среди всеобщи любимци и галеници на властта, преди и след Десети ноември, като Т. Б. и Д. Т.***

  Не, не беше обаятелна личност Петрович! На доста хора с добро самочувствие тихо им тровеше спокойствието; но какво да очакваме от счетоводител, от човек, дето цял живот е раздиплял кирливи ризи и стари неплатени сметки! Беше се наситил да гледа самодоволни престъпници с власт; кой знае защо, страхуваше се, че някой иска да го убие, да го изличи, по принцип, веднъж завинаги и даже изобщо от лицето на земята. 
Този страхливец и заядливец на моменти ми се е показвал като може би един от най-деликатните характери, до които съм се докосвал. Леле, какви Пунически войни води да го приемат като свой местните литературни говеда! Предупреждавах го, че така им доставя редкия кеф да му се гаврят открито в лице, да му се надигат, да го унижават, но тяхното признание му било нужно, за да погледне светът с друго око написаното. 

  Строго погледнато, стойността на творчеството му е в документираната гадост; то не е чиста проба висока литература, изящно изкуство, разкрасени образи и събития, а самият живот на три поколения българи между 1930 и 2000 г. Това беше периодът на вкореняване на партийната глутница в България и разрастването й по-нататък както ракова метастаза: болшевизацията първо, суровият сталинизъм после, развихреният социализъм по съветски модел, рухването (ужким) на едномилионната им в късната есен на 1989 г. БКП, огромната манипулация с т.нар. демократическа опозиция чрез учредяването на Съюз на демократичните сили и дълъг низ от ефимерни партийки с гръмки имена, като демократична, радикал-демократична, либерална или християн-демократическа формации, пък то управата им бъкана с партийни секретари, кадрови мекерета, храбри бивши и настоящи офицери или доносници на Държавна сигурност.

  Дисидентът Петър Христов Петров нямаше как да бъде радушно приет като свой от стройните редички на самодоказалите се новоизлюпени "борци за демокрация"; ама и неговите амбиции от периода, в който бях по-близък с него, се ограничаваха преди всичко до сферата на псевдо-литературното общество от сноби. Не-е, не бе удобният свидетел на подвизи постфактум; добре знаеше горчивата истина за новоизлюпените дисиденти, та ги е плашела вероятно неприкритата му скрупульозност, нравственото, което бе възприел от патриархалната среда на местния градски еснаф и стопанин от епохата преди Деветосептемврийското преображение на безнравствеността във вид партийно строителство. От 1993 до 2001 г. Петър Петров сколаса да издаде с помощта на приятели, чрез дребната лепта на случайни и неслучайни съмишленици и на свои разноски шест малки по обем книжлета, напомнящи ми по-скоро ученически тетрадки: "Погребаха ми сполуката" (32 страници), "Кремена" (32 с.), "Възкресена" (32 с.), две с едно и също заглавие "В бездната на безверието", І и ІІ (общо 136 с.), и още една може би, за която не знам със сигурност, все в малък тираж, с евтина вестникарска хартия.

 Тези книжлета му носеха радост, че е осъществил някак мисията си на Малък човек, съвестен свидетел и коментатор от своя позиция на случващото се след 1989 година. Обществото на пишещите местни титани на словото ги възприе като стандартния тип графомания и тъй ги отмина с презрение, както често става у нас спрямо неудобни на конюнктурата автори: с ярко демонстрирано безразличие. Той бе израснал в средите на симпатизанти на комунизма като мечта, а никога не се нарече комунист, въпреки че скърбеше за сриването на марксистката химера. Всъщност, бе личност, показателна с поведението и с житейската си драма – един Малък голям човек, непоканен от никого коментатор на събития, както би ги тълкувал обикновения гражданин на Републиката.

  Не мисля да го противопоставям на други, творящи литература и публицистика; той си има своето място в пейзажа на писателите. Е да, недоработен и недоразвит докрай талант, ала за отминаване ли е фактът, че оставя толкова поводи за горчиви трезви самооценки! И да попитам, за кого е предназначена литературата – за шепа пращящи от въздух под налягане плондери по повърхността на политическата конюнктура, или за простосмъртните, които са минимум 96% от българите в България!

