Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли...Шекспир (1564-1616)
31.07.1998. ЖАБЕШКИЯТ ХОР
Срещам обаятелни персони, особено сред привързани към линията на СДС (Съюз на демократичните сили) нетърпеливи, да не кажа по-груба дума, които решиха, че България едва ли не начева от тях, от амбициите им да я усетят свободна, модерна, цивилизована. Оценката им, пък и моята оценка в онези първи месеци след Десети ноември 1989 г., е пристрастна, но едностранчива. Казано накратко, болшевишкият модел бе духовен предтеча и по-перфидна версия от фашизма на Бенито Мусолини или националсоциализма на австрийския евреин* Адолф Шикългрубер с тоталното издевателство над личността, запленен от силно предвзетата идея за обществото и човека на новия световен ред. Чрез вродения си рефлекс да делят народа на свои и чужди праведниците партийци в течение на над 70 години изграждаха в съзнанието ни образа на врага, онзи образ, така необходим на фанатиците, за да бъде обяснен марксизмът във всички тесни места на обществения живот. Както ракова метастаза болшевизмът в края на краищата изяде организма, от който се хранеше, изчерпа се, залиня, стана смешен, взе да издиша. Изведнъж като че ли многомилионната маса граждани на бившите розовеещи соц.общества прозряха човеконенавистната идея и същност на замисления от Карл Маркс теоретичен модел за нов световен ред.
Човешката природа се оказа несъответна и недостойна за изящната умозрителна конструкция. Колкото и да се стараеха, партийните комисари не успяха да постигнат кристално предания на партията хуманоид, освен в художествената литература, че в реалността дори вождът, бащите на народите – Ленин, Сталин, Г. Димитров, Мао Дзедун, Ким Ир Сен, Йосип Броз Тито, Николае Чаушеску и пр., се оказаха противни характери. Лицемерието на управлението им се корени в двойния аршин – младият селски побойник, неслучилият поет, немарливият аргатин или присламчилият се в сферата на изкуството и науката епигон може да бъде титулуван като гений, герой, активен борец, син или дъщеря на народа, най-достойният, най-образцов, челник в труда, крачещ в първите редици, ударник, новатор и пр., при условие че е склонен да служи до гроб, до смърт или както бе чудесният израз, да бъде верен на вожда и партията. Някогашния мой приятел и духовен брат Михаил Берберов**, издигнал се до длъжността зам.партиен секретар в Съюза на писателите, беше станал известен с Швейковския си отговор на тепегьозите, които клюкареха зад гърба му: "Може да съм курвар, обаче съм верен на Партията". А, какво ще му кажеш на такъв чешит?!
Доста са в духовната сфера греховете на българските партийци дори и само през последните петдесетина години. Умъртвяването на родолюбивата интелигенция в България и въвеждането на квази-интелигента мекере и апологет на "челния опит на съветските другари", потъпкването на таланта, ако той не се обвърже с тяхната "правда" във всички сфери на теорията и практиката, опитите да си създадат сред младите поколения нови българи-отродници, възпитавани да служат не на своето отечество, а... на световния прогрес, предателствата спрямо националния идеал за самостоятелна "чиста и свята република", отстояваща националния интерес. Верни на партията и световния прогрес, тъпи чиновници предадоха каузата Македония. От дребни собственици макар, ала стопани на труда и имота си, мнозинството българи бяха префасонирани на аргати, на работническа класа; някогашният трудолюбив и предприемчив потомствен стопанин на челядта си и нивата или дюкянчето си, на самостоятелното домашно стопанство бе натикан в бетонна панелка от 60 квадрата с балконче като за две саксии мушкато и върха – телевизор "Опера" срещу канапе от дунапрен, покрито с изкуствена булана в хола.
Враждебното отношение към традиционни български национални ценности, като вяра, обичаи, респект към стопанина, роди някакъв особен лумпен-пролетариат от бараби и пияндета, несретници в града, страдащи по своето село, но гражданеещи се, разхвалвани като възторжени строители на най-най-хуманния обществен строй. "Какво тук значи някаква си личност!" – писа един от най-честните към своя народ, един от най-нежните ни поети часове преди екзекуцията му в тунела на Софийското гарнизонно стрелбище, там, дето днес е Националният дворец на културата. Каква алегория и символизъм, каква метафора!
Колко ли време още ще кървят тези рани върху снагата на нацията и в най-фините й структури, в оценъчния наш рефлекс за себе си и за света? Отгледани бяхме като храненици на Партията-ръководителка и Държавата-майка, но това не е истина – не човекът е храненик на която и да е партия или държава, а Партията-държава сами с нашите родители сме хранили от кръвта и плътта си, от унизения свой обезкрилен живот на концлагеристи. Вместо да ни служи, Партията ни изолира с телени мрежи от съседите, поставяше ни красива превръзка и розови очила върху очите, да не би да разберем какво се случва с всички нас.
Въпреки изброеното дотук, колкото и странно да е, тази коварна власт и нейните агитатори имаше поне една добра страна: създаде ни като поколение, отвратено от материалното – нас, родените между 1945 и 1970 г. Да, това е била откровена, добре премерена манипулация; целта – да сме удобни за логаритмуване непретенциозни редници в армията на партийния бос, вожд или Баща на народа, който всичко знае и може, който ползва привилегията да си вре носа навсякъде, въпреки очевидното си невежество. Представете си за миг милиард и кусур китайци как чинно скандират в молитвен екстаз Цитатите на Великия кормчия, и по-точно заемки или компилации, представени като просветление на гениален субект. Не беше ли лъжата причина за сегашното ни отвращение от вчерашните деца на Партията! Присламчилите се към новата власт "анти-комунисти", като им се взреш в биографията, са бивши ченгета. Какви антикомунисти са, когато подобно на някогашните най-верни възпроизвеждат в общественото пространство до болка познатия от ерата на соца "образ на врага"?Т.нар. люспене, отлюспване от СДС съответства на кампания през далечната 1956 г. срещу "врага с партиен билет". Като чувам вътрешнопартийните крамоли и взаимни квалификации, все едно съм попаднал на открито партийно мероприятие по време на другаря Вълко Червенков. Ама кой па бил този Вълко, иди обяснявай! Някакъв си там партиен чиновник. Без внушената представа за врага на Партията, и нашите новички "анти-комунисти" биха увиснали между земята и небето както прани гащи. Защо са "този трясък и искри", защо някой пак се пробва да изземе правото ни като нация трезво да оценим миналото, като отчетем и онова, което нацията ни създаде за изтеклия половин век след Втората световна война?
