ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (215.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (215.)

     Зов за свобода 

    Унгарийо! Народе скъп на Кошут и Петьофи!
    Сърцето ти, сърцето ти пламти и в мойте строфи.
    Пои унгарската земя кръвта на твоите чеда –
    от тая кръв назрява плод чудесен – свобода.
    Жадуван плод. Очакван плод. По-скъп и от живота,
    когато му е шията на робството в хомота.
    О, българино с честна кръв, с мъжествени гърди!
    Макар и не в борбата пръв – последен не бъди!
    Народи, вдигайте се! Път на вяра и на слънце
    сияй пред българи, поляци, чехи и румънци.
    Светът следи борбата наша, приятел е светът.
    Ще се разчупи бронята, препречила ни път.
    Ще се разчупи бронята съветска в нашта гръд!

    Йордан Русков, Късната есен на 1956 г.

   24.12.1999. ИДЕАЛИСТИ-ДОНОСНИЦИ 

  Не бях виждал лицето му иначе освен сгърчено в гримаса на уж притеснен човек, а все пак с упорита нотка, която настоява: Това съм аз; длъжен си да се съобразиш с мен. Три или четири пъти, може и повече, случваше се да го виждам ту като човек, ударен от властта, минал през следствените служби на Държавна сигурност, ту като редактор във вестник или автор на стихове, или като съгражданин в най-обикновен разговор, и все с тъжното усещане у мен за онази негова сбръчкана душа!* По друг начин си обяснявах работите, ала ето, от книгата му със спомени, за която тези дни научавам, тръгнал да разбужда бесовете около себе си. Гузната съвест вероятно го принудила да напада довчерашните си приятели, само да види светът колко силно страдал. Фактът! Същият страдалец преди доста години (1960, привикан за справка в Държавна сигурност с още двама храбреци: единият, според Емил Калъчев (1932-2013), е известният журналист Иван Дионисиев от Асеновград, – по подозрение, че разпространявали критика към властващия Тодор Живков, и за да отърве кожата или от малодушие, изпява пред следователя близкия си приятел, не само изпява, но го и топи, та приятелят му Николай Казанджиев (1929-2000) е осъден на четири години затвор. След тригодишно "лежане" бившият конспиратор пуснали на свобода срещу подпис, че става информатор**, т.е. доносник на същите тайни служби с такова едно страховито именце "Страхил", което не ми се искаше тук да споменавам. И какво се получава! Не знам какво се получава, понеже не съм пряк свидетел, научавам това в разговор на кафе от Емил Калъчев (1932-2013), но тази е вероятно само страничка от най-новата история на Пловдив – както за величието на "паметния Девети", така и за величието на "паметния Десети" ***.

  Защо ли стремящите се да съобщават върховни истини и откровения свише все заемат сред нас – множеството, героически пози, както циганчето, което по своему бодро рецитирало "Тих бял Дунав се вълнува": И значи, вайводта Ботюф, кату па я змъкна калъчката, му зповяда на капетанина: Ей! Туй гемийка – мойту! Такъв готин романтически наглед образ никак, ама никак няма общо с романтичното; той просто заповядва – длъжни сте да ме слушате, истината говори с моята уста. От какъв зор да го слушам, като войнствено размахва сатър над кратуната си? Трийсетгодишен, женен, с две малки дъщери, канех се по някое време да избягам от моята България. Всичко във вестника, където работех, от един момент нататък взех да гледам като в Театър на абсурда. Колкото по-далече, казвах си, толкова по-слабо ще ме угнетява овчедушието, ще разперя като албатрос белоснежни крила, от висините ще говоря. Опитах да си представя лъчезарен хоризонт нейде там, на Запад, хе-е-ей, да речем, Швейцария: в Швейцария крави отглеждат, шоколадът им е хубав, часовниците им са точни, не воюват, не им се налага на швейцарците тепърва да откриват топлата вода или да доказват колко са храбри, съвестни, трудолюбиви, уредни. Понеже от феодализма още се знае, че най-добрите воини на света са швейцарските стрелци. А пък максима на японските самураи гласи: "На най-добрия нинджа не му се налага да се бие", което вероятно би трябвало да значи: воюват недоказалите се, тоест – леваците. И размечтах се след низ от наказания в редакцията на младежкия местен вестник "Комсомолска искра" и поради факта, че от нерви взех да ходя с валидол под езика, да се чупя, да избягам от всички тези изстъпления на Посредствеността. Четях стиховете на американската чудачка Емили Дикинсън (1830-1886) от градчето Амхърст и ми просветваше пред очи. Ами да! Да говори истината не е привилегия за когото и да било, а право на всеки от нас е сам да си прецени кое е Истина и кое – героична поза на пъргавия клоун в цирка. Впрочем, "мехури от красноречие: това е всяка слава", споделя в писъмце госпожица Емили Дикинсън. Мен обаче повече ми харесва, пък е и подходящо за темата, четиристишието й:

    Колко е мрачно да си някой
    – и като жаба мокра –
    да казваш цял ден свойто име –
    пред възхитена локва...***

И реших, че по-важно ми е да си остана при своите, без да се правя на велик.

  27.12.1999.

  Глупаци ли сме, та все ни водят за носа с медени приказки за килима от рози и огнените мелници, ама утре, в неопределеното бъдеще? А животът се живее днес, разпилян на сюжети като зърна от броеница; и в тази броеница има и бели, и черни, и всякакви зрънца, какъвто си е изобщо светът. Тогава защо чакаме да ни поучават какво следвало! Защо сами да не отберем от Миналото не тревите с мирис на барут и димяща кръв, а дъхави цветя, които подсказват как се живее за род и родина, без познати изблици на честолюбието (Раковски, Бенковски, Христо Ботйов, Чардафон Велики и пр.) – за подтекста говоря, не за самите горди фигури в Общобългарската ни трагична история. В себе си да вдигнем Пантеон на признателност към героизма и да престанем да се равняваме единствено по героите си – преклонението не бива да е превръзка през очи, че тук и сега не виждам нищо по-съществено и чаровно от нас, живите, оредяващите българи в границите на Бойко-Борисова България, вече едва ли сме и пет милиона с българско национално достойнство и чест.

  01.012.2000.

  Ура! Вече сме вътре в третото хилядолетие от Христа. Много джепане се изпуца в Новогодишната нощ. То не бяха фойерверки, бенгалски огньове, празнични салюти, канонада от изстрели. Същинско бойно поле, да му се не види макар! И да му се не надяваш на моя кротък, притеснен и на вид овчедушен мил народ, че скътал толкоз муниции и пушкала! Избиваме си комплекса за малоценност, а! Храбреци кукери, що ли? Въпросителните ако са четири, са от тефтерчето на Васил Кунчев от Карлово. 

