ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (116.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (116.)

 Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

   27.08.1997., продължение

  Чета евангелието. Защо ли отбелязвам несъгласията си спрямо християнския бог! Това от прекалено самолюбие ли е! Иисус за мен е от редките динамични личности, които, устремени към Доброто, жертват Себе Си. Отношението ми към Иисус е като към приятел, Който ми е на сърце, но не бих си позволил да Го видя покачен върху раменете си. Приемам странностите Му, харесвам Го – щом съм Го приел какъвто е. И слънцето има петна! 

  Какво е Иисус Христос? Не е ли спечелена битка на човешкия дух с човешката ни егоистична природа? Че е мъдър, спор няма, но е холеричен темперамент, което ще рече, че повече от другите е склонен към честолюбие, страстна убеденост в своето и ярко присъствие. Ако сляпото ми преклонение, овчата доверчивост е цел на този бог, няма как да съм Му сред поклонниците. Имам силно желание да Го виждам във фантазиите си, да разговарям по човешки с Него: и то както стопанин разговаря със стопанин, само не и каквото вековната религиозна практика опитва да ми наложи: с ратайско преклонение пред небесен пратеник. Каква ли скука, какви ли прозявки са да си заобиколен от богомолци, обладани от фанатичен екстаз?! Любомир Левчев (1935-2019) има подходящ стих – и в несъпротивлението падам като в целувка без любов. Привързан към християнството, това да, но не закопчан! Искам да усещам хоризонти на неизвестното и непостигнатото, не вътрешността на обор, с колкото и разкошни инкрустации да са украсени подът, таванът, стените.

  Предусещам, има и по-нататъшен, неизвървян път в стремежа на човешкия дух към божественото; говоря не за съвършенство, а за процес на усъвършенстване. Защото съвършен ще рече "свършен", съвършенство, т.е. "свършек", край, вечен покой и мир на праха му. Християнската идея предпочитам да я възприемам като лъч и подтик, но съвсем не сфера от светлина, в която да се гърча като насекомо, омагьосано от убийствения пламък. Поначало човешкото съзнание няма образ за безкрайността; може би затова Библията в този познат наш ограничен, краен свят се явява продукт на човешката ни невъзприемчивост към безкрайното, като образ на вселената.

  Иначе в черквата има уют, благоухание, иконите са великолепни метафори на укротените и впрегнати бесове; и все пак живият живот извън храма е далеч по-многолик, варварството – по-разнообразно, схватките с него – непредвидими, и никога не знаеш коя как ще приключиш.

  28.08.1997.

  Едно от малкото ми предимства е, че не съм се стремял да властвам. Разбирам, стремежът към власт е заложен в човешката природа, произтича от вродения ни егоцентризъм. Азът е сърцевина, фокус на Космоса (т.е. на усета ни за красивото, доброто, хармоничното) от най-ранно детство. Личните несполуки не ми смачкаха честолюбието, но ме приобщиха като че ли към океана от страдащи, които с тиха погнуса се отнасят към гроздовете от катерещи се, боричкащи се един върху друг слепци, упътили се да стават властници.

  Вероятно притежавам известна способност да манипулирам чуждото съзнание, ала властолюбието ми е органически противно и чуждо, вероятно понеже раснах сред унижавани и оскърбявани от властта най-обикновени българи. За нас успехът е продукт не толкова на комбинативен усет как да се представиш в пространството на държавния и обществения интерес, а резултат от много труд и малко шанс. Това е нашето самоограничение. Мястото ми е във втората, третата редица или по-назад. Когато прекосявам площада, не ми е уютно – съзнавам, че площадът не е построен специално аз да мина по него. Привързаността, съчувствието към човека в беда у мен не са любовно чувство, нито господарска надменност, а желание за съучастие, за разговор, макар по-често да съм рязък, отколкото отстъпчив и мил събеседник.

  И това знам – от онези съм, които първи загиват в сражение, та не им е съдено да маршируват с гъвкава походка и чупки в кръста на Парада на победителите. Имам проклетата способност да настройвам обществата от страхливци, или по-точно – от малодушни, насреща си; вероятно ги плаша със своята невъздържаност и тягостно замълчаване. Повече от личните ми акции са импулсивни, породени от моментната ситуация, съвсем не са планирани, нито старателно обмисляни, и това е една от причините да не направя кариера в журналистиката, в политиката, дори в личните си дела.

