ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (258.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (258.)

  Тя ме погледна учудено, а аз изведнъж и съвсем неочаквано разбрах, че цял живот съм обичал именно тази жена! (...) Човек без почуда вътре в себе си е безинтересен.*

  09.04.2001. НАРАНЯВАЩА СЪРЦЕТО СТРЕЛА

  За елементарния активен мъжкар разстоянието между съдържание (или обективно възприеманото) и форма (идеята за обладаване) е късо, или почти не съществува. В момента, когато съзре сексапилната женска, у него избликва сексуалният нагон. Тоест представата за щастието у него е точка, връх, не изкачване към Монт Еверест, а парче плът за обладаване, ей тъй, минавайки между другото – за една нощ, за месец, просто заради физиологията вероятно; не продължително и не осветено от сърдечна тръпка действие и състояние, задоволяващо бленуването. Оттук може би е онази отчайваща, вечна неудовлетвореност у Дон Жуан или у последователите на Джакомо Казанова. Интересно е как ненаситната нимфоманка изразява нещо глъбинно от структурата на женската природа поначало... За самката при животинския свят най-същественото се свежда до акта на съвкупление; всичко предхождащо и следващо относно самеца й е, общо взето, безразлично. Такова е сексуалното у нас; то не се интересува от процеса: флирт, влюбване, бленуване, пожелание да бъдеш изкусителен, да бъдеш изкушаван, а единствено се интересува от заключителната фаза: коитуса, механиката на половия акт. И понеже природата ни е създала стандартни в някаква си там физиологическа и анатомическа амплитуда, изборът не играе особена роля – по-силното, в смисъл: по-заможният, славният, по-наглият, по-добре устроеният в обществото кандидат-жених надделява. Затова са и турнирите между мъжкарите в дивата природа, пък и в тинята на обществото: модерни неандерталци, бабаити и самозванци с кресливи претенции. Но и у снобите, у филистерите го има този стил при избора кой да е "принцът", коя да е "принцесата".

  Изисканост и вкус към нещата от живота, интелект, илюзия, структура на характера човек проявява едва когато сам се докосне до Любовта. В сферата на любовния глад претенциите са многобройни; веднъж насочили вниманието си към едного, следваме не толкова живия човек (мъж или жена), колкото собствената своя представа за него/ нея. Истинската любов е моногамия – не търпи раздвоение при следването на целта, макар да е готова да понесе всякакви ограничения, всякакви страдания да изтърпява. Започне ли да размишлява над нараненото си "аз", човек всъщност се колебае дали обича още или е разочарован от досегашната своя илюзия.

  Красиво е една-единствена Любов да пронизва живота ти, но колко рядко се случва това напоследък! Дали не сме станали по-повърхностни, елементарни, разглезени от удобствата на техническия прогрес! И все пак плътта, която е единствено наслада за сетивата зрение, слух, обоняние, осезание, вкус), бързичко се подменя от друга плът. Когато обаче е станал елемент от сърдечния ти ритъм, от вътрешните пространства на личността, имагинерния (въображаемия) лик за конкретната цел на въжделенията, вече не можеш току-тъй да замениш с друг. Новият образ изисква преподреждане на смисъла защо и как да се живее.

  Първото, което предприема женската страна, изкушена от нова любовна авантюра, обикновено е да си боядиса в друг цвят косите, да смени прическа, парфюм, мазила, тоалети. Едни и същи фрази звучат вече различно от устата й, а и самата тя открива други послания в това, което чува. Обхванатият от любовна страст мъжкар пък рязко сменя местата, които доскоро е наобикалял, няма го там; търсете го на други места и не му припомняйте какво е било вчера. Фактически това е същият човек, но от него се излъчва присъствието на друга жена, на друга страст. (13,45 ч.)

