ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (143.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (143.)

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

  28.07.1998. ИСТИНСКИТЕ ХРАБРЕЦИ

  Политиката ни е просмукана от невежество и безнравственост, представящи ни се демагогски нагло за грижа към обикновения човек в републиката. Оставям настрана половин век, отначало болшевизъм с животински озлобена муцуна във вихрушката от масови екзекуции без присъда или с присъда под натиска на организираните за целта вълни от злост, всеки случай, по изричната препоръка на победителките във Втората световна война Великобритания, САЩ и основно – по изричната заповед от Москва, от администрацията на СССР, след което към 1962-1963 г. нататък застъпва управление на Партията, афиширано вече като всенародно здраво строителство на "социализъм с човешко лице"; а от 1990 г. насам на Българската политическа сцена се яви такова множество от посредствени политикани, че сме готови като общество вече да ги признаем, както беше и при болшевизма – за вождове и отци на нацията.

 Свободата, която Цивилизованият Запад ни поднесе сякаш като на тепсия, се оказа слободия за властващия тарикат; за всички останали извън облагите на властта, се превърна в мизерно материално и духовно вегетиране. И в тази вече десетгодишна идилия* тарикатите се правят, че говорят истината, ние пък се правим, че силно им вярваме, и това чудо, както изглежда, ще приключи с тоталното ни преобръщане в обслужваща провинция за същия онзи Западен елит Освободител. Щом водачите на партии и народните ни представители не умеят да защитят нацията от разруха и разпиляване по света, непрекъснато ни поставят пред приключени тъмни сделки и винаги на колене с прибрани в молитвена поза лапи, как ли някой отвън да изпитва уважение към моята България? В Евросъюза защо нашите представители съвсем не случайно ги наричат "йесмени" (винаги съгласяващи се). Но как така някогашни
информатори от типа на родения в родния град на баща ми Харманли Юнал Лютфи (1944) – окичения със злато някогашен таен агент Мурад или Юнал Лютфи с 26-те му килограма доноси до Държавна сигурност, всеки от които надписвал "доноз"!**  

  Впрочем, не желая чужденци да ме защитават. Нека само да въведат законност в Българските ни вътрешни дела и повече въобще да не ми се мотаят пред очите – аз, простосмъртният син на простосмъртни родители, най-добре си знам как да се оправям в живота и в съседските си отношения чрез дипломация как да се справя. Названието "служител" е производно от хубавата дума "слуга"; моят мил държавен служител обаче слугува на началството, неговия клан, рода му, после на себе си, на роднини и приятели, па най-подире... каквото остане – за народа. Кой у нас обръща внимание на прилежно изкопираните "мо та мо" (дума по дума) от чужбина закони!Традицията да се живее и работи добросъвестно, далновидно сме загърбили още в десетилетията отпреди 1878 г. при формиране на първообразите на политическата ни каста. Какво да желаем от вчерашния нехранимайко! Което е във възможностите и нрава му, то е да се надува, демек, да се прави на велик. Понеже бил готов някога да си троши кокалите, подир време той се усеща в правото си да ни управлява като потомствен аристократ, комуто сме задължени от първия си работен ден до гроба.

  Как за една-едничка нощ от аргатина да се излюпи стопанин! Е, не става тя. Бивши слуги и мекерета на бившата червена управа и днес се изживяват като стопани, ама не са стопани! И личи отдалече по хайдушкия стил да се налагат и да капризничат, и да издевателстват, и да грабят бетер селски кокошкари. Ала чуждите предприемачи това го виждат по-ясно и от нас, простите българи, та изобикалят разнебитеното ни стопанство, разграбения от хубавите хора имот. Помо-ощ, защо ли никой не иска да ни завладява, защо никой не проявява мерак да ни купи? – иде ни май да закрещим. Та това е положението с избързването и с подарената ни доброволно уж от висшия ешелон на бившите партайци Свобода и Демокрация. За всяко нещо се иска време, докато ферментира и по естествен път се развие. "Оно законо е врата у поле" гъгне на подбив шопът; национален рефлекс ни стана подтичването, сравняването ни на всяка цена с други общества и народи, прилепчивостта ни към чуждите традиции и чужда народопсихология. Безумни ли сме да не разчитаме на себе си и на духовния си опит като народ с трагична история, но оцелял под половин хилядолетие ислям?

  Седем и трийсет. Лято. Слънцето се вдигнало вече, напича през утринната омара. Съседите – по един-двама, по неколцина, се отправят към автобусната спирка или по четирима-петима се диплят ту в една и друга вехта лека кола на път към работа. Това е моят народ! В пет или шест народът ще се върне потен, прашен и каталясал от 38-градусовата жега, стопанин на мизерния си дом и живот. Това е то изрядният данъкоплатец, вечно притесняваният, вечно имащият да дава платец на такси, умно изфабрикувани отчисления за социални помощи на електората от гетото, който при следващите родни избори ще им гарантира властта, отчисления за неясни здравни осигуровки, за неотложни общински нужди, той – хоканият, притиснаният до стената ту за парно, ту за електричество, ту за смет и какво ли още не. Същият, на когото се надсмиват зад гърба, над когото размахват пръст назидателно, когото обвиняват, че пак не гласувал за най-подходящия партиен кандидат да управлява България на бедните отрудени българи. Великият ням. Великото мълчаливо впрегатно животно.