Самонадеяни нови демагози с променен, задебелял глас захванаха да си общуват с народа. Новобогаташи яхнаха вълната на всеобщото негодувание от миналото, но забелязвате ли колко силно лицата им напомнят на бившите ни червени властници! Какво им е общото с обикновения българин? Строго погледнато, у нас, в България, няма интелигенция. Кой преосмисля живота на нацията? Все някакви платени слуги на външни централи за манипулация и скучните партийни чиновници. Обявяващите гръмогласно кресливи присъди над миналото са подставени лица в пиеската. Вони медийното пространство в Републиката.
Кога ще заговорим спокойно, с уважение към самите себе си? Кога ще приключим с кавгаджийските интонации в общата ни национална дискусия! Гневно сключените вежди над хвърлящи мълнии очи ли е атестатът за привързаност към отечеството! Айде, без сценки от стари селски вечеринки, моля. "Истината носи спокойно сърце" – пише някой си Уилям Шекспир от градчето Стратфорт на реката Ейвън (1564-1616); ако ви дразни Уилям Шекспир, да се вгледаме в почерка, в стила на стореното от Левски. Мога да си послужа с примери на фалш, предвзетост, парвенющина. Какъв смисъл да сочиш демагогстващия, не ти е изтрябвал спор с него! Той ще влачи кал от жабешките блата. Същественото е да си изясним по какъв начин човек си взема сбогом със съвестта. Добрият пастир се грижи и за шугавата овца – каквито и да са, това са българи. Пътечката към нравствеността винаги я има за покаяние. А ако ли не, какво друго остава? Прокуратура, Съд, Парламент, Правителство в чии ръце са!
Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли...Шекспир (1564-1616)
28.07.1998. ИСТИНСКИТЕ ХРАБРЕЦИ
Политиката ни е просмукана от невежество и
безнравственост, представящи ни се демагогски нагло за грижа към обикновения човек
в републиката. Оставям настрана половин век, отначало болшевизъм с животински озлобена муцуна във
вихрушката от масови екзекуции без присъда или с присъда под натиска на
организираните за целта вълни от злост, всеки случай, по изричната препоръка
на победителките във Втората световна война Великобритания, САЩ и основно – по изричната заповед от Москва, от администрацията на СССР, след което към 1962-1963 г. нататък застъпва управление на Партията, афиширано вече като всенародно здраво строителство на "социализъм с човешко лице"; а от 1990 г. насам на Българската политическа сцена се яви такова множество от
посредствени политикани, че сме готови като общество вече да ги признаем, както
беше и при болшевизма – за вождове и отци на нацията. Свободата, която Цивилизованият Запад ни поднесе сякаш като на тепсия, се оказа слободия за властващия тарикат; за
всички останали извън облагите на властта, се превърна в мизерно материално и духовно вегетиране. И в тази вече десетгодишна идилия* тарикатите се правят, че говорят
истината, ние пък се правим, че силно им вярваме, и това чудо, както изглежда, ще приключи с
тоталното ни преобръщане в обслужваща провинция за същия онзи Западен елит Освободител. Щом водачите на партии и народните ни представители не умеят да
защитят нацията от разруха и разпиляване по света, непрекъснато ни поставят пред приключени тъмни сделки и винаги на колене с прибрани в молитвена поза лапи, как ли някой отвън да изпитва уважение към моята България? В Евросъюза защо нашите представители съвсем не случайно ги наричат "йесмени" (винаги съгласяващи се). Но как така някогашни информатори от типа на родения в родния град на баща ми Харманли Юнал Лютфи (1944) – окичения със злато някогашен таен агент Мурад или Юнал Лютфи с 26-те му килограма доноси до Държавна сигурност, всеки от които надписвал "доноз"!**
Впрочем,
не желая чужденци да ме защитават. Нека само да въведат законност в Българските ни
вътрешни дела и повече въобще да не ми се мотаят пред очите – аз, простосмъртният
син на простосмъртни родители, най-добре си знам как да се оправям в живота и в съседските си отношения чрез дипломация как да се справя. Названието
"служител" е производно от хубавата дума "слуга"; моят мил държавен служител обаче слугува на
началството, неговия клан, рода му, после на себе си, на роднини и приятели, па най-подире... каквото остане – за народа. Кой у нас обръща внимание на
прилежно изкопираните "мо та мо" (дума по дума) от чужбина закони!Традицията да се живее и работи добросъвестно,
далновидно сме загърбили още в десетилетията отпреди 1878 г. при формиране на
първообразите на политическата ни каста. Какво да желаем от вчерашния
нехранимайко! Което е във възможностите и нрава му, то е да се надува, демек,
да се прави на велик. Понеже бил готов някога да си троши кокалите, подир време
той се усеща в правото си да ни управлява като потомствен аристократ, комуто сме задължени от първия си работен ден до гроба.