  Седемте смъртни гряха според Светото писание са Горделивост, Сребролюбие, Блудство, Чревоугодничество, Завист, Леност, Злоезичие. И всичко събрано накуп, го гледам сбрано тук като за показ: нагло, хищно, озъбено и изключително досадно като въшка на чело. Темата за стопанина – който е антипод на ратая, на живеещия ден за ден хомункулус е фундаментална (основна, демек) не само за християнската философия и етика; темата я разработват и адептите, агитаторите на комунизма от г-н Карл Маркс насам, наблягайки, че това не е някаква си теория – една от многото, ами е Учение, нещо завършено, съвършено и грандиозно като ключ към тайните на обществения космос и на всичката суета по света. Въоръжен с това "свято" учение, байчото от махала Голтупан може и да се блъска с юмрук в гърди пред заблудените буржоазни очилатковци на Западна Европа, пред всички подлоги на империализма. "Подлога" – уместна и изразителна дума, тъкмо като за случая. Чух я за първи път в устата на демократ през август на 1990 г., когато полифонично, с дълбок баритонов тембър ме нарече комунистическа подлога, докато с показалеца се пробваше да ми бръкне в окото. Става това в градинката вдясно пред Централната пловдивска жп-гара, в присъствие на друг велик човек, който после стана кмет на Пловдив и даже сам си издаде възторжена стихосбирка, ако се не лъжа, под метафоричния надслов "Синята метла". Имам я нейде у дома с приятелско посвещение. Затварям скобата за тези двама някогашни мои приятели и съмишленици в Демократическата партия!

  Ползвайки христовия модел за добродетелен успешен живот, комунистът – или марксистът, ако предпочитате! – така здраво префасонира нравствените норми, че като краен стремеж надделява вече не човеколюбието, любовта в широкия смисъл на думата, а дивата вражда, антагонизъм, тоталното противопоставяне. Праведният не търпи компромиси, понеже плътно следва указанията на Бог. Има го, казват, във великите световни религии. И при нас от епохата на комунизма, та до практиката на Иван-Костовото Де-Се-еБе, покръстеният в правата вяра простак следва усвоения от практиката на йезуитите (от латинската версия на "Йезус") демонизиран образ на другия човек отсреща – образът на врага. За да е щастлив партаецът, партийната (в случая Иван-Костовата) идеология му повелява строго да унижи опонента. Дано не се стигне, като при болшевизма: до разграждане физическо, от личната собственост до физическата анатомия на собственика, до собствения му животец на врага****. Та си идваме на думата за гробокопачите на г-н Карл Маркс и компанията му на Запад, а много повече на Изток – от Полша и Чехия, та до двумилиардния (защо не!) Китай.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 13 avg. 2020

Илюстрации:

- Емил Калъчев, от малцината честни докрай автори.

- Емили Дикинсън, когато нежността е увереност*****

___

* Йордан Русков, 

Йордан Русков (1926-2010) 

http://toross.blog.bg/politika/2013/10/17/gordost-za-plovdiv-dostoinstvoto-i-ds.1193777 & https://www.slovo.bg/old/litforum/006/yruskov.htm За ролята на бившия президент Петър Стоянов (1952), вж. https://www.mediapool.bg/skandalat-s-dosietata-stigna-do-petar-stoyanov-news118831.html & https://www.24chasa.bg/mnenia/article/8734941 & http://www.desant.net/show-news/49086 в кампанията по утвърждаване на поета Й. Русков за гордост на пловдивчани не желая да коментирам. Николай Казанджиев, когото Йордан Русков топи, е син на Христо Казанджиев – белетрист, публицист, драматург, критик, роден на 09.11.1896 г. в Кюстендил. Учи Оперна режисура и Музикално изкуства в Лайпциг, Германия през 20-те години на ХХ век. Артистичен секретар на Народната опера в София и драматург в Пловдивския театър. Сътрудничи с разкази на сп. "Съвременна илюстрация", "Огнище", "Слънце", "Сила", "Листопад", "Нова комедия", на вестниците "Развигор", "Литературен глас", "Комедия", "Вестник на жената" и пр. Автор на книгите "Легенди" (сб. разкази, през 1919), "Дългът" (1928), "Сказания" (1928), "Мъдростта на Крума" (1929), "Делиормански вечери" (разкази), пиесите "Актьорът”"(драма в 4 действия и една сцена, 1913), "Ватахара" (1920), "Жътва" (1936), "Сърцето на клоуна" (1936), "Цар Мурад Мари думаше" (пиеса в 5 картини и пролог, 1936, 1941), "Майката на Хан Крума" (1937), "Блудният син" (драматичен етюд, 1917, 1943), "Черней, горо. Бунтът на иконите" (пиеса в 7 картини, 1941); спомени за български писатели, сценарий за кино "Старият полковник". Членува в пловдивския литературен клуб "Христо Смирненски" - 1944 г. Умира на 03.09.1955 г. в Пловдив.

** За участие в т.нар. "Група на Куфарджиев", обявила се срещу управлението на Тодор Живков, Иван Дионисиев, известен пловдивски журналист, роден в Асеновград, е сред седмината разследвани, вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%93%D1%80%D1%83%D0%BF%D0%B0_%D0%BD%D0%B0_%D0%9A%D1%83%D1%84%D0%B0%D1%80%D0%B4%D0%B6%D0%B8%D0%B5%D0%B2

*** Свалянето на Т. Живков от власт в края на пленума на БКП на 10.ХІ.1989 г.
**** Емили Дикинсън, "Крехки небеса", изд. 1988, с. 58.
***** Според Корана, в отвъдното душата на правоверния изпитвала върховно блаженство, съзерцавайки от висотата на Рая как душата на съседа-неверник се пържи в преизподнята на Пъкъла: "Наистина праведниците са в благодат и наистина грешниците са за Ада! Ще горят там в съдния ден" и пр. 

****** Свободен превод от англ.: "Може да не съм им нужна; ще им позволя да виждат толкова, колкото усмивката ми би им послужила". Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (214.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (214.)

