ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (257.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (257.)

На Ванчето Д., която нарече писател автора на настоящия текст и тогава на него му поникнаха криле.

   09.04.2001. СМЪРТ В СЕВЕРНИЯ АТЛАНТИК

  Хераклит от Ефес (520-460 г.пр.Хр.): "За закона народът е длъжен да се бие, както се бие за градските стени". Ето и коментара на наш съвременник: "Възненавидял хората заради тяхната глупост, Хераклит се оттеглил и заживял в планината, като се хранел с корени и треви или – по други сведения, целият му живот насетне минал в полумрака на някакъв си храм, където се уединил, за да се отдаде на философията. Всяка вечер излизал от храма и увлечен, играел с децата на топчета". Очарователно, вероятно и закономерно е това съчетание между най-високите изследвания на духа с чистотата и непринудеността на детското съзнание и упоение в играта, та ще повторя – всеки от нас в основата си е дете; детството е доста по-близо до божественото, до т.нар. висш разум, понеже е естествено и необвързано с тежичкия товар от натрупан личен опит, където – подчинени на пристрастията си, често се и лъжем.

  Какъв очистителен душ за обременения възрастен е хлапашката игра! Сетивата на детето са много по-отворени за висшия тип информация интуитивно – не логически; чрез необремененото си с налепи от жизнен опит съзнание то, детето, по-успешно от нас, възрастните, различава Истината от Фалша. Странно ли е това! От друга страна, мисля си: полумракът в един храм или полумракът въобще има особеното свойство да изостря усета ни към-същественото. Полумракът е и алегория на подсъзнанието, където генетично са заложени послания от минал преди нас живот, от житейски опит на предци. При ярката светлина надделява функцията на окото, приемащо външните очертания на материалния образ за сметка на по-глъбинното и по-важно съдържимо. Тишината е изпълнена с повече звуци; мракът – с по-ярка картина на въображението. Ами нали затова в кулминацията на любовния плътски екстаз жената плътно затваря очи! Очите не виждат, обаче то са образи и мелодии, излитащи отдън душа, отвътре-навън; душата ги излъчва с чар и аромат в пространствата на Духа.

  Преди години в документална книга* за транспортирането на оръжия и муниции от САЩ към Съветска Русия сред разгара на Втората световна война срещнах описание, което точно сега изплува пред мен като метафора за цялата ни планета в началото на третото хилядолетие след Христа. Значи, в ледените Северни ширини на Атлантика, в посока Мурманск – въобразявайки си, че вече са заобиколили и загърбили смъртната опасност от дебнещите хищно в засада нацистки подводници, американските моряци на огромен трансатлантически транспортен лайнер включили всичките му светлини; високоговорителите на кораба им, усилени до крайност, огласят мразовитата нощ, по трите му палуби цари веселие, вихрят се танци, самоуверените подвиквания ехтели възторжено към небесата. С две думи казано, отново кипял живот на кораба, който се извишавал над конвоиращите го плаващи наоколо в мрака по-дребни, сивички и едва забележими в бойни кораби. Техните екипажи с трепет следят тази пищна вакханалия на самоувереността, веселието и сладостите от живота. До болка им е ясно, че онези веселяци по високите палуби са чудесна мишена за дебнещата Смърт. И неизбежното не закъснява...

  От няколко посоки почти едновременно посред разпенените вълни пробръмчавали немските торпеда. В гигантски факел се превърнал за някакви си секунди луксозният лайнер, наклонил се рязко и почнал да потъва, а посред ледената пустош се понесли като тресчици отломки с вкопчили се в тях борещи се за живота си нещастници. И на това място от разказа свидетелстващият автор прави късичко отклонение, предавам думите, както са ми се вбили в съзнанието... Знаете ли какво става с човешката плът, попаднала в условията на минусовите температури в Северния Атлантик! За няколко секунди плътта се сгърчва, почернява, свива се като бъбрече в горещото олио. Дори извадените все още дишащи оцелели успяват да преживеят едва час, до час и нещо.

  Ей тази тревога за вихрено носещата се през космоса наша планета, струва ми се, не бива да ни напуска – особено сега, когато сме се размечтали и сме устремени към селенията на хармонията, бленуваме поляни от щастие. Мила моя родино, бой се от данайците, когато идват с дарове! Щом идват данайците с дарове, тогава внимавай! 

  Българската ни душа има мрачни пластове от минал трагичен опит. По-богати сме на трагичен минал опит от общностите, които живеят наоколо. Нищо не е останало от великолепните наши български дворци, храмове, светилища, градове. За разлика от населяващите останалата част на Европа, където във видимия за окото пейзаж личи съхраненото великолепие на миналото, у нас някогашното ни величие и достойнства продължават да мъждеят под слой грубост и душевна простотия. Всички виждат как изглеждаме отвън, но духовното у нас само ние можем да го извадим от миналото и да го имаме за поука. Българите не че сме наказани от бога, ами нескопосно и пак по чужди указания (сега от страна на янките) сричаме собствената си История. Това е!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

 Plovdiv, edited by 27 sеp. 2020

___

* Роденият в Петербург руски писател Валентин Пикул (1928-1990) разказва за гибелта на конвой PQ-17, вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A0%D0%B5%D0%BA%D0%B2%D0%B8%D0%B5%D0%BC_%D0%B7%D0%B0_%D0%BA%D0%B5%D1%80%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%B0_PQ_%E2%80%93_17

Основен лобист за подводниците като оръжие в Третия райх е командирът на подводния флот адмирал Карл Дьониц (1891-1981), служил на подводници още през Първата световна война. Според Договора във Версай над Германия тегне забрана да има подводен флот, а Дьониц трябвало да бъде преквалифициран като командир на торпедна лодка, след това експерт по разработка на нови оръжия, навигатор, командир на флотилия на унищожители, капитан на лек крайцер. През 1935 г., когато Германия решава да възкреси подводния си флот, Дьониц е едновременно назначен за командир на I флотилия подводници и получава странното звание "фюрер на подводниците". През 1935-1938 г. разработва нова тактика за лов на вражески кораби. До онзи момент подводниците на всички страни са действали самостоятелно. Дьониц, служил като командир на унищожителна флотилия, атакува врага, като ползва групова тактика. Първо предлага метода "воал": група подводници лодки плуват във верига; екипажът на онази, която открие цел, праща съобщение и атакува, докато останалите от групата подводници бързо се отправят към жертвата. Следващата идея на Дьониц е тактиката на "кръга", когато подводниците се разполагат в участък от океана. Веднага след като вражеският конвой или военен кораб влезе в участъка, подводницата, открила жертвата да влиза в кръга, започва да води целта, поддържайки контакт с останалите подводници и те се устремяват към жертвата от всички страни. Методът на вълчата глутница, разработен за нападения върху големи транспортни кервани, става най-известният; името му съответства на същността му, така вълците ловят плячката си. След като открие конвоя, групата излезли на лов подводници се състредоточава успоредно с курса му. Като проведе първата атака, глутницата немски подводници изпреварва конвоя и заема атакуваща позиция за нов удар. Вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A0%D0%B5%D0%BA%D0%B2%D0%B8%D0%B5%D0%BC_%D0%B7%D0%B0_%D0%BA%D0%B5%D1%80%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%B0_PQ_%E2%80%93_17 Бел. м. tisss.