Как за една-едничка нощ от аргатина да се излюпи стопанин! Е, не става тя. Бивши слуги
и мекерета на бившата червена управа и днес се изживяват като стопани, ама не
са стопани! И личи отдалече по хайдушкия стил да се налагат и да капризничат, и
да издевателстват, и да грабят бетер селски кокошкари. Ала чуждите предприемачи това го
виждат по-ясно и от нас, простите българи, та изобикалят разнебитеното ни стопанство, разграбения от
хубавите хора имот. Помо-ощ, защо ли никой не иска да ни завладява, защо никой не проявява мерак да ни
купи? – иде ни май да закрещим. Та това е положението с избързването и с подарената ни доброволно уж от висшия
ешелон на бившите партайци Свобода и Демокрация. За всяко нещо се иска време,
докато ферментира и по естествен път се развие. "Оно законо е врата у поле" гъгне на подбив
шопът; национален рефлекс ни стана подтичването, сравняването ни на
всяка цена с други общества и народи, прилепчивостта ни към чуждите традиции и чужда
народопсихология. Безумни ли сме да не разчитаме на себе си и на духовния си
опит като народ с трагична история, но оцелял под половин хилядолетие ислям?
Седем
и трийсет. Лято. Слънцето се вдигнало вече, напича през утринната омара. Съседите –
по един-двама, по неколцина, се отправят към автобусната спирка или по
четирима-петима се диплят ту в една и друга вехта лека кола на път към работа. Това е моят народ! В пет или шест народът ще се върне потен, прашен
и каталясал от 38-градусовата жега, стопанин на мизерния си дом и живот.
Това е то изрядният данъкоплатец, вечно притесняваният, вечно имащият да дава
платец на такси, умно изфабрикувани отчисления за социални помощи
на електората от гетото, който при следващите родни избори ще им гарантира властта,
отчисления за неясни здравни осигуровки, за неотложни общински нужди, той –
хоканият, притиснаният до стената ту за парно, ту за електричество, ту за
смет и какво ли още не. Същият, на когото се надсмиват зад гърба, над когото размахват пръст назидателно, когото обвиняват, че пак не гласувал за най-подходящия партиен
кандидат да управлява България на бедните отрудени българи. Великият ням. Великото мълчаливо впрегатно
животно.
Чудя
се защо нашите добри историци, писатели, нашите учители и политици все ни навират
героите и героизма пред очите. Гади ми се от героизъм и храбреци, от патаклами и кървища. Като че ли героичното
е само в битката, в схватките гуша за гуша, в сражението на живот и смърт, във
военните демонстрации от всякакъв вид. Не е ли настанало време да приключат със
старозаветната представа за героизъм първосигнален: Зъб за зъб, око за око, да се вгледат към моя народ с уважение,
че живее, ражда и си отглежда челядта хем въпреки, хем по-далече от показността и
особено от показната героика?Спомняте си, предполагам, класическия западняшки уестърн "Великолепната седморка",
филм по древната японска притча за седемте самураи. При последната сцена главният герой,
единственият оцелял в сражението с банда жестоки разбойници, се обръща към наобиколилите го благодарни
селяни. Тези кротки труженици току-що са били отървани от шайката мародери.И самураят се обръща към селяните ей с тази приказка, дето не ми излиза
от ума десетилетие вече наред. "Нас – казва им той – ветровете на времето ще ни издухат, плътта ни ще изгние, костите
ни зверовете ще разпилеят по тръните. И вие ще съчините легенди за нашата храброст.
Но да се задържиш на тази земя, коренче да пуснеш, потомство с всекидневен делничен
труд и лишения да отхраниш, въпреки болести, суша, глад, наводнения, тайфуни,
земетръси, въпреки алчността и надменността на заможните безделници – това е истинският
героизъм, в него е великият смисъл на живота. Ние сме мимолетни, вие сте вечни,
и затова не ние, а вие сте истинските храбреци."
"Ако бог не съществуваше,
всичко щеше да е позволено" си е откритие на Фьодор Михайлович Достоевски; срещам го това откритие като цитат в "Нравствеността
– същност и специфика" на Любомир Драмалиев (изд.1972, с. 52). Върху таблото на луксозните
си автомобили новоизлюпените думбази напоследък лепят стикерче с двусмисленото и палаво "Всичко е
възможно!" (Демек, за нас няма Бог!) Яко, а! Ако не съществуваше народната наша традиция,
героите, а и политиците, щяха да бъдат наричани с други имена, но кой ли
щеше да им се възхищава? Кой ли щеше да пише вдъхновяващи оди за тях, освен вечните мекерета на властта? Това си мисля.
Обади
се от Пазарджик към два и нещо днес 150-килограмовата ми учиная Трепка, жената му на вуйчо ми Любен: сутринта починал Славчо, съпругът на Виолета, леля ми, най-кипрата от четири сестри.
Погребението – утре по обяд. Измежду внуците на Борис Дявола единствен аз помня онзи някога красив, сербез Славчо от село Крали Марко, Пазарджишко, а и роднините му, особено майка му баба
Марийка – кльощава проклетия с вечно пристиснати устни, как хокаше леля ми Виолета –
най-малката от щерките му на дядо. Ех, Славчо, Славчо...
Отърва се, Славчо, от лъжовния ни свят!
29.07.1998. Точно в един и половина се захванаха да погребват
67-годишния Слави Любенов Тодоров, аз пък се паркирах под дебела сянка извън
гробището да си мисля какъв левент и колко курназ беше покойникът някога си.Сбрахме се третото и четвъртото
поколение от Дяволския род след погребението и мрънкането на отеца. И ги видях
моите лели, сваковци, братовчедки, братовчеди, и вуйчо ми Любо сред тях – силно подгърбен, с поизбелели от възрастта очи, но всички те, въпреки траура – сърцати, трезви, присмехулници, здраво, яко семе
сред Тракийската разкошна низина, духом разкрепостени, и все пак, или точно затова
скромни, т.е. честни, че да не бият връх, да не се емчат щуро.Направи ми впечатление, че учители сме поне три
четвърти от братовчедите, от третото му котило на Дяволския джинс. Дали от
Перущенския или Калугеровския корен е генетичната ни предразположеност? Струва
ми се, че иде от Перущенския, по-точно, от онзи Гьорги, подкаран от ислямския
башибозук и аскер пеш, а онези – на коне, да го отведат сирака петгодишен в Цариград за еничарин, но успял да избегне
еничарството, дошъл си от Солун много по-българин от мнозина местни перущенци.
За версиите около съдбата му ще отворя дума по-нататък.
30.07.1998. Обади се по обяд Re. и се качих с жигулата до Бойково.
Беше също ден, наситен с напрежение, но и ден – награда за моите си страхове около
ремонта на двигателя и въобще. Предприетото си го изведох докъдето го бях
планирал. Въпреки че бая се лутах из планината – здравата обърках пътя за
Бойково, а току-що ремонтираният двигател опасно прегряваше, та се наложи шест
или седем пъти да спирам, докато се изкатеря при очакващата ме притеснена от
закъснението, ала сияеща Re. Така в древните епоси Принцесата дочаква своя принц,
драпащ изнурен, но Победител от битка в свърталището на чудовищата и драконите.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 23 maj 2020
Илюстрации:
- Двигателят на Априлското въстание от 1876 г.
- Възпоменателната плоча сред Калугерово.***
–––
* Когато е писан текстът, минали бяха едва десетина години от Десети ноември.
*** Върху паметната плоча насред Калугерово 14. по ред е
името Георги Керемидов, а 19. – най-малкият от петима братя и четири сестри
Ангел Керемидов – прапрадядо ми по линия на майчиния ми род. Според кмета на
градчето, Ангел бил загинал в сражение с башибозука като калугеровчанин от
Хвърковатата чета на Бенковски; обаче според родовата легенда – заклан е на
дръвник сред Калугерово, че бастисал един или двама чапкъни, нахлули в дома му
и насилвали да им прислугва младата му невяста Мария – първескиня с шестмесечно
бебе. Бебчето й се явява прадядо ми Ненко (1856-1912), загинал в Балканската
война. А Ненко отишъл доброволец, както рекъл на изпроводяк, да отмъщава за
поруганата чест на своите. Бел.м., tisss.
Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли...Шекспир (1564-1616)
27.07.1998. ПАНОПТИКУМ ИЛИ ПАНТЕОН?
Иван Вазов, занимавал се подробно с животописите
на предосвобожденските ни революционери, възкликва разочарован, та отронва
онова свое откровение и онзи вопъл: че нашите дейци – колкото по-надълбоко в
мотивите и фактите на героизма им ровнеш, толкова повече кал изваждаш, и че
единствен Апостола от това ровене по-лъчезарно чист излиза.Човек може да се изненада колко битова
посредственост лъха от интимния живот дори на първенци в отечествената класика. Четох
тези дни издадения през 1989 г. архивен сборник "писма, стихотворения, изповеди и прочие,
представени от Стефан Памуков" под надслов "Поглед към
неизвестното"; четох с усещането, че в доста случаи до
най-значителни личности в най-новата ни история редом са стояли жени
по-искрени и достойни, по-сдържани, по-самовзискателни, и в този смисъл много повече за
пример. Не ми се изброяват имена, че то си е хленч, самовлюбеност, сълзливи послания, йеремиев плач и рев. И въпреки! Предпочитам жалката
горчива истина пред наперената и гръмка разкрасена в пищни краски лъжа.
А възможно ли е истината да бъде
жалка? Жалко е да не си знаем хората, с които се гордеем; понеже слабостите в
характера у едного правят релефен и портрета му, доближават го до нас, множеството грешни, та под стария сладникав
гланц виждам живия човек: сърцето му пулсира, очите му излъчват. И тогава
сътвореното от тези "високи" личности много повече ми говори, чувствам присъствието им в днешния свой живот и в живота на нацията. Знам
опасенията откъде идват... и какво от това! За мен признак на самочувствие е да
извадим на показ и жалкия факт с подобаващо уважение към личността. Ами че митологизирането е неразделна част и средство за самочувствие
у събуждащите се от дълбок сън нации. Нерядко някогашните Сульо и Пульо влизат в страниците на Историята чистички, лъснати като
нова петолевка, разкрасени като бургуджийска булка* за продан, с венче от почит увенчани. Трябва ли да се изгребват козметичните им украшения,
след като тези икони са нагласени с чисто родолюбива, демек, с възпитателна цел? Вазов се
е спрял, Захарий Стоянов пооткрехнал и едва ни позволява да надникнем иззад
варакосания идол, а ето, еква сърцераздирателното: "Сакън! Не барайте олтаря! И без туй
доста сме ся окепазили като циганска пасмина пред циливилизасиона и пред Европата на белите хора!"
Мога ли да имам
самочувствие, ако от дете ме баламосват? Лъжата не е ли белег на ниското
самочувствие? А може би ги е страх да не е отвратя от
истината! Но ако науча все пак тази истина, не особено приятна,
но истина – дали няма да се обърна вече и срещу учителите си, които ме
заблуждавали уж за мое добро и за духовното здраве на нацията? Нима горчивото познание ще изоставим заради сладката
лъжа? Да проявим повече доверие към младите българи!
И тъй, младият Стефан Николов Стамболов. Кумирът на съвременна България от края на ХХ век и чудовище за мнозина българи от края
на ХІХ в. Роден през зимата на 1854 г., издъхнал през лятото на 1895 г. От една
страна, това е блестящ, изряден дипломат, властник, строител на младата българска
държава, от друга – ненаситен лакомник, мъжкар безогледен, който се завира из храсталаците покрай някогашна София да "ощастливява" шестнайсетинагодишни моми. Откъм
фасадата – личност за пример, откъм задния му двор – безскрупулен тип, вагабонтин.