    Да бях прахосал своя никакъв имот,
    а не под тежестта му да се къпя в пот!
    От прадеди каквото наследяваш,
    пак спечели го – да го притежаваш!
    Неизползваеми товари най-тежат.
    Каквото ползваме – създава го мигът.  Гьоте, "Фауст"

   03.10.1999. КНИГАТА  

  Книгата продължава да се пише, да те буди нощем и да те връхлита в делничния бързей, изобщо да те занимава по всякакъв начин, далеч след като вече твърдо си решил, че си я приключил. Тя обаче ревниво ти върви по стъпките, досущ невярна бивша съпруга, която не може да си прости, че те е изпуснала така лесно. И трябва да кажа: не знам как е с бившите съпруги – това там закъсняла разранена любов ли е, или пристъпи на омерзение и егоизъм: След като аз съм нещастна, с какво право той е щастлив! – ала с току-що приключилия ръкопис отношенията никак, ама никак не са прости. Как! Свикнал съм три, четири или пет години при всеки изгрев да съм с бележник и химикалка на балкончето; да вдишвам от лютия аромат на първата за деня цигара, горещия порцелан на чашата чай, светлината небесна да ме обгръща с благодат, с импулси на жизнелюбие и смирение. Та то е разкош, моля ви се. И защо да се отказвам от него!

  Има обаче и нещо конкретно, особено с книгата ми. Пишейки я, ден подир ден, моя милост отгледа в съзерцаване на миналото и настоящата дреб своя свръх-Аз. Като великан, изпуснат от вълшебната бутилка, този събудил се за работа ненаситник не желае да се върне в предишната си форма. А пък събитията, от които ни е изтъкан животът в България, сърцераздирателно крещят да бъдат описани и коментирани.

  Четиридесет и шестгодишна, завършила полувисше и после – висше образование, педагог, допреди четири години директорка на детско заведение, изведнъж оказала се безработна повече от година и половина насам поради съкращението изобщо на някогашните общински детски градини в Пловдив, е вече назначена за камериерка в луксозния хотелски комплекс "Санкт Петербург". Беше обнадеждена за живот подир почти двегодишно търсене на каквото и да било работа. И ето, с мизерна заплата от стотина лева месечно като да успя най-сетне да намери изход. И какво се случва оттук-нататък! Слугите и приятелите на новите й работодатели започват, както е присъщо за нашите географски ширини сред разбогателите се, да се гаврят с новата чистачка – понеже камериерка, ако още не ви е известно, е точно жената с парцала и кофата. Разположили се с дамите си – маценца по на 16-18 години, в нощното заведение на последния двайсет и втори етаж, викнали я да почисти около краката на масата им от нещо повърнато, и там, върху осветения в дискретни полу-светлини подиум две танцьорки в Евини одежди гъвкаво се усукват около никелиран пилон. Несвикнала на подобен род естетически развлечения, бившата педагожка с парцала в ръка, ала за момент отплеснала се от чистенето, усеща, че нещо я дърпа изотзад. Хванал я с двата си пръста за края на работната й престилка, както се посяга към улично псе, мъжественият телохранител на г-н Работодателя грубичко я посъветвал да се маха оттук с метлата и парцалите, че му разваля пейзажа и настроението. Тя – естествено за 46-годишна жена, отраснала в този град, се усетила обидена и свенливо опитала да се защити: "Ама моля ви се, с какво съм заслужила... Нали Вие ме извикахте!" Е, това преляло чашата и добродушният атлет (момък от село, който можел да й бъде и син) гръмко я посъветвал да си напише тутакси и вед-на-га молбата за напускане.

  Толкоз. За 80-100, нека да са и 130 лева какво си е въобразявала, нали! В три след полунощ по домашния телефон научавам тази весела история от силно притеснен, заекващ от хлипове женски глас по телефона. Сестра ми, която в моите ръце преди години проходи и която, кажи-речи, изгледах, докато родителите ни бяха на работа.

  05.10.1999. 

  Чета публицистичната книга от 1987 г. на г-н Стефан Продев (1927-2001)* "Разказът на палача", която почва с дървенашки напомпано от партайско самочувствие чудно въведение. Замириса ми на мокра кокоша перушина, на онова познато назидателно слово, с което родната партийна публицистика и литература у нас се обръщаха към народа по време на соца. Ето няколко клишета.

  1) "...Изправени пред историята, ние няма от какво да се срамуваме. Онова, което създадохме, е много по-силно от онова, което не успяхме да запазим у себе си" (вж. цит.съч., стр.7). Кое не успели да запазят у себе си! Може би младежкия идеализъм, наивността, че са в състояние да направят някого насила щастлив? И по-нататък:

  2) "Победата, която извоювахме на Девети, и победите след нея стоят високо над нашите лични загуби и поражения. Те са обективният плод на свободата... Това не са думи на оправдание или снизхождение към греховете, а думи на справедливост по отношение на извършеното" (пак там). Да оставим без коментар спънатия стил на тези откровения, а не е ли чудна такава логика: даващият преценки настоява, че именно негова е справедливостта, т.е. хем е субект, хем е и обективен съдник над самия себе си? И през ум да не ни минава, че може да са справедливи, а може би и по-верни, други мнения. Това е то едноплановост, самонадеяността на вечерялия с бога партаец. Неговата любима партия е вся и всьо, а той се задъхва от любов към самия себе си.

  Иде ред може би да отсеем глупостта и наивното от рафинираното и припряността на искрено заблудилия се от озъбената маска на железобетонния свръхчовек – най-достойния, най-честния, най-всеотдайния, а в действителност – тъпак и фелдфебел на болшевишкия възглед за човечеството или урод, заел позата Богатир на словото и мисълта. И как да му съчувствам на уважавания в средите на интелектуалците от епохата на соца автор на патетични откровения за "лични загуби и поражения", как да повярвам, че е възможно да се покае пред собствения си бедняшки корен, като в 1987 г., когато се проясняваше истината за марксизма, за неговото чедо комунизма, за т.нар. социалистическо строителство, твърди (цит.съч., с. 8) за същия "паметен Девети" (ІХ.1944.), че е "едно дело, което спаси и обнови България. Един обществен строй, който независимо от субективните несъвършенства на този или онзи, върви уверено към бъдещето"?!

  Не ми се ще да съдя когото и да било, мисля си само: Колко талантливи българи, колко чудесен човешки материал съсипа "паметният Девети" в България, като им сложи наочници и ги прати да защитават със зъби и нокти една химера!

