ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (217.)
Ето – аз дишам,
работя,
живея
и стихове пиша
(тъй както умея).
С живота под вежди
се гледаме строго
и боря се с него,
доколкото мога.
С живота сме в разпра,
но ти не разбирай,
че мразя живота... Никола Й. Вапцаров, "Вяра" (1940)
01.01.2000., прод. ГРОБОКОПАЧИТЕ
Седем атрибута на
Злото съобщава авторът (вж. цит.съч.*, с. 32-33):
-
личният автомобил,
- апартамента,
- чашката винце,
- механата, която човекът си устроил в мазето,
- купената чуждоземна вещ,
- йониката, на която се учи да свири "изтърсакът",
- пътуването до чужбина...
Че какво лошо има в тези неща? Ама че объркана работа!
Давид пък от библейската притча бил първият пролетарий, възправил се срещу Голиат (представен като стопанин, средно заможен гражданин). Ами че точно тази категория – средно заможните стопани! – във всички епохи са крепили държавата, то си е азбучна истина. "Бедното момче от Банишора" – авторът, значи – използва ей такива клишета на партийната журналистика: "готови да се хвърлят и в ада, но да изпълнят дълга си" (с. 41), "беззаветно предан на поетия дълг" (с. 43), и все пак есето "Реквием за коня" остава сред по-добрите работи в сборника. Дали е усещал сам публицистът каква ода на създадената по идея на цар Фердинанд кавалерия е сътворил! Не Будьоновските коне, а тежковозите в Българската артилерия внасят сантиментално-печалния чар на есето. Подтекстово откривам ред и самочувствие в стегната най-силна на Балканите някога действаща армия, от която днес и помен не е останал. Военните коне. Говорят дори имената им: Герой, Трон, Кочмар, Слон, Билет, Тон, Гратис, Сокол, Делфин, Екипаж, Балкан. Твърде родно, познато ми е съчетанието на бедняшка гордост у хлапака от столичния краен квартал Банишора и българско честолюбие у войниците на отечеството. Изобщо, пропусне ли да се издокара за ортодоксален партиец, Стефан Продев може да звучи и вълнуващо (с. 41-44 по темата "Незабравимо време").
Подир хубавото есе "Колибите и момчето" с картини, образи, размишления, така човешки, така по български приглушени и жизнелюбиво тъжни, иде трета дежурна за партийната есеистика тема (освен партизаните и зидарския епос): сраженията с еснафа, заклеймяване на саможивия, ограничения в семейния си бит българин. В това есе блести отвратително назидателният тон, с който най-човешкият стремеж се обявява за гнусна ерес (цит.съч., с. 87-95, "Писмо до познати"). Поне пет белега на казионната публицистика виждам тук образцово приложени.
1) Тенденциозност... "Вие", т.е. враговете, саботьорите, провокаторите, буржоата, еснафите; и "ние" – мъжествените, всеотдайни, достойни, верни синове и дъщери на народа, накратко – праведните. Всъщност, това, което е известно като Образ на врага, служи да открием каква ценност за човешкия род бил партиецът;
2) Лицемерие, представено като сърцераздирателна тревога, а в действителност начин да подмени вълнението за случващото се тук и сега – тревога за катаклизми зад поля и моря, внушаваща: партаецът не спи, той будува, той е живата съвест на епохата. И то е само за да прикрие мижитурството, подмазвачеството именно сред тази категория хубави хора;
3) Липса на елементарно домашно възпитание (нещо, което отбелязах вече и при други двама автори с подобен натюрел: пловдивчанинът от Кичукпариж др. Лазар Мастагарков и негово високоблагородие сливенският капризен ценител на Фьодор Достоевски и Хемингуеевите кокошки Атанас Славов (1930-2010) – приятел на онзи митичен кебапчия с тиган № 8, който щял да задрънка по кратуните тепегьози, като проф. Тончо Русев (1929-2000). Култова фразичка на гръмко невежество: "Сигурно съм груб, но съм точен", любува си се сам авторът в есето "Разказът на палача". С такова качество аслъ как ли да се удържиш да не се възгордееш и самопохвалиш!