  Любопитен съм. Мога да анализирам, но оценките ми за личности или събития по-често са неточни поради моята умозрителност и очевидно пристрастие към собствените ми илюзии. Всъщност, харесва ми да съм това, което съм, някакъв си стипчив на вкус нрав. Моята злопаметност е дълготрайна, от време на време прокървява по-силно. Но съвсем не съм състрадателен, а по-скоро хладен тип, но в големи нещастия не съм имал случай да губя ориентация, напротив – нещастието ме тонизира. Смъртта (чуждата смърт) не ме разпилява, съсредоточава ме. Преживях и смъртта на родителите – баща ми на 61 г., майка ми на 63 г., когато съм съответно 36- и 41-годишен. Преживях смъртта им с почти хладен разсъдък, ала ето: години и вече няколко десетилетия водя с тях невинаги приятни, особено нужни разговори за мен, особено с баща ми, обикновения дърводелец от градчето Харманли.

  Новата прослойка заможни, доколкото ги познавам, не ме изненадват с кой знае какво. Смятам, че успяват благодарение на способности, плюс отсъствието на скрупули. Самолюбието ми на израснал по пловдивските прашни улици и катерил се като диво козле по скалите на Джендем-тепе някогашен хлапак надушва смрадта около значителна част от тези жалки щастливци с разточително обзаведените им частни дворци, построени за да изненадват с разкоша и кича, както и за да им се любуват с алчността на глупака, опиянен от придобивките.
  Когато народът масово бедства, гротеска е гримасата на самодоволното леко отегчено в елегантността си възпитано говедо с отработените си по западен стил фини обноски. Но това е! Хиляди страници могат да бъдат изписани по този повод без особена полза. Истината е, че се преобърна смисълът, който носеше увереност у нормалния, у моя събрат българин. Свобода, братство, равенство?! Облечени в богатство и власт, видях как се промениха надарени с упорство, талант и шанс мои добри познати. И откривам в демонстрациите на самолюбие от тяхна страна прикритото у тях разочарование, че не са намерили, ах, Боже мой, не намерили и грам щастие в парите, славата, властта. Господи боже, ечи от жестовете им, от изстудяваните им като в дълбок зимник каменни физиономии, толкова се измъчихме да докопаме тези благини и кеф, а сме си същите. Пред очите ми сега са двама несретни по участ: банкерът Валентин Моллов (1954)* и политикът Евгений Бакърджиев (1955)**, двама братя по нрав, по своему нещастни, едва скрито разочаровани от успеха, скучни на самите себе си.

  По времето, когато днешният премиер*** беше финансов министър, г-н Моллов, носи се мълвата, си наел оркестър от двайсетина чалгаджии да свирят и пеят от сутрин до здрач в крайморския му частен дворец, само за да смачка фасона на отмарящия на ведомствени начала в онзи сезон пръв финансист на държавата. Е, това са им на тях задевките, това са им развлеченията! И то пак е България! Съставяме я всички ние – и богати, и бедни, и талантливи, и некадърници, и разсъдливи, и простаци, паленца и престарели разбойници, простовати хора и висши негодяи не толкова за похвала. Но България, това е общият ни манталитет, общата ни ахилесова пета. България е общият наш живот в безредие, когато не виждаш наоколо си нищо здраво, нищо точно, когато опасността те дебне отвсякъде, и най-много иде тя откъм твоите близки. Това сме всинца ние: талантлив народ, задръстен от плевелите на лошото възпитание!

  Кому е нужно българи да воюват срещу българи? Левски е митичният ни Учител, голямата ни фигура. Да си кажем кривиците и да се поправим, ако ще вървим наедно, ако сме българи... Цитирам приблизително! Страшно и ужасно хубаво ми звучи. Този наш български корен доста е нападан, доста е наскърбяван от чужди, още повече от свои; и кой ли друг му е говорил с такава строга любов и угриженост както карловеца, от 12-годишен сирака Васил Кунчев? Левски неслучайно се отделя от онази показна – черковна страна на религията; народът усетил, че е Апостол, но апостолството му излиза извън канона, за да продължи християнската философия. Мисля си, ако го има, ако съществува, Иисус ще е доволен от такива свои хора, които – в спор с официалния самодоволен клир, продължават делничната Му работа над общественото съзнание, над представата за чест у човека.

