ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (260.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (260.)

  Тя ме погледна учудено, а аз изведнъж и съвсем неочаквано разбрах, че цял живот съм обичал именно тази жена! (...) Човек без почуда вътре в себе си е безинтересен.

  12.04.2001. ДЯВОЛЧЕТО В МЕН

  От известно време пред мен се оформя оглозганият скелет на особен разговор със себе си: от какви импулси се чувствам принуден да обсъждам едно или друго? Може би е инерция вследствие установил се у мен делничен ритъм четене–съпреживяване на ситуации, обмисляне, т.е. докосване до някакъв специфичен (не явен, пулсиращ на приливи и отливи) канал за особен тип информация. Пишейки, често се оказвам очи в очи с качествено ново за мен познание. Това е нещо като полъх от въздушната вълна на прелитаща птица; птицата не виждам, усещам обаче докосването й до мен, полъха. Хващам се да напиша някаква логическа конструкция, без да ми е ясно накъде ще ме изведе продължението. Постепенно: в процеса на писане, откривам иззад неяснотата очертаващия се силует и обстоятелства; това увлича, събужда ловеца у мен – трябва да узная кое пришпорва интуицията ми, доколкото я имам. Приключвам записването озадачен – върху белия лист пърха нещо, за което не съм си давал сметка досега: не, това не е кървящото тяло на убита птица, а нещо, подобно на еуфория или на екстаз; белязал съм птицата със свой знак, пуснал съм я да отлети в облаците, ала там – на крачето й, блести мое пръстенче, и където й да я отнесат времето и обстоятелствата, които любопитството ще подскаже тя отнася, освен себе си, и моята обич и възхита.

  13.04.2001., Разпети петък 

  Петък тринайсети, когато, чел съм го някъде, на Запад борсите не работели заради чиновниците, обзети от трепет пред сатанинското число 13. Странен свят! От вчера си имам GSM. Снощи до три след полунощ се въртях около тази машинка като сполетян от бедствие. Притесних се, че освен Re. всеки чрез нейния или моя GSM вече може да проникне "на нашия остров", да чете от разстояние разговорите с нея, мислите ни, да се набърква в личното ни пространство. Като турен под микроскоп се чувствам, като човек, поставен да му пилят нервите с шмиргел. А не ми се е случвало досега; налага се да проумея издъно дяволската джаджа. Не аз на джаджата; джаджата би трябвало да ми служи. Това е ловко животинче, но не го ли разбера как работи, сума ти поразии може да ми стори.

  Какви опасности ни дебнат иззад удобствата на електронните технологии, колко по-естествен би бил животът без цялата тази механизирана електронна напаст! Ето това малко чудо как посяга да ме блокира до три часа след полунощ.

  14.04.2001.

  Лястовичките ми се завърнаха. Дочувам към седем-седем и половина как цвърчат, извиват гласче на лястовичия си език. Една е кацнала върху кабела към гаража долу и любопитно върти главица в слънчевото утро. Липата зад прозореца се разлистила, клоните й вече се подават над парапета на балкончето като заешки ушенца. Щастлив ли съм, че съм се закотвил именно тук – в България, когато светът извън България главозамайващо най-сетне се е открил, както се е открила май и цялата планета пред учудения ми поглед.

  Завчера надникнах в далечното минало, към тухлената къща и дворчето на улица "Ниш" № 4, дето премина ранното ми детство и част от юношеството ми – до VІ клас. Сви ми се сърцето. Така порутена, занемарена, а и бедняшка изглежда днес, сгушена между новите, щръкнали наоколо й модерни постройки от по пет и шест етажа. Реши ли да ме разбере някой, би трябвало да види тази вехта постройка. Тя е обиталище на хлапето и дяволчето в мен. Живее още това хлапе в онази потънала в полумрак изба, девет стъпала надолу в земята. Хлапето седи все тъй на прозоречния перваз с книга в ръце, чете и чете, и чете... отнесено нейде там, в чудесните слънчеви пространства на фантазията.

  16.04.2001.

  Стихотворение на Минко Танев* във вестника на Тодор Биков** възкресява у мен самия Минко, когото вече съм споменал мимоходом с шеговита ирония, затова че бе попаднал преди време като извънземен в нашия днешен занемарен краен квартал на Пловдив. Ние тук сме буквално тероризирани от циганската врява, кавгите, музиката им, помията по улиците, заровилите се до шия в кофите с боклук кльощави хлапенца, кражбите, нахълтвания в апартаментите ни, тършуването им по изби, мазета, гаражи, нападенията над самотни възрастни жени или млади жени, преследвани, за да бъдат насилвани от глутници "братовчеди". Няма съсед, който да не е пострадал от налети на мизерията, наглостта. Обадиш ли се да се защитиш, зейват чиновници и политици: "Расисти-и! Защо не уважавате бедните роми? Не са ли и те човеци, хора и граждани на България?" Тъй че търпим издевателствата, не смеем вече и да се оплачем. Моите съседи не си правят труда да викат полицията – полицията тук работа не върши. По-лесно е да се разбереш с местния бос на крадците, дрогата, невръстните проститутки.

  По темата можеш много да говориш, и без всякаква полза, особено ако си жител на нашия квартал, където живеем в страх двайсетина хиляди простосмъртни граждани на Републиката, без да се брои съседното, дву- или трикратно по-многолюдно гето с неговия апашки, лекомислен, креслив, буен, гласовит, а за нас особен стил на живот. Та нежният, възпитаният, благият поет Минко Танев (1953) бе попаднал в гюрултията и мръсотията като извънземен. Очевидно любовното му стихотворение в "Арт-клуб"-чето на Биков е посветено на онова моме, около което Минко се движеше като замаян бръмбар, същата може би Анелия. Той беше, както казваме тук, изтупан, чистичък и в добре стояща му дреха, а въпросната млада дама припърхваше от самодоволството на ухажвано самовлюбено същество, което си знае цената и хич не му пука за света.

  Мисля си сега колко безпомощен е нежният Минко, но и колко чар от нараненото си сърце е изтръгнал, страдайки по своята мила кокетка. Усетих го много близък за мен човек точно днес заради това стихотворение, набрано с най-ситен шрифт (нонпарей) и сбутано най-долу, подир куп от кресливи, гласовити посредствени стихове на разни претенциозни поети и поетеси. Ето го!

    ПОЛЪХ ОТ РУИНИТЕ

    Антична моя, свидна Ани,
    с усмивка – ангелско сияние
    и с неподправеност хлапашка –
    била си вече Пепеляшка.
    Приех небесната присъда
    един от свитата да бъда.
    И синя междузвездна болка
    кърви в душата ми дълбоко.
    Приветстват камерите Принца
    в потайните митични джинси.
    И стъпките богоизбрани,
    прекрасна, безутешна Ани.

    30 март 2001 година

  Ако не ревнува, не страда от любов, нямаше да ми е толкова симпатичен. Спомням си – студент в университета и кръгъл наивник, девствен при това, опитвах трезво да си отговоря: на драматичния въпрос кое е по-важно за мен – да си имам нов и лъскав автомобил ситроен, или любимо щуро и сладко момиче? Ами момичетата са толкова непостоянно, преходно нещо, разсъждавах нощем, че случва се понякога бързо да се наситиш на поредната авантюра. Плюс това – хапят, дращят с думи и поглед, ужасно са бъбриви и повърхностни са си повечето от тях, все като че целят да те наранят ей така, за няма защо, че такава им е непостоянната женска природа. Значи, какво излиза – продължавах великите си разсъждения: имаш ли лъскав автомобил, ще се лепят по теб кокетките като мухи на мед, ще вириш нос, някак ще си застрахован от поредното разочарование, понеже една като си тръгне, друга ще долети. Ей това си въобразявах някога като човек без абсолютно никакъв опит в тези деликатни, така тънки работици.

  После научих защо се самоубил великият Ърнест Хемингуей***, моят кумир, еталон за писател от шестнайсетата ми година, та допреди десетина години. Докато кърви от любов, докато се възторгва или се усеща изоставен и отминат с безразличие, Поетът, Художникът, Творецът изобщо има за какво да живее. Любовта е живот. Престане ли да те вълнува, какъв смисъл има тогава да продължаваш да се храниш, обличаш, да си сресваш косите и крилцата, да понасяш цялата суетня на суетен и лъжовен свят!

