ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (111.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (111.)

 Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

   13.03.1997.

  Бях по-луд, по-злобен от фанфароните наоколо, но то бе покрито с непроницаем пласт от свенливост и мълчание. Михаил Берберов (1934-1988) имаше слабост към това мое поведение. Въпреки разликата в годините, усещах го духом по-уязвим, по-нежен, макар доста известен и повече преживял. За първи път това нещо го усетих в хотелчето на Стоб* край град Рила, когато местна жрица на културата, изкуството и любовта се лепеше по мен, а Мишо я следваше по пети, без да обръща внимание на съпруга й рогоносец, прехласнат от величайшото му внимание и нимбата му на известен писател. Още пет случая поне ме водят до този извод.

  1. Когато млад поет – горе-долу на моята възраст, му лепеше тапетите в антрето и кухничката, а пък аз тъкмо бях долетял с жигулата от Пловдив да бъбрим за мои си домашни дертове и усетих, че му е неособено драго да го видя в роля на ухажвана особа.

  2. На Архангеловден през 1985 г., именния му ден, когато гостувах на семейството му в софийския квартал Павлово, без да ми мине през ум, че му е празник, и когато в онзи следобед по домашния му телефон се обадиха само двама от уж многото му приятели да му честитят празника и вече някъде около девет вечерта той внезапно в унилата обстановка, докато жена му Антоанета се мотаеше в съседната стая и ни беше зарязала, рече: "Сега ще поканя един хубав човек да освежим компанията", и по същия онзи телефон говори с някого, и след десетина минути на вратата цъфна Юлия**. "Запознайте се!" – прави галантен жест Мишо, а Юлия ми се усмихва: "Ами ние вече се познаваме". И после се качихме с Юлия на по-горния етаж чай да варим май, един от шестнайсетте вида вносен чай, който имала, и подир час и половина, а може би подир два часа, след като ни чай, нито дявол, около полунощ, чух гласа на Мишо в слушалката: "Решавай ти къде ще спиш! Не слезеш ли до десетина минути, удрям ключа на вратата".

  Когато слязох, беше се понапил; запъти се към терасата пред хола им, а там като театрален прожектор, или по-точно като лицето на хубава знойна жена над Витоша светеше огромна месечина и като ръкомахаше театрално, с ръждив тенекиен глас Мишо заприказва на месечината за ужасната човешка неблагодарност. Чудесно го разбирах за кого говори: оплакваше се на месечината от мен, ама не започнах да му се извинявам, само го успокоявах с гузен, затова пък звънлив, преливащ от щастие глас, че нищо, ама нищо не се е случило, за което си струва да се тревожи, че един етаж над същия хол като хола в неговия апартамент, само че по-уютен, като будоар на луксозна дама, сме обсъждали стихове, картини, музика, въобще само изкуство, бъбрили сме си, демек, седнали или полегнали с дяволитата Юлия за изкуство и за нищо друго през ум не ни е минавало на нас, двамата с Юлия, едно от най-желаните момичета от випуска ни през студентските ми години в Софийския университет, та значи, обсъждали сме крайно чудната картина на пловдивския художник модернист Владимир Щербак (1947)***, която чудна картина Юлия скоро купила за триста лева, представяш ли си, това са триста лева пари! – ужасно много пари, пък аз я заяждах, че картината на художника Щербак и с краката нагоре да я обърне, и на една страна да я туриш да полегне, и на друга страна да я положиш, пак не стои зле в спалнята й, и естествено това Юлия трябва да я изпълва с чувство на законна гордост, както пишат по вестниците, че успяла да си сложи над спалнята толкова ценна цапаница!

  Мишо, като ме изслуша внимателно, попривел едното си ухо към мен, продължи подхванатия монолог: "Това сме ние, българите! Българинът е неблагодарник. Ти му даваш комат хляб да не пукне от глад, а първата му работа, като се наяде, му е да ти захапе ръката". После – заекващ и хълцукащ от изпития коняк, и като посочи розовобузата знойна месечина над Витоша, рече с тенекиения си ръждив глас: "Ти с-си с-социален поет. Добър си, обаче си с-с-социален. А пък аз съм трансцедента-а-ален. Ама що ли се занимавам с теб, да ме пита човек!"

  Като се прибрах на другия ден в Пловдив, първата ми работа бе да се спусна като лешояд към Речника за чуждите думи в българския език: Ега си, па що ли ще рече "трансцендентален". Тъй де, "социален поет", което инак не ми стои зле, дали да не го приема за обида, при положение че не съм трасцендентален?****

  3. За погребението на баща му Ангел, към когото в мухабетите ни Мишо не криеше неприязнените си чувства. Реши, че именно на моя милост се полага да произнесе надгробното слово за баща му, въпреки че неговият баща ми беше почти непознат. И тогава там, в пловдивските централни гробища край големия булевард, по който в огромни мерцедеси прелитаха с ханъмата, бебчето й и останалата сюрия дечица турските гастарбайтери, претоварени с всякакъв багаж втора употреба от Западна Европа на път към любимата Анадола, пред трийсетина непознати с интелигентно-печалните им физиономии рекох няколко приказки – за следите в росата, по която току-що е преминал човек, които следи изчезват в хубавия слънчев ден на нашата Тракия, както се топят спомените по отишлия си от живота. Но... баш на това място замълчах като артист, затаил ехидна усмивчица заради клишето, което предстои да произнесе: Но остават децата на този отишъл си от живота човек, в чиито дела той продължава да живее. Вятър и мъгла, драги граждани, нищо не остава, забравят те, преди още трупа ти да са оглозгали гробищният троскот и червеите в пръстта.

