ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (144.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (144.)

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

  31.07.1998. ЖАБЕШКИЯТ ХОР

  Срещам обаятелни персони, особено сред привързани към линията на СДС (Съюз на демократичните сили) нетърпеливи, да не кажа по-груба дума, които решиха, че България едва ли не начева от тях, от амбициите им да я усетят свободна, модерна, цивилизована. Оценката им, пък и моята оценка в онези първи месеци след Десети ноември 1989 г., е пристрастна, но едностранчива. Казано накратко, болшевишкият модел бе духовен предтеча и по-перфидна версия от фашизма на Бенито Мусолини или националсоциализма на австрийския евреин* Адолф Шикългрубер с тоталното издевателство над личността, запленен от силно предвзетата идея за обществото и човека на новия световен ред. Чрез вродения си рефлекс да делят народа на свои и чужди праведниците партийци в течение на над 70 години изграждаха в съзнанието ни образа на врага, онзи образ, така необходим на фанатиците, за да бъде обяснен марксизмът във всички тесни места на обществения живот. Както ракова метастаза болшевизмът в края на краищата изяде организма, от който се хранеше, изчерпа се, залиня, стана смешен, взе да издиша. Изведнъж като че ли многомилионната маса граждани на бившите розовеещи соц.общества прозряха човеконенавистната идея и същност на замисления от Карл Маркс теоретичен модел за нов световен ред.

  Човешката природа се оказа несъответна и недостойна за изящната умозрителна конструкция. Колкото и да се стараеха, партийните комисари не успяха да постигнат кристално предания на партията хуманоид, освен в художествената литература, че в реалността дори вождът, бащите на народите – Ленин, Сталин, Г. Димитров, Мао Дзедун, Ким Ир Сен, Йосип Броз Тито, Николае Чаушеску и пр., се оказаха противни характери. Лицемерието на управлението им се корени в двойния аршин – младият селски побойник, неслучилият поет, немарливият аргатин или присламчилият се в сферата на изкуството и науката епигон може да бъде титулуван като гений, герой, активен борец, син или дъщеря на народа, най-достойният, най-образцов, челник в труда, крачещ в първите редици, ударник, новатор и пр., при условие че е склонен да служи до гроб, до смърт или както бе чудесният израз, да бъде верен на вожда и партията. Някогашния мой приятел и духовен брат Михаил Берберов**, издигнал се до длъжността зам.партиен секретар в Съюза на писателите, беше станал известен с Швейковския си отговор на тепегьозите, които клюкареха зад гърба му: "Може да съм курвар, обаче съм верен на Партията". А, какво ще му кажеш на такъв чешит?!

  Доста са в духовната сфера греховете на българските партийци дори и само през последните петдесетина години. Умъртвяването на родолюбивата интелигенция в България и въвеждането на квази-интелигента мекере и апологет на "челния опит на съветските другари", потъпкването на таланта, ако той не се обвърже с тяхната "правда" във всички сфери на теорията и практиката, опитите да си създадат сред младите поколения нови българи-отродници, възпитавани да служат не на своето отечество, а... на световния прогрес, предателствата спрямо националния идеал за самостоятелна "чиста и свята република", отстояваща националния интерес. Верни на партията и световния прогрес, тъпи чиновници предадоха каузата Македония. От дребни собственици макар, ала стопани на труда и имота си, мнозинството българи бяха префасонирани на аргати, на работническа класа; някогашният трудолюбив и предприемчив потомствен стопанин на челядта си и нивата или дюкянчето си, на самостоятелното домашно стопанство бе натикан в бетонна панелка от 60 квадрата с балконче като за две саксии мушкато и върха – телевизор "Опера" срещу канапе от дунапрен, покрито с изкуствена булана в хола.

  Враждебното отношение към традиционни български национални ценности, като вяра, обичаи, респект към стопанина, роди някакъв особен лумпен-пролетариат от бараби и пияндета, несретници в града, страдащи по своето село, но гражданеещи се, разхвалвани като възторжени строители на най-най-хуманния обществен строй. "Какво тук значи някаква си личност!" – писа един от най-честните към своя народ, един от най-нежните ни поети часове преди екзекуцията му в тунела на Софийското гарнизонно стрелбище, там, дето днес е Националният дворец на културата. Каква алегория и символизъм, каква метафора!

