ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (114.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (114.)

 Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

   25.08.1997.

  Препрочитайки Новия завет, Евангелие на Матея... Непротивенето на Злото, според внушението на Иисус, в действителност е фина психологическа атака, която цели: първо – да отнеме инициативата от извършителя на злото; второ – налага Добро с кротост, със смирение, както бисерната мида превръща в бисер песъчинка, причиняваща й страдание, и на трето място – чрез инициативата на Злото, но не с яростно противостоене*, ползва първоначалната енергия на злите човеци, за да я превърне в нещо противоположно като резултат. Иисусовата реакция преследва целта носителят на Зло да се окаже потърпевшият от собствения си грях, докато победителят се извисява в духовността като Добра сила. Дали така представеното тук не е предистория на диалектическото единство на противоречията, схващане за неделимостта на света и взаимната обусловеност между Добро и Зло, действие и покой, хармония и идея за промяна?

  Размишлявайки по този начин, стигаме до двете начала в човешката природа:

    - мъжкото – активно, агресивно, оплодяващо;
    - женското – привидно пасивно, отстъпчиво, раждащо.

  По-нататък. Отсъствието на Зло би превърнало света в блато. Излиза, че Злото в контекста на Иисусовата философия, е първичен импулс за всяка творческа мисия.

  Взривяването на българската държавност отвътре, като Зло, е отличен повод за активизиране на духовните съпротивителни енергии в лоното на нашата българска нация. Край разбойническия грабеж на съграденото от няколко поколения българи, "хубавите хора", начело с лукановци, татарчевци, жан-виденовци, илия-павловци и прочие, постигнаха нещо немислимо доскоро: обеднелият и яко наплашен народ, в нещастието си, започва да се втвърдява около духовните начала на българщината. Мародерите – както търтеите при пчелното семейство, веднъж извършили своето: ограбването, разсипията, разпиляването не само на държавата България, но и на младите ни поколения, вероятно ще бъдат изтласкани или всмукани в набиращия постепенно инерция процес на държавно строителство и духовно пречистване на нацията, включително етносите, които я съставят и допълват с труда и таланта си.

  Две денонощия в летаргия, сякаш Някой бе сложил похлупак отгоре ми.

  "А ти кога правиш милостиня, нека лявата ти ръка не знае какво прави дясната, та милостинята ти да бъде скришом". Извадена от контекста – глава 6, ст. 3-4, фразата променя диаметрално смисъла си. То е чудесен пример за една от манипулациите на атеистичната пропаганда срещу мъдростта на Библията. Библията е летопис на зараждащото се модерно съзнание, чието развитие не спира с края на Евангелието и Деяния апостолови, а ни носи проекция за по-нататъшно творчество и жизненост. Според логиката на Иисус: остави циреят докрай да набере, и той сам ще се пукне, т.е. лошата идея сама ще се обори. Има го това мнение и у Маркс; той казва: остави една идея да се осъществи докрай, и тя сама ще се опровергае. Но – обобщавайки, Карл Маркс преобръща христовата теза, според която Доброто винаги е по-силно. За възхвалявания от комунистите гений Добро и Зло са равностойни антагонисти.

  Марксовата утопия не се ли пукна от само себе си като нагноил цирей!

  25.08.1997. 

  Днес е годишнина от смъртта на дядо ми Борис. В моите си представи той е Йоан Предтеча с грубата си осанка и жизнената сила и величие да се противопоставя на всичко и всички, за да съгради по свой образ правилата на нравствеността, където Достойнство и Чест царуват. Този мой предтеча е един от събеседниците ми, когато съм в затруднение. Не съм го запомнил да пали свещ, да коленичи и бие чело пред варакосани икони; лъх на орна земя, звънтене не на черковни камбани, а простичка песен на чучулига, мирис на пот и конски тор, вкус на зрели ягоди и череши, ухание на пърлена свинска четина, лай на ловни кучета и какво ли още не от зората на моя живот ми е наследство и извор на сила от този мой скъп на сърцето ми труженик. И почти библейския завет от него. Този и неспокоен, и гневен, и яростен труженик във всичките си грехове – а е бил доста грешен, без съмнение! – успял да роди, отгледа и възпита три дъщери и син чрез труд, труд и труд. При него богатството наистина иде като достойнство и чест, не като пладнешки грабеж. Животът му ми внушава, че честно придобитото и съхранено имане е основа за националното ни самочувствие.