4) Опростителство. "Не знам защо (бел.м., след като разправил приятелят каква виличка смята да си построи) мислех нещо тъжно". И малко по-нататък: "Застанал под отровната й гъба (бел.м. – на китайската атомна бомба, ой Господи!), еснафът мечтаеше". Е, това е отвращение от "еснафския" стремеж към уют и лично щастие. Виж, взривяването на съветски атомни бомби е велик триумф на борбата за... мир.
5) Празнословие... Част от самите "бисери": "конфликтите на епохата", "червено петно върху ризата на Пирея", "удари на набат" (бел.м. – което преведено от руски буквално гласи "удари на тревожни удари върху камбана при бедствие"; още един полуграмотен рабфаковец подир г-н Атанас Славов с неговия руски език.), "вие не обичате да се тревожите", "никой от вас не обича бурите", "вас ви е страх", "вие не сте личности", "вие отдавна сте престанали да възприемате света като гражданин" и "имате вили, но нямате идеи и подвизи, вашите зъби растат за сметка на сърцата ви", "вие така много обичате да консумирате. Вие сте хищници", и бойкото "вашето лекомислие и вашата безотговорност са неограничени" и пр., и пр. Излезте днес на улицата с ей такива пищни фразички, и ще ви вземат за луд. Та ей тъй говореше на българина водещият публицист на справедливата партийна пропаганда, а сетне и обявен за дисидент, образец за т.нар. инакомислещи, като г-ца Велислава Дърева, и главен редактор на вестник с показателното име "Култура", иконостас на дивната партийна представа за цивилизованост в Тодор-Живкова България.
Две от задевките ме карат да смятам, че атакувайки "еснафа" (удобното сламено чучело за мнозина провинциални бойки поети от типа на споменатата вече по-горе г-жа Франческа**, както и за да се упражняват партийните евнуси), елегантният соц. публицист изваял в онази далечна 1987 г. мазен портрет на типичния партаец, онзи пожертвал младежките си блянове зомби, за да се устрои извън строгия морал на своята бедняшка родна среда. Две фразички бият определено в тази цел. Първата: "Няма нищо по-забавно, по-мъчително от вашите усилия да изглеждате културни"; после втората – "Трябва да ви се признае умението да компилирате, да създавате фасади". Въпреки жалката истина – както пише Стефан Продев – поради "големите бели полета, легнали по пътя на вашето (онези горе) знание", поради "пропасти в школската ви култура" стигаше се до куриоза светилото, демек, Човекът от народа Бай Тошо да се забърка като пате в калчища в съчиненото от любими родни поети, като Любомир Левчев (1935-2019), витийно слово, и през кестермето да захване да го усуква и допълва с оригинални свои разяснения-обяснения, от които зевзеците по кафенета и кръчми през соца гребяха с кофи за политическите си вицове. In live представен, фамозният любим Бай Тошо например по националната ни телевизия обяви Индия за бисер в короната на американския империализъм; или известният му лаф при откриване на Ботевградския завод за полупроводници "Тази година за полупроводници, догодина, живот и здраве, за цели жици!", или когато при рязане на лентичката за чистак новичка детска ясла в най-дълбокия прованс местните му рекли, че в туй село бабите отдавна престанали вече да раждат, пък младите са по градовете, на което нашият човек отсякъл: "Нямате деца...! Това да ви е дертът! И деца ще ви направим".
Допускам, че Стефан Продев си служи с т.нар. еснаф като с бостанско плашило, за да огласи истини за висшия ешелон на властта в България, за изгубилите морал и позиция на единствени и неповторими от седемдесетте години на ХХ век не само сред съпартийците си, но и сред мекеретата между творците интелектуалци, които ги обслужваха, като им създаваха приятен за окото измислен образ за пред света извън отечеството и за необръгналите на манипулации млади българи.