  Сигнал по GSМ-чето, че някой тъкмо ме търси. Обаче не се свързваме, защото вече са изключили отсреща. Чудесно мога да знам от кой номер са ме търсили. Естествено това е само Re. Набирам номера й: Какво има, слънце? "А, нищо! Звънях ти просто ей така". Звъняла да ми напомни: мисля за теб" – шепне у мен хидалгото от Ла Манча. Ай – въси се скептикът, събрат на Хамлет. – А може ли и да не е за това? Ама пък смееш ли да питаш! И що да питам! Та тъй, в неяснотата откривам привкус на пространства, обзети от полумрак, и ветрове, издуващи алените платна на най-чудновати чудовища и романтични илюзии колко съм обичан, въпреки че ах, колко са непостоянни жените!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 29 sep. 2020

___
* Поет, автор на поне три стихосбирки, от които първата, ако се не лъжа, под надслов "Участ", се появи като притурка към местното списание "Тракия", а същата 1983 г. в пловдивското издателство "Христо Г. Данов" на бял свят се появи и сборникът му със стихове "Анонимен човек". Вж. https://retro.bg/litsa/zhena-mi-e-na-60-az-na-62-no-sme-shchastlivi-mladozhentsi_1266.html

** Вестник "Арт-клуб", бр.115 от април 2001 г.

*** Неофициалната версия, пък според мен – и по-вероятна: Папа Теди се самоубива с ловната си пушка в 61-та си година заради сексуална немощ. Този близо двуметров (190 см) гигант, някогашен спаринг-партньор на известни имена в бокса, е легендарна личност за кубинските рибари и за работниците от плантациите за захарна тръстика. Импулсивният Фидел Кастро се отнася с него приятелски, дори с респект, като към твърде значима фигура сред писателите и журналистите на ХХ век. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (259.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (259.)

  Тя ме погледна учудено, а аз изведнъж и съвсем неочаквано разбрах, че цял живот съм обичал именно тази жена! (...) Човек без почуда вътре в себе си е безинтересен.

  11.04.2001. СКРИТА И ЯВНА ИНФОРМАЦИЯ 

  "Нещата освен да бъдат мислени могат да бъдат и чувствани... Тук вече се намесва по-пълно интуицията, пренебрегната при мисленето или оставена в сянка".* Жената е повече интуитивно отколкото мисловно отнасяща се и преценяваща. Интуицията чрез чувство или усет е по-проницателна от мисъл и разум. Разумното е открито, изнесено на показ, какъвто е стилът на древните елини: можеш да го прекосяваш отзад-напред и отпред-назад, без да го съсипеш като завършена определена цялост. Интуитивното, чувственото е почти винаги неоформено, въпреки че разтърсва много по-силно, седи аморфно сякаш, но е кристално строго подредено и блести отвътре, какъвто е стилът на траките, владеещи езотеричното познание за света, но непроницаеми за света и до днес. Интуитивното разтърсва много по-силно; можеш да го възстановиш както точка на лъчение на информация, но е затворено в себе си, неясно в яснотата и плътността си. Апокалиптичните видения на най-интелигентния сред евангелистите – ап. Йоан, са такъв род приближавания към Истината; логически; чрез разума няма как да стигнеш до тях. По друг начин се готвила душата, преди да ги види в образи от предстоящото. Ванга също е пример за този род отворени канали към Космоса, но отворени не чрез причинно-следствени мисловни връзки, а като врата, изкъртена от пантите, отнесена от вихър... Минава ми през ума пясъчната буря**, която я връхлетяла край кладенец и след която губи зрението си за видимото от всички нас, но пък придобива зрение към отвъдното, далече отвъд и над обикновените наши човешки възможности за прочит.

  Еstetikos (гр.) – сетивно възприемащ или чувстващ. Meditatio (лат.) – разсъждавам; медитирам = разсъждавам. Като записвам разни размишления, случаи, картини върху белия лист, придавам им свои чувства и настроения, фактически хармонизирам себе си спрямо заобикалящия ме свят. Творчеството – разбирано в най-баналния смисъл като създаване на ново, ме тонизира, изпълва ме със самочувствие; написал съм пет реда текст и вече знам: денят не отминава напразно. Nulla dies, sine linea!*** Дори и да греша, дори написаното да не струва и пукната пара, за мен то има и друга стойност – зарежда ме с илюзия, че не живея напразно. Ако река: Пиша, за да ме четат! – няма да е вярно. Писането в моя случай е равнозначно на дишане, сърдечен пулс, всъщност е мое кръвообращение. Обичам света, любопитството да го проумявам е безгранично.  Колко пъти съм се заричал: Край, стига толкоз, достатъчно си графоманствал, драги! – и тръгвам като болен подир това, място не мога да си намеря, зърната на броеница като че ли се разпиляват у мен. Връвта, дето ги е държала едно за друго, се изплъзва като змийче в процеп в скалите на неясното пред мен. Три неща – писането, любовта и опасностите, ме тонизират. Не си представям живота без тези три. След премеждие животът ми се обновява, след като не е успял да ме съсипе, да ме смачка като празна консервна кутия, и тази способност за обновление винаги ми е правила впечатление.

  Западният манталитет набляга върху резултата от каквото да е действие; източният – върху самия процес, но гледайки към крайния успех преди всичко като завършек на дейност. Успехът често съпровожда усета за щастие, но "успех" и "щастие" съвсем не са синоними. Вероятно щастието е да се движиш, да работиш с оглед възможен, но не задължително успешен изход. Да сме по-смирени: че сме живи, не е ли успех?! (17 ч.)

  Догма (от гр.) – мнение, решение, постановка. Скепсис (от гр.) – съмнение.

  И Симеон ІІ Кобургготски в няколко интервюта напоследък по БНТ, по Дарик-радио, вероятно и другаде, демонстрира умение, което бледичкият софийски адвокат Филип Димитров (1955), в качеството на министър-председател, преди години прилагаше: да говори с часове високопарни приказки, без да каже нещо съществено. За разлика от младичкия напорист, но необръгнал политик обаче, аристократът – син на цар Борис ІІІ и внук на "Фердинад Лисицата" (определението е от репортажите на младия Ърнест Хемингуей), не ме подразни, понеже в неизреченото от него има поне заявена някаква претенция за нравственост, която отсъства у парвенюшкия ни лъже-елит от лумпени, тарикати, наивници и вчерашни мекерета във властта на Тато, окупирал върховете на държавата в последните шейсетина години. Дали не греши Петко Бочаров (1919-2016), като казва, че появата на царя в политическото пространство е сварила неподготвени маскираните като социалисти бивши членове на управата в преустроената БКП/БСП?! Пребоядисаните комунисти вече се протягаха към властта, рейтингът им от 19-20% се изравняваше с рейтинга на т.нар. "сини". Самообновилите се "демократи социалисти" не се обявиха срещу Симеон ІІ**** тъй рязко, колкото мнозина от нашите политолози. Това за бай Петко Бочаров не е ли показателно! Седесарите, и особено земеделската мижава партийка на Сиси Боата – Анастасия Мозер (1937), както и евролевичарите на Лупи – Александър Томов (1954), пропуснаха основното – че с неговото "всенародно движение" Симеон II можеше да им бъде съмишленик във властта и в разграбването. Развълнуваха се политическите маргинали, притесниха се; това, което обикновеният гражданин на България прие къде с овации, къде със замълчаване, тези политикани не разбраха. Нужна им бе все пак известна доза култура, за да приемат уравновесено позиция, несъответна на своя манталитет и очаквания. Колко по-леко би им било да оспорят някой, обявил се насрещу им, а сега какво – как да реагират срещу човек, у когото идеята за така нужния на всеки явен или маскиран марксист "враг", отсъства.

  Един стопанин се появява на хоризонта без гръмогласни претенции или заявки*****. Любопитно е да виждаме как "сините", т.е. досегашни народни любимци-грандомани кръжат наоколо и джафкат смаяни, въртят се палетата около Народното събрание. А Народното събрание като че ли най-после получи шанс да се превърне от помиярско свърталище на далавераджии в достойна национална институция. Или се лъжа и аз като мнозинството българи, отчаяни, че пак сме гласували за фалшива партия, не за общата ни кауза Отечеството?!