Кое да вземем от този образ, кое да скрием? Ясно е кое. Но не е ли той еднакво необходим и в двете си
превъплъщения именно за целите на родолюбието и добродетелта? Да се види, че
прекъснатата традиция, неуважението към традиционните способи да се изгради
характер води до карикатурни резултати. Как мислиш, сънароднико днешен, не е ли
Стамболов, именно Стамболов, че кой друг! – прекрасна възможност за нуждите на
педагогиката и етиката? Да се разбере нагледно как отличният материал се съсипва
поради пренебрежение към скрупулите и задръжките. Да се проумее, че непосилно е да си играеш едновременно на светец и на сатана? Или – обратно: да се види как
талантът избуява дори на бунището с отвратителните постъпки на
егоизма. Прочее, ето го Стефан Стамболов, една човешка драма. Податки към процеса на формиране на необикновена
личност: епизодите са представени от негов съвременник и горещ почитател – Димитър Маринов, в книгата му от 1909 г. Коментарът е от днес и
често, да не кажа: почти навсякъде, този днескашен коментар вече не е безпрекословното
възхищение на автора-съвременник и съратник на голямата личност Стамболов.
1. "Малкият Стефан и по ръст, и по
пъргавина, и по неустрашимост, решителност и буйност (...) се метнал досущ на
(...) Обесеният х. Станчо бил възнисичък, храбър, безстрашен и всичките му черти се
виждали в Стефана". Преди това ни се казва, че въпросният хаджия е бил обесен
заради участието му в заговора на капитан Георги Мамарчев от 1836 г. Този Станчо се
явява брат на дядото на Евгения – майка му на Стефан Стамболов. Когато бил шестгодишен, малкият подслушал в дядовия си
хан някого си, постоянен посетител, джамбазин от Силистра, да казва,
че "напролет ще изколят турците (войската), ще превземат града Търново и ще
прогласят Българско царство". Два-три месеца по-късно долита известие, че нейде в Габровския балкан, в усоите край Етъра се явили разбойници, чийто
предводител бил някой си Никола. Тези разбойници прогласили Българското царство. Скоро
набитата на кол глава на същия онзи Никола от Силистра била разнасяна за
назидание сред раята. Авторът пояснява за нас: "Всичките тия събития и
случки бяха дълбоко врязани в сърцето на малкия Стефан".
2. До 12-годишна възраст е ученик. След затваряне на търновското училище през 1866 г. го пращат да учи
абаджилък, "да седи Стефан със свити колене и прегърбен над иглата,
когато той не можеше ни минутка да стои мирен" (цит.съч., с. 24). В
1868 г. през юли виждаме същия, само че вече 14-годишен буен Стефан пряк свидетел на покъртителна
сцена. Разбита била четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа под връх
Бузлуджа, "от юнаците всички бяха избити, само едно много малко число
бяха изловени живи, но покрити с тежки рани. Главите на избитите юнаци бяха донесени
в Търново и изложени на показ, а заробените (заловени) бяха доведени, навързани като
добитъци във въжа". "От околните села бяха надошли ужким за
пазаря, и бяха напълнили Марно поле хиляди зрители; целият град бе излязъл
да види страшните комити. Улиците били препълнени и задръстени – продължава разказа си Димитър Маринов – и конвоят с навързаните борци едвам се
движел. Те били почърнели от умора и глад. Турската тълпа, която заемала
първите редове, бясно викала, хулила, плюла по лицата на безмълвните
мъченици". "Между тая бясна тълпа се мушкало и провирало едно
пъргаво и ниско момче (...); със светкавична бързина се провряло през
тълпата и конвоя, доближило до първия от мъчениците и му рекло: "Живейте,
юнаци; ще ви последваме!" Казало и се изгубило в тълпата. Всички го видели
това момче, чули думите му"...
3. Есента 1870 г. с протекция от
търновското училище и издействана от роднината му драгоман (преводач) препоръка на варненското Руско консулство "се приема за
стипендиант в Одеската духовна семинария". И ето го вече библиотекар, уважавана
длъжност, обаче член на нихилистически клуб с председател някой си Ковалски. То било просто народнически кръжок, създаден в 1872 г. за теоретична подготовка на революционери-пропагандисти. "В
семинарията – реди житиеписецът – той пренесе нихилизма между
учениците и тамо беше се съставил един клон". В следния
абзац: "Стамболов остана чужд на семинарията и на богословските
предмети, та и това се вижда от неговите драски и стихове" (цит.съч.,
с.27). Ето няколко показателни къса:
Търпях аз толкова време
и работих като вол.
Вий сити сте, облечени,
пък аз съм гладен, гол...
Творбата приключва не баш в стила на
християнската всемирна любов и братство:
Нек текат потоци кръв
и гръм, и бой най-страшен
срещу всички врагове народни.
В друго произведение от същия период 18-годишният нихилист жарко изповядва:
Я дай, жена, ти пушката;
дотегна ми такъв живот.
С пушката ще найда аз
друг по-добър.
В трето:
Турците не са власт, от бога установена.
И няма власт, на бога приятна.
Естествена последица от тези умозрителни словоизлияния
е, че – както отбелязва и Димитър Маринов, "Стамболов се опрости със
семинарията и със своята духовна кариера". През пролетта на 1874 г.,
пропъден из пределите на Русия, той се озовава първо в Галац, по-сетне и в Букурещ. Какво дотук? Нима не е в реда на нещата това буйно
кипене в душата на младия търновчанин! Настанал е онзи исторически миг от
българската робска идилия, когато издевателствата на разни
разбойнически шайки от башибозуци, кърджалии, даалии, черкези и пр., както и подир издевателствата на местната османска власт, срещали дотогава познатата вече
съпротива от единични доста зле организирани отбранителни акции от страна на християнското население; всичко това става елемент от възпитанието на по-напористо и
по-високо вдигнало поглед към света извън империята поколение българчета.