  Почитта у българина към Господ Бог няма общо с черковния ритуал; тя е на по-съкровено място; и това чат-пат трябва да ни се напомня – за да започнем трезво себе си да приемаме. Посланията на християнския бог разчитат на самоуважението, а не на страхопочитание (както е в исляма). Който сам себе си умее да оцени, няма как да си позволи да извършва и идиотщини, нали! Другояче казано, само с гласуване на закони, наредби, правилници, инструкции работа не се върши. Обикновеният гражданин на Републиката трябва да е убеден в себе си, в нравствената си сила, а не да е притискан от закони, създадени за удобство на отличните адвокати и на интелигентните измамници, които отличните адвокати умело защитават. Между другото, подозирам, че значителна част от законите ни, гласувани в Народното събрание, са предназначени не за българи, свято спазващи Десетте божи заповеди, а за да може замогналият се наглец пред съда да докаже, че са чисти делата му, позовавайки се на врати в закона. Или как беше онзи лаф на шопа: Закона ли? Законо е врата у поле. Хей, Балкан ти роден наш, хей, поле широко, брей! 

Пловдив – най-древното жизнено селище в  Европа

Plovdiv, edited by 17 apr. 2020, Разпети петък

Илюстрации:

- Христос след бичуването преди да го разпнат на кръста.

- Християнският храм сред разрушената Асенова крепост.

___
* Типичен Blubber-lipped (г-н Надути устни); Blubber brained - идиот, https://desebg.com/reshenia/1341-2013-07-17-12-36-12  

Валентин Моллов

** Вж. https://btvnovinite.bg/predavania/evgenij-bakardzhiev-s-ivan-kostov-ne-kontaktuvam.html

*** Иван Костов  (1949). Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (115.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (115.)

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

   26.08.1997., продължение

  Днешните историци, когато говорят за грандоманщината у Фердинанд, забравят, или по-точно, затрупват с отрицания едрите здрави темели, които някога полагал в основите на Българската ни държава този непознат дотогава по нашите си мащаби първо-строител. Войска – дръзка, наперена, дисциплинирана, със самочувствието, че е каймакът на обществото; неподкупна държавна администрация; просперираща средна класа; интелигенцията – с претенции да се съизмерва с Европа. Това малко ли е? Имало луд блян по Велика целокупна България, имало и нескопосни акции за приобщаване на българите от отнетите наши територии; имало пренебрежение към министрите и парламента... Па то в коя ли държава не ги е имало!

  Другарите и другарките въведоха този тъп стил – да се разхвърля съграденото от поколения политици преди нововъзкачилите се управници, да се започва винаги от нулата, неизменно върху добре смлените градежи на старото. Ето го и любимеца на българските ни интелигенти, отскубнал се из идилична възрожденска Копривщица, бохем, любител на добра компания държавни чиновници пред халба ледено пиво в точене на сладки масали, тъжния любовник, свенливеца, попаднал някак случайно сякаш в столичния световъртеж, страдалеца по драмата "a la francais" на разблудна умозрителна царкиня от сънищата, отрицателя на Фердинанд, ветрогона, наивника Дебелянов, малко преди сам да изгори в епизод от кървавата драма на Балканските войни:

     За старий свят настават сетни дни;
     разкъсват се верига след верига -
     и над самите му развалини
     на правдата олтарът се въздига.

  Отсъствието на дебел пласт култура в политическите и обществените дела влече до ей такива "олтари, знамена, търсен брод, бряг в пурпурна позлата и светла вяра в новия живот". Но това отрицание на всичко минало и настояще ще го срещнем и у Христо Ботйовъ:

     Тъй върви светът! Лъжа и робство
     на тая пуста земя царува!
     ---------
     ...кипи борбата и с стъпки бързи
     върви към своя свещен конец...
     Ще викнем ние: "Хляб или свинец!"

  Като че духовните ни първенци да са се възпитавали единствено от Вехтия завет, където властва правилото Око за око, зъб за зъб! Тази нишка в мисленето тук, като е присъща на балканската традиция, дали е българска черта? От Раковски насам ни се внушава отмъщението и разрушението като начало на качествено новото. Млади и сърцати, жизнени и неопитни са и гениалният Христо Ботев, и нежният поклонник на френска отвлечена от реалността декадентска поезия Димчо Дебелянов. Нямали време да преосмислят у себе си тоталното отрицание в сюжети на съзиданието. Че какъв им е идеалът, към какво ли се стремят? Първият – да види, най-общо казано, отечеството си свободно, или образно по-конкретно: да загине достойно; вторият е устремен към "бряг от пурпурна позлата", демек вапцан в ален металик въздух под налягане. И двамата нямат солидна идея какво да се прави, след като бъде добита свободата или след като безбройната рат открие търсения брод от пурпур и злато.

  Като Ботев са разсъждавали мнозинството от националните ни светци. Народът обаче, мисля си, е по-мъдър от фанфарони като Георги Бенковски. За съжаление в политиката ни, тъй като сме една от младите европейски държави в съвременния свят (не в исторически план), ние и досега следваме завета на Ботев, ала не завета на Левски. Колко по-героично изглежда рушенето, загиването с песен на уста! Далеч по-малко театрално е да зидаш тухла след тухла, да отстояваш не само своя живот, но и енергията на нацията пред връхлитащите стопански и политически катаклизми. В такъв план симпатиите ми определено са на страната на творци като Вазов, които с мъдро смирение са се вглеждали и вслушвали в посланията, идещи от дълбините на катадневния непразничен живот на обикновените "необикновени" българи.

  Уважението ми към самовлюбения и чужд Фердинанд е по някакъв особен начин сраснало с уважението и респекта ми към моя български мъченически перущенски и калугеровски род. Какво значение в такъв случай да отдавам на обстоятелството, че Кобургът, който по характер никак не ми е присърце, бил издънка от някаква там монархическа династия? И партизаните от антифашистката съпротива в детството, юношеството и младостта ми се струваха прекрасни; но трябваше да се осъществи мечтаното от тях или от онези фанатични кариеристи, които ги наследиха, да станат явни "някои подробности" от т.нар. концлагерно възпитание на новия човек, за да разбера какъв е резултатът след всички онези подвизи и саможертви, коя е силата, тласнала ги за нечия изгода безскрупулно, пресметливо като хекатомба в смъртта.

  Жестоко е да се каже, знам! – но такава е печалната истина: светът се интересува от резултат, не от чудесните намерения и блянове дори на най-обичаните ни герои. А вероятно някъде е възможно героизмът да съществува и ей така, сам за себе си! 

  Не съм склонен да нарека саможертвата на антонивановци през зимата на 1942-1943 г. героизъм; по-скоро мисля, че е престъпление на онези, които са ги пратили преднамерено, планирайки политическия ефект от това чисто по сталински модел организирано "мероприятие". Подобни верноподанни партийни чиновници с ореол на недосегаеми доказваха в годините на т.нар. народна власт същото отсъствие на скрупули. Стига сме се правили на наивни!

  Народът е по-голям дори от своите светци. Трудното е все пак не да умреш, а да оцелееш, за да продължиш, пренасяйки от миналото към бъдещето посланията на българската духовност и присъствие в съвременната общочовешка цивилизация. Историята ни е написана крайно едностранчиво. Преклонението ми пред титани на българския гений, като Раковски, Каравелов, Ботев, Бенковски, нима е редно да ми затваря зрението както за лутаниците им, така и за други, по-обикновени на вид, но не по-малко ярки строители на националното ни самосъзнание? Но тях кой ги знай! Простолюдието си пада по шарениите, по патакламата и гръмката фраза, трясъка и героическата поза с юнашки възглас. Е, стига вече! Детството на едно общество не може да продължава до безкрай... Искам, когато хвърля поглед назад, да откривам перспектива в стореното от поколенията българи преди мен, а не развалините, над които нови минарета някой въздига, и този нов месия всички преди себе си отрича.

  Историята е една река, всички сме кръвно свързани в едно – герои и малодушни, предатели и мъченици, красиви и уроди. И не е малка храброст себе си да приемеш такъв, какъвто си, а не какъвто ти подсказва чуждата мода да се правим на велики. Ако България все още може да бъде онази "държава на духа", за която чужбината нехае, мисля си, нямаме основание да се срамуваме от грешки, каквито е допускала всяка общност, докато се е формирала в модерно, т.е. в човеколюбиво общество. Не желая да ме изкарват ни по-възвишен, ни по-глупав, отколкото съм. Историята ни е нужна за поука, не за да се съзерцаваме. Е, толкова ли е трудно да се разбере?

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 16 apr. 2020

Илюстрации:

- Катуница, Цар Киро* с любимия си трон, 2014 г.
- Младият Фердинанд Кобургготски, 1861-1948 г.

–––

* Вж. https://offnews.bg/razsledvane/koj-koj-e-v-teftercheto-na-tcar-kiro-290702.html , типичният "бизнесмен" в период на уж-демокрация, когато нацията я разграждат по план. Бел.м., tisss.

ВЯРАТА

ВЯРАТА 

Набожност дивна честичко се крие

у фарисеите в одежди на съдии –

кълнат се в Бог, ала гневят ни те,

за да се отвратиш от нас, Небе.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 15 apr. 2020

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (114.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (114.)

 Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

   25.08.1997.

