Сърцето чака вест желана, но ни усмивка ведролика...*
09.06.2001.
ДОН ФЕРНАНДО
На Кирчо К. от село Ябълково, Кюстендилско
– Защо фанфарите не свирят?
Херолдите помайват ли се, що ли!
Над крепостните кули знамената
защо не виждаме красиво да плющят?
Кралю, защо е хофмаршалът –
нима не е то цяло светотатство
слугините в сеното да задява,
зарязал преките си задължения,
и то в такъв сюблимен миг!
Придворните поети къркат на провала
вино и прясна медовина,
отворили са ей таквиз гърла,
омръзнаха на всички с низ хвалби
кой бил по-ловък, по-изкусен
при писане на пошли мадригали.
Къде са поетичните канцони?
Но не! – от ситост се оригват,
изпущат газове гръмовно
и целият дворец, Кралю,
на сяра и на водород ухай.
А кой ще среща Дон Фернандо!
Достойни ли сме ний изобщо
да оценим това достойнство,
което тъй нечакано ни сполетя?
Свинарките се изнапили,
накипрени в носии пъстри,
но за какъв ли дявол бяха
с нелепото си квакане кресливо
на селската простонародна реч?
Дали успяхме някак да замажем
едно ужасно впечатление!
Сега какво ще каже Дон Фернандо?
О, Боже! – толкоз лъчезарен,
той просто се топи от щастие.
Кралю! Донасям ви надлежно:
аз погледа му зорко проследих;
коленопреклонно най-смирено моля
да споделите мойта мъка.
О, бедната инфанта! О, богове!
О, триж от нея по-многострадален аз!
И цялата ни кралска инфантерия
не би могла с възторжено "Ура!",
"Да живей Фернандо!" и прочее възгласи
подобни гръмки лицемерия да скрие
как той я съзерцаваше като сокол,
а тя примираше като гугутка плаха.
Като да бяха двамата сами, Кралю,
а ний останалите, струпани накуп –
подробности случайни от пейзажа.
Кралю! Аз знам, че той е героичен,
от знатен род, и властен при това.
Какво съм аз пред него, да! –
един куцукащ застарял врабец.
Природата ме е създала
мухи да лапам, жито да крада,
чат-пат по някоя троха от чуждо блюдо.
Нали това ми дава основания
да бъда ваш придворен шут!
Уви, сърце и шутовете имат,
и туй сърце боли не на шега.
Кралю, мечтая щастие за дъщеря ви;
та те са лика и прилика с Дон Фернандо
и може би ще имат умни, здравички деца,
и ще се наплоди кралската ви челяд...
А тронът ще е триж по-лъчезарен,
от двете ви страни прекрасни щом застанат
инфантата и стройният жених.
И аз от свойто ъгълче какво да сторя! –
ще докуцукам някак до обора,
под керемидите му там ще се завра,
ще попърхам, ще поцвърча зиморничаво
сред родна пърчовина и мирис на фъшкия,
докато някак се успокоя.
И после пак крилца разперил,
ще полетя да питам, трижди по-грижовен:
защо фанфарите не свирят звънко
и знамената поради каква причина тъпа
над крепостните кули громко не плющят.
–––
* Стихове от поема на
Гийом IX дьо Поатие (1071-1127), превод от старофренски на Кирил Кадийски, вж.
https://www.kadiiski.com/prevodi/antologia.html. Текстът по-горе е писан
по действителен случай. Влюбен до уши, някогашният посланик на Венецуела
бе дошъл с цяла свита посланици от Латинска
Америка в едно пловдивско училище да обещае бронзов паметник на Симон Боливар,
жест на любовта си към колежка от училището. Авторът на текста беше
разярен от това кощунство – посланик да посегне към любимото му момиче. Историята
има и продължение. Поканил дамата на своето сърце в София и ето нейния разказ
на случилото се в София. Колата на г-н Посланика с кортеж от още три коли
я отвел от софийската жп-гара най-тържествено до новата сграда на посолството.
Като я развеждал из това великолепие, пожелал да я въведе в специално
обзаведена в нейна чест зала с роял, където на четири очи й заявил, че желае да
я види как я мама родила да му посвири лично нещо от Моцарт. И тъй нещата мигновено се разсъхнали, та
бронзовият Симон Боливар така и не кацна в двора на школото. Да не
ми беше тема, споделена в леглото, нямаше как да повярвам. Макар на млада знойна дама
дип не може да се вярва. Фамилията
му е немска, пазя си визитката му, която й връчил на изпроводяк височайшият
мераклия. ЗАЩО НЕ СЪМ ПОСЛАНИК https://www.dnevnik.bg/blogosfera/article/405382 Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар