ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (182.)
Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616)
24.12.1998. ПАСТИРЪТ И СТАДОТО
От утре е Коледа или Рождество Христово. Петрович (Петър
Петров): милият, той бил за смъртното наказание: "Да се изпълняват
присъдите! – гневи се по телефона вчера. – Да го оставят цял живот да гние в
затвора е нечовешко. Ще напиша статия по този въпрос и ще я публикувам".
Кой ще му публикува статията, дявол знае, а ми е чудно от какъв зор баш
него халът на осъдените на смърт го вдигнал по тревога, та пробвам за повече
светлина: Не спори ли хубавата ти идея с твоето религиозно милосърдие? Да
ги разстрелят, казваш, е по-харно, тъй ли? "По-добре е!" – отвърна убеден. Та си помислих покрай внезапната му упоритост: леле, и човеколюбието си имало
своите кисели гримаси!
Стадото не е по-голямо от пастира, ала народът е по-велик от своите водачи. Без стадо пастирът какво е?! Той не може да бъде пастир ей така, сам по себе си. Нима стадото – с греховете и с катаклизмите си не осмисля съществованието и на самия пастир! В опозицията "народ-власт" все пак народът е невидимата страдаща, пък и раждаща, отглеждаща своите властници велика Сила. Те си въобразяват, че вършат каквото са си наумили, а всъщност са изпълнители или слуги на духовни енергии, които народът е вложил у тях.* Така например, немската нация – една от изявените творчески нации на континента, е същински виновник за идиотщините на национал-социализма, руската нация носи вина заради идиотщините на болшевишкия военен комунизъм. Изглежда кощунствено цели племена и народи да бъдат обвинявани, но нали всяко племе формира своя манталитет и общество, където в борба надделява една или друга идея! Истински духовни лидери сред Т.-Живковци, Жан-Виденовци, Иван-Костовци в нашия български случай, не са водачи в онзи невидим спектър на духа; учителите са истински духовни водачи, в тесния смисъл на понятието учител. За България големите учители са двама-трима за цялата ни хилядолетна трагична история: Климент, Евтимий, Раковски, Левски... Паисий не; Паисий е предвестник, той е като Йоан Предтеча, който кръщавал във водите на реката Йордан и говорел на народа: "Иде по-силният от мен, Комуто не съм достоен да развържа ремъка на сандалите" (вж. Лука, ІІІ-16), като пояснявал: "Който ще дойде, е над мен, защото е бил по-преди от мен" (не дотам сполучлив превод от гръцкия текст на евангелие Йоаново (І- 15): "Идещият след мен е пред мен, защото съществуваше преди мен".
Величаят Стамболов, но въпреки размаха, с който устройва Нова България като държава, той си остава чистопробен хъш, което – въпреки благородното покритие от по-ново време вследствие митотворчеството на Иван Вазов – си означава: баш вагабонтин и нехранимайко. Ако смъртта е логичен завършек на стила ни на живот, жестоката сеч над тялото на 41-годишния физически дребничък Стефан Стамболов насред София в далечната 1895 г. съвършено се вписва в стилистиката на целия му раздиран между Добро и Зло несретен живот на далновиден строг държавник, но и разпуснат безскрупулен хъшлак. Детайл – жена му Поликсени – "ръст по-голям от среден, жива, бледно лице с черни големи очи", както я описват съвременниците й, била външно спокойна и сдържана благодарение на силна воля и съсредоточеност. Мълчаливо понасяла буйствата на недоклания, агонизиращ в разстояние на три дни съпруг. Говорът й – забързан, с кратки думи и изрази, начесто прекъсвани от дълги паузи. Тази жена е забележителен характер, кой между нас забеляза това!**
Закономерно сякаш е присъствието на гротеската в подтекста на националния ни пантеон от светци, ваяни като от кремък: Раковски, Ботев, Бенковски, Стамболов, Стамболийски... всъщност, задъхани потни честолюбци, ще речеш: добрата версия на общо взето непривлекателния, но силно жизнен и повратлив Алеков герой Ганьо Балкански. Нима нямаме друг тип характери, които също да служат и за ориентир, и за пример? Имаме, разбира се. Но онези, които заемали длъжността възпитатели на нацията, т.е. нашите публицисти и писатели класици, не сметнали здравословно да ни ги представят. Историческата родна памет е била изглежда в плен на синдром за малоценност, щом написаната в учебници и книги Родна българска история бъка от едностранчиво развити, огрени от фанатична ярост лица, които – поради ужасната им кончина ни ги налагат за единствено достоен за следване пример.
Е, добре, а задължително ли е винаги да се умира? Какви са тези Пирови победи с цената на сеч, кървища, трупове! Противопоставянето на всичкия свят, който не е бил съгласен с нас, липса на умение да следваме гъвкаво, неотстъпно дълготрайна целенасочена политика в защита на националния интерес, липсата на приоритети в управлението на държавата България, дори нежеланието да се правят каквито и да било отстъпки – в дипломацията ги назовават компромиси, страстното залягане да постигнем максимума от мечтата си – това ли е есенцията от Българската история? Колениченето пред саможертвата на националните герои защо изключва респекта пред достопочтения не по-малко драматичния образ на нашия талантлив стопанин, издъхнал в постелята си от естествена смърт, но оставил образец как човек може, и без да гине, да е полезен за Отечеството. Или и то иде от легендата за кончината на Иисус долу, на Земята? За да го въздигнат в Духа, за да царства над нас в Небесата, задължително според легендата трябвало да бъде разпнат на хълма Голгота.