  Ако българинът днес е унижен пред чужденци, то е защото рожбата на марксизма като идеология ни превърна от нация на стопани, в тълпа от ратаи. Първата грижа на "гробокопачите" подир Девети септември 1944 година е била да разпердушинят интелигенцията, обвинявайки я в предателство и малодушие, да унижат стопанина, обвинявайки го в егоизъм и саможивост, независимо че този стопанин бе събирал имот от собствената си пот и потта на цялата си челяд, от предприемчивостта си. Родените след "победата" бяхме възпитавани да уважаваме държавата за сметка на рода си и себе си, бедността да възприемаме за качество, самоотрицанието да ни главозамайва. Може ли да бъде силна държавата, ако тя е строена от наемници, бедняци и отродници? Ето защо, например, селяните масово крадяха от "своето", от т.нар. "общонародна и кооперативна собственост", в огромното си мнозинство работеха калпаво, и вече с изтръгнати насила корени, надпреварваха се да търчат към "социалистическите обекти на републиката", пилееха се по градовете. Гледам сега мои връстници как стръвно пляскат белот надвечер, притичват да поработят върху върнатите им наследствени нивици на село, завистливо, тъпо заничат към лъскавеещите придобивки на Западния свят. Те, пък и аз в това число, осъдени да умрат с ратайското си съзнание, подигайки се на пръсти иззад крепостните зидове на благоденстваща Западна Европа! Да потрошиш сто-сто и петдесет хиляди лева** в луксозен курорт, създаден за заможни хора, да се лепнеш зад волана на мощен автомобил с цената на куп лишения и заеми, след като си продал дядова градина, това ли е днес печалната лъскава мечта на обикновения гражданин на България?

  Нещо болнаво, сбъркано виждам в манията да се покажем богати, когато не сме богати, да се срамуваме от българския костелив нрав, да се маскираме под чужда външност, с чуждо, небългарско име. Вижте у нас младите как си кръщават децата! И ми идват наум стихове, написани от един селянин, Йордан Кръчмаров (1948-1986) от добруджанското село Гурково – изключителен, скромен приятел и блестящ поет:

    На масата – гръбнак от риба.
    Вода и хляб. И сол.
    Щурецът тихичко засвирва
    с цигулката под селския ми трон.
    Разчупвам хляба... Тихо шепна
    молитвата на моя род –
    за здраве, дъжд, за есен светла,
    за честен хляб. И за живот.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 14 apr. 2020

Илюстрации:
- Фанатиците, които осъждат Спасителя въпреки закона;
- Неизвестен приживе, хвален след смъртта (1948-1986).

__
* Спасителя съпоставя Своя начин на работа с методите на обвинителите Си. Месеци наред Го бяха преследвали, бяха се старали да Го хванат в клопка и да Го изправят пред тайния си съд, където биха могли чрез лъжесвидетелство да постигнат онова, което не би могли да постигнат с легални средства. Сега осъществяват тази своя цел. Среднощното арестуване от една тълпа, гаврата, малтретирането, преди да бъде осъден, преди дори да е обвинен, е стилът им на действие. Действат в нарушение на Закона. Законът заповядва, че всеки човек трябва да бъде третиран като невинен, докато не се докаже вината му. А първосвещениците се оказват там осъдени от собствените си закони.

  Обръщайки се към разпитващия, Иисус казва: "Защо питаш Мен?" Свещениците и управниците не бяха ли пращали съгледвачи по петите Му, за да наблюдават всяко Негово движение и да докладват за всяка Негова дума? Не бяха ли доносници присъствали на всяко събиране, не донасяха ли прилежно и чинно на първосвещениците информация за всичко, което Той бе говорил и вършил? "Питай онези, които са Ме слушали, какво Съм им говорил – отговаря Иисус. – Ето, те знаят що Съм казвал!"

  Пред решителността на отговора Анна млъква, защото се страхува, че Иисус би казал за начините му на действие, които Анна предпочита да крие, затова и замълчава в момента. Но негов офицер, разярен, че Анна е принуден да млъкне, удря Иисус в лицето: "Така ли отговаряш на първосвещеника?" Иисус му отвръща спокойно: "Ако съм говорил зло, покажи злото; но ако е добро, защо Ме биеш?" Ни омраза, нито отмъстителност. Спокойният отговор иде от сърце, изпълнено от смирение и уравновесеност, което не може да бъде предизвикано. Вж. http://nbrakalova.blog.bg/lichni-dnevnici/2016/04/27/isus-tylpata-i-sydyt-2-1.1447701

** По тогавашния курс на лева. Бел.м., tisss.