Нихилизмът бил версия на осмисленото нетърпение. Мечтата за по-човешки,
по-сносен бит за българските нови поколения сякаш почва оттук-нататък, но това не е вярно. Присъствието** на Османлийската власт в древното наше Българско землище на Балканите е почти от самото начало съпроводено от бунтове и опити за прогонване на натрапниците.
В букурещките одаи и ханове, покрай печатницата на
Любен Каравелов бившият семинарист среща друг един неслучаен, изведен от
родното си гнездо, за да не си напакости, да не си потроши сам главата, 26-годишния Христо Ботйовъ Петковъ от Алтън-Калофер. Плод на крепкото им приятелство и
взаимност се оказва книжчица, известна с кратичкото си име "Песнопойка" (16
стихотворения на Христо Ботев и 5 – на Стамболов, с показателните за 20-годишния Стефан огнени заглавия: "Пиеница", "Чорбаджийско поучение", "Бащин
съвет", "На Караисенските герои", "Знаете ли аз кой съм?" Тази "Песнопойка" добила твърде широка известност
при подготовката на Априлското въстание, от нея вероятно е зает и стихът "Не щеме ний богатство, не щеме ний пари", което
Ботевите четници пеели на Козлодуйския бряг, поемайки към кървавата си голгота сред скалите и пущинака навръх
Врачанския балкан.
Страховито е преображението от
тригодишния Хънтю до двайсетгодишния комита Стамболов; този стръмен житейски път поема все по-дръзко нагоре към скалистите урви на историческите събития и отрано
затаената жажда за показност, тщеславие, власт, макар и все в името на
България. Защо ли телесно и по душевен строй този растеж ми напомня "чудовищното дете на Европа" Бонапарт Корсиканеца?...
Буден ум, шило в торба, преливаща, буйна жизнена енергия, духом
разкъртваща всякакви шаблони в традиционно мудното ориенталско натрупване на
качества и авторитет – из първата половина на 41-годишния му жизнен път в
характера на бъдещия светец и чудовище, та вече трайно са заложени
както добрите семена, така и кълновете на пренебрежението, грандоманията,
невежественият лъжеморал.
До какви карикатурно-саркастични гримаси води
избързването, опитът да крачиш на всяка цена пред народа, изстискването на
всякаквите обстоятелства, само за да застанеш във фокуса на обществения интерес! Тази категория личности всъщност движат събитията, те като да са галеници на
Историята; но късно, или често никога не осъзнават, че проклятието за пренебрегнати нравствени императиви на нацията ни носят вече у себе си. Оттам са и трагичните последствия накрая и за тях
самите. Почти не познавам случай след буйното й изригване до поднебесните
пространства подобна личност да не е приключила трагично. Герои ли са те? Разбира се. Но боже мой, защо да се
насилваш да мреш за народа си, когато би могъл дълговременно да работиш за своя народ?? Единствен пак Левски осъзнава страшната необходимост невидимо, бавно, но
целенасочено, упорито да се заляга над народната нива, да се свързват в едно,
в могъщия талвег на нацията отделните съдби, желания, проекти. Но... за това
нещо е нужно не смирение, и може би – свръхчовешка целенасоченост.
Лесно е от дистанцията на век и половина да осъждаме хора, изгорели в нашето възраждане из робската пепел на отчаянието; но посягането към личните им
драми е наложително, за да проумеем най-сетне, че във всяка победа има и загуби. Да
се открие картината в пълнота означава да се поучим не само от техния принос,
но и да се поучим от грешките и греховете им в чисто личен, в чисто човешки план. И не мисля, че ще ги загубим като забележителни
личности, ако посочим тъмните петна; в никакъв случай! Ако героят се крепи в съзнанието на нацията единствено върху възхищението ни, що за герой е?! Той ще да е някой херувим с пеперудени крилца; а светците не живеят сред изтъканите от противоречия простосмъртни и анонимни българи. Не смятам славословието или апологиите и
панегиричното отнасяне към този или онзи за проява на особено самочувствие. Ако
ще сме общност от стопани, разплитането на нимби няма да навреди, а ще помага. В
крайна сметка, и слънцето, що е слънце, и то си има петна; иначе дружинки от
посредственици примират да си въздигат за вожд разни идоли, да им палят
свещи, с химни да огласят собственото си овчедушие. "Не сме народ,
ами сме мърша!" – възкликнал бай Петко Славейков многострадалний; нима бил прав? Харно, че се усетил навреме и излял извинение пак в стих: "Жестокостта ми се сломи".
Ако за християнския бог най-висша проява на любов е да
въздига човека до себе си, защо ние, българите, да се притесняваме към националните си герои да гледаме с трезви
очи! Нали като се равняваме по тях, те ни извисяват дори с греховете си? Преклонението, почитта ми към Стефан Стамболов
държавника и първостроителя на моето отечество трябва ли да ми пречи като превръзка през очите ми да виждам слабости, които и мен изкушават? Стъпил върху
пиедестал, той не ни служи; желая да го усещам жив човек сред нас, живите, да
мога да споря с него; и ако имам сила и вдъхновение, да го апострофирам дори. Макар между нас казано – невежият е по-склонен да апострофира, именно понеже
е невежа. Тук обаче думата е за всеобщата ни взискателност като нация към пантеона
от действително неслучайни личности, за непресъхващия жив интерес към участта им – за да сме наясно какво от
тях да продължим и какво не си заслужава.
Вече седми век ние си нямаме учители, какъвто е Евтимий
Търновски. Големият, Учителят с главна буква е река; докато героите са островчета сред реката. А може би Левски с трите негови чудесни качества Сдържаност, Настойчивост,
Строгост?
През 1874 г. Стамболов се главил за учител в родното
Търново; "учителството му – пояснява Димитър Маринов – бе само една
маска на революционната му агитация и деятелност" и... "в скоро
време той бе длъжен да се опрости с туй звание. В това време бяха две идеи – едната старинска, чорбаджийска, която крепеше османското владичество, крепеше
обаче и екзархията; другата – младата, искаше една реформа не само в
черковно-общинско управление, но и в политическо отношение; крайната стръка от
тая нова идея – революционната, желаеше коренна политическа промяна.
