ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (181.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (181.)

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

   25.11.1998. ДУХОВНА ЕНЕРГИЯ

  

  Престолонаследникът на Великобритания или неособено сполучлив двойник ни оказа кралска чест – долетя и кацна в най-престижния тракийски град на Европа да провери как живеят сред помията и фекалиите си населяващите най-многолюдния цигански конгломерат на континента. Двайсет и шест елитни британски журналисти документираха с кино- и фото-камери историческата разходка на Принц Чарлз или негов кофти двойник из бунищата на Столипиново. Очевидно кралското семейство е май разтревожено за онези, които консумират западните им помощи за България. Всяка седмица напоследък срещам поне едно безстрастно съобщение във вестника за българин, сложил край на живота си, и не защото не умеем да понесем болестта или недоимъка, а защото генетично не е присъщо на българина да хленчи на висок глас и да се оплаква – какво, че цял живот работил съвестно, плащал си данъците и сметките и спазвал Десетте божи заповеди и преписаните от Запада закони на тази калпава наша "чиста и свята" Република.

  22.12.1998.

  Източноправославната версия на християнството, твърдят, е най-човеколюбива, най-близо до първооснователя на черковната институция апостол Павел. Народите, които изповядват източно православие, обаче, в момента са най-закъсалите нации на континента – Русия, Украйна, Беларус, Румъния, Молдова, Сърбия, Черна гора, Македония, България, дори Гърция, чийто възход се дължи на обстоятелството, че самодоволният Запад я ухажва заради елинското й минало. Дали католицизмът, и в по-висока степен – протестантството не са повече пригодни за двуличната човешка природа между Дявола и Бога?

  Може да греша. И да не помисли някой, че ми е тясно в кожата! Харесва ми да съм това, което съм – онези, харманлийските "тъмнини дълбоки" на бащиния ми род, калугеровският трепет пред бумтежа на големите черковни камбани, перущенският романтичен авантюризъм с едни мотики да се изправиш срещу империя, вбила яко темели в три континента, въоръжена до зъби, ръководена от спецове във военното изкуство, стекли се в помощ на исляма от цяла Европа – поляци, немци, австрийци, англичани, французи: важни наемници, ръкоположени в сан паша. Ами поради что днес нашите първи люде заемат стойка на провинила се ученичка, дойде ли ред за преговори, за общи дела и разпродажба на български имот? А може би и едва ли не парите, спечелени с честен труд от българина, по-зле намирисват от западни пари? Като си просим заеми от богатите западни банки, нали иде реч не за милостиня, а за суми, които и прапраправнуците ни ще продължават да изплащат с висока лихва до последния цент! Тогава защо са тези признания в лоялност, която никой не ни иска! Защо е това пълзене по колене и лакти с притисната длан пред молещи уста, леещи благопожелания: "Господ здраве да ви дава, о, светлейши наши благодетели!"

  Пак ще гласувам за СДС, и не че са ми симпатични, а понеже не виждам по-засвета сред кратуните, изложени на сергия в политическото тържище. Все някой трябва да управлява! Отвратителното е, че седесарите вече се главозамаяха: вълнува ги явно само личната банкова сметка и дереджето на крадливата им партия, въобразиха си, че са много по-високо и по-важни от нацията.

  23.12.1998.

  Тези дни човек със слаби нерви едва от трийсет санта утрепал милия приятел на Главния прокурор на Републиката*. Крайно време бе обаятелни личности: гребецът Карамански, проф. Велко Вълканов, Татовият принц Иван Славков, зорко да бъдат охранявани като екземпляри от чезнеща по географските ни ширини политическа фауна. Не е нужно актьори да се търкалят като смахнати по сцената, да кукуригат и пелтечат, да гримасничат, да се правят на щури, за да ни веселят. Достатъчно е чат-пат да пускат на живо въпросния господинчо по националните ни телевизии, за да си пооправяме, като българи, настроението. Пред Чочо Попйорданов предпочитам Велко Вълканов да ми подскача в хола и да се пеняви като клоун, ами да!

