ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (114.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (114.)

 Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

   25.08.1997.

  Препрочитайки Новия завет, Евангелие на Матея... Непротивенето на Злото, според внушението на Иисус, в действителност е фина психологическа атака, която цели: първо – да отнеме инициативата от извършителя на злото; второ – налага Добро с кротост, със смирение, както бисерната мида превръща в бисер песъчинка, причиняваща й страдание, и на трето място – чрез инициативата на Злото, но не с яростно противостоене*, ползва първоначалната енергия на злите човеци, за да я превърне в нещо противоположно като резултат. Иисусовата реакция преследва целта носителят на Зло да се окаже потърпевшият от собствения си грях, докато победителят се извисява в духовността като Добра сила. Дали така представеното тук не е предистория на диалектическото единство на противоречията, схващане за неделимостта на света и взаимната обусловеност между Добро и Зло, действие и покой, хармония и идея за промяна?

  Размишлявайки по този начин, стигаме до двете начала в човешката природа:

    - мъжкото – активно, агресивно, оплодяващо;
    - женското – привидно пасивно, отстъпчиво, раждащо.

  По-нататък. Отсъствието на Зло би превърнало света в блато. Излиза, че Злото в контекста на Иисусовата философия, е първичен импулс за всяка творческа мисия.

  Взривяването на българската държавност отвътре, като Зло, е отличен повод за активизиране на духовните съпротивителни енергии в лоното на нашата българска нация. Край разбойническия грабеж на съграденото от няколко поколения българи, "хубавите хора", начело с лукановци, татарчевци, жан-виденовци, илия-павловци и прочие, постигнаха нещо немислимо доскоро: обеднелият и яко наплашен народ, в нещастието си, започва да се втвърдява около духовните начала на българщината. Мародерите – както търтеите при пчелното семейство, веднъж извършили своето: ограбването, разсипията, разпиляването не само на държавата България, но и на младите ни поколения, вероятно ще бъдат изтласкани или всмукани в набиращия постепенно инерция процес на държавно строителство и духовно пречистване на нацията, включително етносите, които я съставят и допълват с труда и таланта си.

  Две денонощия в летаргия, сякаш Някой бе сложил похлупак отгоре ми.

  "А ти кога правиш милостиня, нека лявата ти ръка не знае какво прави дясната, та милостинята ти да бъде скришом". Извадена от контекста – глава 6, ст. 3-4, фразата променя диаметрално смисъла си. То е чудесен пример за една от манипулациите на атеистичната пропаганда срещу мъдростта на Библията. Библията е летопис на зараждащото се модерно съзнание, чието развитие не спира с края на Евангелието и Деяния апостолови, а ни носи проекция за по-нататъшно творчество и жизненост. Според логиката на Иисус: остави циреят докрай да набере, и той сам ще се пукне, т.е. лошата идея сама ще се обори. Има го това мнение и у Маркс; той казва: остави една идея да се осъществи докрай, и тя сама ще се опровергае. Но – обобщавайки, Карл Маркс преобръща христовата теза, според която Доброто винаги е по-силно. За възхвалявания от комунистите гений Добро и Зло са равностойни антагонисти.

  Марксовата утопия не се ли пукна от само себе си като нагноил цирей!

  25.08.1997. 

  Днес е годишнина от смъртта на дядо ми Борис. В моите си представи той е Йоан Предтеча с грубата си осанка и жизнената сила и величие да се противопоставя на всичко и всички, за да съгради по свой образ правилата на нравствеността, където Достойнство и Чест царуват. Този мой предтеча е един от събеседниците ми, когато съм в затруднение. Не съм го запомнил да пали свещ, да коленичи и бие чело пред варакосани икони; лъх на орна земя, звънтене не на черковни камбани, а простичка песен на чучулига, мирис на пот и конски тор, вкус на зрели ягоди и череши, ухание на пърлена свинска четина, лай на ловни кучета и какво ли още не от зората на моя живот ми е наследство и извор на сила от този мой скъп на сърцето ми труженик. И почти библейския завет от него. Този и неспокоен, и гневен, и яростен труженик във всичките си грехове – а е бил доста грешен, без съмнение! – успял да роди, отгледа и възпита три дъщери и син чрез труд, труд и труд. При него богатството наистина иде като достойнство и чест, не като пладнешки грабеж. Животът му ми внушава, че честно придобитото и съхранено имане е основа за националното ни самочувствие.