  БЕЛЕЖКА ОТ ДНЕШНИЯ ДЕН:

  Такъв стил на говорене в общественото пространство чрез високопарни изрази и крайни оценки, този познат стил на ненавист към всичко несъответно на "мечтата", направо казано, на предпоставена там някаква си теза у комуниста-партаец, днес ще открием в шарениите на политическия спектър от лъже-демократични по название, ала фанатични по манталитет говорители, анализатори, чалмалии и звездобройци от разните партийни кубета. Убийствените квалификации, заканителното държане издават маскирал се като "демократичен говорител" ренегат. И тук – във форумите на Интернет, този прост фелдфебел, пак както едно време, размахва назидателно пръст, бръщолеви с апломб на всезнаещ и всичко предрешаващ роб на партийната повеля и на своя вожд.

  Пловдив, 28 септември 2006 година

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 12 avg. 2020

Илюстрации:

- Фронтменът на болшевишката агитация.

- Хубав ден за българската демокрация.**

–––

*Вж. Стефан Продев (1927-2001) 
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D1%82%D0%B5%D1%84%D0%B0%D0%BD_%D0%9F%D1%80%D0%BE%D0%B4%D0%B5%D0%B2 & https://www.artday.bg/index.php/about/1769-2017-09-03-09-15-41 

** Александър Йорданов (1952) 

https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D0%BB%D0%B5%D0%BA%D1%81%D0%B0%D0%BD%D0%B4%D1%8A%D1%80_%D0%99%D0%BE%D1%80%D0%B4%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D0%B2 Бел.м., tisss. 

МЕЧО ПУХ

Шедьовърът на Природата, това е влюбената жена. Н. Хайтов (1919-2002)

МЕЧО ПУХ

  – Здравей! Ка-а-акво правиш?

  – Кой! Аз ли? – попита мъжът плахо, благовъзпитано, като с мокра ръка държеше слушалката на педя от ухото си, понеже тъкмо бе изхвърчал от банята с добре насапунисани бузи.

  След известно мълчание:

  – Е, как е, как е, питам, шегувайки се...

  – Оле-е-е – откликна на ехидния тон, дръпна щората да погледне какво е времето навън и приседна с озадачена физиономия.

  – Снощи ходихме на бар – продължи гласът откъм другия край на линията. – Беше ужасно... Ама ужасно тъпо, искам да кажа. Мъжете през цялото време се наливаха с тяхното скапано уиски. И все техните там глупости: кучета, ножове, пистолети, коли, каратисти...

  – Какво друго да правят! – рече, па посегна, откачи хавлията и се наметна, защото беше абсолютно гол и вече започваше да зъзне.

  – Извинявай, ама ти сега ли ставаш от сън? – като трънче го боцкаше свежият глас отсреща.

  – Ами не... Размотавам се. Нали ме знаеш!

  – А аз от пет съм на крак. Подредих, правих закуска, изпратих моя човек на работа и... така... Викам, чакай да ти се обадя.

  – Той усеща ли вече? – попита мъжът спокойно.

  – Що! Хайде де, има ли повод? – възкликна възмутена. – Кажи де, що мълчиш!

  – Казах го ей тъй – заоправдава се. – А мъжът ти е готин... И въобще. Мацките си мрат по такива мъже.

  – Кой казва, че не е готин? Казвала ли съм!

  – Не си, бе.

  – Тогава…?!

  – Искам да кажа, че мъжът ти е всичко, което аз няма как да бъда.

  – И това знам.

  – Питам се какво толкова намираш у мен.

  – Хайде сега! – чу ядосания й глас.

  – Не, наистина. Аполон и Терсит*. Място за сравнение не виждам – с нападателен тон продължи. И тъй като отсреща не последва отзвук, духна храбро в слушалката веднъж и още няколко пъти. Притеснен: – Ало... алоооу... Чуваш ли ме?

  – Всичко чувам.

  – Е?

  – Че какво да ти кажа! Той наистина е готин и аз много го харесвам.

  – Друг на негово място отдавна да си е дигнал задника да разбере какво става. Аз, например, хич не бих се стърпял. Като се знам, в един момент ми писва и си дигам задника да разбера кой там ми се мотае. Не-е, не става въпрос да... Бо-о-оже, ами тя щом тоя тип си го е пожелала, какъв смисъл има аз да... Нали? Обаче на всяка цена трябва да го видя тоя кръгъл нещастник, дето... – хвърли око, ядовит и безпомощен навън през замръчкавеното стъкло зад щората.

  – Той знае, че има някой около мен.

  – Наистина?!

  – Не знае кой е, ама и не се интересува. Веднъж му казвам: увлечена съм по един, седни да се разберем като нормалните хора. А той... Тоооой! Знаеш ли той какво ми каза? "Какво е това любов, бе! – каза. – Що за глезотии! Виж какви сериозни работи стават по света и у нас. Хората виж как изнемогват в тая шибана сбъркана държава. Митинги, стачки, убийства, самоубийства, всеки ден катастрофи, палежи, далавери-малавери, партии-мартии, бизнесът се скапва, реколтата мижава, пък доларът пада, цените растат, някаква шибана комета тия дни предстои да се аканяса** в Земята."

  – Хм! Комета, казваш.

  – Какво да му говоря! Не го интересува, и толкоз. Иначе отдавна да е...

  – Дали те обича? – замисли се мъжът с насапунисаното лице, докато барабанеше с пръсти по нощното шкафче: трам-тарарам, трам-тарарам, трам-та, трам-та, трам-та, трам-тарар-р-р-рам.

  – Обича ме, как да не ме обича! Знам, че ме обича. Обаче в ума му на първо място са кучетата, бизнесът. В крайна сметка, нали...!

  – Какво "нали"?

  – Нали всичките си пари от кучетата по мен харчи! Когато и да съм казала, че нещо ми е харесало, тича да ми го купи... И дали за мен ще даде последните си пари, няма никакво значение за него. Той наистина е голям кавалер.

  – Разбирам.

  – Знаеш ли какви огромни букети с червени рози ми е носил! – рече замечтано.

  След известно време мъжът със слушалката в ръка се разкашля ей тъй, нарочно; стана му неловко, че зъзне, че стои като някой Бай Грую, Гюро Михайлов*** на пост, та рече бавно с внезапно задебелял глас:

  – А аз и цветя не съм ти носил... Нали, Мечо Пух!****

  – Виждаш ли – подхвана тя отново, – той е много готин съпруг. И въобще... Много ми е приятно да съм с него в компания. Все повтаря: "Моята жена така, моята жена онака. Моята жена е върхът". Веднъж го пробвах, казвам: ще взема да се разведа с теб, и той знаеш ли какво ми каза! Каза ми: "Патлак да ми опрат в челото, никога няма да се разделя с теб".