Търсенето на антипод, съчетано с гневен патос и апломб, не започва, разбира се, от Стефан Продев; маниакална амбиция да обявим някого за враг ще открием още в работническите издания от двайсетте-трийсетте години у нас; и за незапознатия с възможностите за литературно или публицистично внушение именно говоренето извисоко, тоталното бастисване, просташката насмешка и кикот са въздействали първосигнално както призивът "Бий врага!" Така и тези Стефан-Продеви есета се вписват в стилистиката на тенденциозната партийна сатира – иронизми, сарказми, пасквили (сб. "Червен смех" от 1956 г., разкази, фейлетони, стихове, карикатури от печатните комунистически издания през периода 1919-1923 г.). Тази публицистика на Георги Кирков, Крум Кюлявков, Христо Ясенов, Христо Смирненски, Димитър Полянов и пр. известни писатели) воюва чрез плашила, чрез гротескни образи на всичко, което марксистът преценявал като буржоазно, еснафско, вражеско. Тогава се начева, изпървом плахо, и запевът срещу индивидуалния, частния стопанин, и основно срещу правото отделният човек да не се съгласява с пласирани наготово мнения, постановки върху обществото и човека от гледна точка на някаква високо самообявила се централа за политинформация. Предизвикателната си поза такъв род публицистика в родните медии предлага като най-честна позиция в защита на експлоатирания народ. Този адвокат на истини от последна инстанция е прекалено възхитен от себе си, обаче, да го приема за човеколюбив, прозорлив и съвестен**. Имаме насреща си просто очарователен тепегьоз с претенции и пищни идеи.
От есето "След премиерата" (цит.съч., с. 118-127) са примери, свидетелстващи да такъв род женствени истерични крясъци: "Аз знам, че вий не обичате крайностите, острите изблици, липсата на деликатност, и затова съм убеден, че реакцията ви ще бъде обидено мълчание или бурна тирада срещу мен и моя начин на мислене"... Е, какво да добавяме! Може би още типични фразички, като: "аз не обичам", "за вас и средата ви", "пресилвам черното", "много злъч и грозота", "станал скандал, имало обиди", "инцидентът не свършва с гледането през ключалката...", "предпремиерна истерия", "излишно е да ви доказвам, че изкуството...", "злобни схватки", "тяхната експлозия носи горчивини и омраза", "мина през театъра като бедствие", "писъци и драскане с нокти", "гонене от сцената", "подгонени от пръчката на омразата".
Как ли живее с реалността човек, който разсъждава в подобен стил? Пишейки за театъра, Продев ни представя по-скоро технологията на номенклатурния идеалист около "грандиозните, епохалните" и прочие партийни акции, почини, мероприятия, кампании, агитки; представя организирането на клакьорите по градове и паланки – т.нар. честни граждани, будна съвест, зорки очи, отряд подбрани измежду отрепки бойки активисти, говорители на Партията. Днес нормален човек трудно може да си представи как всяка манифестация някога се репетираше дни и седмици, докато се постигне така желания от вожда и управленския му елит "непринуден" всенароден ентусиазъм. За една от фразичкита Продеви, израз на наболяла, сякаш женствена, несрета – "Вие можете да ме обявите за грубиян, но не и за лъжец", ми се щеше да попитам: Това ли е представата за съобщаващия истини?
Въпреки несъгласията си, оставам с уважение към публициста Продев за работи като есето "Разказът на палача" и друго едно, "Кината на бедните" (цит.съч., с. 128-149). Във второто открих раздвоението на израсналия в бедняшката работническа среда с традиционната й патриархална и жестока, строга нравственост. Той говори за "мърморенето на еснафа", аз разбирам, че "мърморене" ще да е неприязънта на истинския стопанин спрямо модните лиготии на лумпените от града. И когато пише "изпитвам една момчешка симпатия към цялото това море от искряща безвкусица" (бел.м., – обилието от ерзаци в игралните филми между двете световни войни), аз разбирам, че говори чистосърдечно. Като разправя епизода с кварталния стражар и хлапетата-пакостници, виждам онази наивна, идилична и строга България, която болшевизмът с лудешки кикот разпердушини и изпрати по дяволите с безбожието си, с тъпанарската грандомания на политкомисарите, с неосветените предателства към отечеството, към обикновения българин.