Първите две идеи се срещаха, кръстосваха и сблъскваха във всеки град, във всяко
село между чорбаджиите, от една страна, и учителите и младите граждани, от
друга. (...) Еволюцията лека-полека се изоставяше и всички прегръщаха
революцията. Ето защо революционните идеи се приеха и проповядваха от
учителите, свещениците и младите граждани". Няма нищо за досещане: в Търново комитетът бил организиран под председателството на двайсетгодишния
Стамболов. "Стамболов само сновеше, ходеше, проповядваше. Не знаеше
ден, не знаеше нощ." След въстанието от 1875 г., свидетелствува пак
биографът, "общо нетърпение, общо брожение завладя всички. Мечтанията
заместиха здравия разсъдък и настъпи такава
самонадеяност"... И
по-нататък: "Тая самонадеяност даде криле, даде мощ на революционното
дело. 1875 г. приготви и роди 1876, кървавата година".
Къде е Апостола да го чуят! Та и той приживе си има явни и подмолни противници заради спокойната трезва разсъдъчност, която се старал да
наложи в комитетските дела. Тогава? Луди-млади като сина на даскал Ботйо и Стамболов, а
сигурно имало и по-луди от тях, тръгват да си трошат главата. Ето къс епизод,
напомнящ по-късен образ от самонапомпал се народен вожд – картинката, както
и във втория случай, е описана все от Захарий Стоянов, срещаме я
преразказана и в книгата на Д. Маринов (цит.съч., с. 32). И тъй, З. Стоянов "ни
описва Стамболова като пълен разпоредител и като пълновластен диктатор, пред
когото всички са благоговеели. В една тъмна стаичка (бел.м., като в романтическо театро от онази епоха) Стамболов, в една ръка с
револвер за всяка случайност, а в другата с перо, писал е прокламации, давал е
разпореждания и изпращал окръжни (наредби); на едно столче лежали бинокълът му и
компасът, а около него благоговейно стояли куриери и други главатари". Ами да съпоставим този пасаж с част от впечатлението, което
25-годишният по същото онова време Захарий Стоянов добива от Георги Бенковски при първата им среща
в Попгруювата одая сред село Баня, близо до Панагюрище. Бенковски тогава, според
автора на "Записките", бил 28-30-годишен. И тъй – "Не само в
нашия, ІV окръг, но по всичките други окръзи из България не е имало апостол,
който да се е държал като Бенковски, да се появява по селата, накичен с оръжие и
заобиколен от 10-15 души адютанти". И малко преди тази бележка: "като се прибавят още неговите движения, пъргавината му,
строгата му реч, разправянието с ръкомахание, обръщенията му с хората, които не
остаяше да се почесват и да излагат своите мнения напространно и да го учат на
ум, което е взаимна отстъпка, и пр., и пр., вие ще да имате горе-долу повърхностно
понятие за портрета на Бенковски" (вж. "Записки...", изд.
1983, с. 264). Веднага Захарий Стоянов, като да се съпротивлява на
избликващата ирония, бърза да поясни: "Преди да го видя лично, аз го знаех кой е, видях писмата му в Пловдив, в които на всяко "и"
се мъдреше кратката (бел.м., писал само с "й, йот"), знаех
го, че е взет апостол по милости". Насиля ли въображението си, все в тази величествена театрална поза откривам и войводата Ботйов върху австрийския пасажерски
кораб по красивия син Дунав. Това множене на откровено – за нас наивен, романтически похват за предизвикване на почти
естетическото трепетно възхищение, дали пък не е взет наготово от Шилеровите драми;
или е заимствано от общия им духовен отец, от бленуващия да се види Цар на
българите Георги Раковски (1821-1867) от Котел?
Раковски, Левски, Ботев, Бенковски, Стамболов... Само Апостола Левски от тази великолепна петорка единствен не си позволил такова емчене. Иска ли питане защо със сърцето си съм най-силно на негова страна."Мила ми Венето, – изповядва се 29-годишният
калоферец. – Ако умра, то знай, че после отечеството си съм обичал
най-много тебе..." Ами че то не е отправено толкова до "милата Венета", колкото до небесните тефтери на Световната история. До това любовно послание положете онова печално в своята самотност и тиха покруса "Народе????" от тефтерчето на карловския сирак Васил; и кое е
по-истинско! Единият говори като пред публика в театралния салон, другият е сам със себе си и своя мил народ; и
съмнявам се дали четирите въпросителни са отправени към народа. Ако не
сте забелязали още, става дума за нравственост в най-висшите й измерения, когато под провинциалната шлака с диамантена острота засиява божественото у човека-стопанин.
Изненадва ме колко по-велик от епигоните на чуждоземния, т.е. западен тип, литературен романтизъм е подтисналият тщеславието си, смиреният, но отправил
взор към висините вътре в себе си. Къде е Господ Бог (съвестта)? В облаците ли!
Редно е да не се пропуска: в плен на самоубийствена
илюзия, на "самонадеяност" (вж. Д. Маринов), младият Стефан със съдействието на Христо Карагьозов, гавазин на Руския посланик в
Цариград, се добира до... граф Игнатиев. Ръководителят на Руската имперска
дипломация в леговището на Османската империя го снабдява с пари и документи,
та "през Одеса замина за Букурещ. В Одеса Ст. Стамболов събра волни
помощи и с тях влезна в Букурещ втори път и започнаха да издават с Ботева вестник
"Знаме". В коментара си по този факт редакторите на сегашното издание
на цитираната биография Стойко Тонев и Даниела Давчева твърдят: тезата за
участие на Стамболов в издаването на "Знаме" не отговаря на истината;
дори и да са прави, остава съмнението относно връзката между напористия Стефан Стамболов с шефа на руските намеси по българските дела, от една страна, от друга страна – с Ботевия вестник. Нали именно за средства, т.е. за пари става реч и
в двата случая!