  – Ти наистина си върхът – вметна, колкото да спре отсреща потока от думи.

  – Изтрепва се да ме хвали и... разбираш ли... понеже е бая висок, строен, силен: и телосложение, и лице, и мускули... Нали виждам жените как се въртят покрай него, как му се умилкват! А той... тооой... Ей така ще го присвие онова синьо око, и реже изкъсо. Която и да е патката, ще я тури на място. И на всичките си приятели дава да разберат, че аз съм му на него слънчицето. Не дай, Боже, някой да започне да ми се прехласва, да ми дудне тъпи любезности. Уж нищо не прави, кротичко уж си седи на задника, обаче го усещам какво мисли. Мисли си: и тоя мой приятел излезе боклук.

  – Браво! Много точно казано. Истински мъж!

  – А каже ли го за някого, значи край на приятелството. Край, бе-е! Ако е въпрос да се бие, много е силен, ами че само с вида си ги смазва свалячите. Като се изправи с неговите два метра ръст и напращели мускули, и оня отсреща си подвива опашката, мънка, пелтечи: "Ама аз само тъй, да не си помислиш нещо". Мън-мън-мън, чак жал ми става. Знаеш ли какви досадници сред тия тарикати ги има!

  Мъжът премести слушалката върху другото си ухо, затисна я с рамо и се зазяпа в прясно появило се леке с лайнян нюанс върху вехтичкия мърляв персийски килим.

  – Пък аз май захванах да се бръсна – рече и потърка брадичката с длан. До тавана се разлетя засъхнала пяна. – Искаш ли да ти звънна след малко? Да, след мъничко, ами например, веднага щом се обръсна. А?! – И понеже Мечо Пух от другия край на линията не даваше признаци на живот, с изключително мил мазен глас попита: – Ти, например, сега какво ще правиш?

  Отсреща се чу дълбока въздишка. Наложи му се да добави:

  – Кажи де! Ти сега какво ще правиш?

  – Ами какво-какво!... Какво мога да правя! Ще почакам да се обръснеш – отвърна Мечо Пух р-р-р-решително. 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 11 avg. 2020

–––

* Първият – древногръцки бог, образ на мъжка хубост и могъщество, чийто символ е Слънцето, вторият – свадлив гърбушко, единственият отблъскващ образ в Омировата "Илиада".

** Местен пловдивски жаргон: да се удари, да се блъсне.

*** Гюро Михайлов – за местния пловдивчанин нарицателно име за доверчив и наивен честен българин, останал докрая на поста си и загинал в огъня, който изпепелил сандъците с архива на Източна Румелия. Бай Грую е нарицателно за изключително прост българин, когото всички мамят и му се подиграват.

**** Говорещо пухено мече-играчка от едноименната книга за малчугани на Алън Милн (1882-1956), https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D0%BB%D1%8A%D0%BD_%D0%9C%D0%B8%D0%BB%D0%BD Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (213.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (213.)

  Омръзна ми да се правим на какви ли не. Поне веднъж да сме каквито сме, поне веднъж!  Джон Стайнбек, "За мишките и хората", 1964 г., с. 115

   13.06.1999. БАЛКОНЧЕТО   

  Нещо като послеслов. Когато отскочих вчера по обяд до местния супермаркет за хляб и цигари, виждам поета Минко Танев (1953)* да се мотае из нашия позанемарен квартал отвъд циганското гето, покрай отсрещния панелен блок, изтупан и лъснат. Нежен, артистичен, учтиво ми се усмихва: "О-о-о! Ама ти тук ли живееш?" И обръща лъстив взор към млада луксозна госпожица, която го пие с очи: "Анелия**, ела да се запознаеш, това е Георги Бояджиев". Като знак може би на ведри дружески чувства, двамата пожелаха да им посоча с пръст моето мижаво балконче. "Е, твоят е по-нов, по-различен е от другите балкони" – важно-важно отбеляза Минко. Ами – отвръщам зиморничаво, – и другите са същите като моя, само че съседите си ги остъклили, та мязат повече на аквариумчета за бели мишки; пък за мен балкончето е да изляза на въздух. Та същата вечер показвам на Re. натрупалите се през последните две-три седмици записки и отворихме дума за финала им, за най-последните две странички, когато тя възнегодува: "Ето на! Пак си се олял. Оле-е, ама как силно си се обичаме!" Да, бе – отвръщам, – малко и аз се изненадвам от това завишено самолюбие и едва сега ми става ясно, че не баща ми, не и другите, тук споменати, са основни образи, ами излиза, че главният образ съм бил аз. "Ами пасажът за младия Лъв, той пък за какво е! Не е ли пак оливане?" – не престава да ме боцка настръхнала моята знойна и готина Re.

  И се наложи да разяснявам, че всъщност даже и не става дума точно за някой си конкретен Пишурка, а за Младите лъвове, каквито сме си всички ние в юношеските години. После обаче все пак не пропуснах да кажа как отговорила втората съпруга на младия Хемингуей – кокетката Полин Пфайфър, на въпрос на случайно срещнал ги в Африка познат стар немец кой е най-добрият, според нея, американски писател, и въпросната Полин Пфайфър, представяш ли си, без сянка на колебание, без даже да се замисли отговорила с висо-о-око вирнато носле: "Моят съпруг, разбира се. Че кой друг".*** "Да, обаче ти не си ми съпруг!" – чукна ме по челото, отряза ме ехидно усмихната, греещата насреща ми Re. и се спусна да ме целуне; аз, обаче, като корав мъж, ловко избягнах тази подла, типично женска маневра и изръмжах: Идиотка!

  15.06.1999. 

  За посвещенията: към кого е обърнал лице тук говорещият, и за заглавията, които би могло да са ключ за проникване в подтекста и във философията на разказаните тук сюжети и размишления в моята графомания. Бих могъл да я посветя на Re., ама тя си знае, че я обичам отвъд всяка логика, всякакви съображения и обстоятелства. Така че нека да си остане капризната своенравна Re. там, където е – в сърцевината на отношението ми към живота! Да я посветя на щерките Вера и Надя? Айде сега! Те си знаят, че чувството ми към тях е стипчиво-бащинско. Не искам да им давам акъл под каквато и да било форма. Към моята среда и към моето поколение българи или изобщо към средностатистическия българин или източноевропеец? Че какво точно пък аз мога да му кажа! И тъй реших, че най-добре тези тук записки да ги посветя на един по-възрастен от мен, по-уравновесен и по-умен приятел****, с когото често сме на разни мнения в политическите си пристрастия, а сме на еднакъв хал, та мисля си – и еднакво привързани към отечеството ни България. На него да посветя наглата графомания. Обмислях няколко версии за заглавие. "Лъв", възможно най-краткото и най-безсмислено: толкова много значения има, че – казвам си: ето заглавие тъкмо като за мен, родения под знака на зодия Лъв, нали лъвът е символ на Българската ни нация от време, когато славно сме падали в мрежите на вражеската дипломация.