  Бележка от днешния ден

  Това по-горе е написано преди пет-шест години. А днес?! Днес, както неизменно от есента на 1944 г. е било, пак познатите от соца достойни рожби на Партията печелят. Пак са в челните редички към Европа. Умилени, достойни синчаги и щерки, внуци и внучета. Оказа се, че СДС изигра ролята на буфер за натрупалото се негодувание от 45 години предателства спрямо България и най-конспиративната партия в България отново е водеща политическа сила. А старите неплатени сметки пред Отечеството си остават потънали в паяжини и нежен прашец, посипал се от празничните фойерверки. Влизаме в Европейския съюз на цивилизованите общества с цялата славна, нагла и пищна бутафория, плюс лицемерието на третото поколение партайци в Републиката.

  Пловдив, 27 декември 2006 година

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 29 sep. 2020

___
* Ангел Грънчаров (1959), "Изкуството на мисълта", изд. 2001, с.44.
** Красимира Стоянова, "Ванга", биография на Вангелия Гущерова (1911-1996), от обикновените българи наречена Петричката врачка, феномен, останал необяснен от логическата наука.
*** (лат.) Любимата фраза на древноелинския художник Апелес, която нанасял с тънка четчица върху всяко платно, което рисувал: "Нито ден без черта".
**** Минава ми през ум, че между управата на БСП и г-н Симеон Кобурготски (1937) е възможно да е имало споразумение зад гърба на самонадеяните глупаци от онова СДС, решили, че са незаменими, че зулумите си могат да вършат безнаказано, като власт и закон в демократична уж България. Седесарските управници, а не БСП, не Симеон ІІ, "сините" парвенюта, допуснати от Луканов (1938-1996) и от лукановци до лостовете на властта, нацията изхвърли на сметището – в покрайнините на политическото тържище като гнила стока, станала непродаваема. Нацията постъпи като суверен и просто няма как повече да ни мамят иванкостовци защо живеят и за какво се борят.
***** В края на 2006 г. вече съм убеден защо Симеон ІІ запокити короната в трънаците. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (258.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (258.)

  Тя ме погледна учудено, а аз изведнъж и съвсем неочаквано разбрах, че цял живот съм обичал именно тази жена! (...) Човек без почуда вътре в себе си е безинтересен.*

  09.04.2001. НАРАНЯВАЩА СЪРЦЕТО СТРЕЛА

  За елементарния активен мъжкар разстоянието между съдържание (или обективно възприеманото) и форма (идеята за обладаване) е късо, или почти не съществува. В момента, когато съзре сексапилната женска, у него избликва сексуалният нагон. Тоест представата за щастието у него е точка, връх, не изкачване към Монт Еверест, а парче плът за обладаване, ей тъй, минавайки между другото – за една нощ, за месец, просто заради физиологията вероятно; не продължително и не осветено от сърдечна тръпка действие и състояние, задоволяващо бленуването. Оттук може би е онази отчайваща, вечна неудовлетвореност у Дон Жуан или у последователите на Джакомо Казанова. Интересно е как ненаситната нимфоманка изразява нещо глъбинно от структурата на женската природа поначало... За самката при животинския свят най-същественото се свежда до акта на съвкупление; всичко предхождащо и следващо относно самеца й е, общо взето, безразлично. Такова е сексуалното у нас; то не се интересува от процеса: флирт, влюбване, бленуване, пожелание да бъдеш изкусителен, да бъдеш изкушаван, а единствено се интересува от заключителната фаза: коитуса, механиката на половия акт. И понеже природата ни е създала стандартни в някаква си там физиологическа и анатомическа амплитуда, изборът не играе особена роля – по-силното, в смисъл: по-заможният, славният, по-наглият, по-добре устроеният в обществото кандидат-жених надделява. Затова са и турнирите между мъжкарите в дивата природа, пък и в тинята на обществото: модерни неандерталци, бабаити и самозванци с кресливи претенции. Но и у снобите, у филистерите го има този стил при избора кой да е "принцът", коя да е "принцесата".

  Изисканост и вкус към нещата от живота, интелект, илюзия, структура на характера човек проявява едва когато сам се докосне до Любовта. В сферата на любовния глад претенциите са многобройни; веднъж насочили вниманието си към едного, следваме не толкова живия човек (мъж или жена), колкото собствената своя представа за него/ нея. Истинската любов е моногамия – не търпи раздвоение при следването на целта, макар да е готова да понесе всякакви ограничения, всякакви страдания да изтърпява. Започне ли да размишлява над нараненото си "аз", човек всъщност се колебае дали обича още или е разочарован от досегашната своя илюзия.

  Красиво е една-единствена Любов да пронизва живота ти, но колко рядко се случва това напоследък! Дали не сме станали по-повърхностни, елементарни, разглезени от удобствата на техническия прогрес! И все пак плътта, която е единствено наслада за сетивата зрение, слух, обоняние, осезание, вкус), бързичко се подменя от друга плът. Когато обаче е станал елемент от сърдечния ти ритъм, от вътрешните пространства на личността, имагинерния (въображаемия) лик за конкретната цел на въжделенията, вече не можеш току-тъй да замениш с друг. Новият образ изисква преподреждане на смисъла защо и как да се живее.

  Първото, което предприема женската страна, изкушена от нова любовна авантюра, обикновено е да си боядиса в друг цвят косите, да смени прическа, парфюм, мазила, тоалети. Едни и същи фрази звучат вече различно от устата й, а и самата тя открива други послания в това, което чува. Обхванатият от любовна страст мъжкар пък рязко сменя местата, които доскоро е наобикалял, няма го там; търсете го на други места и не му припомняйте какво е било вчера. Фактически това е същият човек, но от него се излъчва присъствието на друга жена, на друга страст. (13,45 ч.)

  По времето, докато работех във вестник "Комсомолска искра", имах доста приятели сред пловдивските художници мои връстници: Александър Филев, Кирил Цифкански, Стефан Лютов, Пламен Желязков, Матей Матеев, Владимир Шчербак, Минчо и Пенчо Панайотови, Георги Гърдев, Младен Гърдев,Христо Стойчев; за неколцина от тях съм писал статии или интервюта за Радио Пловдив съм вземал. Та приятел художник ми разказваше, че докато рисува голо женско тяло, т.нар. актова рисунка, без да докосва модела, се чувствал тъй, сякаш при всеки сеанс отново и отново физически обладава момичето пред себе си. А доколкото подсказвали личните му впечатления, в ролята й на обладавана в чисто сексуален план се държала и позиращата. Неговата натурщица идвала в ателието с все по-явното вдъхновение да позира, да е обект на желание. Тя (и това се повтаряло с различни момичета модели) проявявала бледичък интерес как е нарисувано тялото, лицето й; това като че й било безразлично. Изглеждало, според него (според художника), че дамата идва дори не и заради мижавия хонорар. А дали е така, когато неколцина млади мъже рисуват голото момиче, питам се, и си припомням как в ателието на пловдивския живописец Младен Гърдев (1950-1985), в мансардата под покрива на жилищен блок до реката петима художници рисуваха голо момиче, и макар че всички вътре бяхме все мъже във възраст 25-30-годишни, по едно време ми докривя за момичето. Лежеше си чисто гола, полегнала на хълбок върху кушетката, а моите приятели видимо съвсем професионално, видимо безразлични я... рисуваха.

  Дали уединени в ателието, Майстора и Маргарита**, Художника и Неговия модел не са постигнали неочакваната хармония в отговор на сексуалното предизвикателство? Между петимата художници онова голо момиче бе изгубило чара и женствеността си; видях насреща си врабче в клетка. Жените ловуват по-различно от мъжете; много по-фини са инструментите им за манипулация. Имам предвид интелигентните момичета, разбира се. От друга страна, съпругата на един от художниците, която знаеше за този род сеанси, не проявяваше ревност, да не кажа, че всъщност насърчаваше мъжа си да рисува, вероятно защото е усещала, че се прибира от ателието обзет от творчески планове, зареден с проекти за бъдещето.