Вярно ще да казаното за продукцията на съветския Мосфилм от онези военни и предвоенни времена; Мосфилм... само че в друг контекст, при други национални и психологически обстоятелства, вече в осемдесетте-деветдесетте години на ХХ век, ни караше да се питаме насмешливо: "Бива ли го филмът или е съветски?" Дали е забелязал промяната есеистът Продев? Ето драмата: детенцето, непредубеденият някогашен малък човек води скръбен диалог с железебетонния партиен Глас на уж обновяващата се левичарска идеология в БКП от периода 1980-1990 г. А печалното в това раздвоение води към личното покаяние, което тези българи, маскирали се като демократи в днешната БСП, дължат първо на собствения си български корен.
Бележка от днешния ден
В най-обикновен разговор, между другото, чувам: "Как си обясняваш, че човек от моя ранг е почитател на Иван Костов!"**** Малко след това, явно усетил се какво е изтърсил, човекът срещу мен притеснен се усмихва: "Майтап бе, казах го на шега". За каквато и кауза да настоява, мине ли към този тон на просташкото "Ти знаеш ли аз кой съм!" – не виждам как който и да е... би удържал успех другаде освен пред хора с робска психика. За костовизма назлобяването е гориво. Един и два пъти ли г-н Костов говореше извисоко към "този народ". Започна от "алчните бабички на припек", като че случайно изтървана реплика към пенсионерите с техните мизерни пенсии, за да стигне до обвинението, че българинът бил недорасъл, недостоен да оцени идеите, които имал г-н Иван Костов за България. В нормално демократично общество след подобна изцепка въпросният войнствен лидер просто го изнасят с упокойни песнопения и траурна духова музика от политическата сцена.
Такава нагла грандомания не е новост за нацията. Преди Иван Костов по същия начин с нас общуваха гастролиращи за къс период от време прима-балерини, като бай Жорж Ганчев, Сергей Станишев, и дузината минали по реда си ерзац-политици. Грандоманията е само част от аксесоарите на болшевизма, фашизма и нацизма в политическия театър. Партайците в БСП са далеч по-прозорливи от агитаторите за немощния откъм политически послания Неделчо Беронов. Кресливо поведение в общественото пространство оспорва нещо основно при демокрацията: правото на лично мнение. Хвалят своето така противно, колкото противно зеят срещу всеки, позволил си личния избор, свободата да не бъде в тяхната политическа компания.
Пловдив, 1 октомври 2006 година
- апартамента,
- чашката винце,
- механата, която човекът си устроил в мазето,
- купената чуждоземна вещ,
- йониката, на която се учи да свири "изтърсакът",
- пътуването до чужбина...
Че какво лошо има в тези неща? Ама че объркана работа!
Давид пък от библейската притча бил първият пролетарий, възправил се срещу Голиат (представен като стопанин, средно заможен гражданин). Ами че точно тази категория – средно заможните стопани! – във всички епохи са крепили държавата, то си е азбучна истина. "Бедното момче от Банишора" – авторът, значи – използва ей такива клишета на партийната журналистика: "готови да се хвърлят и в ада, но да изпълнят дълга си" (с. 41), "беззаветно предан на поетия дълг" (с. 43), и все пак есето "Реквием за коня" остава сред по-добрите работи в сборника. Дали е усещал сам публицистът каква ода на създадената по идея на цар Фердинанд кавалерия е сътворил! Не Будьоновските коне, а тежковозите в Българската артилерия внасят сантиментално-печалния чар на есето. Подтекстово откривам ред и самочувствие в стегната най-силна на Балканите някога действаща армия, от която днес и помен не е останал. Военните коне. Говорят дори имената им: Герой, Трон, Кочмар, Слон, Билет, Тон, Гратис, Сокол, Делфин, Екипаж, Балкан. Твърде родно, познато ми е съчетанието на бедняшка гордост у хлапака от столичния краен квартал Банишора и българско честолюбие у войниците на отечеството. Изобщо, пропусне ли да се издокара за ортодоксален партиец, Стефан Продев може да звучи и вълнуващо (с. 41-44 по темата "Незабравимо време").