  Бележка от днешния ден

  Седем години по-късно, други неща са ми в ума и сред тях последното хрумване е: върху корицата на луксозните томове от І до V – всеки минимум 300 страници, да стои името, с което се подвизавам в Интернет. То ще е един вид жест към възможно най-демократичния форум за мнения и оценки, който – предполагам, най-после ще постави всяко нещо на мястото му: подлеца при подлеците, невежия при невежите, добрия човек при нормалните хора. И тъй, представете си снежнобяла гланцирана корица, върху която с кървави латински букви нехайно по диагонал се чете tisss. И нищо друго, освен дето в долния ляв ъгъл вертикално виси логото на издателската ми фирма, която вече закрих. А какво значи това tisss, убийте ме, не мога да кажа... Защото и аз не знам. Готиното на този свят не се поддава на смислени обяснения.

  Пловдив, 27 септември 2006 година

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 10 avg. 2020

Илюстрации:

- Където съм си мечтал да съм, няма никога да отида. 

- Емил Калъчев – Ердени (приятеля), както се нарече. 

___
* + ** Вестник "Арт-клуб", бр.115 от април 2001 г., стр. 6 долу, стихотворението на поета Минко Танев "Полъх от руините" има такива редове: 

Минко Танев (1953)

"Антична моя, свидна Ани (...) Приех небесната присъда/ един от свитата да бъда..." & https://plovdiv-online.com/kultura/item/109072-stoyanka-boyanova-i-minko-tanev-v-svetovna-antologiya
*** Ник Нолак, "Хемингуей", изд. 1992 г., с. 48.
**** Писателят Емил Калъчев (1932-2013). Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (212.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (212.)

  Омръзна ми да се правим на какви ли не. Поне веднъж да сме каквито сме, поне веднъж!  Джон Стайнбек, "За мишките и хората", 1964 г., с. 115

   12.06.1999., прод. ЗА ХОРАТА И МИШКИТЕ  

  – Татко, благодаря ти, че повярва в мен!

  И бащата отвръща:
  – Синко, обичам те!
  Така прочувствено лигаво, хем и сантиментално-лимонадено приключва току-що излъченият епизод 31 на нашумял тв-сериал мейд ин САЩ. Моят баща не говореше тъй; той въобще не ме разбираше, а и аз него не разбирах съвсем. Бащите на моето поколение момчета от работническия град Пловдив външно и в приказките си бяха сурови хора, изтласкваха ни настрана от по-важните за тях дела. Прояви на бащина нежност? О, какво е това! Баща ми за пръв и един-единствен път ме прегърна точно четирийсет дни преди да издъхне, на рождения си ден 22 юли 1983 г., когато с жена ми Ася му бяхме на гости с евтини подаръчета като за случая. Бил съм 36-годишен, та ми се стори много странно, че гушна не само мен, ами и бившата ми съпруга, към която близо дванайсет години дотогава се отнасяше с пренебрежително мълчание, как па никога не я беше назовавал по име – и в нейно присъствие се е обръщал към мен: "Кажи на жена ти..." и пр., или в редките два-три случая, когато ми е гостувал в крайния квартал, където живея, първо ми звъни отдолу, и после обърнал лице към шестия етаж, от входа на блока ще ми викне истимар*, като хлапак, с когото ще идем да брулим чуждите сливи: "А?! Сам ли си? Твоята няма ли я?" – и като му викна, че съм сам, онази я няма вкъщи, едва тогава се качва при сина си, демек, при мен.

  Бил 25-годишен, когато съм се родил. Понеже съм бил ужасен пикльо и ревливо бебе, изнурените ми родители се редували като войничета в наряд да ме дундуркат нощем на смени. И в онези задушни августовски и септемврийски пловдивски нощи моят мил баща, преуморен от работата в ателието на Радичев, разбичквал талпи на ръка, с бичкия, няколко пъти ми се заканвал: "Това вресливо пикливо лайно аз що ли не взема да го изхвърля през прозореца!" Онзи 25-годишен готин мъж от август на 1947 г. днес, от висотата на моите 52 години**, го обсъждам със смесено синовно чувство на омерзение и обич. Ой, колко само съм му се дразнел! В детството ми от 7- до 13-годишен спях с тезгяха и примуса в кухничката, която беше и мечтаната му мебелна работилница: все поработваше допълнително мебели у дома. Мирисът на чам, на пресен талаш и стърготини, туткал, пемза, байц, спирт, ацетон, шеллак ме отнася и сега веднага в избата ни на улица "Ниш" 4, където живеехме, докато станах ученик в шести клас на основното училище. По девет стръмни стъпала се слизаше в салонче, което деляхме с продавач на карамфили и мед.сестра. Продаваше си той китките по луксозните ресторанти на Пловдив, подредени внимателно в никелирана табличка; карамфили, плюс пакетчета печено осолено тиквено семе или фъстъци, по левче пакетчето. От карамфилите се препитаваше яко умирисан на тютюнев дим сив-посивял бай Борис. Една медицинска сестра (всъщност дребничката Минка си бе санитарка в близката Държавна болница и чистеше кръвта и лайната на болните там) обитаваше една от общо четири стаи в избата със сина си, кльощав дългокрак момък, четири или пет години по-голям от мен; със сина си Колю Кабасуто Минка обитаваше северозападната ъглова стая, чийто джам имаше прекрасен романтичен изглед към задния двор с варосания дъсчен кенеф и курника с двайсетте кокошки.

  Колю бе мераз***, син на Минка от предишния й брак. Минка и бай Борис Цветаря бяха дребнички на ръст, бяха се събрали май без брак и по любов, както се случва с бедни по рождение хора, често си се кавгосваха, докато накрая всеки си заживя в своята стая: Минка със сина си – в спалнята, Бай Борис с неговите двайсет кафеза с пиукащи скокливи канарчета – в кухничката с мивката. Нашите стаи бяха обърнати към улицата и също разполагахме с прекрасен изглед към тухления дувар отсреща, и понеже нашите ме заключваха по цял ден самичък с татковия тезгях, хлапаците от махалата заради мен идваха пред прозореца ми, който беше наравно със земята, да играят на джамини (стъклени топчета), на стотинки или да въртят пумпал****. И така участвах задочно в игрите, внимателно наблюдавах как се развива играта, все едно войник в окоп, кацнал върху перваза на избата, крещях при някой сполучлив удар в играта на бъзгуни и от кеф думках с юмрук по прозоречната рамка.