  Какво ми се изплъзва в ситуацията? Кое е същественото далеч от професионалните занятия на художника? Възможно ли е сексуалният инстинкт да има извън плътското духовни форми на удовлетворение? Вероятно да! Приятелят художник, доколкото го познавам, не изпитва влечение към своите модели. Дразни се, ако момичето не дойде по някаква си нейна причина, ала не страда по нея, само отбелязва, че си бил загубил времето да я чака. За него тя е Тяло, на което тяло той чрез рисунката си се старае да придаде друг, по-духовен вид излъчване. И нищо – което да ангажира любопитството му: как живее, в каква среда се движи, какво мечтае, какво я тревожи или я изкушава. Всъщност, по за час-два в течение на месеци тези двамата – Художникът и Момичето натурщица, много пъти изживявали сексуалното привличане, някакъв род вътрешна възбуда от разстояние, уж необвързани от каквито и да е чувства. А дали е тъй?

  "Имам почти физическо усещане, че се любя с нея, но не ми е интересна – казва той. – Ами че как иначе бих могъл да предам в картината онова излъчване от женската й природа!" Като страничен наблюдател, бих добавил: интересува го какво има тя под външната обвивка, което ще рече – какво се крие под пластовете от жестове, мимики, мелодика на движенията, постановката на тялото й в пространството, мимолетните й погледи, въздишки, височина и оцветеност на тембъра, детайли, като как си отмята косите, подходящият ъгъл на лицето спрямо вертикалата, рефлекторни, прости неща, като начина й да отпие кафе от чашата си, да посегне към предмет и пр., и пр. Всичко у нас излъчва обилна, при това достоверна... информация за тренираното око.

  Понеже става дума за изкуство, по-точно: за отношението между Твореца и Неговия модел, нещо ми подсказва, че – въпреки отдръпването у двамата, Той и Тя, в техните дълбоко лични импулси, тук ще е била затаена проява на Любов. Той я пожелал, Тя го допуснала отвъд т.нар. "потерна" (от фр. тайна врата в крепостно укрепление), в своя интимен свят; и заради неосъществения коитус (обладаването), то си е уважение към отсрещния, Абсолютна свобода може би. Страст, която не ламти, или притежание без власт; не желаят да притежават, затова са сто процента себе си, в действителност са, въпреки уговорки и обяснения точно това, което все пак са: самец и самка. (15,10 ч.)

  Защо мнозинството мъже не цени лесното момиче! Нали Самецът получава онова, което е пожелал? Защо тогава, едва наситил се, бърза да изскочи от леглото й, да се облече и излезе? Дали в пренебрежението му няма разочарование, че е получил не точно и не всичко, което очаквал? Поднесли му в прекрасно блюдо само предястие, не основното, за което, без сам да го съзнава, вътрешно се е готвил. При определено ниво на цивилизованост неосъзнато търсим много повече от чисто плътските ласки – търсим Любовта, като пристрастие към Конкретния човек, а не към Когото и да било. Любовта между мъжа и жената неизбежно е моногамия. Прегръщаш конкретния човек и очакваш, че си незаменим (незаменима) за него.

  Любовта изсвистява като нараняваща сърцето стрела, като гръм от ясно небе, ала при всякакви ситуации, ако не си простак, узрява бавно, в продължителни отрязъци време. Стойност придобива постигането на нещо, което е успяло в съзнанието ни да приеме очертанията на красота, повод за продължителни приготовления, принудило ни е да източваме оръжията си, рицарските си доспехи (за господин), изкусителните подмолни послания в държанието (за дама). Лесно постигнатото лесно се и губи.

  Мисля си, драмата на Западния човек, за която едва ли се досещаме мнозинството простосмъртни бедстващи българи, е в леснотията да завоюва това и онова, преди да е изстрадал желанието си и то да е кристализирало като мечта. Сменящият, както ризите си, все по-модерен тип луксозни возила едва ли ще да изпита удоволствието, присъщо за бедняка, който с жестоки лишения си купува бракма на старо след години бленуване да се вози в собствена машина. Относителни са стойностите; относително вярно (или не) е всяко лично мнение. Принципно погледнато, по въпроса за щастието изстраданото, спечеленото с повече усилия повече топли сърцето. Велика е любовта между Ромео и Жулиета, но я си представете! – да не бе поставена пред непоносими пречки, дали би била пламенната любов между тези двама тийнейджъри? (16,15 ч.)

  Essential (лат.) – същност. Intuitia (лат.) – съсредоточено, втренчено гледам, взирам се; интуиция, т.е. усет, догадка, проницателност, прозрение. Не оценяват подобаващо това, което винаги им е под ръка. Удобството съсипва не по-зле от лютите препирни в семейството. Престане ли да се обновява, бракът се разпада на редичка делнични задължения, от празник става делник. Любов от разстояние е пак любов; понякога в нейна чест цял живот съчиняват любовни сонети. Нямаше да чуем за флорентинеца Франческо Петрарка (1304-1374), едва ли щяхме да узнаем и да четем за любовните му прехласвания под формата на класическия сонет, ако сдържаната 20-24-годишна Лаура, достолепна съпруга на уважаван съгражданин, беше легнала с него. Поетът я съзерцавал от разстояние как прекосява улицата на път към пазарището и бленувал.

  Жената е царствена и царува върху острието между изкушението и греха. Което яко държим в ръце, то вече ни убягва... рано или късно ще отлети, ще ни зареже. Умната жена умее да отпуска юздите на съпруга си. Покрай умната жена мъжът се чувства окрилен, импулсиран, мотивиран да твори подвизи, чудовища да громи, изпитания да превъзмогва; покрай глупавата ходи с букаи на нозете, а умът му е зает с копнеж по други жени. Не е ли тъй!

  Бележка от днешния ден

  Понеже от детските си години имам подадине (склонност) да рисувам, в последния месец, преди да се разделим завинаги с Re., у мен се появи желанието да я рисувам. Приготвих топче хартия, креда и... Ами излязоха шест неособено сполучливи актови графики, към всяка от които добавих еротично стихотворение, нещо, което в течение на десет години съжителство не ми беше и минавало през ум. Отбелязвам си факта и мисля: Било е вид сбогуване; подсъзнателно съм усещал, че се пренастройва, та по такъв начин, чрез рисунките на голото й тяло, егото ми подсказвало да съхраня поне представата за.знойното момиче, отърсващ се същевременно от нея, отдалечавайки я, пренасяйки образа й в друга сфера, неуспешно изчистена от налепи на сексуално привличане.

  Пловдив, 26 декември 2006 година

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 28 sep. 2020

___
* Алюзия за едноименния роман на Михаил Булгаков (1891-1940). Вж. https://magnifisonz.com/2016/11/10/%D0%BC%D0%B0%D0%B9%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B0-%D0%B8-%D0%BC%D0%B0%D1%80%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%82%D0%B0-%D0%B5%D0%B4%D0%B8%D0%BD-%D0%B2%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D0%BA-%D0%B7%D0%B0%D0%B3%D0%B0/  

** Вж. https://chitanka.info/book/7570-soneti-za-zhivota-i-smyrtta-na-madona-laura Бел.м., tisss. 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (257.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (257.)

На Ванчето Д., която нарече писател автора на настоящия текст и тогава на него му поникнаха криле.

   09.04.2001. СМЪРТ В СЕВЕРНИЯ АТЛАНТИК

  Хераклит от Ефес (520-460 г.пр.Хр.): "За закона народът е длъжен да се бие, както се бие за градските стени". Ето и коментара на наш съвременник: "Възненавидял хората заради тяхната глупост, Хераклит се оттеглил и заживял в планината, като се хранел с корени и треви или – по други сведения, целият му живот насетне минал в полумрака на някакъв си храм, където се уединил, за да се отдаде на философията. Всяка вечер излизал от храма и увлечен, играел с децата на топчета". Очарователно, вероятно и закономерно е това съчетание между най-високите изследвания на духа с чистотата и непринудеността на детското съзнание и упоение в играта, та ще повторя – всеки от нас в основата си е дете; детството е доста по-близо до божественото, до т.нар. висш разум, понеже е естествено и необвързано с тежичкия товар от натрупан личен опит, където – подчинени на пристрастията си, често се и лъжем.