Подир хубавото есе "Колибите и момчето" с картини, образи, размишления, така човешки, така по български приглушени и жизнелюбиво тъжни, иде трета дежурна за партийната есеистика тема (освен партизаните и зидарския епос): сраженията с еснафа, заклеймяване на саможивия, ограничения в семейния си бит българин. В това есе блести отвратително назидателният тон, с който най-човешкият стремеж се обявява за гнусна ерес (цит.съч., с. 87-95, "Писмо до познати"). Поне пет белега на казионната публицистика виждам тук образцово приложени.
1) Тенденциозност... "Вие", т.е. враговете, саботьорите, провокаторите, буржоата, еснафите; и "ние" – мъжествените, всеотдайни, достойни, верни синове и дъщери на народа, накратко – праведните. Всъщност, това, което е известно като Образ на врага, служи да открием каква ценност за човешкия род бил партиецът;
2) Лицемерие, представено като сърцераздирателна тревога, а в действителност начин да подмени вълнението за случващото се тук и сега – тревога за катаклизми зад поля и моря, внушаваща: партаецът не спи, той будува, той е живата съвест на епохата. И то е само за да прикрие мижитурството, подмазвачеството именно сред тази категория хубави хора;
3) Липса на елементарно домашно възпитание (нещо, което отбелязах вече и при други двама автори с подобен натюрел: пловдивчанинът от Кичукпариж др. Лазар Мастагарков и негово високоблагородие сливенският капризен ценител на Фьодор Достоевски и Хемингуеевите кокошки Атанас Славов (1930-2010) – приятел на онзи митичен кебапчия с тиган № 8, който щял да задрънка по кратуните тепегьози, като проф. Тончо Русев (1929-2000). Култова фразичка на гръмко невежество: "Сигурно съм груб, но съм точен", любува си се сам авторът в есето "Разказът на палача". С такова качество аслъ как ли да се удържиш да не се възгордееш и самопохвалиш!
4) Опростителство. "Не знам защо (бел.м., след като разправил приятелят каква виличка смята да си построи) мислех нещо тъжно". И малко по-нататък: "Застанал под отровната й гъба (бел.м. – на китайската атомна бомба, ой Господи!), еснафът мечтаеше". Е, това е отвращение от "еснафския" стремеж към уют и лично щастие. Виж, взривяването на съветски атомни бомби е велик триумф на борбата за... мир.
5) Празнословие... Част от самите "бисери": "конфликтите на епохата", "червено петно върху ризата на Пирея", "удари на набат" (бел.м. – което преведено от руски буквално гласи "удари на тревожни удари върху камбана при бедствие"; още един полуграмотен рабфаковец подир г-н Атанас Славов с неговия руски език.), "вие не обичате да се тревожите", "никой от вас не обича бурите", "вас ви е страх", "вие не сте личности", "вие отдавна сте престанали да възприемате света като гражданин" и "имате вили, но нямате идеи и подвизи, вашите зъби растат за сметка на сърцата ви", "вие така много обичате да консумирате. Вие сте хищници", и бойкото "вашето лекомислие и вашата безотговорност са неограничени" и пр., и пр. Излезте днес на улицата с ей такива пищни фразички, и ще ви вземат за луд. Та ей тъй говореше на българина водещият публицист на справедливата партийна пропаганда, а сетне и обявен за дисидент, образец за т.нар. инакомислещи, като г-ца Велислава Дърева, и главен редактор на вестник с показателното име "Култура", иконостас на дивната партийна представа за цивилизованост в Тодор-Живкова България.