  Ако българинът днес е унижен пред чужденци, то е защото рожбата на марксизма като идеология ни превърна от нация на стопани, в тълпа от ратаи. Първата грижа на "гробокопачите" подир Девети септември 1944 година е била да разпердушинят интелигенцията, обвинявайки я в предателство и малодушие, да унижат стопанина, обвинявайки го в егоизъм и саможивост, независимо че този стопанин бе събирал имот от собствената си пот и потта на цялата си челяд, от предприемчивостта си. Родените след "победата" бяхме възпитавани да уважаваме държавата за сметка на рода си и себе си, бедността да възприемаме за качество, самоотрицанието да ни главозамайва. Може ли да бъде силна държавата, ако тя е строена от наемници, бедняци и отродници? Ето защо, например, селяните масово крадяха от "своето", от т.нар. "общонародна и кооперативна собственост", в огромното си мнозинство работеха калпаво, и вече с изтръгнати насила корени, надпреварваха се да търчат към "социалистическите обекти на републиката", пилееха се по градовете. Гледам сега мои връстници как стръвно пляскат белот надвечер, притичват да поработят върху върнатите им наследствени нивици на село, завистливо, тъпо заничат към лъскавеещите придобивки на Западния свят. Те, пък и аз в това число, осъдени да умрат с ратайското си съзнание, подигайки се на пръсти иззад крепостните зидове на благоденстваща Западна Европа! Да потрошиш сто-сто и петдесет хиляди лева** в луксозен курорт, създаден за заможни хора, да се лепнеш зад волана на мощен автомобил с цената на куп лишения и заеми, след като си продал дядова градина, това ли е днес печалната лъскава мечта на обикновения гражданин на България?

  Нещо болнаво, сбъркано виждам в манията да се покажем богати, когато не сме богати, да се срамуваме от българския костелив нрав, да се маскираме под чужда външност, с чуждо, небългарско име. Вижте у нас младите как си кръщават децата! И ми идват наум стихове, написани от един селянин, Йордан Кръчмаров (1948-1986) от добруджанското село Гурково – изключителен, скромен приятел и блестящ поет:

    На масата – гръбнак от риба.
    Вода и хляб. И сол.
    Щурецът тихичко засвирва
    с цигулката под селския ми трон.
    Разчупвам хляба... Тихо шепна
    молитвата на моя род –
    за здраве, дъжд, за есен светла,
    за честен хляб. И за живот.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 14 apr. 2020

Илюстрации:
- Фанатиците, които осъждат Спасителя въпреки закона;
- Неизвестен приживе, хвален след смъртта (1948-1986).

__
* Спасителя съпоставя Своя начин на работа с методите на обвинителите Си. Месеци наред Го бяха преследвали, бяха се старали да Го хванат в клопка и да Го изправят пред тайния си съд, където биха могли чрез лъжесвидетелство да постигнат онова, което не би могли да постигнат с легални средства. Сега осъществяват тази своя цел. Среднощното арестуване от една тълпа, гаврата, малтретирането, преди да бъде осъден, преди дори да е обвинен, е стилът им на действие. Действат в нарушение на Закона. Законът заповядва, че всеки човек трябва да бъде третиран като невинен, докато не се докаже вината му. А първосвещениците се оказват там осъдени от собствените си закони.

  Обръщайки се към разпитващия, Иисус казва: "Защо питаш Мен?" Свещениците и управниците не бяха ли пращали съгледвачи по петите Му, за да наблюдават всяко Негово движение и да докладват за всяка Негова дума? Не бяха ли доносници присъствали на всяко събиране, не донасяха ли прилежно и чинно на първосвещениците информация за всичко, което Той бе говорил и вършил? "Питай онези, които са Ме слушали, какво Съм им говорил – отговаря Иисус. – Ето, те знаят що Съм казвал!"

  Пред решителността на отговора Анна млъква, защото се страхува, че Иисус би казал за начините му на действие, които Анна предпочита да крие, затова и замълчава в момента. Но негов офицер, разярен, че Анна е принуден да млъкне, удря Иисус в лицето: "Така ли отговаряш на първосвещеника?" Иисус му отвръща спокойно: "Ако съм говорил зло, покажи злото; но ако е добро, защо Ме биеш?" Ни омраза, нито отмъстителност. Спокойният отговор иде от сърце, изпълнено от смирение и уравновесеност, което не може да бъде предизвикано. Вж. http://nbrakalova.blog.bg/lichni-dnevnici/2016/04/27/isus-tylpata-i-sydyt-2-1.1447701

** По тогавашния курс на лева. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (113.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (113.)

 Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

   17.08.1997., продължение

  Мария – жената, с която бях и щастлив, и страдах между 1988 и 1991 г., съобщават ми, си има нов приятел, четвърти или петият по ред. Предпоследният в редичката й усилено се пробвал да си изясни къде допуснал грешка. Глупако, грешката ти е, че изобщо си се хванал с жена, зарекла се да препуска, докато е млада, след Голямата Недостижима Химера. Тази амбиция не й дава мира. Наказанието си е у нея; кара я да се хвърля насам-натам като плувец, обзет от паника, че морето му се изплъзва и какво друго му остава, освен да гребе от тази рядка супа живота, докато успява да се задържи отгоре и оръжията му не са се изхабили. Съчувствам, че все не открива Принца от мечтите; но кой знае, докато чака да й се появи на бял кон в одеждите на принц, дали принцът няма да се окаже някой простосмъртен.

