tisss: ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (214.)

сряда, 12 август 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (214.)

Да бях прахосал своя никакъв имот,
а не под тежестта му да се къпя в пот!
От прадеди каквото наследяваш,
пак спечели го – да го притежаваш!
Неизползваеми товари най-тежат.
Каквото ползваме – създава го мигът. Гьоте, "Фауст"

03.10.1999. КНИГАТА

Книгата продължава да се пише, да те буди нощем и да те връхлита в делничния бързей, изобщо да те занимава по всякакъв начин, далеч след като вече твърдо си решил, че си я приключил. Тя обаче ревниво ти върви по стъпките, досущ невярна бивша съпруга, която не може да си прости, че те е изпуснала така лесно. И трябва да кажа: не знам как е с бившите съпруги – това там закъсняла разранена любов ли е, или пристъпи на омерзение и егоизъм: След като аз съм нещастна, с какво право той е щастлив! – ала с току-що приключилия ръкопис отношенията никак, ама никак не са прости. Как! Свикнал съм три, четири или пет години при всеки изгрев да съм с бележник и химикалка на балкончето; да вдишвам от лютия аромат на първата за деня цигара, горещия порцелан на чашата чай, светлината небесна да ме обгръща с благодат, с импулси на жизнелюбие и смирение. Та то е разкош, моля ви се. И защо да се отказвам от него!

Има обаче и нещо конкретно, особено с книгата ми. Пишейки я, ден подир ден, моя милост отгледа в съзерцаване на миналото и настоящата дреб своя свръх-Аз. Като великан, изпуснат от вълшебната бутилка, този събудил се за работа ненаситник не желае да се върне в предишната си форма. А пък събитията, от които ни е изтъкан животът в България, сърцераздирателно крещят да бъдат описани и коментирани.

Четиридесет и шестгодишна, завършила полувисше и после – висше образование, педагог, допреди четири години директорка на детско заведение, изведнъж оказала се безработна повече от година и половина насам поради съкращението изобщо на някогашните общински детски градини в Пловдив, е вече назначена за камериерка в луксозния хотелски комплекс "Санкт Петербург". Беше обнадеждена за живот подир почти двегодишно търсене на каквото и да било работа. И ето, с мизерна заплата от стотина лева месечно като да успя най-сетне да намери изход. И какво се случва оттук-нататък! Слугите и приятелите на новите й работодатели започват, както е присъщо за нашите географски ширини сред разбогателите се, да се гаврят с новата чистачка – понеже камериерка, ако още не ви е известно, е точно жената с парцала и кофата. Разположили се с дамите си – маценца по на 16-18 години, в нощното заведение на последния двайсет и втори етаж, викнали я да почисти около краката на масата им от нещо повърнато, и там, върху осветения в дискретни полу-светлини подиум две танцьорки в Евини одежди гъвкаво се усукват около никелиран пилон. Несвикнала на подобен род естетически развлечения, бившата педагожка с парцала в ръка, ала за момент отплеснала се от чистенето, усеща, че нещо я дърпа изотзад. Хванал я с двата си пръста за края на работната й престилка, както се посяга към улично псе, мъжественият телохранител на г-н Работодателя грубичко я посъветвал да се маха оттук с метлата и парцалите, че му разваля пейзажа и настроението. Тя – естествено за 46-годишна жена, отраснала в този град, се усетила обидена и свенливо опитала да се защити: "Ама моля ви се, с какво съм заслужила... Нали Вие ме извикахте!" Е, това преляло чашата и добродушният атлет (момък от село, който можел да й бъде и син) гръмко я посъветвал да си напише тутакси и вед-на-га молбата за напускане.

Толкоз. За 80-100, нека да са и 130 лева какво си е въобразявала, нали! В три след полунощ по домашния телефон научавам тази весела история от силно притеснен, заекващ от хлипове женски глас по телефона. Сестра ми, която в моите ръце преди години проходи и която, кажи-речи, изгледах, докато родителите ни бяха на работа.

05.10.1999.

Чета публицистичната книга от 1987 г. на г-н Стефан Продев (1927-2001)* "Разказът на палача", която почва с дървенашки напомпано от партайско самочувствие чудно въведение. Замириса ми на мокра кокоша перушина, на онова познато назидателно слово, с което родната партийна публицистика и литература у нас се обръщаха към народа по време на соца. Ето няколко клишета.

1) "...Изправени пред историята, ние няма от какво да се срамуваме. Онова, което създадохме, е много по-силно от онова, което не успяхме да запазим у себе си" (вж. цит.съч., стр.7). Кое не успели да запазят у себе си! Може би младежкия идеализъм, наивността, че са в състояние да направят някого насила щастлив? И по-нататък:

2) "Победата, която извоювахме на Девети, и победите след нея стоят високо над нашите лични загуби и поражения. Те са обективният плод на свободата... Това не са думи на оправдание или снизхождение към греховете, а думи на справедливост по отношение на извършеното" (пак там). Да оставим без коментар спънатия стил на тези откровения, а не е ли чудна такава логика: даващият преценки настоява, че именно негова е справедливостта, т.е. хем е субект, хем е и обективен съдник над самия себе си? И през ум да не ни минава, че може да са справедливи, а може би и по-верни, други мнения. Това е то едноплановост, самонадеяността на вечерялия с бога партаец. Неговата любима партия е вся и всьо, а той се задъхва от любов към самия себе си.

Иде ред може би да отсеем глупостта и наивното от рафинираното и припряността на искрено заблудилия се от озъбената маска на железобетонния свръхчовек – най-достойния, най-честния, най-всеотдайния, а в действителност – тъпак и фелдфебел на болшевишкия възглед за човечеството или урод, заел позата Богатир на словото и мисълта. И как да му съчувствам на уважавания в средите на интелектуалците от епохата на соца автор на патетични откровения за "лични загуби и поражения", как да повярвам, че е възможно да се покае пред собствения си бедняшки корен, като в 1987 г., когато се проясняваше истината за марксизма, за неговото чедо комунизма, за т.нар. социалистическо строителство, твърди (цит.съч., с. 8) за същия "паметен Девети" (ІХ.1944.), че е "едно дело, което спаси и обнови България. Един обществен строй, който независимо от субективните несъвършенства на този или онзи, върви уверено към бъдещето"?!

Не ми се ще да съдя когото и да било, мисля си само: Колко талантливи българи, колко чудесен човешки материал съсипа "паметният Девети" в България, като им сложи наочници и ги прати да защитават със зъби и нокти една химера!

БЕЛЕЖКА ОТ ДНЕШНИЯ ДЕН:

Такъв стил на говорене в общественото пространство чрез високопарни изрази и крайни оценки, този познат стил на ненавист към всичко несъответно на "мечтата", направо казано, на предпоставена там някаква си теза у комуниста-партаец, днес ще открием в шарениите на политическия спектър от лъже-демократични по название, ала фанатични по манталитет говорители, анализатори, чалмалии и звездобройци от разните партийни кубета. Убийствените квалификации, заканителното държане издават маскирал се като "демократичен говорител" ренегат. И тук – във форумите на Интернет, този прост фелдфебел, пак както едно време, размахва назидателно пръст, бръщолеви с апломб на всезнаещ и всичко предрешаващ роб на партийната повеля и на своя вожд.

Пловдив, 28 септември 2006 година