  По времето, докато работех във вестник "Комсомолска искра", имах доста приятели сред пловдивските художници мои връстници: Александър Филев, Кирил Цифкански, Стефан Лютов, Пламен Желязков, Матей Матеев, Владимир Шчербак, Минчо и Пенчо Панайотови, Георги Гърдев, Младен Гърдев,Христо Стойчев; за неколцина от тях съм писал статии или интервюта за Радио Пловдив съм вземал. Та приятел художник ми разказваше, че докато рисува голо женско тяло, т.нар. актова рисунка, без да докосва модела, се чувствал тъй, сякаш при всеки сеанс отново и отново физически обладава момичето пред себе си. А доколкото подсказвали личните му впечатления, в ролята й на обладавана в чисто сексуален план се държала и позиращата. Неговата натурщица идвала в ателието с все по-явното вдъхновение да позира, да е обект на желание. Тя (и това се повтаряло с различни момичета модели) проявявала бледичък интерес как е нарисувано тялото, лицето й; това като че й било безразлично. Изглеждало, според него (според художника), че дамата идва дори не и заради мижавия хонорар. А дали е така, когато неколцина млади мъже рисуват голото момиче, питам се, и си припомням как в ателието на пловдивския живописец Младен Гърдев (1950-1985), в мансардата под покрива на жилищен блок до реката петима художници рисуваха голо момиче, и макар че всички вътре бяхме все мъже във възраст 25-30-годишни, по едно време ми докривя за момичето. Лежеше си чисто гола, полегнала на хълбок върху кушетката, а моите приятели видимо съвсем професионално, видимо безразлични я... рисуваха.

  Дали уединени в ателието, Майстора и Маргарита**, Художника и Неговия модел не са постигнали неочакваната хармония в отговор на сексуалното предизвикателство? Между петимата художници онова голо момиче бе изгубило чара и женствеността си; видях насреща си врабче в клетка. Жените ловуват по-различно от мъжете; много по-фини са инструментите им за манипулация. Имам предвид интелигентните момичета, разбира се. От друга страна, съпругата на един от художниците, която знаеше за този род сеанси, не проявяваше ревност, да не кажа, че всъщност насърчаваше мъжа си да рисува, вероятно защото е усещала, че се прибира от ателието обзет от творчески планове, зареден с проекти за бъдещето.

  Какво ми се изплъзва в ситуацията? Кое е същественото далеч от професионалните занятия на художника? Възможно ли е сексуалният инстинкт да има извън плътското духовни форми на удовлетворение? Вероятно да! Приятелят художник, доколкото го познавам, не изпитва влечение към своите модели. Дразни се, ако момичето не дойде по някаква си нейна причина, ала не страда по нея, само отбелязва, че си бил загубил времето да я чака. За него тя е Тяло, на което тяло той чрез рисунката си се старае да придаде друг, по-духовен вид излъчване. И нищо – което да ангажира любопитството му: как живее, в каква среда се движи, какво мечтае, какво я тревожи или я изкушава. Всъщност, по за час-два в течение на месеци тези двамата – Художникът и Момичето натурщица, много пъти изживявали сексуалното привличане, някакъв род вътрешна възбуда от разстояние, уж необвързани от каквито и да е чувства. А дали е тъй?

  "Имам почти физическо усещане, че се любя с нея, но не ми е интересна – казва той. – Ами че как иначе бих могъл да предам в картината онова излъчване от женската й природа!" Като страничен наблюдател, бих добавил: интересува го какво има тя под външната обвивка, което ще рече – какво се крие под пластовете от жестове, мимики, мелодика на движенията, постановката на тялото й в пространството, мимолетните й погледи, въздишки, височина и оцветеност на тембъра, детайли, като как си отмята косите, подходящият ъгъл на лицето спрямо вертикалата, рефлекторни, прости неща, като начина й да отпие кафе от чашата си, да посегне към предмет и пр., и пр. Всичко у нас излъчва обилна, при това достоверна... информация за тренираното око.

  Понеже става дума за изкуство, по-точно: за отношението между Твореца и Неговия модел, нещо ми подсказва, че – въпреки отдръпването у двамата, Той и Тя, в техните дълбоко лични импулси, тук ще е била затаена проява на Любов. Той я пожелал, Тя го допуснала отвъд т.нар. "потерна" (от фр. тайна врата в крепостно укрепление), в своя интимен свят; и заради неосъществения коитус (обладаването), то си е уважение към отсрещния, Абсолютна свобода може би. Страст, която не ламти, или притежание без власт; не желаят да притежават, затова са сто процента себе си, в действителност са, въпреки уговорки и обяснения точно това, което все пак са: самец и самка. (15,10 ч.)

  Защо мнозинството мъже не цени лесното момиче! Нали Самецът получава онова, което е пожелал? Защо тогава, едва наситил се, бърза да изскочи от леглото й, да се облече и излезе? Дали в пренебрежението му няма разочарование, че е получил не точно и не всичко, което очаквал? Поднесли му в прекрасно блюдо само предястие, не основното, за което, без сам да го съзнава, вътрешно се е готвил. При определено ниво на цивилизованост неосъзнато търсим много повече от чисто плътските ласки – търсим Любовта, като пристрастие към Конкретния човек, а не към Когото и да било. Любовта между мъжа и жената неизбежно е моногамия. Прегръщаш конкретния човек и очакваш, че си незаменим (незаменима) за него.