  Всеки случай, при цялата привидна мекота и податливост на натиск, жените са по-целеустремени да преследват идеала си за мъж. Поне деветте от всеки десет Евини щерки, порядъчно задомени и народили челяд, свято кътат образа на неповторим някой смотан Ромео. Ех, как ме дразни това женско великодушие към отпусналите се саможиви от достойно изживяното техни законни половинки! Но какви ги върши уседналият верен съпруг? След обилна по селски вечеря (цитат от хасковския поет Иван Николов*) посяга с мазни уста към законната си благоверна, която "тръпнеща" изиграва ритуала на прелъстена Дулсинея дел Тобозо. О, богове, о, Велик Празник на посредствеността! Необходим фалш, раздърпан като вехта дантела от разделите и кавгите им, които превръщат сексуалния бич за двамата в нещо желано. Вероятно при повечето епизоди семейството е преди всичко останало форма на доброволна принуда. "Доброволна" видимо, ала "принуда" всъщност. Голямата тръпка ли! Нея удобството, рутината, уютът, печеното свинско със зеле постепенно я унищожава.

  Така провалих връзката си с тази Мария и нямам право да обвинявам. Тези нежни пулсиращи малки слънца жените си търсят стопанин, не слуга; нима не е грехота да пропусне, докато е още желана и знойна, авантюрата със свободно реещ се във висините хищник! Ясно ми е какво казва по този въпрос религията, но колкото и да е неприятно, мисля си, природата мъдро си е уредила нещата с човешкия род.

  Сред тримата мускетари на Александър Дюма баща (1802-1870) Атос е противен, Портос – скучен, Арамис обаче е вариант на високолетящ хищник. Атос е баща на самохвалковците, хората на показния празен живот; Портос – баща на еснафи, бюргери, филистери; Арамис е принцът на авантюрата и дискретността: край него все нещо се случва, и то е загадъчно както извънбрачна връзка на уважавана личност с персонаж от по-окаяните прослойки на обществото. Най-непредвидими са притаените вибрации на интелектуалната струя, и понеже Любовта е преди всичко проява на интелект, това ще рече: проява на усет за човека отсреща. Механизмите, движещи интимния ни човешки свят са неочевидни неща, пък и очевидното е само повърхност, която има яростното, изкушаващо всички нас свойство да заблуждава. Когато нещо ми се навира в очи, питам се: А какво не трябва да видят моите очи? С каква цел видимото ме мами, кой канал за информация иде то да подтисне у мен?

  Отвращава ме фанатикът. Нахъсаната му изнервяща реч е като насъскани срещу мен песове: със зъби и нокти, ръмжене и лай ми заповядва, посяга към моето най-лично право на избор, за осмисляне на ситуацията в спокойна обстановка. Жалко, но фанатизмът е рожба на една много красива особа – г-ца Романтика, и неколцина посредствени бащи – господата Изключителен, Всезнаещ, Самовлюбен и неговия брат близнак г-н Грандоман.

  Един съсед, около 65-годишният Димитър Димзов, разпалено ме убеждава в Бог и възможностите Му за свръхестествена изцелителна мощ. Има си лични мотиви да вярва, той е притеснен: дъщеричката му страда от болест, с която медицината не успява да се справи. Фактът – че разпалено отрича едно, защитава друго, и особено прекаленият му патос, увереността, че е прав именно защото той вярва в това – ме настройва скептично и ме натъжава. Защото е добър човек, усещам го, сърцето му кърви и фанатизмът му не иде от него, а от бедата, която го застигнала. Та си мисля тези дни: Нещастието ли е единственият ни път към Господ Бог, към ядрото от информация за настоящето и бъдещето в нашия хаотичен наглед мравешки свят?

  Липсва ми смирение. Не говоря за смирението у овца, която приема заколението си, а за кротостта на будния и любознателен дух, който доброволно си слага юзди, нежелаейки да се състезава с Бог и с когото и да било другиго. Подозирам, че Бог по различен начин се проявява в постъпките на разните човеци. Откривал съм го в образа на баба ми Вена (Невена от Перущица) или в образа на баща ми Кирил, като излъчване на кротост и вътрешна светлина. Но това, предполагам, е състояние, когато духът ти е в съзвучие с Океана от добро, в който Океан от добро обърканото ни човешко множество се лута, боричка се, тресе се от омраза и губи енергията си в преследване на суети, каквито са всъщност повечето от материалните придобивки.

  19.08.1997.

  Утрото е слънчево, на балкончето, където съм в момента, въздухът е резлив и свеж като водата в планински извор. След седмица е годишнината от смъртта на дядо ми Борис Ненков Ангелов, 26 август 1972 г. От двайсет и пет години образът му е в паноптикума на вътрешни само мои си теми, разговори, фантасмагории. От четирите му оживели рожби майка ми му е любимката, не жена му Невена. Усещах вниманието му към мен вероятно както към първи внук – защото съм първият му внук. Любовта на този стипчив, дори зъл, душмански тип характер, обаче не бе като Райчовата обич към внучката Невенка – и моя внучка; сватът Райчо, як като канара планинец, вземе, та я качи на главата си и се оставя тя да го язди и разиграва като глезено миловидно хлапенце. Любовта на моя дядо бе мечешка. Учил ме е да съм като него, не ми е лазел, не ми се е търкалял по пода, за да го харесам. Затова съм привързан към него; все едно ми е нареждал по мъжки строго: Като обичаш, бъди себе си, не някой друг!