  Препрочетох много по-внимателно този път сборника "В бездната на безверието - 2 (публицистика) или Спестяваните истини", както е пълното й и пообъркано заглавие. И тръпки ме побиха – последната му книга, която ми е подарил с автограф от януари 1999 г. Потресе ме кощунственото отношение на двама любими автори към болнавия, обладан от страхове и съмнения Петър Петрович. Оцветих с маркер имена на хубави хора, споменати в тази документална проза; ето ги – Алекс С. (Александър Секулов), Георги С. (На Стоянов, фамилията в книжлето спестил, откри ми прозаик ненагледен и дългогодишен редактор в местното издателство), Стефан Продев, Георги Джагаров; и още двама, за които може да се досети, всеки който би пожелал, (на с.19): "мастит български поет, назовал Т. Живков съвременния Левски" (Това е Любомир Левчев) и "писател-емигрант", оприличил на Левски не кого да е, ами Ахмед Доган, Николай С. (Родения през 1948 г. Николай Стоянов – шеф на столично издателство с престижна литературна награда "Балканика"), "владиката Неофит", лит. критика г-н Иван Спасов, многоуважавания Георги П. (роден през 1943 г. Г. Петров) от вестник "Марица" (с.28), според Гошо, обявените за репресирани през 1944-1990 г. били криминални типове... Трябва да си ачик гьон-сурат, да измудриш този бисер на партайското самочувствие.

  Преди да си отиде от света, простосмъртният Петров в пенсионерската си оскъдица успя да уреди сметките си с нищожна част от удушвачите на българското национално достойнство. При всичките му стилистични слабости и от недоглеждане някогашният счетоводител извел докрай идеята на объркания свой живот: Никакво замълчаване пред злостните, самовлюбените, игривите пакостници и посредствените характери в литературата и политиката! Живот до последен дъх за човещина и взаимно уважение. Книжлетата му бележат процес на освобождаване от илюзии, вкоренени в съзнанието на средностатистическия българин от най-ранно детство. Роден през 1924 г., авторът до старостта си бе омагьосан от химерата; макар на 77-годишна възраст обаче, успя да се отскубне от една човеконенавистна философия, доусъвършенствана, жизнена и днес. Малкият голям човек успява някак да се пребори с този връх на арогантността и агресията над личността. Успява да ни каже за манипулирането на огромни човешки маси в продължение на век и половина, от януари 1848 г., та до ден днешен.

  Нямам и блед спомен друг съвременен автор да е подхождал тъй простосърдечно,  и детайлно, с доверчив трепет към светая светих на марксизма, при това изхождайки от най-ниска позиция в обществената йерархия. Пловдивският сноб обаче не го брои за писател; и това също, мисля си, е урок – че за истинските прозрения не титлите, не хубавината на автора, не славата, не всеобщото признание и всенародна симпатия са определящи; определяща и важна в най-велика степен е честността, вярата в нежните неписани закони на човеколюбието и достойнството за Малкия човек. Малък му бил талантът... Хе! Но кога той се е изживявал като писател и публицист?! Това смирение да чопли насаме със себе си световните неправди, да издава писанията си с лишения и подаяния, подхвърлени оттук-оттам, за което учтиво благодари и благославя. Тази страст до самата му смърт, това младежко неспокойствие на духа... за какво говорят?

  Че бил посредствен местен писарушко?! Не би трябвало да го противопоставям на когото и да било, понеже е едно от автентичните наши – български, изражения пред света. Възхищавали са ме аристократи по кръв за благородното си излъчване и такт, и фини нюанси в обноските; много по-силно преклонение изпитвам обаче към човека от моята черга, извисил се над дебелоочието, тепегьозлука, простащината. Еталон за такова преображение ми е Джендю – З. Стоянов, или както го пишат снобите, Захарий Стоянов. Промените у Петър Петров се извършваха пред очите ми. През последните десетина години многократно сме спорили и обсъждали негови лични пристрастия и антипатии. С някои негови изводи не всеки би се съгласил; основното, обаче, е онова състояние на тревожност за будния ум, непримиримост спрямо дори собствената ни греховна природа. И толкоз по-достойно е, когато тези качества работят за България, за нашето силно проскубано и яко занемарено напоследък самочувствие на българи.

  13.08.2001. 

  За суетните и самонадеяни, за ехидничещите егоисти, за онези, които са се гаврили с болнавия, объркания в себе си и търсещ верния си път Петров искам да напиша. За мен той е Библейският човек, бленуващ светлината, а всички гореспоменати са му се надсмивали с искрящото мило самочувствие на богоизбрани, доказани и прославени за реални и мними достойнства, но самовлюбени персони сред интелектуалния елит на България. Наложи се отново да разгръщам и да прелиствам страница по страница, ред по ред писаното от ап. Павел и евангелистите, свидетелстващо за християнската нравственост и философия. И ето какво! – Сърцето ми се разтупка, кръвта усетих да блъска в слепоочията ми, рекох си: "Не бива, сега си ядосан, идва ти да ги изтребиш, да имаше власт, тези лицемери и самозванци, а между тях – и мнозина, кълнящи се в същия този Иисус. Не сега! Трябва да си спокоен, кога описваш издевателствата им, да си уравновесен, обзет от добро чувство. Защото вината не е у тях, а в системата, която ги подтиквала да станат такива, каквито са станали. А пък и кой си ти, че да ги съдиш? Да не излезе, че се самопохвалваш, като ги укоряваш! Не бива укорът ти да излети изпод тази длан; тънкост, сложност на задачата ти е да ги изправиш същите тези хубави хора пред собствената им съвест, ако още я имат у себе си. Допуснеш ли да ти се подразнят, то ще е като да си бръкнал в кървящата рана. Раната да покажеш, но без да нападаш и дразниш – ей това си пожелай! Пък те сами да си дирят лек".