От биографията на Раковски, например, по сведение на
засегнатия Драган Цанков, значителна фигура в нашите криволици преди и след
Руско-Турската война от 1877-1878 г., научаваме между лутанията на младия Георги Раковски и факта, че "Цанков трябвало да чака в Свищов и да почне
чрез един новооснован вестник публично да прокламира българските искания, след
като Раковски (бел.м., забележи!) с дадените му от Френското посолство средства за въоръжаване на двадесетина души развее байрак в
Балкана (вж. Т. Жечев, "Българският Великден", изд. 1985, с.
95). Очевидно Западноевропейската дипломация, както и Руската имперска дипломация, е
водела задкулисни ловки игрички, ползвайки за маша именно родолюбиви млади
българи, с присъща за младостта самовлюбеност и бягство от традицията у
нашите несретни фанфарони. Или ще кажете, онези лисици отвън са се трогнали от участта на раята,
бръкнали в банковите си сметки да оправят дереджето на българина в границите на Османската империя!
Понякога човек спира да се интересува, ала не защото
по-нататък не е важно, а от опасение да не повреди изящно натъкмената чудесна легенда за
всеотдайността и прозрението у революционните ни дейци. Въпросът обаче си
остава открит – дали опитните чужди емисари в онзи период от Българската ни история не играли доста по-важна
роля в Българските ни дела, и по-същественото – доколко необръгналите наши млади успели в това надлъгване с изпечените дипломати професионалисти отвън да впрегнат чуждия
интерес за осъществяване на националната наша мечта? Проф. Тончо Жечев,
например, е оптимист при отговора на този възел от интриги (вж. цит.съч.). Далече от реалността, да не кажа някоя по-солена дума,
21-годишният Стамболов "отиде в Галац, и снабден със своя руски
пашапорт, той се качи на един параход (...) и стигна в Цариград. Той бе
начъртал смел план: да запали Цариград". Но... "тоя план на
Стамболова не успя, защото лицата, които се обещаха да вземат участие,
излезнаха страхливци" (Д. Маринов, цит.съч, с. 32). От бележката на онези двама редактори Тонев и Давчева научавам, че в столицата на Османската империя младичкият хъш "се свързва с един черногорски капитан, който срещу 1500
турски лири обещал да стори подпалването".
То са велики планове, пък ние, драги
сънароднико, да се питаме ли кой им пускал фитили на тези луди-млади нашенци!?
Изобщо, даваме ли си сметка, че в архивите на днешна модерна Европа, пък и в архиви на Царска Русия, ако не са унищожени – има куп компрометиращи
ни сведения? Едва надигаща глава от окървавения Батак и изпепелена Перущица, и низ още изгорени и изклани селища, Българската нация – вече в лицето на най-самоотвержените свои синове, е поела с
пъргава стъпка към капаните, заложени от дипломатическите мисии в Османска
Турция. Иска се кураж да признаем 120-150 години подир онази славна кървава епоха доколко
самотен ще да е бил многострадалният наш Български род, как обречени ще да са били нашите
нетърпеливи герои, дирейки помощ и съчувствие отвън, доверчиво осланяйки се на онзи великан на духа, дето ще да дойде да ни помогне и ние да се освободим.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 22 maj 2020
Илюстрации:
- Иван Вазов, могъщият творец на митове у нас.
- Посрещане на Руски княз в старата ни столица.
–––
* Всяка есен, според някаква си тяхна традиция, цигани от цяла България се събират на гара Филипово в Пловдив да предлагат поизрасналите си девойчета, нагиздени като стока за продан, на мъже мераклии.
** Според осъвременени тълкувания, Османският период в Българската история са пет века живот в мир и братско съгласие между два приятелски етноса, които си ходят на гости и се уважават, независимо от ислямското усърдие на властниците.
*** Прочетени в този план, думите на Ботевия лирически
герой "ах, че мен, дядо, додея/ любовни песни да слушам" повтарят
казаното от Нешо Бончев за "ергенските" стихове. Както у П. Славейков, и у Христо Ботев се ражда съмнението, че може никой да не го чуе, да не се вслуша в
неговите песни, но младото му сърце е изпълнено с надежда, а не с покруса: "ако
ме никой не чуе,/ песента ще се пронесе: по гори и по долища(...) и тъгата ми
ще мине". И Ботевият лирически герой в "Хайдути" подобно на Славейковия в "Не
пей ми се" намира опора в гнева си към примирените. Като реплика на изпълнените с
укор стихове "днешните са заспали", "живите кат че не са живели", се явява и Ботевото
презрение "пък който иска, та търпи,/ тежко му нима ще кажа?" Така двамата най-големи поети на Българското възраждане намират пътека един към
друг. А известната сатира "Защо не съм", в която Ботев с подигравка подема "Не пей ми се, не смей ми се/ от днес вече ще да блея", се явява месеци подир Славейковата елегия "Жестокостта ми се сломи", която
разкрива преодоляването от Славейков на творческата и духовна криза. Това още веднъж разкрива разбирането, което Христо Ботев проявява към уморения от
обществените битки смел борец. Стихотворението "Жестокостта ми се сломи" е публикувано в януарския брой на сп. "Читалище" през 1873 г. Това е подир разгрома на Вътрешната
революционна организация, ареста на Васил Левски и готвената над него разправа.
Според Т. Жечев именно тези събития са външният тласък за раждането на "Жестокостта ми се сломи". Пътечка за връщане към творчеството, за намиране на
мотив за дейност поетът отново, както много пъти преди това, открива в
безмерната си любов към многострадалния свой, унизяван и измъчван, безпомощен в
своята беззащитност народ. Вж. https://www.kaminata.net/forum/viewtopic.php?t=60666 Бел.м., tisss.
.jpg)