  Не разбирам кавалери, дето се разтапят като сладолед пред любимата. Галене и прегръдки са съкровени неща: особено кога си с жена, вършат се насаме. Любовта е тайнство, не показност, нито фасони. На онези жарки любовници не само на жена, а и на идея, които на площада се кълнат, рецитират огнени речи или горко страдат, никак не им хващам вяра. Президентът на Републиката ни г-н Петър Стоянов (1953) поднесе извинения към т.нар. български турци, заради идеята на предишната власт да отнеме арабските им имена. Дотук – евалла, ашколсун, жест на модерен политик в днешна Европа! Но защо Президентът на България отиде в Турция да си поднесе извиненията?** Извиненията на уважаемия що не бяха поднесени тук, на Българска земя? Нима България не е родината на тези хора! Така нашият романтик перфектно, хем фактически, узакони Република Турция да проявява претенции към гражданите на България. Жестът на Бате Пешо – пловдивския адвокат по бракоразводни дела, дали не е случай екзактен, както би рекъл недотам грамотният Лютви Местан (1960), за това национално предателство! Истинският аристократ не ръси бакшиши наедро, дава, колкото да му се отчете жестът; но виж, фукарата, в желанието си да замяза и той на елит, пилее бакшиши, вересии раздава, свят да ти се завие!

  Довчерашните ми колеги-таксиметърджии, бойки печени момци, научени своето да отстояват с достойнството на сами на себе си господари, майтап си бият с едни манговци-завалии, дето плащат пребогато за келяв курс от километър-два. "Не си вижда голия задник, седнал и този да ми се прави на ларж!" – ей такъв е строгият им коментар на българи по манталитет, а не случайни перекендета във властта.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 13 apr. 2020

Илюстрации:

- Документ за обичайно предателство;

- Демокрация в българската й версия.

–––

* Иван Николов (1937-1991), вж. https://literaturensviat.com/?p=165. По името на слаб поет, но отличен преводач (1937-1991), местно частно издателство периодично присъжда известна сума пари за оригинална литература: https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD_%D0%9D%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D0%B2_(%D0%BD%D0%B0%D0%B3%D1%80%D0%B0%D0%B4%D0%B0)

** Прозвище на пловдивски адвокат по бракоразводните дела, едно от най-заможните лица не само в Пловдив, вж. https://socbg.com/2017/11/%D1%82%D0%B0%D0%B9%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%B2-%D0%B1%D0%B8%D0%BE%D0%B3%D1%80%D0%B0%D1%84%D0%B8%D1%8F%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%BF%D0%B5%D1%82%D1%8A%D1%80-%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%8F%D0%BD%D0%BE.html Опитвам да си представя как висш сановник на Република Турция поднася извинения за геноцида над българите. Бел.м., tisss.  

ИНТЕЛЕКТУАЛЕЦ ЛИ Е СВ. ИВАН РИЛСКИ

ИНТЕЛЕКТУАЛЕЦ ЛИ Е СВ. ИВАН РИЛСКИ

  Когато не си сигурен как ще прозвучи нещо, по-добре не го казвай! Избълбукай си там приветствието за духовната категория, която озарявала околните, за таланта и доблестта, за мисионерството и отдадеността, кажи за "медвенския овчар Захари" и "космополита Славейков", завърши с мъжествена сълза, па си иди. За какъв дявол ти е да намесваш "интелектуалците по европейски образец"? С тази реплика, и по-точно, с твърдението, че будителят не бил интелектуалец по европейски образец, Президентът Радев се превърна в Будител № 1 на отиващата си седмица, успя да събуди гневна реакция на десетки публични говорители и лидери на общественото ни мнение, които се почувстваха засегнати, не само защото излезе, че Президентът или не ги брои за будители, или не ги брои за интелектуалци, но и защото в речта му провидяха (с основание) тенденциозност и провокация. (…) Тъй че г-н Радев да ме извинява, българските будители – строители на съвременна България, са преди всичко емисари на Европа и нищо друго, а онези от тях, които са интелектуалци, са били "интелектуалци по европейски образец". (...) Мисля, че няма да сбъркаме, ако кажем, че интелектуалецът по европейски образец е като всеки друг интелектуалец – човек, получил светско или духовно образование в някакво висше училище, който се занимава с умствена работа и (което е определящо) който създава свой значим интелектуален принос, създава лично, авторско дело със стойност за общността. Големите интелектуалци чертаят историческите насоки, обобщават и формулират мисълта на епохата си. По-дребните интелектуалци са, образно казано, офицери и войници в армиите на големите интелектуалци. А съвсем дребните интелектуалци се наричат интелигенция – хора с образование, работещи като пчелички по специалността.*

  Някога наивно си мечтаех да разходя колата си из Австрия, Швейцария и Северна Италия, кафенцето да си пия в кокетните техни крайпътни заведения, в крайпътните им мотели да преспивам, с очи, уши, нос и гърло да попивам всички онези прелести на т.нар. западен стил на живот, без да ми дреме какво си говорят, а като страничен наблюдател да преценя с моя си българска мяра колко гот е да поживея поне месец като бял човек някъде в подредения им Запад. Ама че глупак! Вече не ми се излиза и на крачка от бетонния кафез, в който от четирийсет години съм се заврял. Ако сам със себе си скучаеш, за какъв ли дявол са ти Австрия, Швейцария, Северна Италия!