  Препрочитайки Новия завет, Евангелие на Матея... Непротивенето на Злото, според внушението на Иисус, в действителност е фина психологическа атака, която цели: първо – да отнеме инициативата от извършителя на злото; второ – налага Добро с кротост, със смирение, както бисерната мида превръща в бисер песъчинка, причиняваща й страдание, и на трето място – чрез инициативата на Злото, но не с яростно противостоене*, ползва първоначалната енергия на злите човеци, за да я превърне в нещо противоположно като резултат. Иисусовата реакция преследва целта носителят на Зло да се окаже потърпевшият от собствения си грях, докато победителят се извисява в духовността като Добра сила. Дали така представеното тук не е предистория на диалектическото единство на противоречията, схващане за неделимостта на света и взаимната обусловеност между Добро и Зло, действие и покой, хармония и идея за промяна?

  Размишлявайки по този начин, стигаме до двете начала в човешката природа:

    - мъжкото – активно, агресивно, оплодяващо;
    - женското – привидно пасивно, отстъпчиво, раждащо.

  По-нататък. Отсъствието на Зло би превърнало света в блато. Излиза, че Злото в контекста на Иисусовата философия, е първичен импулс за всяка творческа мисия.

  Взривяването на българската държавност отвътре, като Зло, е отличен повод за активизиране на духовните съпротивителни енергии в лоното на нашата българска нация. Край разбойническия грабеж на съграденото от няколко поколения българи, "хубавите хора", начело с лукановци, татарчевци, жан-виденовци, илия-павловци и прочие, постигнаха нещо немислимо доскоро: обеднелият и яко наплашен народ, в нещастието си, започва да се втвърдява около духовните начала на българщината. Мародерите – както търтеите при пчелното семейство, веднъж извършили своето: ограбването, разсипията, разпиляването не само на държавата България, но и на младите ни поколения, вероятно ще бъдат изтласкани или всмукани в набиращия постепенно инерция процес на държавно строителство и духовно пречистване на нацията, включително етносите, които я съставят и допълват с труда и таланта си.

  Две денонощия в летаргия, сякаш Някой бе сложил похлупак отгоре ми.

  "А ти кога правиш милостиня, нека лявата ти ръка не знае какво прави дясната, та милостинята ти да бъде скришом". Извадена от контекста – глава 6, ст. 3-4, фразата променя диаметрално смисъла си. То е чудесен пример за една от манипулациите на атеистичната пропаганда срещу мъдростта на Библията. Библията е летопис на зараждащото се модерно съзнание, чието развитие не спира с края на Евангелието и Деяния апостолови, а ни носи проекция за по-нататъшно творчество и жизненост. Според логиката на Иисус: остави циреят докрай да набере, и той сам ще се пукне, т.е. лошата идея сама ще се обори. Има го това мнение и у Маркс; той казва: остави една идея да се осъществи докрай, и тя сама ще се опровергае. Но – обобщавайки, Карл Маркс преобръща христовата теза, според която Доброто винаги е по-силно. За възхвалявания от комунистите гений Добро и Зло са равностойни антагонисти.

  Марксовата утопия не се ли пукна от само себе си като нагноил цирей!

  25.08.1997. 

  Днес е годишнина от смъртта на дядо ми Борис. В моите си представи той е Йоан Предтеча с грубата си осанка и жизнената сила и величие да се противопоставя на всичко и всички, за да съгради по свой образ правилата на нравствеността, където Достойнство и Чест царуват. Този мой предтеча е един от събеседниците ми, когато съм в затруднение. Не съм го запомнил да пали свещ, да коленичи и бие чело пред варакосани икони; лъх на орна земя, звънтене не на черковни камбани, а простичка песен на чучулига, мирис на пот и конски тор, вкус на зрели ягоди и череши, ухание на пърлена свинска четина, лай на ловни кучета и какво ли още не от зората на моя живот ми е наследство и извор на сила от този мой скъп на сърцето ми труженик. И почти библейския завет от него. Този и неспокоен, и гневен, и яростен труженик във всичките си грехове – а е бил доста грешен, без съмнение! – успял да роди, отгледа и възпита три дъщери и син чрез труд, труд и труд. При него богатството наистина иде като достойнство и чест, не като пладнешки грабеж. Животът му ми внушава, че честно придобитото и съхранено имане е основа за националното ни самочувствие.