  Помня как в същата тази изба, в най-ранното ми детство, от четири-петгодишен ми превръзваха палеца и показалеца на двете лапи с вълнен парцал, напоен с лютиво, понеже си смучех пръстите. Пръстите си смучех до шест-седемгодишен и татко все ме подиграваше и заплашваше: "От това смучене муцуната ти ще се удължи като на пес-помияр". Спомням си и как нощем се кавгосваха двамата с майка в тъмното. Как баща ми й се моли: "Остави ме на мира с твоите женски глупости, ма Надке!", обаче тя не спира да го ядосва, и отново говори, говори, говори... И внезапно изплющява плесница. Става страшно тихо, а в непрогледния мрак, дочувам, моята майчица как хълца; не, не реве, не се чува гласът й, а само влажно и жално хлипане. И аз лежа с отворени очи, ослушвам се в тъмното зад печката, в ергенското легло на баща ми, правено от варел, с пресовани на таблите му букви, от който помня само oil.

  После ме преместиха в стаята с дърводелския тезгях на баща ми, мириса на чам и талаш, плоскостите, сноповете фурнир, дърводелските инструменти. С все леглото ме заточиха и интернираха; а сам нощем ме беше страх. Но тъй бе отначало, докато да свикна с тъмното и нощта. Сетне престанах да се страхувам. Тъмното оттогава и досега приемам като уютна дреха с мека пухена вата.

  Бил съм на осем години, вече се беше появило мечтаното от мен "братче", сестра ми, шест и половина години след мен. Извадих им душата на нашите, докато да ми я родят! Понеже ме заключваха и тъгувах по цели дни, едва пет-шестгодишно хлапе, в дълбоката мрачна изба, но ме навестяваха отряд пъргави полски мишлета, турях в кибритени кутийки трошици сирене и хляб сред стаята и покатерил се на моя трон – прозоречния перваз наблюдателница, греех от кеф, когато мишлетата излизаха да обядват. Ей тъй си живеех с тихите животинки, дори през ум не ми е минавало да се страхувам от тях или да хукна да ги гоня и трепя. Когато обаче баща ми и майка ми най-после се връщаха от онази там тяхна работа, посрещах ги винаги с едно и също горещо желание. "Всеки си има братче – Маринчо и Сашко, и Ичо. Само аз си нямам брат, моите братчета са мишленцата. Що само аз си нямам истинско братче, а?!"

  Веднъж им направих голяма беля и жестоко ме биха. Помня, татко държеше тънка шперплатова лентичка: лентичката му свисти във въздуха, а пък белезите от нея са дълбоки, кървави. Майка беше хванала метлата изотдолу, налагаше ме с дръжката, обаче от дръжката на метлата по не боли. Пълзя по колене и лакти в талаша, а те не спират да бият; от зор се наврях в далечния ъгъл под дърводелския тезгях, и те, и двамата, продължаваха слепешком да размахват оръжията си; уви, бях недосегаем там – не, не уплашен, а изненадан, скимтящ от унижението. Да съм бил, да съм бил не повече от 9-годишен. На десетата година пипнах жълтеница, болест на мръсните ръце. Първо решиха, че е скарлатина; качиха ни с майка в кремавобяла шкодичка с два големи червени кръста на задните врати. После майка изостана някъде, а мен ме поведоха мълчаливо и строго като арестант из едни огромни и хладни, и тъмни варосани коридори с много висок таван (за разлика от избата на улица Ниш, където тавана татко достигаше, протегне ли ръка). Съблякоха ме чисто гол и заповядаха да прекрача в огромно фаянсово корито; и значи там като на секс сериозните лелки ме поливаха, сапунисваха, триха. Вонеше гадно, лютеше ми на очите от хлорната вар.

  Воняха и дрехите, в които ме облякоха. Че са ме повели като арестант, сега си го помислих това. Не е логично, ама е тъй! – минахме през отделение, където лежаха болните от коремен тиф, за да влезем при хепатитните. Сложиха ме в стая с четири легла, до прозореца вдясно. Вляво лежеше беловлас изсъхнал като стар китаец и със землистия цвят на умиращите дядо Гьорги... Изнесоха го през втората седмица, но името и белите му мустаци, кой го знае защо, помня. До стъклената врата, откъм жълтите нозе на дядо Гьорги, беше Наско – мъж, около трийсетте. С него играехме шах. Шаха сам си го бях направил от кутия за бисквити; фигурките нарисувах върху картонени квадратчета, които пък се местеха по синьо-белите рисувани с мастило шахматни полета. Наско бе тип майтапчия: биеше си шегички с всичката ни несрета; само когато се появяваше сестрата с инжекциите, муцуната му ставаше напрегната, а шегичките бяха изричани с крива усмивчица: "Аман ма, сестричке! Направихте ме на решето. Сестро, мен могат да ме ползват за сито, брашно да пресяват".

  Четвъртият бе Яшара, циганин на неопределена възраст. Беше мълчаливец, та не съм го запомнил другояче освен с прегърбена кльощава фигура, кога се изсулва от завивките или се връща от тоалетната, притиснал корема си с две ръце, приведен и съсредоточен, сякаш търси нещо изключително ценно по пода... Онзи, който смени дядо Гьорги с големите бели мустаци, ми се губи, не го помня, може би защото съм продължавал да виждам не новодошлия, а мъртвия като да е бил още жив. Сядах в слънчевите пролетни следобеди върху прозоречния перваз на болничната обляна от слънцето стая. Големите бъбреха, без особено да се притесняват, че съм хлапе; така от бъбрежа им научавах, че при нас, хепатитните, нищо не е, живот си живеем ние. Виж, при тифозните всеки ден някой го отнасят черен почернял, изсъхнал като чироз, покрит през лицето с белия чаршаф.