Две от задевките ме карат да смятам, че атакувайки "еснафа" (удобното сламено чучело за мнозина провинциални бойки поети от типа на споменатата вече по-горе г-жа Франческа**, както и за да се упражняват партийните евнуси), елегантният соц. публицист изваял в онази далечна 1987 г. мазен портрет на типичния партаец, онзи пожертвал младежките си блянове зомби, за да се устрои извън строгия морал на своята бедняшка родна среда. Две фразички бият определено в тази цел. Първата: "Няма нищо по-забавно, по-мъчително от вашите усилия да изглеждате културни"; после втората – "Трябва да ви се признае умението да компилирате, да създавате фасади". Въпреки жалката истина – както пише Стефан Продев – поради "големите бели полета, легнали по пътя на вашето (онези горе) знание", поради "пропасти в школската ви култура" стигаше се до куриоза светилото, демек, Човекът от народа Бай Тошо да се забърка като пате в калчища в съчиненото от любими родни поети, като Любомир Левчев (1935-2019), витийно слово, и през кестермето да захване да го усуква и допълва с оригинални свои разяснения-обяснения, от които зевзеците по кафенета и кръчми през соца гребяха с кофи за политическите си вицове. In live представен, фамозният любим Бай Тошо например по националната ни телевизия обяви Индия за бисер в короната на американския империализъм; или известният му лаф при откриване на Ботевградския завод за полупроводници "Тази година за полупроводници, догодина, живот и здраве, за цели жици!", или когато при рязане на лентичката за чистак новичка детска ясла в най-дълбокия прованс местните му рекли, че в туй село бабите отдавна престанали вече да раждат, пък младите са по градовете, на което нашият човек отсякъл: "Нямате деца...! Това да ви е дертът! И деца ще ви направим".
Допускам, че Стефан Продев си служи с т.нар. еснаф като с бостанско плашило, за да огласи истини за висшия ешелон на властта в България, за изгубилите морал и позиция на единствени и неповторими от седемдесетте години на ХХ век не само сред съпартийците си, но и сред мекеретата между творците интелектуалци, които ги обслужваха, като им създаваха приятен за окото измислен образ за пред света извън отечеството и за необръгналите на манипулации млади българи.
За да
мине за културен, обкръжението на Бай Тошо събра в
двайсет и осем тома от конгресни речи, поздравителни слова, тезиси и "съображения" до бележчици от
типа "Притопли ми млякото" или "Де си ми завряла
каскета?" към незабравимата Людмила. От
друга страна, на високостоящия партаец даже и не му се налагаше да заимства или да компилира, по простата причина че публичните изяви на висшата номенклатура се
свеждаха до четене, понякога сричане на текстове, вдъхновено съчинявани
от "наши момчета" сред водещи соц. поети. Знам със сигурност двама някогашни колеги,
които съчиняваха такива слова на малки шефове в областната партийна
администрация на Пловдив, какво пък да говорим кой нижеше речите на повечето висши
партайци. Обществена тайна при бе, че автори на високопарните слова, речи по митинги и разни демонстрации на народното въодушевление: речи, прилежно събрани в двайсет и осемте тома*** лично творчество на
полуграмотния Т. Живков, са нашумели поети, вкл. председателя на писателския съюз Любомир Левчев. Това – между другото, ала каква беше същността на това творчество?
Търсенето на антипод, съчетано с гневен патос и апломб, не започва, разбира се, от Стефан Продев; маниакална амбиция да обявим някого за враг ще открием още в работническите издания от двайсетте-трийсетте години у нас; и за незапознатия с възможностите за литературно или публицистично внушение именно говоренето извисоко, тоталното бастисване, просташката насмешка и кикот са въздействали първосигнално както призивът "Бий врага!" Така и тези Стефан-Продеви есета се вписват в стилистиката на тенденциозната партийна сатира – иронизми, сарказми, пасквили (сб. "Червен смех" от 1956 г., разкази, фейлетони, стихове, карикатури от печатните комунистически издания през периода 1919-1923 г.). Тази публицистика на Георги Кирков, Крум Кюлявков, Христо Ясенов, Христо Смирненски, Димитър Полянов и пр. известни писатели) воюва чрез плашила, чрез гротескни образи на всичко, което марксистът преценявал като буржоазно, еснафско, вражеско. Тогава се начева, изпървом плахо, и запевът срещу индивидуалния, частния стопанин, и основно срещу правото отделният човек да не се съгласява с пласирани наготово мнения, постановки върху обществото и човека от гледна точка на някаква високо самообявила се централа за политинформация. Предизвикателната си поза такъв род публицистика в родните медии предлага като най-честна позиция в защита на експлоатирания народ. Този адвокат на истини от последна инстанция е прекалено възхитен от себе си, обаче, да го приема за човеколюбив, прозорлив и съвестен**. Имаме насреща си просто очарователен тепегьоз с претенции и пищни идеи.