  Какъв очистителен душ за обременения възрастен е хлапашката игра! Сетивата на детето са много по-отворени за висшия тип информация интуитивно – не логически; чрез необремененото си с налепи от жизнен опит съзнание то, детето, по-успешно от нас, възрастните, различава Истината от Фалша. Странно ли е това! От друга страна, мисля си: полумракът в един храм или полумракът въобще има особеното свойство да изостря усета ни към-същественото. Полумракът е и алегория на подсъзнанието, където генетично са заложени послания от минал преди нас живот, от житейски опит на предци. При ярката светлина надделява функцията на окото, приемащо външните очертания на материалния образ за сметка на по-глъбинното и по-важно съдържимо. Тишината е изпълнена с повече звуци; мракът – с по-ярка картина на въображението. Ами нали затова в кулминацията на любовния плътски екстаз жената плътно затваря очи! Очите не виждат, обаче то са образи и мелодии, излитащи отдън душа, отвътре-навън; душата ги излъчва с чар и аромат в пространствата на Духа.

  Преди години в документална книга* за транспортирането на оръжия и муниции от САЩ към Съветска Русия сред разгара на Втората световна война срещнах описание, което точно сега изплува пред мен като метафора за цялата ни планета в началото на третото хилядолетие след Христа. Значи, в ледените Северни ширини на Атлантика, в посока Мурманск – въобразявайки си, че вече са заобиколили и загърбили смъртната опасност от дебнещите хищно в засада нацистки подводници, американските моряци на огромен трансатлантически транспортен лайнер включили всичките му светлини; високоговорителите на кораба им, усилени до крайност, огласят мразовитата нощ, по трите му палуби цари веселие, вихрят се танци, самоуверените подвиквания ехтели възторжено към небесата. С две думи казано, отново кипял живот на кораба, който се извишавал над конвоиращите го плаващи наоколо в мрака по-дребни, сивички и едва забележими в бойни кораби. Техните екипажи с трепет следят тази пищна вакханалия на самоувереността, веселието и сладостите от живота. До болка им е ясно, че онези веселяци по високите палуби са чудесна мишена за дебнещата Смърт. И неизбежното не закъснява...

  От няколко посоки почти едновременно посред разпенените вълни пробръмчавали немските торпеда. В гигантски факел се превърнал за някакви си секунди луксозният лайнер, наклонил се рязко и почнал да потъва, а посред ледената пустош се понесли като тресчици отломки с вкопчили се в тях борещи се за живота си нещастници. И на това място от разказа свидетелстващият автор прави късичко отклонение, предавам думите, както са ми се вбили в съзнанието... Знаете ли какво става с човешката плът, попаднала в условията на минусовите температури в Северния Атлантик! За няколко секунди плътта се сгърчва, почернява, свива се като бъбрече в горещото олио. Дори извадените все още дишащи оцелели успяват да преживеят едва час, до час и нещо.

  Ей тази тревога за вихрено носещата се през космоса наша планета, струва ми се, не бива да ни напуска – особено сега, когато сме се размечтали и сме устремени към селенията на хармонията, бленуваме поляни от щастие. Мила моя родино, бой се от данайците, когато идват с дарове! Щом идват данайците с дарове, тогава внимавай! 

  Българската ни душа има мрачни пластове от минал трагичен опит. По-богати сме на трагичен минал опит от общностите, които живеят наоколо. Нищо не е останало от великолепните наши български дворци, храмове, светилища, градове. За разлика от населяващите останалата част на Европа, където във видимия за окото пейзаж личи съхраненото великолепие на миналото, у нас някогашното ни величие и достойнства продължават да мъждеят под слой грубост и душевна простотия. Всички виждат как изглеждаме отвън, но духовното у нас само ние можем да го извадим от миналото и да го имаме за поука. Българите не че сме наказани от бога, ами нескопосно и пак по чужди указания (сега от страна на янките) сричаме собствената си История. Това е!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

 Plovdiv, edited by 27 sеp. 2020

___

* Роденият в Петербург руски писател Валентин Пикул (1928-1990) разказва за гибелта на конвой PQ-17, вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A0%D0%B5%D0%BA%D0%B2%D0%B8%D0%B5%D0%BC_%D0%B7%D0%B0_%D0%BA%D0%B5%D1%80%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%B0_PQ_%E2%80%93_17

Основен лобист за подводниците като оръжие в Третия райх е командирът на подводния флот адмирал Карл Дьониц (1891-1981), служил на подводници още през Първата световна война. Според Договора във Версай над Германия тегне забрана да има подводен флот, а Дьониц трябвало да бъде преквалифициран като командир на торпедна лодка, след това експерт по разработка на нови оръжия, навигатор, командир на флотилия на унищожители, капитан на лек крайцер. През 1935 г., когато Германия решава да възкреси подводния си флот, Дьониц е едновременно назначен за командир на I флотилия подводници и получава странното звание "фюрер на подводниците". През 1935-1938 г. разработва нова тактика за лов на вражески кораби. До онзи момент подводниците на всички страни са действали самостоятелно. Дьониц, служил като командир на унищожителна флотилия, атакува врага, като ползва групова тактика. Първо предлага метода "воал": група подводници лодки плуват във верига; екипажът на онази, която открие цел, праща съобщение и атакува, докато останалите от групата подводници бързо се отправят към жертвата. Следващата идея на Дьониц е тактиката на "кръга", когато подводниците се разполагат в участък от океана. Веднага след като вражеският конвой или военен кораб влезе в участъка, подводницата, открила жертвата да влиза в кръга, започва да води целта, поддържайки контакт с останалите подводници и те се устремяват към жертвата от всички страни. Методът на вълчата глутница, разработен за нападения върху големи транспортни кервани, става най-известният; името му съответства на същността му, така вълците ловят плячката си. След като открие конвоя, групата излезли на лов подводници се състредоточава успоредно с курса му. Като проведе първата атака, глутницата немски подводници изпреварва конвоя и заема атакуваща позиция за нов удар. Вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A0%D0%B5%D0%BA%D0%B2%D0%B8%D0%B5%D0%BC_%D0%B7%D0%B0_%D0%BA%D0%B5%D1%80%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%B0_PQ_%E2%80%93_17 Бел. м. tisss.

ИМА В ЛЮБОВТА НЕХАЙСТВО СТРАННО

ИМА В ЛЮБОВТА НЕХАЙСТВО СТРАННО

На дърт пръч младичко му се прищяло
и ей – пред огледалото стърчи,
разглежда остарялото си тяло,
муцуната с печалните очи.

Уж лъснат-бръснат, в новичко накипрен,
дезодориран със одеколон,
ала годинките такваз са цифра,
че хич не влизат с младостта във тон.

Усмивката, що преди низ години
го правеше проклет и дяволит,
сега на образа му сбръчкан стине
като кърпеж, на мумия пришит.

Ах, Боже мой, какво да предприеме,
като в сърцето сеща луд копнеж,
че влюбил се е, а пък ненавреме,
но временцето няма как да спреш!

Виси над погрознялото му тяло
като Дамоклев меч такъв въпрос:
дали все още някак подобава
да се преструва на наивник прост?

Което на младежа се удава
с нехайство и шегички тъпи бол,
то възрастния пак го изкушава,
но най-добре да пие алкохол,

да се разхожда важен, недостъпен
из хорската суетна пъстра гмеж,
да проклетисва младите безпътни,
които с логика не ще ги спреш,

и те край теб се стрелват като бързей,
като експрес край селски глух кантон,
а ти ако си щеш стрелички хвърляй,
гърди издувай в своя нов балтон,

заглеждай се в жените дяволити,
въздишай си по дупе и гърди,
докато и Смъртта накрай те срита
най-често там, където най-сърби.

Човешки работи, ще каже всеки
що-годе поживял на този свят,
но леле, как зоват онез пътеки,
как изкушаваш, Божа благодат!

За тебе младите май не разбират
и всъщност тук е онзи парадокс –
че който не разбира, се нервира,
а който знае, вече не е прост.

Пловдив – най-древно огнище на културата в Европа

Plovdiv, apr. 2004 – edited by 26 sеp. 2020

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (256.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (256.) 