  Ами не, то не е въпрос към блокирания от вирус българин, а риторична фигура за подсилване на ефекта. На снимката долу е любимият ми байк – средството ми за излитане и въртене на педали тук наблизичко като неособено заможен, но свободен българин в своя роден град. Десет километра до Гребния канал и десет километра обратно в компанията на лалугери, риби, дива патица с дванайсетина малки патета, клатушкащи се в колона едно зад друго, и накрая врабците, които ме очакват да им подхвърля филия сух хляб на балкончето и с чирикането си все едно ми подвикват: "Хайде бе, хаймана, къде се губиш? Откога те чакаме!"

Пловдив – най-древното жизнено селищe в Европа

Plovdiv, edited by 13 apr. 2020

- Небесният покровител на българите, икона;

- Личното ми превозно средства за Пловдив.

–––

* По-долу е репликата ми към заядливия текст. Вж. https://sulla.bg/2017/11/04/4020.html. За да те броят за интелектуалец, трябва ли да си завършил висше училище? Аман от нашенски натегачи!  Парламентът ни бъка от недоучени хора с диплома за висше образование, това прави ли ги по-горна категория българи? Че и степени на интелектуална надменност! Падам си по хубави хора с високо самочувствие, особено когато се натягат пред Биг Брадър. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (112.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (112.)

 Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

   17.08.1997.

  На 6 август поехме за местността Каваците зад Созопол. В пет и трийсет сутринта натоварихме семейство Ряпови плюс багажа им и към два подир обяд вече бяхме в почивната станция. Седяхме там до 11 август и после тръгнахме да се прибираме почернели, с морски загар. Сред нещата, които по-ярко си спомням, е последната ни разходка с Re. по брега, преди да си тръгнем, когато ятата от гларуси с протяжни тъжни крясъци прелитаха над нас, а вълните ревниво ближеха влажния пясък, да заличат сякаш стъпките ни. Седнахме на завет върху пейката на спасителите, беше ветровито, жива душа нямаше наоколо, само боклук и ръждиви тенекии. И тогава на пустия плаж с весел лай дотърча Роро, игривото черно псе на Ряпови, и чух Меди – жена му на Ряпов, да вика псето откъм станцията.

  По пътя към морето колата ми създаваше проблеми, но не се повреди съвсем, не се скапа. Реших, че Re. e разкошна и съжителството ми с нея стипчиво, но и крехко, подобно на ручей, скрито бълбука и се провира из високата гъста тръстика. То бе всъщност Големият подарък за петдесетия ми рожден ден. Сега, когато мина почти седмица от връщането ни в Пловдив и заничам към изтеклите дни, какво виждам? Големият Бял Човек (ГБЧ), плътно шетал наоколо й, пилеел пари в неговия си стил, бил мил, грижовен, доколкото разбирам от задъханите й женски преразкази. Имам усещане за едро животно, мирише ми на мокра козина.

  Във видимия спектър между нас с нея всичко уж е наред, храмът си е на мястото, кръстът над камбанарията леко килнат и тази тиха драма у нея ми подсказва колко е уязвим човекът, особено ако този мил човек е трийсетинагодишна млада жена. Не мога да знам, а и не искам да знам колко важна е тази лична обвързаност – името ми би трябвало да е Константин, което ще рече "постоянен". Третият актьор в спектакъла съм, няма ме на сцената, а и публиката не се занимава с онзи, който е зад кулисите. Пробужда се вроденото мое мазохистично гласче – да ми напомни, че нищо тук не ми принадлежи, че животът ми е случаен епизод и стореното от мен за света няма абсолютно никаква стойност. Защо да си кривя душата, не завиждам на рутинни благопристойни бракове. За мен всичко е в движение, константна е само основата, принципите; абсолютното равновесие или хармония би трябвало да ме тревожат.

  Не-е, не желая трохи от чужда трапеза; за подаръци и придобивки при мен винаги идва час горчиво и докрай да си заплащам. И не съм слуга – каквото имам, не ми е даром дадено. Авантюрист, но надявам се, не безскрупулен. И въпреки това, нещо се отдалечава, долавям мразовит полъх. Дали не наближава моментът да си платя горчиво за преживяното мимолетно щастие?

  Оставих ръкописа на "Кардиф" при Венцеслав Бъчваров* за набор, той е човекът, но и около Венци ухае на обсебен от щура амбиция на всяка цена да го оценят като литератор. Формата му налице, съдържанието обаче бледичко. Деветдесет и девет на сто от пишещите сме такива. Спасява ни изкушението да пускаме перки, като се правим на неповторими личности, а освен тщеславие и самовлюбеност друго няма. Вазов или Пенчо Славейков, истинският или измисленият: единият живее, другият позира.