  Чудя се защо нашите добри историци, писатели, нашите учители и политици все ни навират героите и героизма пред очите. Гади ми се от героизъм и храбреци, от патаклами и кървища. Като че ли героичното е само в битката, в схватките гуша за гуша, в сражението на живот и смърт, във военните демонстрации от всякакъв вид. Не е ли настанало време да приключат със старозаветната представа за героизъм първосигнален: Зъб за зъб, око за око, да се вгледат към моя народ с уважение, че живее, ражда и си отглежда челядта хем въпреки, хем по-далече от показността и особено от показната героика? Спомняте си, предполагам, класическия западняшки уестърн "Великолепната седморка", филм по древната японска притча за седемте самураи. При последната сцена главният герой, единственият оцелял в сражението с банда жестоки разбойници, се обръща към наобиколилите го благодарни селяни. Тези кротки труженици току-що са били отървани от шайката мародери. И самураят се обръща към селяните ей с тази приказка, дето не ми излиза от ума десетилетие вече наред. "Нас – казва им той – ветровете на времето ще ни издухат, плътта ни ще изгние, костите ни зверовете ще разпилеят по тръните. И вие ще съчините легенди за нашата храброст. Но да се задържиш на тази земя, коренче да пуснеш, потомство с всекидневен делничен труд и лишения да отхраниш, въпреки болести, суша, глад, наводнения, тайфуни, земетръси, въпреки алчността и надменността на заможните безделници – това е истинският героизъм, в него е великият смисъл на живота. Ние сме мимолетни, вие сте вечни, и затова не ние, а вие сте истинските храбреци."

  "Ако бог не съществуваше, всичко щеше да е позволено" си е откритие на Фьодор Михайлович Достоевски; срещам го това откритие като цитат в "Нравствеността – същност и специфика" на Любомир Драмалиев (изд.1972, с. 52). Върху таблото на луксозните си автомобили новоизлюпените думбази напоследък лепят стикерче с двусмисленото и палаво "Всичко е възможно!" (Демек, за нас няма Бог!) Яко, а! Ако не съществуваше народната наша традиция, героите, а и политиците, щяха да бъдат наричани с други имена, но кой ли щеше да им се възхищава? Кой ли щеше да пише вдъхновяващи оди за тях, освен вечните мекерета на властта? Това си мисля.

  Обади се от Пазарджик към два и нещо днес 150-килограмовата ми учиная Трепка, жената му на вуйчо ми Любен: сутринта починал Славчо, съпругът на Виолета, леля ми, най-кипрата от четири сестри. Погребението – утре по обяд. Измежду внуците на Борис Дявола единствен аз помня онзи някога красив, сербез Славчо от село Крали Марко, Пазарджишко, а и роднините му, особено майка му баба Марийка – кльощава проклетия с вечно пристиснати устни, как хокаше леля ми Виолета – най-малката от щерките му на дядо. Ех, Славчо, Славчо... Отърва се, Славчо, от лъжовния ни свят!

  29.07.1998.
  
  Точно в един и половина се захванаха да погребват 67-годишния Слави Любенов Тодоров, аз пък се паркирах под дебела сянка извън гробището да си мисля какъв левент и колко курназ беше покойникът някога си. Сбрахме се третото и четвъртото поколение от Дяволския род след погребението и мрънкането на отеца. И ги видях моите лели, сваковци, братовчедки, братовчеди, и вуйчо ми Любо сред тях – силно подгърбен, с поизбелели от възрастта очи, но всички те, въпреки траура – сърцати, трезви, присмехулници, здраво, яко семе сред Тракийската разкошна низина, духом разкрепостени, и все пак, или точно затова скромни, т.е. честни, че да не бият връх, да не се емчат щуро. Направи ми впечатление, че учители сме поне три четвърти от братовчедите, от третото му котило на Дяволския джинс. Дали от Перущенския или Калугеровския корен е генетичната ни предразположеност? Струва ми се, че иде от Перущенския, по-точно, от онзи Гьорги, подкаран от ислямския башибозук и аскер пеш, а онези – на коне, да го отведат сирака петгодишен в Цариград за еничарин, но успял да избегне еничарството, дошъл си от Солун много по-българин от мнозина местни перущенци. За версиите около съдбата му ще отворя дума по-нататък.

  30.07.1998.
  
  Обади се по обяд Re. и се качих с жигулата до Бойково. Беше също ден, наситен с напрежение, но и ден – награда за моите си страхове около ремонта на двигателя и въобще. Предприетото си го изведох докъдето го бях планирал. Въпреки че бая се лутах из планината – здравата обърках пътя за Бойково, а току-що ремонтираният двигател опасно прегряваше, та се наложи шест или седем пъти да спирам, докато се изкатеря при очакващата ме притеснена от закъснението, ала сияеща Re. Така в древните епоси Принцесата дочаква своя принц, драпащ изнурен, но Победител от битка в свърталището на чудовищата и драконите. 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 23 maj 2020

Илюстрации:

- Двигателят на Априлското въстание от 1876 г.

- Възпоменателната плоча сред Калугерово.*** 

–––

* Когато е писан текстът, минали бяха едва десетина години от Десети ноември.

Юнал Лютфи (1944)

** Вж. https://agentibg.com/index.php/bg/2014-02-18-16-19-23/150-2014-09-14-16-04-13

*** Върху паметната плоча насред Калугерово 14. по ред е името Георги Керемидов, а 19. – най-малкият от петима братя и четири сестри Ангел Керемидов – прапрадядо ми по линия на майчиния ми род. Според кмета на градчето, Ангел бил загинал в сражение с башибозука като калугеровчанин от Хвърковатата чета на Бенковски; обаче според родовата легенда – заклан е на дръвник сред Калугерово, че бастисал един или двама чапкъни, нахлули в дома му и насилвали да им прислугва младата му невяста Мария – първескиня с шестмесечно бебе. Бебчето й се явява прадядо ми Ненко (1856-1912), загинал в Балканската война. А Ненко отишъл доброволец, както рекъл на изпроводяк, да отмъщава за поруганата чест на своите. Бел.м., tisss.