    

  Любомир Мантов Манатарков, цял живот чиновник, плаха душа, девета дупка на кавала в областното гарнизонно счетоводство, видял две и двеста от спекулата на нисши и висши шапкари, въпреки всичко съхранил се доверчив и неопетнен, макар че и подир пенсионирането продължи да доизносва ремонтирани войнишки обуща, а жена му леля Райна търпеливо кърпеше и правеше красив реприз на зелените му ведомствени чорапи с пришити допълнително отвътре ластичета... Та същият този Любомир, когото колежките от счетоводството зад гърба на подбив зовяха Люпчо-Глюпчо, страстно бленуваше, че Духът на благородството най-сетне ще надвие над човешката алчност, наглост и простотия, скришом пописваше разкази и стихчета за бледолики хубави жени, до уши затрупан в папките с прозаични калкулации върху приходи-разходи на такиви ми ти жалки неща, като износени войнишки патъци на година, патрони, снаряди и ремонтирани мъжки гащи. С мижавата си чиновническа пенсийка, вече в епохата на баш-демокрацията и на нафукания парвенюшки девиз "Времето е наше!" полека-лека сам взе да се напомпва и той със самочувствие на свободен съвестен, честен и храбър гражданин, доживял най-после своето време.

  На младини любеше комунизма заради хубавичкия лозунг "Свобода, братство, равенство". Подир Славния Девети (септември 1944 г.) се ужаси, като видя какви золуми, какви предателства спрямо България и българите натвориха за 45 години власт последователите на Маркс и Ленин, та яко наплашен, мижитурски проживя следващите години. Не бяха година, не бяха две! И тъй наречената демокрация го разочарова. Чувствителното му сърце се свиваше при всеки повей на бандитизма, възгордяването и наглостта у новите управници. Ама какво да се прави, като тъй е устроена човешката душа – надеждата и меракът последни си отиват. И ето значи, на стари години взе да се вре из средите на пишещите братя и сестри, отвътре да ги оглежда тези среди, да се удивява над пръкналите се чистак новички литературни гении на нацията, които – за разлика от него, си нямаха скрупули, тупаха се в гърди, кресливо прогласяваха любовта си към Америка и Европейските духовни ценности, осребряваха и позлатяваха тази своя нова любов и си пренастроиха лирата. Като в онази рубрика от вестника на господина с брадата на Маркс и луличката на Йосиф Висарьонич, корифея Стефан Продев, те приветстваха многострадална България с възгласа на всяко парвеню под слънцето "Ний пак сме тук!" – макар че всъщност никога не са си тръгвали от българския политически живот.

  Докато се усетят Любомир и останалите простосмъртни, някогашните най-верни рожби на Априлската линия на Партията с голямото "П", поснишили се в първите месеци подир вътрешнопартийния им преврат, лека-полека изпълзяха из вили и крайградски дворци и се обявиха за баш-дисиденти, свиха гнездо по висините на обществената йерархия, възвърнаха си осанката и жестовете на господари на деня, заклатиха отново показалец към доверчивия народ, самообявявайки се за духовни негови пастири и апостоли на демокрацията, вечеряли с Господ Бог. И ето го бай ви Любчо току пред редакторското бюро на такъв един пожизнен тръбач на Истини от последна инстанция, пред господин Тутуруткин, гения, живия класик, чийто писания зубкат азбукарчетата направо от читанката.

  – Добър ден, господин Тутуруткин!

 – Добър ти ден. – Изпълнен с подозрения: – Вий кой бехти?

  – Нося тук един ръкопис. Ако може...

  Тутуруткин тъкмо чете вестника на седесарите "Демокрация", толкова е занят, че хъмка, шава с пръсти, като пара да брои.

  – Кхха-кхха-а! – кашля се Манатарков. – Едни записки нося за изминалите години... Ако може, едно око да им хвърлите.

  – Тъй-тъ-ъй! – извива очи Светилото. – Че остай ги де! – Към побелелия подпрял се на бастуна си човечец: – Споменчета, значи! Какви са тез спомени?

  – То... спомени да ги нарека, но са неща лично преживени.

  – Тъй! – измерва госта отдолу-нагоре: – Е, харно, бе! Ама мен тук кой ли не ми се влачи, всякви идат, шъ знаеш, и всяко напиня да го печатаме. А тва пари иска, шъ знайш, и не става тъй бърже: мъж го искам, сега го искам... Нали!

  – Много съм слушал за вас – мънка гостът.

  Тутуруткин сдипля "Демокрация"-та, запокитва вестника върху купчината прастари вестници, дискретно се прозява, затуля с длан открилата се под мустаките му паст:

  – Ко ши кайш за идната седмица по туй време?

  – Трудно изкачвам стълбите, господине. Нозете, знаете...

  – Стълбите, кайш. Ми тогаз няма да се катериш, ве. Таз ваджия търчане иска, щом веднъж си се напнал! – Схваща все пак, че пред него стои почитател, и не толкова наперено продължава: – Слез доле, изчакай ме. Имам аз тук да свърша една много важна работа и после поемаме към гарата. – Подсмихва се, видът му говори: "Бе, ще ти дам аз да ме разбереш", но процежда: – Шъ вървим с теб, шъ хортуваме за твойте споменчета. А? Правилно ли се изразявам?

  Три четвърти час Манатарков вися покрай охлузената метална порта на местното издателство. Нозете му под коленете отекоха като попревтасал козунак, ала дочака редактора Тутуруткин, че даже и му се зарадва като малко дете. Тук му е мястото да отбележим, че важната работа си беше всъщност голяма работа, която класикът на Родната класическа литература свърши, усамотявайки се клекнал в кенефа между етажите. И вече олекнал, разтоварил се като бетоновоз, Тутуруткин запрепуска по пловдивската Главна улица. Току избърза напред, спре се, застане с ръце разперени, сбрани в лактите, реве като африкански лъв, че да го чуе повече народ, вайка се:
  – А-а-айде бе, господин Любчо! Айде, бе! Докога шъ ми се влачиш? О-оф, оф-оф, що ли си взех беля аз с теб!

  – Не мога, господине, не мога бърже – шепне бившият интендантски служител, па запъхтян, клатейки белокосата си кратуна като кираджийски кон, изпъва врат, тъпа-тъпа милият, потропва с бастуна и поема нагоре към старата турска джамия.    

  Превзеха баира. Редакторът поспира край зидовете на джамията (християнски храм преди векове), където художници и занаятчии излагат красоти, от креватна живопис и дрънкулки от пластмаса и цам до правено с вдъхновение платно с маслени бои.
  – Напинят да ма изографисат, обаче не са давам – оглежда се зорко. – Парил съм са, та... Издокара ме хубостник един с двете очи върху бузата. Остави туй, левият зъркел ми го изтипоса син, десния – пембе. Пък аз съм си кафявоочък, ей виж! Очинките ми са лешникови като у бенгалски тигър. – Кокори се. Предвзето като гръцка кокона сви устни. След което разви възгледите си върху проблема за художниците-модернисти:
  – И колкото по-шантаво, повече му се радват. Да им се не начудиш! Видял ли си ти онез жени разклечени на Пикасо? Ами че такваз разклечена аз и в леглото си не съм виждал. Туй Модиляни, Мастрояни, Навухудоносор Дали, Кандински, Бжежински, Репичков, Баршиковский-Маршиковский. Има една там "Закуска на полянка", чия па беше, изфирясало ми от ума кой я беше наплескал, обаче на мен ми харесва. Голи-голенички двенки, ама ей тъй на, как ги е мама родила.

  Чеше се зад ухо. Клати показалец към скупчилите се над кофа разпалени дръвца пишман-модернисти, които, нафунели от студ, мязат на онези, дето ровят по кофите, нежели на художници:
  – Двенки, ей тъй на! Дибидюс голички в езерце се плацикат. Третата, и тя голичка сред официално издокараните господа. Разкошшш! Ама тъй ги нацицорила онез бели ненки! И талийката й... Ох, мама-а!

  – Не е "Закуска на полянка", а "Пикник край Париж"* – обажда се чорлав дългуч със залъскани, изтумбени на коленете панталони и рехава козя брадица.

  – Тъй-тъй! Вий по ги знайте тез! – махва пренебрежително Тутуруткин, изплюва се към наредените за продан хубости, па повлича сащисания си спътник по-нататък из чаршията. – Живеят си тва французите, е-ей! А парижанките! Ами Париж... столицата на разврата и на европейските духовни ценности... Уж-ж-жас!