  Детайл от терка (от стила) му на общуване in live на г-н Велко. Водеща популярно предаване, уплашена от гневния му тон и буйни жестикулации, шепне умолително: "Ама не бива да се вълнувате толкова, професор Вълканов. Аз какво казах? Аз не ви противореча". На което великият приятел на господата Саддам, Фидел Кастро и Слободан Милошевич, на кръшни кюрдски партизанки и арабски фанатици – бойци на исляма, отвръща в присъщата си патетична тоналност: "Кой да се вълнува? Аз! Ама аз не Ви се сърдя, госпожо, не ви се карам. Моят повишен тон е израз на моята духовна енергия, уверявам ви". Забележителен шоумен! Чудя се само защо не заби два тупаника на горкото момиче пред камерата, та шоуто да е завършено и пълно .

  Говоря не само като анонимен гражданин на Републиката ни. Говоря и от името на моите мъртви родители, приятели и близки. Сега, след тяхната смърт, мога вече да открия: Те съвсем не бяха анонимни хора, а личности! Да, понякога с отвратителен, опак нрав, но винаги наясно със себе си и със света. Те, милите, не лъжеха повече от необходимото за да оцелеят. Почти не крадяха. Печелеха основно, освен в редки случаи, от труда и настойчивостта си. Бяха това, което са; ни грам, нито милиметър повече. Вярно, съдбата ги пощади, та не им се наложи, доколкото ми е известно, да лицемерничат, да кършат гръб подмазвачески, да се перчат по Панаири на суетата. Мога да го кажа и без заобикалки: Представям се, че говоря от свое име; а истината е, че изразявам на глас именно тяхното меродавно и подпечатано с респектиращия печат на Смъртта искрено становище. Мисля, в някои отношения щяха да са далеч по-крайни от мен! И да искат, нищо от това, което са сторили, не могат да променят, префасонират, преиначат, да се покажат в благоприятна за световната конюнктура светлина, да си съчинят героична биография на герои. Край! Станалото – станало! Благородството е в скромността, в смирението, с което нощем, когато си мисля за тях и за отечеството, ме гледат с празните си очни орбити и отговарят с мълчание на тревогите ми. Не мога да съм съвършен колкото тях. Може би ще бъда някога, но днес все още ми се живее; имам си и аз моите неуредени сметки тук и там, вътре в себе си и навън, между хората.

  "Иво Карамански, Иван Татарчев, колкото да са ти противни, са българи – шепнат ми моите мълчаливци. – Единият все още сее зловоние, но и двамата носят общия ни генетичен код. Не ги ненавиждай, не късай връзката си с българския им нрав и корен! Днес не сме многолюден народ, виждаш, а някакви си проскубани оредяващи ден подир ден вече и под шест милиона, между които сбръчканите и уморените са мнозинство. Малко сме. От друга страна, добрият стопанин не броди като вълк сред стадо. Те, човече божи, са пак овце от твоето стадо. Приеми ги с душа и със сърце, приласкай противните им фигури, погали ги по косицата, по челцето, по темето. Не ги отпъждай. Виж ги как стоят пред теб, анонимния, като пред храм – чакат си реда да отвориш врати, да ги допуснеш в олтара на твоята Любов. Не бъди жесток с тях, сине! Твърде слаби са духом, независимо че за останалия свят показват сила. На слабия му е простено да се защитава, като се прави на велик и страшен; те затова и тъй се перчат досега: защото малодушието им е изгризало отвътре душата. Но това, което са живият Татарчев и мъртвият Карамански, има значение за теб и България. Понеже са пример как не бива да се живее, как не бива човек да се съсипва заради власт, богатство, слава. И не забравяй, България има нужда както от добрите, така и от лошите. Истинският, роденият да бъде стопанин си наглежда стадото, върти го край себе си, не го дели, не го разпилява".

  Ей така говорят мъртвите ни общи предци или родители. Но аз все пак съм жив и грешен; смирението, в което се вглеждам като в тих пристан, още ми убягва и нещо още ръмжи у мен като хищен звяр, надушил плячка за разкъсване. Зле унижиха моя народ, за да им простя тъй лесно в мислите си, да ги погаля любовно и с разбиране като блудни и затова скъпи, особено скъпи, страшно скъпи противни мои синове.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 5 uli 2020

Илюстрации:

- Епизод от най-първия митинг след Десети в Пловдив.

- Баща на петима сина, харманлийският беден бирник.

–––

* Велко Вълканов, Иван Татарчев, Иво Карамански и пр. не са важни в случая. Важното е, че цялата ни 9-милионна нация беше предадена на грандомани, самозванци и невежи алчни персони. Бел.м., tisss.