  Пет дни изкарахме с Re. в крайно занемарената ведомствена почивна станция, и при това в компания от местни досадници. Нали когато се готвиш за романтичен воаяж, и ти би се ядосвала, ако чичковци и лелки се пришият към вашата любовна двойка! И там в късния следобед или във ветровитата привечер тъкмо се бяхме отскубнали поне за час от досадниците. Все едно още сме там, независимо от време и обстоятелства. Всяка вечер се пренасяхме да спим в различна барака. Всяка нощ Re. навиваше пружината на механична играчка, плюшено зайче с барабанче, което цънцънкаше тихо и мелодично, докато ние се гушкаме в тъмното. Колата ми хич не беше наред, едвам се дотътрихме до почивната станция и къмпинга встрани от нея, претоварени от багажа на добри приятели, заради който брах дертове и провалихме замисления преход от Бургас до Балчик, Каварна, чак до нос Калиакра с преспиване по луксозните хотели и мотели край брега. Странното е, че двайсетина години по-късно този е може би сред най-прекрасните ми спомени от преживяното. Върви след това и не казвай, че дяволът е всъщност в подробностите!

  Има сила и Сила. Талантът ми се събужда, когато съм застрашен, когато съм под напрежение. Странно, че Силата ми е в моята уязвимост във физически и всякакъв план. Сега какво ми остава? Да си вдигна задника и да се махна. Къде! Започва да ми наскучава в този свят. Край морето ми изгря – ако Иисус, да речем, слезеше на брега, в какъв ли образ би ни се представил? Страхотно, а! – Иисус с тъмночервен спортен мерцедес в цвят металик, луксозен потник, слънчевите му очила, златен ланец, увесен на шията му със сто и двайсет грама кръст от 24-каратово турско злато, тръненият му венец от слонова кост и прочие. Кеф! От време на време добивам главозамайването, че гледната ми точка е някъде много отвисоко. За първи път открих това усещане, като си мислех завиждам ли на Спас – кмета на Пловдив. И Спас Гърневски, дето ми бе като дясната ръка при правенето на един от първите опозиционни политически вестници у нас, и Теди, т.е.,Теодор Димитров, общински или областен шеф на Пловдив, и президентът на Републиката, и президентът на Щатите, и папата, и вселенският патриарх ми се явяват долу, в ниското, под нозете. Не! Решително не мога да им завиждам; не си пожелавам участта им.

  Защо внушават, че Адам бил нещастен? Сгрешил от наивност, изкушен от тъкмо прелюбодействалата Ева и Господ бог ги прогонил с гръм и трясък от Едемската градина, проклел ги да страдат. А дали в страданието не са зрънцата щастие като диамантени слитъци сред кал и помия? Че какво ще е Любовта без страдание! Не мога и за миг да си представя благородство, което да не е минало с боси пети през жаравата на страданията и бесовете вътре в нас.

  Бележка:

  – Хмм, чета и препрочитам за кой ли път тези текстове и не мога да си отговоря едно: дали тяхната претенциозност е признак на субективната суетност на автора или пък показател за неговата гениалност, за неговия художествен поетически талант? Има нещо в тях, което ме мъчи, и не мога да реша: жизнелюбието им и човечността искрени ли са или са показни! Тяхната изразителна разточителност празна маниерност ли е или просто изящна стилистика? Не знам, но не мога да си отговоря на тези въпроси, някой може ли да ми помогне?**

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 12 apr. 2020

–––

* Венцеслав Бъчваров (1932-2008), депутат във Великото народно събрание.

AngelPotter (1959)

** Самозванец, преселил се от софийското село Долна Баня в Пловдив около 1985 г., самообявил се за днешния Сократ, Иисус, Левски и пр., титулува се под път и над път философ-психолог, дипломирал се по време на соца във висшата ленинградска школа за идеологически кадри, води седмично едночасови предавания по пловдивската обществена телевизия. Подвизава се из фейсбук-форумите на Internet под дузина фалшиви аватари, вкл. и с женско име, вж. http://forum.all.bg/showflat.php/Cat/0/Number/1630233/page/0/fpart/all/vc/1 – Лъжецът Ангел Потър. Бел.м., tisss. 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (111.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (111.)

 Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

   13.03.1997.

  Бях по-луд, по-злобен от фанфароните наоколо, но то бе покрито с непроницаем пласт от свенливост и мълчание. Михаил Берберов (1934-1988) имаше слабост към това мое поведение. Въпреки разликата в годините, усещах го духом по-уязвим, по-нежен, макар доста известен и повече преживял. За първи път това нещо го усетих в хотелчето на Стоб* край град Рила, когато местна жрица на културата, изкуството и любовта се лепеше по мен, а Мишо я следваше по пети, без да обръща внимание на съпруга й рогоносец, прехласнат от величайшото му внимание и нимбата му на известен писател. Още пет случая поне ме водят до този извод.

  1. Когато млад поет – горе-долу на моята възраст, му лепеше тапетите в антрето и кухничката, а пък аз тъкмо бях долетял с жигулата от Пловдив да бъбрим за мои си домашни дертове и усетих, че му е неособено драго да го видя в роля на ухажвана особа.