  Насреща им народ, кафенета, витрини, сергии, ухае на бира, на кебапчета, пуканки, захарен памук. Току от тълпата лениво влачещи се хора с посивели лица се отдели някой, па задъхан от вълнение, с две ръце грабне десницата на живия класик, попита нещо, колкото да изрази близост. Ала Тутуруткин го тупне по гърба, процеди някаква попържня, отпрати го:

  – Хай моля ти се, оди си по пътя! Не ме занимавай с глупости!

  Тутуруткин беше сред четиристотинте народни избраници във Великото ни народно събрание. Като присадил се към една от нароилите се като манатарки подир юнски дъжд антикомунистически партии, всеобщата еуфория го върна отново по върховете на общественото внимание и на управлението. Заради магарешкия му инат обаче, па и заради вродената му простотия и заиграване с Лукановата власт новата му партия му плю под опашката. Натириха го като кирлив пес и комунистическа подлога, като мекере и за късо време Трендю, както му беше прякорът от юношеските му години в  махалицата край местната Пивоварна Каменица, увисна между народа и властта. Ала потайните тъмни приятелства в двете крайности на политическата шарения останаха. Щом една или друга политическа сила излезе в опозиция, търсят го като обигран в коварните политически схватки, дялан камък, крайъгълен камък. Каквото и да беше извършил преди, ползва се с предимство, че тарикатлъците му го правят симпатичен на нашия българин. Новоизлюпените неопитни лидери пък затуй му имат страха.

  Любомир Манатарков мига-мига, омагьосан сред водовъртежа, който го всмука и усука около Тутуруткин. Опитва се да е спокоен и незабележим. Подпрян на бастуна, съзерцава театрото на великия фокусник. Какво ли са спомените на божа кравичка пред блясъка на гения! Нищо. Ей го, задава се насреща доскорошният министър на финансите**, Боже мой! И доскорошният министър протяга ръка да се здрависва с Тутуруткин. Иззидан сякаш от кирпич, с хладината, с излъчването на дебел турски дувар, лицето му не лице, а гьон-сурат. Към Тутуруткин обаче същото това лице е игриво, топи се от сладост. Трендю изтиква слисания Манатарков пред себе си и ги реди такива едни разтърсващи думи:

  – Запознай се, моля! Наш верен привърженик. Таквиз ми ти честни българи крепко следват справедливата ни демократическа кауза, нашата политическа линия. Няма да им се даваме на онез вагабонти, я! Ний сме Градът на Синята крепост.

  Манатарков плахо докосва дувара, сеща ръката си в лепкава хладна длан. Сърцето му тупа-тупа от вълнение. Докоснал се е до самата Нова История. Името му на този, дето му се изправил насреща, в Летописите на Демократична България с едри златни букви е вече записано. Поеха после към Бинго-зала "Балкан". За мравуняка на Синята крепост тази стара зала, дом на дяволските съблазни за лесна печалба, е по-известна от сградата на общината, та при вида на общинския сенат Тутуруткин важен довърши темата за художниците:

  – С тез маймуняци рошави да споря не ща. Черни ми се видят. Фукари, ама голям го вадят. Ай сега, да побъбрим за твойте споменченченца! – И го покани обстойно да му разправи обемистият ръкопис какво съдържа. И понеже Манатарков възрази: да се прочете трябва, не може така накратко, редакторът отсече: – Шъ ги дегустирам... Ама шъ отседнем в ресторанта на гарата. Кат те гледам кво си се нарамил, па бая нещо си нацвъкал! А то четене иска. Хич не си мислил как ше се чете, а? Много нещо бе, драги!

  Огледа двайсет и четирите сергии на Муравей Радев пред Централната пловдивска поща и се разнежи, посочи внушителната сграда на местния Военен клуб:

  – Кво барче има отдоле, да знайш! Щу сливовица се е изкъркало, щу булки са ми се натискали! Па знойни тез офицерските булки! Има стайче, в плюш и кърмъзъ кадифе тапицирано, и там оле-оле, да не ти разправям, че още свят ми се вие. Обичкам ги по-пълнички. Обичкам ай тъй на, аз тях да ги щипя, да ги щипя, да ги щипя, а те да ми се кършат и кискат, миличките. Страхотно! Имах там две Цецки, Муцинка-Пуцинка, Лина, Катина, Елвирра, Маринелла, Огнянчето. Бо-о-оже, кви поетеси... ква плът! Буквално пиявици, драги мой. Инак стихчетата им бледи, ма па как ми се натискат завалийките! И аз кво? Да не съм от гранит! Да не съм паметника Альоша!

  Минаха и заминаха покрай местната Градска библиотека. Тутуруткин отбеляза:

  – Кат пукна, тук ше ми диктисат паметника от бронз, шъ видиш! – Веднага обаче се поправи: – Хе-хе, как шъ видиш, кат шъ си гиберясал, изгнил в Гробищата на Рогошко шосе!

  В сладки приказки унесени, наближават Централната жп-гара и там, в отсечката за кръговото движение, оранжево такси замалко да обърка реда кой кога ще се окаже в общинското гробище. Дотам се бе унесъл Трендю, че в последния миг пъргаво като козле отскочи, та шофьорът, грубиян с ориенталска хубост и мустаци като у Панайот Хитов, мелодично като пловдивския гневен владика отец Николай го изпсува яко на майка. Когато прилежният Манатарков дотропка с бастуна си до отсрещния тротоар, завари Трендю блед като пран чаршаф, но литературният корифей бързо се окопити:

  – Видя ли, а! Искаше да ме сгази. Щеше да ти се наложи да папаш варено жито. Те... ами те и Алеко тъй бастисаха!

  – С куршум! – уточни белокосият.

  – Да де, ма и то не е случайно. Случайно няма в тоя свят. Откъртено парче тухла да те фрасне по кратуната, не е случайно. – Разгорещи се: – Та затуй живей, драги, греби с пълни шепи, мама му стара. И от всичко опитай. Щот днеска припкаме кат аслани, а утре сме патъците напред. Панимайш?

  И понеже вече нахлуваха в покоите на яко одимения гаров ресторант, отведнъж се усети като у дома си, избра си най-личното място в залата, придърпа мазната книга с менюто, подвикна към келнера:

  – Альо-оу, маладец! Таваришч! Иди-ка меньой. Иди, иди сюда, пажалуста!

  Манатарков замижа, като го чу какво поръчва.

  – Телешко вретено с гъбки печурки. Агнешки ребърца в лют доматен сос със ситно нарязан кервиз. Ордьовър фламбе. Филенце от студено веяна скумрия, обаче да не е тлъста скумрията. Пържени картофки с кетчуп. Руска салата. Капама от пилешко бяло месце. Бутилка "Каберне совиньон" за вкус, плюс бутилка "Карловски мискет", а ако няма "Карловски мискет", може и "Брезовски димят". Сто грама шотландско виски за разширяване на вените и паничка овче сиренце за подобрение на храносмилането.

  Уви, нямаха от изисканото "Балантайнс", за което бая припираше, та се задоволи с даскалското меко уиски "Тичърс". Към твърдата огнена вода добави ситно нарязани пресни краставички в изкиснато кисело мляко с магданоз и черен пипер, триста грама лешник и бадеми меланж; за капак варени яйчица, поръсени леко с кимион, кокос, и по негово предложение: с лют червен пипер.

  – Кръв от жалва нямат – хвана да си запрята ръкавите. Пожела по-голяма салфетка, която затъкна под брадичката като лигавник. – Кръв от жалва ти пил ли си? Жабешки бутчета пане с кашкавалец? – Съзря сащисания бивш счетоводител: – Ти-и, да речем, например, сега кво шъ си поръчаш? – Млясна, поприглади мустак, врътна крайчетата на мустака и те щръкнаха към тавана, докато келнерът записваше целия поменик.

  – Сода – измънка Манатарков.

  Тутуруткин подпря буза с трите пръста: палец, показалец и среден, повдигна очила като оксиженист на чело, извъртя зъркели, явно разочарован, замърмори:

   – Тъй мизерно бива ли в тез хубави сладки наши годинки? Ама то не може тъй!

