ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (115.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (115.)

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

   26.08.1997., продължение

  Днешните историци, когато говорят за грандоманщината у Фердинанд, забравят, или по-точно, затрупват с отрицания едрите здрави темели, които някога полагал в основите на Българската ни държава този непознат дотогава по нашите си мащаби първо-строител. Войска – дръзка, наперена, дисциплинирана, със самочувствието, че е каймакът на обществото; неподкупна държавна администрация; просперираща средна класа; интелигенцията – с претенции да се съизмерва с Европа. Това малко ли е? Имало луд блян по Велика целокупна България, имало и нескопосни акции за приобщаване на българите от отнетите наши територии; имало пренебрежение към министрите и парламента... Па то в коя ли държава не ги е имало!

  Другарите и другарките въведоха този тъп стил – да се разхвърля съграденото от поколения политици преди нововъзкачилите се управници, да се започва винаги от нулата, неизменно върху добре смлените градежи на старото. Ето го и любимеца на българските ни интелигенти, отскубнал се из идилична възрожденска Копривщица, бохем, любител на добра компания държавни чиновници пред халба ледено пиво в точене на сладки масали, тъжния любовник, свенливеца, попаднал някак случайно сякаш в столичния световъртеж, страдалеца по драмата "a la francais" на разблудна умозрителна царкиня от сънищата, отрицателя на Фердинанд, ветрогона, наивника Дебелянов, малко преди сам да изгори в епизод от кървавата драма на Балканските войни:

     За старий свят настават сетни дни;
     разкъсват се верига след верига -
     и над самите му развалини
     на правдата олтарът се въздига.

  Отсъствието на дебел пласт култура в политическите и обществените дела влече до ей такива "олтари, знамена, търсен брод, бряг в пурпурна позлата и светла вяра в новия живот". Но това отрицание на всичко минало и настояще ще го срещнем и у Христо Ботйовъ:

     Тъй върви светът! Лъжа и робство
     на тая пуста земя царува!
     ---------
     ...кипи борбата и с стъпки бързи
     върви към своя свещен конец...
     Ще викнем ние: "Хляб или свинец!"

  Като че духовните ни първенци да са се възпитавали единствено от Вехтия завет, където властва правилото Око за око, зъб за зъб! Тази нишка в мисленето тук, като е присъща на балканската традиция, дали е българска черта? От Раковски насам ни се внушава отмъщението и разрушението като начало на качествено новото. Млади и сърцати, жизнени и неопитни са и гениалният Христо Ботев, и нежният поклонник на френска отвлечена от реалността декадентска поезия Димчо Дебелянов. Нямали време да преосмислят у себе си тоталното отрицание в сюжети на съзиданието. Че какъв им е идеалът, към какво ли се стремят? Първият – да види, най-общо казано, отечеството си свободно, или образно по-конкретно: да загине достойно; вторият е устремен към "бряг от пурпурна позлата", демек вапцан в ален металик въздух под налягане. И двамата нямат солидна идея какво да се прави, след като бъде добита свободата или след като безбройната рат открие търсения брод от пурпур и злато.

  Като Ботев са разсъждавали мнозинството от националните ни светци. Народът обаче, мисля си, е по-мъдър от фанфарони като Георги Бенковски. За съжаление в политиката ни, тъй като сме една от младите европейски държави в съвременния свят (не в исторически план), ние и досега следваме завета на Ботев, ала не завета на Левски. Колко по-героично изглежда рушенето, загиването с песен на уста! Далеч по-малко театрално е да зидаш тухла след тухла, да отстояваш не само своя живот, но и енергията на нацията пред връхлитащите стопански и политически катаклизми. В такъв план симпатиите ми определено са на страната на творци като Вазов, които с мъдро смирение са се вглеждали и вслушвали в посланията, идещи от дълбините на катадневния непразничен живот на обикновените "необикновени" българи.

  Уважението ми към самовлюбения и чужд Фердинанд е по някакъв особен начин сраснало с уважението и респекта ми към моя български мъченически перущенски и калугеровски род. Какво значение в такъв случай да отдавам на обстоятелството, че Кобургът, който по характер никак не ми е присърце, бил издънка от някаква там монархическа династия? И партизаните от антифашистката съпротива в детството, юношеството и младостта ми се струваха прекрасни; но трябваше да се осъществи мечтаното от тях или от онези фанатични кариеристи, които ги наследиха, да станат явни "някои подробности" от т.нар. концлагерно възпитание на новия човек, за да разбера какъв е резултатът след всички онези подвизи и саможертви, коя е силата, тласнала ги за нечия изгода безскрупулно, пресметливо като хекатомба в смъртта.

  Жестоко е да се каже, знам! – но такава е печалната истина: светът се интересува от резултат, не от чудесните намерения и блянове дори на най-обичаните ни герои. А вероятно някъде е възможно героизмът да съществува и ей така, сам за себе си! 

  Не съм склонен да нарека саможертвата на антонивановци през зимата на 1942-1943 г. героизъм; по-скоро мисля, че е престъпление на онези, които са ги пратили преднамерено, планирайки политическия ефект от това чисто по сталински модел организирано "мероприятие". Подобни верноподанни партийни чиновници с ореол на недосегаеми доказваха в годините на т.нар. народна власт същото отсъствие на скрупули. Стига сме се правили на наивни!

  Народът е по-голям дори от своите светци. Трудното е все пак не да умреш, а да оцелееш, за да продължиш, пренасяйки от миналото към бъдещето посланията на българската духовност и присъствие в съвременната общочовешка цивилизация. Историята ни е написана крайно едностранчиво. Преклонението ми пред титани на българския гений, като Раковски, Каравелов, Ботев, Бенковски, нима е редно да ми затваря зрението както за лутаниците им, така и за други, по-обикновени на вид, но не по-малко ярки строители на националното ни самосъзнание? Но тях кой ги знай! Простолюдието си пада по шарениите, по патакламата и гръмката фраза, трясъка и героическата поза с юнашки възглас. Е, стига вече! Детството на едно общество не може да продължава до безкрай... Искам, когато хвърля поглед назад, да откривам перспектива в стореното от поколенията българи преди мен, а не развалините, над които нови минарета някой въздига, и този нов месия всички преди себе си отрича.

  Историята е една река, всички сме кръвно свързани в едно – герои и малодушни, предатели и мъченици, красиви и уроди. И не е малка храброст себе си да приемеш такъв, какъвто си, а не какъвто ти подсказва чуждата мода да се правим на велики. Ако България все още може да бъде онази "държава на духа", за която чужбината нехае, мисля си, нямаме основание да се срамуваме от грешки, каквито е допускала всяка общност, докато се е формирала в модерно, т.е. в човеколюбиво общество. Не желая да ме изкарват ни по-възвишен, ни по-глупав, отколкото съм. Историята ни е нужна за поука, не за да се съзерцаваме. Е, толкова ли е трудно да се разбере?

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 16 apr. 2020

Илюстрации:

- Катуница, Цар Киро* с любимия си трон, 2014 г.
- Младият Фердинанд Кобургготски, 1861-1948 г.

–––

* Вж. https://offnews.bg/razsledvane/koj-koj-e-v-teftercheto-na-tcar-kiro-290702.html , типичният "бизнесмен" в период на уж-демокрация, когато нацията я разграждат по план. Бел.м., tisss.