  Ако българинът днес е унижен пред чужденци, то е защото рожбата на марксизма като идеология ни превърна от нация на стопани, в тълпа от ратаи. Първата грижа на "гробокопачите" подир Девети септември 1944 година е била да разпердушинят интелигенцията, обвинявайки я в предателство и малодушие, да унижат стопанина, обвинявайки го в егоизъм и саможивост, независимо че този стопанин бе събирал имот от собствената си пот и потта на цялата си челяд, от предприемчивостта си. Родените след "победата" бяхме възпитавани да уважаваме държавата за сметка на рода си и себе си, бедността да възприемаме за качество, самоотрицанието да ни главозамайва. Може ли да бъде силна държавата, ако тя е строена от наемници, бедняци и отродници? Ето защо, например, селяните масово крадяха от "своето", от т.нар. "общонародна и кооперативна собственост", в огромното си мнозинство работеха калпаво, и вече с изтръгнати насила корени, надпреварваха се да търчат към "социалистическите обекти на републиката", пилееха се по градовете. Гледам сега мои връстници как стръвно пляскат белот надвечер, притичват да поработят върху върнатите им наследствени нивици на село, завистливо, тъпо заничат към лъскавеещите придобивки на Западния свят. Те, пък и аз в това число, осъдени да умрат с ратайското си съзнание, подигайки се на пръсти иззад крепостните зидове на благоденстваща Западна Европа! Да потрошиш сто-сто и петдесет хиляди лева** в луксозен курорт, създаден за заможни хора, да се лепнеш зад волана на мощен автомобил с цената на куп лишения и заеми, след като си продал дядова градина, това ли е днес печалната лъскава мечта на обикновения гражданин на България?

  Нещо болнаво, сбъркано виждам в манията да се покажем богати, когато не сме богати, да се срамуваме от българския костелив нрав, да се маскираме под чужда външност, с чуждо, небългарско име. Вижте у нас младите как си кръщават децата! И ми идват наум стихове, написани от един селянин, Йордан Кръчмаров (1948-1986) от добруджанското село Гурково – изключителен, скромен приятел и блестящ поет:

    На масата – гръбнак от риба.
    Вода и хляб. И сол.
    Щурецът тихичко засвирва
    с цигулката под селския ми трон.
    Разчупвам хляба... Тихо шепна
    молитвата на моя род –
    за здраве, дъжд, за есен светла,
    за честен хляб. И за живот.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 14 apr. 2020

Илюстрации:
- Фанатиците, които осъждат Спасителя въпреки закона;
- Неизвестен приживе, хвален след смъртта (1948-1986).

__
* Спасителя съпоставя Своя начин на работа с методите на обвинителите Си. Месеци наред Го бяха преследвали, бяха се старали да Го хванат в клопка и да Го изправят пред тайния си съд, където биха могли чрез лъжесвидетелство да постигнат онова, което не би могли да постигнат с легални средства. Сега осъществяват тази своя цел. Среднощното арестуване от една тълпа, гаврата, малтретирането, преди да бъде осъден, преди дори да е обвинен, е стилът им на действие. Действат в нарушение на Закона. Законът заповядва, че всеки човек трябва да бъде третиран като невинен, докато не се докаже вината му. А първосвещениците се оказват там осъдени от собствените си закони.

  Обръщайки се към разпитващия, Иисус казва: "Защо питаш Мен?" Свещениците и управниците не бяха ли пращали съгледвачи по петите Му, за да наблюдават всяко Негово движение и да докладват за всяка Негова дума? Не бяха ли доносници присъствали на всяко събиране, не донасяха ли прилежно и чинно на първосвещениците информация за всичко, което Той бе говорил и вършил? "Питай онези, които са Ме слушали, какво Съм им говорил – отговаря Иисус. – Ето, те знаят що Съм казвал!"

  Пред решителността на отговора Анна млъква, защото се страхува, че Иисус би казал за начините му на действие, които Анна предпочита да крие, затова и замълчава в момента. Но негов офицер, разярен, че Анна е принуден да млъкне, удря Иисус в лицето: "Така ли отговаряш на първосвещеника?" Иисус му отвръща спокойно: "Ако съм говорил зло, покажи злото; но ако е добро, защо Ме биеш?" Ни омраза, нито отмъстителност. Спокойният отговор иде от сърце, изпълнено от смирение и уравновесеност, което не може да бъде предизвикано. Вж. http://nbrakalova.blog.bg/lichni-dnevnici/2016/04/27/isus-tylpata-i-sydyt-2-1.1447701

** По тогавашния курс на лева. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (113.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (113.)

 Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

   17.08.1997., продължение

  Мария – жената, с която бях и щастлив, и страдах между 1988 и 1991 г., съобщават ми, си има нов приятел, четвърти или петият по ред. Предпоследният в редичката й усилено се пробвал да си изясни къде допуснал грешка. Глупако, грешката ти е, че изобщо си се хванал с жена, зарекла се да препуска, докато е млада, след Голямата Недостижима Химера. Тази амбиция не й дава мира. Наказанието си е у нея; кара я да се хвърля насам-натам като плувец, обзет от паника, че морето му се изплъзва и какво друго му остава, освен да гребе от тази рядка супа живота, докато успява да се задържи отгоре и оръжията му не са се изхабили. Съчувствам, че все не открива Принца от мечтите; но кой знае, докато чака да й се появи на бял кон в одеждите на принц, дали принцът няма да се окаже някой простосмъртен.

  Всеки случай, при цялата привидна мекота и податливост на натиск, жените са по-целеустремени да преследват идеала си за мъж. Поне деветте от всеки десет Евини щерки, порядъчно задомени и народили челяд, свято кътат образа на неповторим някой смотан Ромео. Ех, как ме дразни това женско великодушие към отпусналите се саможиви от достойно изживяното техни законни половинки! Но какви ги върши уседналият верен съпруг? След обилна по селски вечеря (цитат от хасковския поет Иван Николов*) посяга с мазни уста към законната си благоверна, която "тръпнеща" изиграва ритуала на прелъстена Дулсинея дел Тобозо. О, богове, о, Велик Празник на посредствеността! Необходим фалш, раздърпан като вехта дантела от разделите и кавгите им, които превръщат сексуалния бич за двамата в нещо желано. Вероятно при повечето епизоди семейството е преди всичко останало форма на доброволна принуда. "Доброволна" видимо, ала "принуда" всъщност. Голямата тръпка ли! Нея удобството, рутината, уютът, печеното свинско със зеле постепенно я унищожава.

  Така провалих връзката си с тази Мария и нямам право да обвинявам. Тези нежни пулсиращи малки слънца жените си търсят стопанин, не слуга; нима не е грехота да пропусне, докато е още желана и знойна, авантюрата със свободно реещ се във висините хищник! Ясно ми е какво казва по този въпрос религията, но колкото и да е неприятно, мисля си, природата мъдро си е уредила нещата с човешкия род.

  Сред тримата мускетари на Александър Дюма баща (1802-1870) Атос е противен, Портос – скучен, Арамис обаче е вариант на високолетящ хищник. Атос е баща на самохвалковците, хората на показния празен живот; Портос – баща на еснафи, бюргери, филистери; Арамис е принцът на авантюрата и дискретността: край него все нещо се случва, и то е загадъчно както извънбрачна връзка на уважавана личност с персонаж от по-окаяните прослойки на обществото. Най-непредвидими са притаените вибрации на интелектуалната струя, и понеже Любовта е преди всичко проява на интелект, това ще рече: проява на усет за човека отсреща. Механизмите, движещи интимния ни човешки свят са неочевидни неща, пък и очевидното е само повърхност, която има яростното, изкушаващо всички нас свойство да заблуждава. Когато нещо ми се навира в очи, питам се: А какво не трябва да видят моите очи? С каква цел видимото ме мами, кой канал за информация иде то да подтисне у мен?

  Отвращава ме фанатикът. Нахъсаната му изнервяща реч е като насъскани срещу мен песове: със зъби и нокти, ръмжене и лай ми заповядва, посяга към моето най-лично право на избор, за осмисляне на ситуацията в спокойна обстановка. Жалко, но фанатизмът е рожба на една много красива особа – г-ца Романтика, и неколцина посредствени бащи – господата Изключителен, Всезнаещ, Самовлюбен и неговия брат близнак г-н Грандоман.

  Един съсед, около 65-годишният Димитър Димзов, разпалено ме убеждава в Бог и възможностите Му за свръхестествена изцелителна мощ. Има си лични мотиви да вярва, той е притеснен: дъщеричката му страда от болест, с която медицината не успява да се справи. Фактът – че разпалено отрича едно, защитава друго, и особено прекаленият му патос, увереността, че е прав именно защото той вярва в това – ме настройва скептично и ме натъжава. Защото е добър човек, усещам го, сърцето му кърви и фанатизмът му не иде от него, а от бедата, която го застигнала. Та си мисля тези дни: Нещастието ли е единственият ни път към Господ Бог, към ядрото от информация за настоящето и бъдещето в нашия хаотичен наглед мравешки свят?