  – Може.

  – Че как?

  – Стомахът, господине. Язвата... Гастритът... Камъни в жлъчката... Една содичка ще ми дойде добре, че ми пресъхна устата. – Гладен си беше милият. Ой, как му идеше и той да си поръча поне пилешка кълка или крилце на грил! Но пенсийката му мънинка, не позволява.

  – Не се стискай, бе-е! – тупа го Тутуруткин по гърба. – Еднъж се живей, шъ знайш. Я, отпусни я таз душа мравешка!

  Запълни се масата им открай-докрай. Блюдата се точеха като на конвейер едно по друго. Кухнята на гаровия ресторант тази вечер сякаш само за тяхната маса работи. Лично управителят на ресторанта дойде да палне спирта под паницата за фламбето, а жениците от кухненския персонал се скупчиха зад шублера, да гледат как мъжът със сталинския мустак като сюнгер омита посудата, а и със залъче дообира грижовно остатъците. Изопната докрай струна у бедния Манатарков като внезапно да се скъса. Както притихнал следи змеят отпреде му как хищно лапа, дъвче, мляска, фучи, сърба, хруска, грухти, оригва се, диша, хъхри, въздиша, пърди, някогашният счетоводител трепна като ужилен.

  – Що да не ми попрочетеш от ръкописчето*** – предложи Тутуруткин, – така и така не хапваш? Докато ям, шъ слушам. Ушите ми да не са затъкнати, я! Ай, чети!

  – Не бива тъй, господине. Нахранете се, пък сетне.

  – А бе-е, чети... Чети, ти казвам!

  Ароматното бяло винце, омешано с шотландско уиски, правеше артиста натрапчив и своенравен. Пери показалец под носа на сътрапезника си, бетер ветропоказател се върти, търси съдействие, понеже кой го знае защо решава, че е останал недоразбран. Подгъна устничка, нажали се, посегна да се изсекне в покривката. Залитна. Изсули се под масата. Загледа отдолу-нагоре Манатарков... И тъй прилепил молитвено дланите си като богомолец, коленичил пред олтара с Исус сякаш, зафъфли, докато пръскаше през оределите си зъби парченца недосдъвкан лук и жълтък:

  – Приятельо мой, ти си злато човек. Аз много държа на теб, мно-о-ого! Искам да се запозная с ваш-ш-што целокупно творчество, приятельо мой. Мечтая да ми прочетеш мемоарите си. С вас ний си допаднахме, приятельо мой. За мен сте истински творец. За мен сте Достоевски на Българската литература. (Хлъцна.) Майка България шъ съ гордей с нас двамата. (Хълцук-хълцук!) Бледо е словото да ви изразя дълбокото си възхищение и... и... и рес-с-ссспект. (Изпърдя се мощно.) – Пое издълбоко дъх: – Ай сега, прочети немедленно кво, напримеррр, си натворил. – Мисълта му се отправи в друга посока: – Я-я!… Виж колко ядене си имам. Тва кокалче ти искаш ли го? – завира вилицата си в носа на пенсионера; надигна задник да се намести по-удобно на стола. – Не го щеш?!... Ми добре! Гу-убиш! Сам шъ си го изям. – Изхлипа примирен, изтри с ръкав бликнала сълзица: – Сам, тъй да знайш. – После, спомнил си нещо неприятно, боцна го с показалец в окото: – Обаче... ти все пак ми чети! Чети ми.

  – Моля ви, господине – измънка Манатарков, – налага ми се... аз така, до тоалетната.

  – Оди бе-е-е, кой те спира! Нали шъ съ върнеш... Аз съм тук на пост, да знайш. Гюро Михайлов, ей ме на! Никво мърдане. Не шъ позвола без вашше со-согласие някой да барне манджата... Хм, е-е-ей, ама кво правиш ти? – Взря се в чашата му: – Пийш сода. Тва не е сода, бе!... Тва е чешмяна вода. А-а, да си ги нямаме таквиз! Господинът каза сода, те му сервират чешмяна вода. – Впери се в ъгъла, зад който беше миризливият гаров кенеф: – Ей! Чакай. Де й ръкописа? Я го дай! Шъ го чета, шъ го изучавам и ш-та чакам. – Отпусна гърло, запя: – Ча-акам та да додиш, чакам та сас буйна стра-а-а-ас... Ръкописът тук, на депозит! Щот ако земеш сега да паднеш в дупката, кой ш-та гони? Хората мамят, да. В очите те гледа, и лъже, лъже, лъ-ъ-ъже. Мамицата им хайдушка!

  Докато откъм салона на заведението долитаха песните и монолозите на великия човек, Манатарков се уговори с келнера, когото по случайност познаваше, плати си содичката, даже предложи скромен бакшиш. Келнерът обаче категорично отказа и със съчувствена усмивка го преведе през кухнята до задния изход от ресторанта. Какво се случва по-нататък, трябва да го пишат в исторически хроники, понеже Тутуруткин съвсем не е случайна птица в чистата и свята република. Впрочем, ето как приключва разказът следния ден на келнера-грък, човек с опит, видял какво ли не в дългия си живот на най-обикновен пловдивчанин, израснал сред шмекери и люти македончета:

  – Накърка се тоз цесит, ептен се насвятка. Казвам да си плати сметката, пули се. Аз, кай, не разполагам с пари. Какво е това пари?... Онзи, кай, белокосият... пласта, в него е клюцът от касицката. Казвам: цовекът си плати содицката и си замина... Платил? Це тогаз сто търсис от мен? Плати си содицката, казвам. А цеситът ми се пули: Аз, казва, таз сибана сметка няма как да я платя. И зе да плаце. Плаце, та се къса. Викнахме ний дезурните серзанти. Обясняват му серзантите, а той им се скара. Дойде и нацалникът на митницата, направиха обиск. В сакото му само старо два лева от Зивковите пари. Ай, мамка му и цесит! Взеха му данните, протокол му написаха за хулиганство и го извездат, знаци, на перона. Кациха го в ностния влак за Бургас. Уговорили ги онез от експреса гратис да го минат, да го свалят в Цирпан – сам да се оправя цеситът му с цесит. Цирпанлии са нозари, мозе да са му светили веце маслото.

  Когато някъде около полунощ злополучният кандидат-автор на мемоари в местното издателство се добрал най-сетне пешком до дома си, като простосмъртен, общувал с великите сили на демократична по указание на янките Нова България, посрещнала го с трескави очи леля Райна от як копривщенски род, племенница на известния Тодор Каблешков:

  – Да не бях палила свещички пред иконата на Света Богородичка, кой знае що щеше да ти се случи – рекла, докато помагала на своя разтерзан наивник да се поуспокои от преживяното. – Теб, мили, пресветата Дева Мария те е закриляла****.

Пловдив – древно огнище на културата в Европа

Plovdiv, apr. 2004 – edited by 25 sеp. 2020

Илюстрации:

- Тъмнини дълбоки и светлинка в робството.

- Пловдив днес, шест етноса в мир и любов.

Епизод от ръкописа "Историйките на ученика Ламски".

___
* "Закуска на тревата" (1863), худ. Едуар Мане (1832-1883). 

** Иван Костов (1949).
*** Думата "ръкопис" и умалителната "ръкописче" Тутуруткин произнася с ударение върху „о”, както я произнасяше някога в аудитория 148 на Софийския университет проф. Пантелей Зарев (1911-1997).
**** Сюжетът е по действителен случай. Случаят ми разправи 75-годишният бивш счетоводител, автор на шест мижави книжлета с разкази и сатира по злободневни теми Петър Петров (1925-2003) – прототип на притеснения Манатарков. Жена му на Петров леля Рени (Райна) действително по род е от Каблешковите в Копривщица, откъдето е родом и Петров. Тутуруткин е събирателен образ на типичен за родната книжовна традиция от епохата на соца герой, и той си има прототип – любимец на литературната критика, плодовит автор, подвизавал се доста години като редактор в местното издателство. Тутуруткиновци и след Десети ноември управляват политиката, стопанския и културния живот на България. Ярък белег на дейността им са алчността, простащината, войнстващото лицемерие и тотална поквара. Бел.м., tisss.