  Всички вкупом, добри-зли, уязвими, изкусени за зло, склонни да се самоизтъкваме и облагодетелстваме за чужда сметка, всинца българи сме едно цяло, което отдавна боледува; и за да се оправим, нужна ни е любов, разбиране, готовност да прощаваме дори на гада, на лицемера, затънал до уши в страсти по материалното.

  Е, богобоязливи счетоводителю! Приюти се на дърти години под крилото и купола на религията; за теб това си бе изход, но за мен не е изход. Любопитството ми занича отвъд християнството. Не мога да съм това, което не съм. Християнската философия ме очарова, не отричам, с оптимизма и човещината си. Да воюваш, без да обявяваш война на когото и да било, да следваш генетично заложения си код, без показно да се биеш в гърди, без да пулиш очи към небето, това ми харесва. Ако помогна на някого да стане мъничко по-добър, по-искрен и откровен със своето съкровено аз, то и мен ще облагодетелства, и на мен ще помогне да се усетя малко по-добър и щастлив.

  Ап. Павел до колосяни (І-22): 

  "Ако само пребъдвате във вярата твърди и непоколебими и бъдете непоклатими в надеждата на проповядваното... благовестие, което чухте и на което аз, Павел, станах служител"(ІІ-1-4), ...желая да знаете в каква голяма борба съм заради вас, но и заради всички ...за да се утешат сърцата им, та съединени с любов за всяко обогатяване със съвършено разбиране, да познават тайната на Бога и Отца и на Христа, в Когото са скрити всички съкровища на премъдростта и на знанието. А това казвам, за да не би някой да ви прелъсти с примамливи думи".

  За подхода на Иисус: 

  "...Като отне силата на началства и власти, Той явно ги изложи на позор и на кръста възтържествува над тях (ст. 15-16).

  Послание I до солуняни (V-15 и нататък): 

  "Гледайте никой никому да не отвръща зло за зло; а винаги да желаете доброто и един другиму, и на всички... Духа не угасяйте. Пророчествата не унижавайте. Всичко изпитвайте, о доброто се дръжте. Въздържайте се от всякакво зло".

  Лука (ХХ-46-47): 

  "Пазете се от книжниците, които обичат да ходят пременени и обичат поздрави по тържищата, (обичат) предни седалки в синагогите и първи места по гощавките, които изпояждат домовете на вдовиците и лицемерно дълго се молят" (думи на Иисус). Пак там (ХХІ-36): "И тъй, бъдете будни във всяко време".

  Йоан (ХІІ-47): 

  "Няма да го съдя, защото не дойдох да съдя света, а да спася света" – казва Иисус; и като умива нозете на учениците си – да въздигне нищия, става за кратко дори негов слуга Той, Богочовекът. Страхотно прозрение, непостижим жест, признавам, и за мен.

  Гордостта (възгордяване, грандомания) случайно ли е първа сред онези библейски Седем смъртни гряха – Сребролюбие, Блудство, Чревоугодничество, Завист, Леност, Злоезичие? Питам себе си; другиго не смея да питам, да не го подразня.

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа


Plovdiv, edited by 18 oct. 2020

–––

* Писателят белетрист и драматург Емил Калъчев (1932-2013).
** Висш съветски фукционер, един от най-интелигентните чиновници във външното министерство на болшевишка Русия, убит впоследствие от енкаведейците на Сталин.
*** Потресен от низостта, откривам зад инициалите двама любими поети на масовия вкус – преселилите се в моя роден Пловдив Тодор Биков (1956-2016) от Пазарджик и Добромир Тонев (1955-2001) от Ямбол.

**** Фамилното име е Петров. Петрович ми залепна за небцето, че носи омерзителна дяволитост, каквото е отношението ми изобщо към сърбина. Сърбинът винаги си е грандоманствал, като етническо самочувствие над българина. В "Петрович" влагам щипка ирония към хлапашкия му хъс да ни разкаже всичко тук и сега. Колкото до сърбина и неговата грандомания да пренарежда Историята както му изнася, идва ми на ум лаф на янки – "Ако питаш сърбите, и американският ни президент не се казвал Томас Джеферсън, а Томислав Джеферсонович". Според една от версиите, "сърбин" иде от латинското "серве" – сервитьор. Бел.м., tisss.

Няма коментари:

Публикуване на коментар