  Любовта изсвистява като нараняваща сърцето стрела, като гръм от ясно небе, ала при всякакви ситуации, ако не си простак, узрява бавно, в продължителни отрязъци време. Стойност придобива постигането на нещо, което е успяло в съзнанието ни да приеме очертанията на красота, повод за продължителни приготовления, принудило ни е да източваме оръжията си, рицарските си доспехи (за господин), изкусителните подмолни послания в държанието (за дама). Лесно постигнатото лесно се и губи.

  Мисля си, драмата на Западния човек, за която едва ли се досещаме мнозинството простосмъртни бедстващи българи, е в леснотията да завоюва това и онова, преди да е изстрадал желанието си и то да е кристализирало като мечта. Сменящият, както ризите си, все по-модерен тип луксозни возила едва ли ще да изпита удоволствието, присъщо за бедняка, който с жестоки лишения си купува бракма на старо след години бленуване да се вози в собствена машина. Относителни са стойностите; относително вярно (или не) е всяко лично мнение. Принципно погледнато, по въпроса за щастието изстраданото, спечеленото с повече усилия повече топли сърцето. Велика е любовта между Ромео и Жулиета, но я си представете! – да не бе поставена пред непоносими пречки, дали би била пламенната любов между тези двама тийнейджъри? (16,15 ч.)

  Essential (лат.) – същност. Intuitia (лат.) – съсредоточено, втренчено гледам, взирам се; интуиция, т.е. усет, догадка, проницателност, прозрение. Не оценяват подобаващо това, което винаги им е под ръка. Удобството съсипва не по-зле от лютите препирни в семейството. Престане ли да се обновява, бракът се разпада на редичка делнични задължения, от празник става делник. Любов от разстояние е пак любов; понякога в нейна чест цял живот съчиняват любовни сонети. Нямаше да чуем за флорентинеца Франческо Петрарка (1304-1374), едва ли щяхме да узнаем и да четем за любовните му прехласвания под формата на класическия сонет, ако сдържаната 20-24-годишна Лаура, достолепна съпруга на уважаван съгражданин, беше легнала с него. Поетът я съзерцавал от разстояние как прекосява улицата на път към пазарището и бленувал.

  Жената е царствена и царува върху острието между изкушението и греха. Което яко държим в ръце, то вече ни убягва... рано или късно ще отлети, ще ни зареже. Умната жена умее да отпуска юздите на съпруга си. Покрай умната жена мъжът се чувства окрилен, импулсиран, мотивиран да твори подвизи, чудовища да громи, изпитания да превъзмогва; покрай глупавата ходи с букаи на нозете, а умът му е зает с копнеж по други жени. Не е ли тъй!

  Бележка от днешния ден

  Понеже от детските си години имам подадине (склонност) да рисувам, в последния месец, преди да се разделим завинаги с Re., у мен се появи желанието да я рисувам. Приготвих топче хартия, креда и... Ами излязоха шест неособено сполучливи актови графики, към всяка от които добавих еротично стихотворение, нещо, което в течение на десет години съжителство не ми беше и минавало през ум. Отбелязвам си факта и мисля: Било е вид сбогуване; подсъзнателно съм усещал, че се пренастройва, та по такъв начин, чрез рисунките на голото й тяло, егото ми подсказвало да съхраня поне представата за.знойното момиче, отърсващ се същевременно от нея, отдалечавайки я, пренасяйки образа й в друга сфера, неуспешно изчистена от налепи на сексуално привличане.

  Пловдив, 26 декември 2006 година

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 28 sep. 2020

___
* Алюзия за едноименния роман на Михаил Булгаков (1891-1940). Вж. https://magnifisonz.com/2016/11/10/%D0%BC%D0%B0%D0%B9%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B0-%D0%B8-%D0%BC%D0%B0%D1%80%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%82%D0%B0-%D0%B5%D0%B4%D0%B8%D0%BD-%D0%B2%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D0%BA-%D0%B7%D0%B0%D0%B3%D0%B0/  

** Вж. https://chitanka.info/book/7570-soneti-za-zhivota-i-smyrtta-na-madona-laura Бел.м., tisss.