  Липсва ми смирение. Не говоря за смирението у овца, която приема заколението си, а за кротостта на будния и любознателен дух, който доброволно си слага юзди, нежелаейки да се състезава с Бог и с когото и да било другиго. Подозирам, че Бог по различен начин се проявява в постъпките на разните човеци. Откривал съм го в образа на баба ми Вена (Невена от Перущица) или в образа на баща ми Кирил, като излъчване на кротост и вътрешна светлина. Но това, предполагам, е състояние, когато духът ти е в съзвучие с Океана от добро, в който Океан от добро обърканото ни човешко множество се лута, боричка се, тресе се от омраза и губи енергията си в преследване на суети, каквито са всъщност повечето от материалните придобивки.

  19.08.1997.

  Утрото е слънчево, на балкончето, където съм в момента, въздухът е резлив и свеж като водата в планински извор. След седмица е годишнината от смъртта на дядо ми Борис Ненков Ангелов, 26 август 1972 г. От двайсет и пет години образът му е в паноптикума на вътрешни само мои си теми, разговори, фантасмагории. От четирите му оживели рожби майка ми му е любимката, не жена му Невена. Усещах вниманието му към мен вероятно както към първи внук – защото съм първият му внук. Любовта на този стипчив, дори зъл, душмански тип характер, обаче не бе като Райчовата обич към внучката Невенка – и моя внучка; сватът Райчо, як като канара планинец, вземе, та я качи на главата си и се оставя тя да го язди и разиграва като глезено миловидно хлапенце. Любовта на моя дядо бе мечешка. Учил ме е да съм като него, не ми е лазел, не ми се е търкалял по пода, за да го харесам. Затова съм привързан към него; все едно ми е нареждал по мъжки строго: Като обичаш, бъди себе си, не някой друг!

  Не разбирам кавалери, дето се разтапят като сладолед пред любимата. Галене и прегръдки са съкровени неща: особено кога си с жена, вършат се насаме. Любовта е тайнство, не показност, нито фасони. На онези жарки любовници не само на жена, а и на идея, които на площада се кълнат, рецитират огнени речи или горко страдат, никак не им хващам вяра. Президентът на Републиката ни г-н Петър Стоянов (1953) поднесе извинения към т.нар. български турци, заради идеята на предишната власт да отнеме арабските им имена. Дотук – евалла, ашколсун, жест на модерен политик в днешна Европа! Но защо Президентът на България отиде в Турция да си поднесе извиненията?** Извиненията на уважаемия що не бяха поднесени тук, на Българска земя? Нима България не е родината на тези хора! Така нашият романтик перфектно, хем фактически, узакони Република Турция да проявява претенции към гражданите на България. Жестът на Бате Пешо – пловдивския адвокат по бракоразводни дела, дали не е случай екзактен, както би рекъл недотам грамотният Лютви Местан (1960), за това национално предателство! Истинският аристократ не ръси бакшиши наедро, дава, колкото да му се отчете жестът; но виж, фукарата, в желанието си да замяза и той на елит, пилее бакшиши, вересии раздава, свят да ти се завие!

  Довчерашните ми колеги-таксиметърджии, бойки печени момци, научени своето да отстояват с достойнството на сами на себе си господари, майтап си бият с едни манговци-завалии, дето плащат пребогато за келяв курс от километър-два. "Не си вижда голия задник, седнал и този да ми се прави на ларж!" – ей такъв е строгият им коментар на българи по манталитет, а не случайни перекендета във властта.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 13 apr. 2020

Илюстрации:

- Документ за обичайно предателство;

- Демокрация в българската й версия.

–––

* Иван Николов (1937-1991), вж. https://literaturensviat.com/?p=165. По името на слаб поет, но отличен преводач (1937-1991), местно частно издателство периодично присъжда известна сума пари за оригинална литература: https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD_%D0%9D%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D0%B2_(%D0%BD%D0%B0%D0%B3%D1%80%D0%B0%D0%B4%D0%B0)

** Прозвище на пловдивски адвокат по бракоразводните дела, едно от най-заможните лица не само в Пловдив, вж. https://socbg.com/2017/11/%D1%82%D0%B0%D0%B9%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%B2-%D0%B1%D0%B8%D0%BE%D0%B3%D1%80%D0%B0%D1%84%D0%B8%D1%8F%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%BF%D0%B5%D1%82%D1%8A%D1%80-%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%8F%D0%BD%D0%BE.html Опитвам да си представя как висш сановник на Република Турция поднася извинения за геноцида над българите. Бел.м., tisss.