  2. На Архангеловден през 1985 г., именния му ден, когато гостувах на семейството му в софийския квартал Павлово, без да ми мине през ум, че му е празник, и когато в онзи следобед по домашния му телефон се обадиха само двама от уж многото му приятели да му честитят празника и вече някъде около девет вечерта той внезапно в унилата обстановка, докато жена му Антоанета се мотаеше в съседната стая и ни беше зарязала, рече: "Сега ще поканя един хубав човек да освежим компанията", и по същия онзи телефон говори с някого, и след десетина минути на вратата цъфна Юлия**. "Запознайте се!" – прави галантен жест Мишо, а Юлия ми се усмихва: "Ами ние вече се познаваме". И после се качихме с Юлия на по-горния етаж чай да варим май, един от шестнайсетте вида вносен чай, който имала, и подир час и половина, а може би подир два часа, след като ни чай, нито дявол, около полунощ, чух гласа на Мишо в слушалката: "Решавай ти къде ще спиш! Не слезеш ли до десетина минути, удрям ключа на вратата".

  Когато слязох, беше се понапил; запъти се към терасата пред хола им, а там като театрален прожектор, или по-точно като лицето на хубава знойна жена над Витоша светеше огромна месечина и като ръкомахаше театрално, с ръждив тенекиен глас Мишо заприказва на месечината за ужасната човешка неблагодарност. Чудесно го разбирах за кого говори: оплакваше се на месечината от мен, ама не започнах да му се извинявам, само го успокоявах с гузен, затова пък звънлив, преливащ от щастие глас, че нищо, ама нищо не се е случило, за което си струва да се тревожи, че един етаж над същия хол като хола в неговия апартамент, само че по-уютен, като будоар на луксозна дама, сме обсъждали стихове, картини, музика, въобще само изкуство, бъбрили сме си, демек, седнали или полегнали с дяволитата Юлия за изкуство и за нищо друго през ум не ни е минавало на нас, двамата с Юлия, едно от най-желаните момичета от випуска ни през студентските ми години в Софийския университет, та значи, обсъждали сме крайно чудната картина на пловдивския художник модернист Владимир Щербак (1947)***, която чудна картина Юлия скоро купила за триста лева, представяш ли си, това са триста лева пари! – ужасно много пари, пък аз я заяждах, че картината на художника Щербак и с краката нагоре да я обърне, и на една страна да я туриш да полегне, и на друга страна да я положиш, пак не стои зле в спалнята й, и естествено това Юлия трябва да я изпълва с чувство на законна гордост, както пишат по вестниците, че успяла да си сложи над спалнята толкова ценна цапаница!

  Мишо, като ме изслуша внимателно, попривел едното си ухо към мен, продължи подхванатия монолог: "Това сме ние, българите! Българинът е неблагодарник. Ти му даваш комат хляб да не пукне от глад, а първата му работа, като се наяде, му е да ти захапе ръката". После – заекващ и хълцукащ от изпития коняк, и като посочи розовобузата знойна месечина над Витоша, рече с тенекиения си ръждив глас: "Ти с-си с-социален поет. Добър си, обаче си с-с-социален. А пък аз съм трансцедента-а-ален. Ама що ли се занимавам с теб, да ме пита човек!"

  Като се прибрах на другия ден в Пловдив, първата ми работа бе да се спусна като лешояд към Речника за чуждите думи в българския език: Ега си, па що ли ще рече "трансцендентален". Тъй де, "социален поет", което инак не ми стои зле, дали да не го приема за обида, при положение че не съм трасцендентален?****

  3. За погребението на баща му Ангел, към когото в мухабетите ни Мишо не криеше неприязнените си чувства. Реши, че именно на моя милост се полага да произнесе надгробното слово за баща му, въпреки че неговият баща ми беше почти непознат. И тогава там, в пловдивските централни гробища край големия булевард, по който в огромни мерцедеси прелитаха с ханъмата, бебчето й и останалата сюрия дечица турските гастарбайтери, претоварени с всякакъв багаж втора употреба от Западна Европа на път към любимата Анадола, пред трийсетина непознати с интелигентно-печалните им физиономии рекох няколко приказки – за следите в росата, по която току-що е преминал човек, които следи изчезват в хубавия слънчев ден на нашата Тракия, както се топят спомените по отишлия си от живота. Но... баш на това място замълчах като артист, затаил ехидна усмивчица заради клишето, което предстои да произнесе: Но остават децата на този отишъл си от живота човек, в чиито дела той продължава да живее. Вятър и мъгла, драги граждани, нищо не остава, забравят те, преди още трупа ти да са оглозгали гробищният троскот и червеите в пръстта.

  4. На масата в кафенето на прословутия Съюз на българските писатели на улица Ангел Кънчев 5 в София, когато пред петима-шестима зяпнали го в устата отчаяни поклонници, начеващи като че ли, ама недотам млади поети, Мишо, доста фиркан, заби показалец в гърдите ми, с другата лапа ме гушна, посегна да ме тупа по рамо (единствен от тържествената компания поети не пиех, че жигулата си бях паркирал покрай Американското посолство на пъпа на София, имах и наглостта да уговоря постовия, възвисочък момък в чудесно стояща му нова-новеничка милиционерска униформа, да й хвърля по едно око на безценната ми жигула): "Виждате ли го този! – съзерцава ме Мишо и се подпира с другата ръка на масата като Георги Димитров на Лайпцигския процес. – Аз го виждам от трибуната на Писателския съюз, млад и красив, да сече с думи, остри като с меч".

