ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (213.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (213.)

  Омръзна ми да се правим на какви ли не. Поне веднъж да сме каквито сме, поне веднъж!  Джон Стайнбек, "За мишките и хората", 1964 г., с. 115

   13.06.1999. БАЛКОНЧЕТО   

  Нещо като послеслов. Когато отскочих вчера по обяд до местния супермаркет за хляб и цигари, виждам поета Минко Танев (1953)* да се мотае из нашия позанемарен квартал отвъд циганското гето, покрай отсрещния панелен блок, изтупан и лъснат. Нежен, артистичен, учтиво ми се усмихва: "О-о-о! Ама ти тук ли живееш?" И обръща лъстив взор към млада луксозна госпожица, която го пие с очи: "Анелия**, ела да се запознаеш, това е Георги Бояджиев". Като знак може би на ведри дружески чувства, двамата пожелаха да им посоча с пръст моето мижаво балконче. "Е, твоят е по-нов, по-различен е от другите балкони" – важно-важно отбеляза Минко. Ами – отвръщам зиморничаво, – и другите са същите като моя, само че съседите си ги остъклили, та мязат повече на аквариумчета за бели мишки; пък за мен балкончето е да изляза на въздух. Та същата вечер показвам на Re. натрупалите се през последните две-три седмици записки и отворихме дума за финала им, за най-последните две странички, когато тя възнегодува: "Ето на! Пак си се олял. Оле-е, ама как силно си се обичаме!" Да, бе – отвръщам, – малко и аз се изненадвам от това завишено самолюбие и едва сега ми става ясно, че не баща ми, не и другите, тук споменати, са основни образи, ами излиза, че главният образ съм бил аз. "Ами пасажът за младия Лъв, той пък за какво е! Не е ли пак оливане?" – не престава да ме боцка настръхнала моята знойна и готина Re.

  И се наложи да разяснявам, че всъщност даже и не става дума точно за някой си конкретен Пишурка, а за Младите лъвове, каквито сме си всички ние в юношеските години. После обаче все пак не пропуснах да кажа как отговорила втората съпруга на младия Хемингуей – кокетката Полин Пфайфър, на въпрос на случайно срещнал ги в Африка познат стар немец кой е най-добрият, според нея, американски писател, и въпросната Полин Пфайфър, представяш ли си, без сянка на колебание, без даже да се замисли отговорила с висо-о-око вирнато носле: "Моят съпруг, разбира се. Че кой друг".*** "Да, обаче ти не си ми съпруг!" – чукна ме по челото, отряза ме ехидно усмихната, греещата насреща ми Re. и се спусна да ме целуне; аз, обаче, като корав мъж, ловко избягнах тази подла, типично женска маневра и изръмжах: Идиотка!

  15.06.1999. 

  За посвещенията: към кого е обърнал лице тук говорещият, и за заглавията, които би могло да са ключ за проникване в подтекста и във философията на разказаните тук сюжети и размишления в моята графомания. Бих могъл да я посветя на Re., ама тя си знае, че я обичам отвъд всяка логика, всякакви съображения и обстоятелства. Така че нека да си остане капризната своенравна Re. там, където е – в сърцевината на отношението ми към живота! Да я посветя на щерките Вера и Надя? Айде сега! Те си знаят, че чувството ми към тях е стипчиво-бащинско. Не искам да им давам акъл под каквато и да било форма. Към моята среда и към моето поколение българи или изобщо към средностатистическия българин или източноевропеец? Че какво точно пък аз мога да му кажа! И тъй реших, че най-добре тези тук записки да ги посветя на един по-възрастен от мен, по-уравновесен и по-умен приятел****, с когото често сме на разни мнения в политическите си пристрастия, а сме на еднакъв хал, та мисля си – и еднакво привързани към отечеството ни България. На него да посветя наглата графомания. Обмислях няколко версии за заглавие. "Лъв", възможно най-краткото и най-безсмислено: толкова много значения има, че – казвам си: ето заглавие тъкмо като за мен, родения под знака на зодия Лъв, нали лъвът е символ на Българската ни нация от време, когато славно сме падали в мрежите на вражеската дипломация.

  Бележка от днешния ден

  Седем години по-късно, други неща са ми в ума и сред тях последното хрумване е: върху корицата на луксозните томове от І до V – всеки минимум 300 страници, да стои името, с което се подвизавам в Интернет. То ще е един вид жест към възможно най-демократичния форум за мнения и оценки, който – предполагам, най-после ще постави всяко нещо на мястото му: подлеца при подлеците, невежия при невежите, добрия човек при нормалните хора. И тъй, представете си снежнобяла гланцирана корица, върху която с кървави латински букви нехайно по диагонал се чете tisss. И нищо друго, освен дето в долния ляв ъгъл вертикално виси логото на издателската ми фирма, която вече закрих. А какво значи това tisss, убийте ме, не мога да кажа... Защото и аз не знам. Готиното на този свят не се поддава на смислени обяснения.

  Пловдив, 27 септември 2006 година

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 10 avg. 2020

Илюстрации:

- Където съм си мечтал да съм, няма никога да отида. 

- Емил Калъчев – Ердени (приятеля), както се нарече. 

___
* + ** Вестник "Арт-клуб", бр.115 от април 2001 г., стр. 6 долу, стихотворението на поета Минко Танев "Полъх от руините" има такива редове: 

Минко Танев (1953)

"Антична моя, свидна Ани (...) Приех небесната присъда/ един от свитата да бъда..." & https://plovdiv-online.com/kultura/item/109072-stoyanka-boyanova-i-minko-tanev-v-svetovna-antologiya
*** Ник Нолак, "Хемингуей", изд. 1992 г., с. 48.
**** Писателят Емил Калъчев (1932-2013). Бел.м., tisss.