От есето "След премиерата" (цит.съч., с. 118-127) са примери, свидетелстващи да такъв род женствени истерични крясъци: "Аз знам, че вий не обичате крайностите, острите изблици, липсата на деликатност, и затова съм убеден, че реакцията ви ще бъде обидено мълчание или бурна тирада срещу мен и моя начин на мислене"... Е, какво да добавяме! Може би още типични фразички, като: "аз не обичам", "за вас и средата ви", "пресилвам черното", "много злъч и грозота", "станал скандал, имало обиди", "инцидентът не свършва с гледането през ключалката...", "предпремиерна истерия", "излишно е да ви доказвам, че изкуството...", "злобни схватки", "тяхната експлозия носи горчивини и омраза", "мина през театъра като бедствие", "писъци и драскане с нокти", "гонене от сцената", "подгонени от пръчката на омразата".
Как ли живее с реалността човек, който разсъждава в подобен стил? Пишейки за театъра, Продев ни представя по-скоро технологията на номенклатурния идеалист около "грандиозните, епохалните" и прочие партийни акции, почини, мероприятия, кампании, агитки; представя организирането на клакьорите по градове и паланки – т.нар. честни граждани, будна съвест, зорки очи, отряд подбрани измежду отрепки бойки активисти, говорители на Партията. Днес нормален човек трудно може да си представи как всяка манифестация някога се репетираше дни и седмици, докато се постигне така желания от вожда и управленския му елит "непринуден" всенароден ентусиазъм. За една от фразичкита Продеви, израз на наболяла, сякаш женствена, несрета – "Вие можете да ме обявите за грубиян, но не и за лъжец", ми се щеше да попитам: Това ли е представата за съобщаващия истини?
Въпреки несъгласията си, оставам с уважение към публициста Продев за работи като есето "Разказът на палача" и друго едно, "Кината на бедните" (цит.съч., с. 128-149). Във второто открих раздвоението на израсналия в бедняшката работническа среда с традиционната й патриархална и жестока, строга нравственост. Той говори за "мърморенето на еснафа", аз разбирам, че "мърморене" ще да е неприязънта на истинския стопанин спрямо модните лиготии на лумпените от града. И когато пише "изпитвам една момчешка симпатия към цялото това море от искряща безвкусица" (бел.м., – обилието от ерзаци в игралните филми между двете световни войни), аз разбирам, че говори чистосърдечно. Като разправя епизода с кварталния стражар и хлапетата-пакостници, виждам онази наивна, идилична и строга България, която болшевизмът с лудешки кикот разпердушини и изпрати по дяволите с безбожието си, с тъпанарската грандомания на политкомисарите, с неосветените предателства към отечеството, към обикновения българин.
Вярно ще да казаното за продукцията на съветския Мосфилм от онези военни и предвоенни времена; Мосфилм... само че в друг контекст, при други национални и психологически обстоятелства, вече в осемдесетте-деветдесетте години на ХХ век, ни караше да се питаме насмешливо: "Бива ли го филмът или е съветски?" Дали е забелязал промяната есеистът Продев? Ето драмата: детенцето, непредубеденият някогашен малък човек води скръбен диалог с железебетонния партиен Глас на уж обновяващата се левичарска идеология в БКП от периода 1980-1990 г. А печалното в това раздвоение води към личното покаяние, което тези българи, маскирали се като демократи в днешната БСП, дължат първо на собствения си български корен.