Както се представя общото ни минало, имам усещането, че сме в плен на закъснял романтизъм – докато ни е необходим далеч по-съобразен с реалния живот рефлекс към себе си и към многоизмерния свят отвъд границите на България.
Стадото не е по-голямо от пастира, ала народът е по-велик от своите водачи. Без стадо пастирът какво е?! Той не може да бъде пастир ей така, сам по себе си. Нима стадото – с греховете и с катаклизмите си не осмисля съществованието и на самия пастир! В опозицията "народ-власт" все пак народът е невидимата страдаща, пък и раждаща, отглеждаща своите властници велика Сила. Те си въобразяват, че вършат каквото са си наумили, а всъщност са изпълнители или слуги на духовни енергии, които народът е вложил у тях.* Така например, немската нация – една от изявените творчески нации на континента, е същински виновник за идиотщините на национал-социализма, руската нация носи вина заради идиотщините на болшевишкия военен комунизъм. Изглежда кощунствено цели племена и народи да бъдат обвинявани, но нали всяко племе формира своя манталитет и общество, където в борба надделява една или друга идея! Истински духовни лидери сред Т.-Живковци, Жан-Виденовци, Иван-Костовци в нашия български случай, не са водачи в онзи невидим спектър на духа; учителите са истински духовни водачи, в тесния смисъл на понятието учител. За България големите учители са двама-трима за цялата ни хилядолетна трагична история: Климент, Евтимий, Раковски, Левски... Паисий не; Паисий е предвестник, той е като Йоан Предтеча, който кръщавал във водите на реката Йордан и говорел на народа: "Иде по-силният от мен, Комуто не съм достоен да развържа ремъка на сандалите" (вж. Лука, ІІІ-16), като пояснявал: "Който ще дойде, е над мен, защото е бил по-преди от мен" (не дотам сполучлив превод от гръцкия текст на евангелие Йоаново (І- 15): "Идещият след мен е пред мен, защото съществуваше преди мен".
Величаят Стамболов, но въпреки размаха, с който устройва Нова България като държава, той си остава чистопробен хъш, което – въпреки благородното покритие от по-ново време вследствие митотворчеството на Иван Вазов – си означава: баш вагабонтин и нехранимайко. Ако смъртта е логичен завършек на стила ни на живот, жестоката сеч над тялото на 41-годишния физически дребничък Стефан Стамболов насред София в далечната 1895 г. съвършено се вписва в стилистиката на целия му раздиран между Добро и Зло несретен живот на далновиден строг държавник, но и разпуснат безскрупулен хъшлак. Детайл – жена му Поликсени – "ръст по-голям от среден, жива, бледно лице с черни големи очи", както я описват съвременниците й, била външно спокойна и сдържана благодарение на силна воля и съсредоточеност. Мълчаливо понасяла буйствата на недоклания, агонизиращ в разстояние на три дни съпруг. Говорът й – забързан, с кратки думи и изрази, начесто прекъсвани от дълги паузи. Тази жена е забележителен характер, кой между нас забеляза това!**
Закономерно сякаш е присъствието на гротеската в подтекста на националния ни пантеон от светци, ваяни като от кремък: Раковски, Ботев, Бенковски, Стамболов, Стамболийски... всъщност, задъхани потни честолюбци, ще речеш: добрата версия на общо взето непривлекателния, но силно жизнен и повратлив Алеков герой Ганьо Балкански. Нима нямаме друг тип характери, които също да служат и за ориентир, и за пример? Имаме, разбира се. Но онези, които заемали длъжността възпитатели на нацията, т.е. нашите публицисти и писатели класици, не сметнали здравословно да ни ги представят. Историческата родна памет е била изглежда в плен на синдром за малоценност, щом написаната в учебници и книги Родна българска история бъка от едностранчиво развити, огрени от фанатична ярост лица, които – поради ужасната им кончина ни ги налагат за единствено достоен за следване пример.
Е, добре, а задължително ли е винаги да се умира? Какви са тези Пирови победи с цената на сеч, кървища, трупове! Противопоставянето на всичкия свят, който не е бил съгласен с нас, липса на умение да следваме гъвкаво, неотстъпно дълготрайна целенасочена политика в защита на националния интерес, липсата на приоритети в управлението на държавата България, дори нежеланието да се правят каквито и да било отстъпки – в дипломацията ги назовават компромиси, страстното залягане да постигнем максимума от мечтата си – това ли е есенцията от Българската история? Колениченето пред саможертвата на националните герои защо изключва респекта пред достопочтения не по-малко драматичния образ на нашия талантлив стопанин, издъхнал в постелята си от естествена смърт, но оставил образец как човек може, и без да гине, да е полезен за Отечеството. Или и то иде от легендата за кончината на Иисус долу, на Земята? За да го въздигнат в Духа, за да царства над нас в Небесата, задължително според легендата трябвало да бъде разпнат на хълма Голгота.
Както се представя общото ни минало, имам усещането, че сме в плен на закъснял романтизъм – докато ни е необходим далеч по-съобразен с реалния живот рефлекс към себе си и към многоизмерния свят отвъд границите на България.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 6 uli 2020
Илюстрации:
- Начало на края за една много красива куха илюзия.***
- Всяка нация гради самочувствието си върху митове.
___* На чаша бира вчера – 13 август 2006 г., в кварталното кафене, убеждаваше ме самоуверен философ как масовият българин не проумява каква ценност за България е старши асистентът по политикономия на марксизма, вождът, за част от седесарите – командирът Иван Костов (1949).
** Поликсени и Стефан Стамболов. Вж. http://bolgari.org/zhenata_na_stefan_stambolov_ne_poglednala_myzh_sled_smyrtta_mu-el-823.html