  Няколко пъти майка и татко ми идваха на свиждане. Все ми заръчваха да слушам сестрите и чичо доктор, кротичко да лежа, да не тичам като бесен, да не обикалям по коридора, да си изяждам докрай храната. Изобщо, лесно свикнах с отсъствието им; липсваха ми игрите, приятелите. Мърморещият бате Наско не всякога беше на кеф да играем шах, а пък с дядо Гьорги говоренето ни бе той да ме разпитва какво правим в училище "Сашо Димитров", добри ли са ни даскалите или лоши. Другият, който легна в неговото легло, него не си го спомням; вероятно е лежал, както някои от по-тежките случаи, по цели часове безжизнено, с празен поглед, забит в тавана.

  Едно утро, малко преди визитация санитарката, дето ни чистеше стаята, тичешком изхвърча в коридора. Довтаса дежурният лекар, а и две сестри се вмъкнаха подир него. Тримата поседяха при леглото до вратата, шепнешком нещо си казаха, пък си тръгнаха. Появи се пак възрастната санитарка и разстави параванче около леглото на циганина... Понеже ръката на Яшара все изскачаше и изскачаше извън носилката изпод чаршафа – като да ни махаше за сбогом – вързаха с бинт двете му китки пред гърдите и така тържествено го изнесоха. Сетне си сгънаха паравана, заповядаха ни да излезем двамата с бате Наско и напръскаха пода и стените около вратата с нещо люто и миризливо. Когато се върнахме след час, вътре светеше от чистота, ухаеше на теменужки, а леглото на Яшара беше застлано с чистак новичко пъстро одеало.

  Някъде другаде ще разкажа по-подробно и за симпатичната сестра Колева, която като че ли се влюби в мен. И аз, разбира се, я обикнах. Няколко пъти сестра Колева, дето ни биеше най-безболезнено гадните чернодробни инжекции, ме води в стаята си горе, на тавана на четириетажната сива сграда отсреща, в чието мазе разрязваха труповете на мъртвите. От онзи квартал бях, около болницата; няколко набези сме предприемали да узнаем какво ги правят мъртъвците зад белосаните с боя отвътре стъкла, но нищо особено не бяха съзрели любопитните ни трескави очета. Особени бяха само разказите за възкръсналия внезапно, който се събудил гол в бетонното корито сред десетина циментови корита в моргата, с картонче, нежно привързано за палеца на десния му крак. Моята сестра Колева ме гощаваше с едра ябълка, сушени сливи, стафиди, марципан (било е през април), евтинички бисквити; току се обърне към двете си съквартирантки – стажантки за медицински сестри: "Вижте го! А? Не е ли сладичък! Не е ли симпатичен?" И тричките в унес ме следят как се храня или се въртя на стола, нервен, че проявяват внимание към мен, и си ровя дълбоко в носа.

  Двайсет години по-късно, вече млад мъж, хем семеен и с две дъщери, гостувах на моята някогашна "любовна авантюра". И пак в една таванска стаичка... Само че сега срещу моето училище "Сашо Димитров". И пак в компанията на съквартирантка ме посрещна поуморена четиридесетгодишна женица с поувяхнало личице. Но й беше останал още онзи познат до болка хитровато-приятелски блясък в очите. Стаичката й бе цялата в дантелени покривчици и вазички с цветя... Две години по-късно тя се омъжи за мъж "с добро материално положение", както бъбреха дъртите жени вечер в махалата, а пет месеца по-късно върху тухлената колонка, на която бе монтирана тенекиената вратичка към къщата срещу училище "Сашо Димитров", внезапно съзрях снимката й: хубава цветна снимка върху некролог. Издъхнала при раждане.

  Имам, разбира се, сериозни обвинения за това и онова към родителите си. Та аз израснах, неизменно сподирян от фразичката "От теб стока няма да стане!" Когато го споменах преди години в статия за областния вестник "Отечествен глас" (есето "Корени"), и двамата ме загледаха укорно като предадени. Същевременно не мога да спра да си ги обичам. И колкото повече време ме дели от смъртта им, толкова по-близки на сърце ги усещам. Милите ми! Съзнавали ли са, че не е измислен по-добър начин да отгледаш млад Лъв от този, да го оскърбяваш и биеш по лице, да го дразниш и отблъскваш. Така младият Лъв расте отлично тонизиран от напрежение непрестанно да отстоява себе си, своята територия, своите ловни полета.

  Ето че и четвъртият по ред бележник вече е изписан. Така мога да продължа до-о, до края на света. Животът на отделния човек обаче е твърде ограничена величина, следователно, и да искам, няма как да продължавам безкрайно... А пък и нещата от живота са свежи до определен момент; после като че ли почват да се повтарят и се улавяш изненадан как си казваш: Ама този филм вече съм го гледал! Любопитство, страдание, възторг, влюбване-разлюбване, падение, утеха, заблуди пресни вместо мехлем за отворената кървяща рана и... хайде пак отначало! – отново изкушение и любопитство, интрижка, флирт, яко плътско пожелаване, страст, секс до изнемога, умора, спад на интереса, утеха, заблуда някоя нова вместо мехлем за старата рана.

  Е, не! Това не е истина. Човекът е нещо уникално. Историите може да се повтарят, гледната точка обаче непрекъснато се променя. Що се отнася до любовта и секса... О, това е нещо върховно, опияняващо, така предизвикващо към жизненост и борба, че за какъв край всъщност говорим!? Любовта – когато наистина е Любов – е нещо самообновяващо се, неизчерпаемо като вселената, която е огледало и метафора на човешката душа.

  Бележка от днешния ден

  Част от този тук текст влиза в публикуваното преди три месеца есе "Щом любов нямам, нищо не съм!" Преписах ги десетината абзаца наново, тъй като тук те са си в естествения ритъм, според времето и настроението, кога съм ги писал. Тъй че моля да бъда извинен, но повторението не е пропуск, понеже и посланието в онзи първи текст е различно от онова, кажи-речи, философско есе за любовта и страданието. А темата тук е, както е обявена в настоящото заглавие: За хората и мишките.

  Пловдив, 27 септември 2006 година

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 9 avg. 2020

Илюстрации:

- Аристотел – един от нас, зрящ*****.

- Ароматът на живота е в детайлите.

–––

* Пловдивски местен говор, истимар ще рече: дискретно, потайно.

** Възрастта, когато съм писал първоначалния текст.

*** Пловдивски местен говор, мераз ще рече: чеиз, допълнителна екстра от невестата.

**** С пумпал играехме на бъзгуни, което ще рече: целиш с пумпала си пумпала на врага с цел да го цепнеш на две половини или поне да откъртиш парченце, ако не му направиш поне дупка за спомен.

***** Вж. https://victor-mochere.com/bg/best-quotes-from-aristotle Бел.м., tisss.