  Колко ли време още ще кървят тези рани върху снагата на нацията и в най-фините й структури, в оценъчния наш рефлекс за себе си и за света? Отгледани бяхме като храненици на Партията-ръководителка и Държавата-майка, но това не е истина – не човекът е храненик на която и да е партия или държава, а Партията-държава сами с нашите родители сме хранили от кръвта и плътта си, от унизения свой обезкрилен живот на концлагеристи. Вместо да ни служи, Партията ни изолира с телени мрежи от съседите, поставяше ни красива превръзка и розови очила върху очите, да не би да разберем какво се случва с всички нас.

  Въпреки изброеното дотук, колкото и странно да е, тази коварна власт и нейните агитатори имаше поне една добра страна: създаде ни като поколение, отвратено от материалното – нас, родените между 1945 и 1970 г. Да, това е била откровена, добре премерена манипулация; целта – да сме удобни за логаритмуване непретенциозни редници в армията на партийния бос, вожд или Баща на народа, който всичко знае и може, който ползва привилегията да си вре носа навсякъде, въпреки очевидното си невежество. Представете си за миг милиард и кусур китайци как чинно скандират в молитвен екстаз Цитатите на Великия кормчия, и по-точно заемки или компилации, представени като просветление на гениален субект. Не беше ли лъжата причина за сегашното ни отвращение от вчерашните деца на Партията! Присламчилите се към новата власт "анти-комунисти", като им се взреш в биографията, са бивши ченгета. Какви антикомунисти са, когато подобно на някогашните най-верни възпроизвеждат в общественото пространство до болка познатия от ерата на соца "образ на врага"?Т.нар. люспене, отлюспване от СДС съответства на кампания през далечната 1956 г. срещу "врага с партиен билет". Като чувам вътрешнопартийните крамоли и взаимни квалификации, все едно съм попаднал на открито партийно мероприятие по време на другаря Вълко Червенков. Ама кой па бил този Вълко, иди обяснявай! Някакъв си там партиен чиновник. Без внушената представа за врага на Партията, и нашите новички "анти-комунисти" биха увиснали между земята и небето както прани гащи. Защо са "този трясък и искри", защо някой пак се пробва да изземе правото ни като нация трезво да оценим миналото, като отчетем и онова, което нацията ни създаде за изтеклия половин век след Втората световна война?

  Самонадеяни нови демагози с променен, задебелял глас захванаха да си общуват с народа. Новобогаташи яхнаха вълната на всеобщото негодувание от миналото, но забелязвате ли колко силно лицата им напомнят на бившите ни червени властници! Какво им е общото с обикновения българин? Строго погледнато, у нас, в България, няма интелигенция. Кой преосмисля живота на нацията? Все някакви платени слуги на външни централи за манипулация и скучните партийни чиновници. Обявяващите гръмогласно кресливи присъди над миналото са подставени лица в пиеската. Вони медийното пространство в Републиката.

  Кога ще заговорим спокойно, с уважение към самите себе си? Кога ще приключим с кавгаджийските интонации в общата ни национална дискусия! Гневно сключените вежди над хвърлящи мълнии очи ли е атестатът за привързаност към отечеството! Айде, без сценки от стари селски вечеринки, моля. "Истината носи спокойно сърце" – пише някой си Уилям Шекспир от градчето Стратфорт на реката Ейвън (1564-1616); ако ви дразни Уилям Шекспир, да се вгледаме в почерка, в стила на стореното от Левски. Мога да си послужа с примери на фалш, предвзетост, парвенющина. Какъв смисъл да сочиш демагогстващия, не ти е изтрябвал спор с него! Той ще влачи кал от жабешките блата. Същественото е да си изясним по какъв начин човек си взема сбогом със съвестта. Добрият пастир се грижи и за шугавата овца – каквито и да са, това са българи. Пътечката към нравствеността винаги я има за покаяние. А ако ли не, какво друго остава? Прокуратура, Съд, Парламент, Правителство в чии ръце са!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 24 maj 2020

Илюстрации:

- Джордж Оруел през 1937 г. Хемингуей зад него.

- Изрядният демагог на демокрацията в България.

___

* Учен доказа евреин ли е Адолф Хитлер... Вж. https://www.dnes.bg/mish-mash/2019/08/06/uchen-dokaza-evrein-li-e-adolf-hitler-kakva-e-istinata.418745

** Михаил Берберов (1934-1988). Бел.м., tisss.