Бележка от днешния ден
В най-обикновен разговор, между другото, чувам: "Как си обясняваш, че човек от моя ранг е почитател на Иван Костов!"**** Малко след това, явно усетил се какво е изтърсил, човекът срещу мен притеснен се усмихва: "Майтап бе, казах го на шега". За каквато и кауза да настоява, мине ли към този тон на просташкото "Ти знаеш ли аз кой съм!" – не виждам как който и да е... би удържал успех другаде освен пред хора с робска психика. За костовизма назлобяването е гориво. Един и два пъти ли г-н Костов говореше извисоко към "този народ". Започна от "алчните бабички на припек", като че случайно изтървана реплика към пенсионерите с техните мизерни пенсии, за да стигне до обвинението, че българинът бил недорасъл, недостоен да оцени идеите, които имал г-н Иван Костов за България. В нормално демократично общество след подобна изцепка въпросният войнствен лидер просто го изнасят с упокойни песнопения и траурна духова музика от политическата сцена.
Такава нагла грандомания не е новост за нацията. Преди Иван Костов по същия начин с нас общуваха гастролиращи за къс период от време прима-балерини, като бай Жорж Ганчев, Сергей Станишев, и дузината минали по реда си ерзац-политици. Грандоманията е само част от аксесоарите на болшевизма, фашизма и нацизма в политическия театър. Партайците в БСП са далеч по-прозорливи от агитаторите за немощния откъм политически послания Неделчо Беронов. Кресливо поведение в общественото пространство оспорва нещо основно при демокрацията: правото на лично мнение. Хвалят своето така противно, колкото противно зеят срещу всеки, позволил си личния избор, свободата да не бъде в тяхната политическа компания.
Пловдив, 1 октомври 2006 година
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 15 avg. 2020
Илюстрации:
- 1970 г., II група на III курс, Българска филология*****.
- 2020 г. Водещи фигури на партийната публицистика.
–––
*
Стефан Продев, сб. есета "Разказът на палача".
** Във
всяко по-голямо селище на Прованса у нас има трупа пишещи артисти-подмазвачи на
местната власт и управляващата в момента партия или коалиция. За Пловдив няма да говоря,
въпреки че за Пловдив и пришълците в Пловдив, занимаващи се с писане на похвални слова, знам повече от
където и да било другаде във вчерашна и днешна България.
*** Вж. https://knizhen-pazar.net/sold_products/books/422457-izbrani-sachineniya-tom-1-28
***** Дядо Петко от Хисаря (най-възрастен сред нас, 32-годишен, поработваше между изпитните сесии и като рентгенов лаборант), Катина Главеева от Петрич, Рада Панчовска и Кунка Велчева – двечките от Панагюрище, Лиляна Янчева от София, Наталия Василева от Поповица, аз от Пловдив, после Недялка Бояджиева от Тополовград, Стефка Иванова от Враца, Яна Мавродиева от село Камено, Бургаско, Калудка Калудова от Ямбол и Галя (съпруга на известния поет Калин Донков). Снимката е правена край езерото Ариана зад Орлов мост вероятно от колегата Христо Джелебов от Ивайловград. Бел.м., tisss.
*** Вж. https://knizhen-pazar.net/sold_products/books/422457-izbrani-sachineniya-tom-1-28
***** Дядо Петко от Хисаря (най-възрастен сред нас, 32-годишен, поработваше между изпитните сесии и като рентгенов лаборант), Катина Главеева от Петрич, Рада Панчовска и Кунка Велчева – двечките от Панагюрище, Лиляна Янчева от София, Наталия Василева от Поповица, аз от Пловдив, после Недялка Бояджиева от Тополовград, Стефка Иванова от Враца, Яна Мавродиева от село Камено, Бургаско, Калудка Калудова от Ямбол и Галя (съпруга на известния поет Калин Донков). Снимката е правена край езерото Ариана зад Орлов мост вероятно от колегата Христо Джелебов от Ивайловград. Бел.м., tisss.