  Ирония ли бе или шегичка, или 100-процентова Мишова фанфаронщина?

  5. Когато двамата с дървения Иван Сарандев в тесничкото редакционно стайче на някогашния вестник "Народна култура" – вестника на Тодор Абазов и после на Иван Руж, обсъждаха приятелски дали си заслужава риска да замина учител в някакво си там село Гурково край Балчик, в непознатата ми онази Добруджа, и подир мнението на Иван, че и да отида все пак, не трябва да оставам даскал повече от една година и че даскалуването си е въртене на стара грамофонна плоча, смърт за литературния талант, ей на! – гледай го Йордан Йовков (пак някакво тяхно си театро), Мишо рече: "Остави го да ходи да си троши главата. Той си знае какви ги върши. Имам чувство, че зад гърба му стоят много хора". Става този приятен мухабет в светая светих на соц.културата, третия етаж над кино "Култура" в дъждовния кишав август на 1971 г.

  Никой не е ми бил зад гърба тогава, ни тогава, нито по-късно, но милият приятел Мишо се оказа прав, едва сега наистина разбирам. Зад гърба ми е непресъхващата трагична памет на Българския ми корен – от изкланите до крак през Април 1876 мои предци от твърде заможния Хаджи-Трендафилов род на разграбената и опожарена, превърната от главорезите на исляма в купища руини Перущица, до петимата братя сърцати млади българи и четирите им сестрици от Керемидовия род (керемидарна били построили). Керемидови са от старите четири рода, побягнали от ислямските кланета и кощунства в някогашно Велико Търново, след къщурка от кирпич за себе си вдигнали християнския мъжки манастир "Свети Никола" тук – далеч от тяхното Търново, в полите на Средна гора, над цъцрещата в ниското река Тополница, след като първом дом за себе си и челядта си устроили, а за Българския си дух черква насред селище с многозначителното име Калугерово, несменяно всичките пет века.

  07.04.1997.

Захванах се и с втората част от "Историйките на ученика Ламски". Книгата от една страна, това са бръщолевеници на 11-годишен хлапак, от друга страна, анекдотични историйки за приятно убиване на времето, от трета – то си е философска проза за нещата от живота. Пеньо Куков – учител по български език и литература, миналата седмица ми беше на гости, чете оттук-оттам и каза нещо в същия смисъл, оприличи "Ламски" на стълба, по която детето остава на първото ниво, ала колкото по-зрял е читателят, толкова по-горе ще се изкачва в тълкуването на тези уж битови и наглед безобидни истории.

  09.04.1997.

  За да усетиш вкуса на плода, трябва да го нараниш. Дали и с човека не е така?

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 11 apr. 2020

Илюстрация: 

- Жената си е преди всичко жена;

- Младият поет Михаил Берберов

___

* В градчето Стоб с волгата на художника Любомир Гуляшки – син на автора на криминалета Андрей Гуляшки, като представители на вестник "Народна култура", ходихме с Михаил Берберов и белетриста Георги Марковски (1941-1999), а Иван Сарандев се появи на следния ден, след като изкарахме една щура вечер в компанията на местните хора, които се оказаха чудесни певци на македонски песни, разказвачи на битови цинични задевки и истории. Ядохме-пихме, дето се вика, на провала. Цялата втора страница на вестника се оказа после изпълнена с репортажи и импресии за селището Стоб – мои и на нисичкия Марковски, допълнени с графични илюстрации на художника Любомир Гуляшки.

** По онова време Юлия водеше в Софийския университет курс от лекции по Украйнска литература. 

Картина, типична за стила на Владимир Щербак

*** Владимир Щербак (1947-2018): "Художник с душа на философ, концептуалист. Роден в Москва, с диплом от Гърция и отличен като живописец в Малта, посвещава живота и творчеството си на Пловдив: рисува картини, в които сблъсква реално с фантастично и духовното с материално. Магьосникът с четка рисува дявола с ирония, хищника облагородява с целувка, за десерт залива творбата си с хумористични настроения" и т.н., и т.н. целият панегирик за един от художниците на Пловдив: https://arhiv.marica.bg/%D1%87%D1%80%D0%B4-%D1%89%D0%B5%D1%80%D0%B1%D0%B0%D0%BA--%D1%85%D1%83%D0%B4%D0%BE%D0%B6%D0%BD%D0%B8%D0%BA%D1%8A%D1%82-%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%BE-%D1%84%D0%B8%D0%BB%D0%BE%D1%81%D0%BE%D1%84-news257239.html

**** Който е извън опита и познанието, извън съзнанието, демек, недостижим за простосмъртния артист, според внушението на великия ми приятел. Бел.м., tisss.