  4. На масата в кафенето на прословутия Съюз на българските писатели на улица Ангел Кънчев 5 в София, когато пред петима-шестима зяпнали го в устата отчаяни поклонници, начеващи като че ли, ама недотам млади поети, Мишо, доста фиркан, заби показалец в гърдите ми, с другата лапа ме гушна, посегна да ме тупа по рамо (единствен от тържествената компания поети не пиех, че жигулата си бях паркирал покрай Американското посолство на пъпа на София, имах и наглостта да уговоря постовия, възвисочък момък в чудесно стояща му нова-новеничка милиционерска униформа, да й хвърля по едно око на безценната ми жигула): "Виждате ли го този! – съзерцава ме Мишо и се подпира с другата ръка на масата като Георги Димитров на Лайпцигския процес. – Аз го виждам от трибуната на Писателския съюз, млад и красив, да сече с думи, остри като с меч".

  Ирония ли бе или шегичка, или 100-процентова Мишова фанфаронщина?

  5. Когато двамата с дървения Иван Сарандев в тесничкото редакционно стайче на някогашния вестник "Народна култура" – вестника на Тодор Абазов и после на Иван Руж, обсъждаха приятелски дали си заслужава риска да замина учител в някакво си там село Гурково край Балчик, в непознатата ми онази Добруджа, и подир мнението на Иван, че и да отида все пак, не трябва да оставам даскал повече от една година и че даскалуването си е въртене на стара грамофонна плоча, смърт за литературния талант, ей на! – гледай го Йордан Йовков (пак някакво тяхно си театро), Мишо рече: "Остави го да ходи да си троши главата. Той си знае какви ги върши. Имам чувство, че зад гърба му стоят много хора". Става този приятен мухабет в светая светих на соц.културата, третия етаж над кино "Култура" в дъждовния кишав август на 1971 г.

  Никой не е ми бил зад гърба тогава, ни тогава, нито по-късно, но милият приятел Мишо се оказа прав, едва сега наистина разбирам. Зад гърба ми е непресъхващата трагична памет на Българския ми корен – от изкланите до крак през Април 1876 мои предци от твърде заможния Хаджи-Трендафилов род на разграбената и опожарена, превърната от главорезите на исляма в купища руини Перущица, до петимата братя сърцати млади българи и четирите им сестрици от Керемидовия род (керемидарна били построили). Керемидови са от старите четири рода, побягнали от ислямските кланета и кощунства в някогашно Велико Търново, след къщурка от кирпич за себе си вдигнали християнския мъжки манастир "Свети Никола" тук – далеч от тяхното Търново, в полите на Средна гора, над цъцрещата в ниското река Тополница, след като първом дом за себе си и челядта си устроили, а за Българския си дух черква насред селище с многозначителното име Калугерово, несменяно всичките пет века.

  07.04.1997.

Захванах се и с втората част от "Историйките на ученика Ламски". Книгата от една страна, това са бръщолевеници на 11-годишен хлапак, от друга страна, анекдотични историйки за приятно убиване на времето, от трета – то си е философска проза за нещата от живота. Пеньо Куков – учител по български език и литература, миналата седмица ми беше на гости, чете оттук-оттам и каза нещо в същия смисъл, оприличи "Ламски" на стълба, по която детето остава на първото ниво, ала колкото по-зрял е читателят, толкова по-горе ще се изкачва в тълкуването на тези уж битови и наглед безобидни истории.

  09.04.1997.

  За да усетиш вкуса на плода, трябва да го нараниш. Дали и с човека не е така?

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 11 apr. 2020

Илюстрация: 

- Жената си е преди всичко жена;

- Младият поет Михаил Берберов

___

* В градчето Стоб с волгата на художника Любомир Гуляшки – син на автора на криминалета Андрей Гуляшки, като представители на вестник "Народна култура", ходихме с Михаил Берберов и белетриста Георги Марковски (1941-1999), а Иван Сарандев се появи на следния ден, след като изкарахме една щура вечер в компанията на местните хора, които се оказаха чудесни певци на македонски песни, разказвачи на битови цинични задевки и истории. Ядохме-пихме, дето се вика, на провала. Цялата втора страница на вестника се оказа после изпълнена с репортажи и импресии за селището Стоб – мои и на нисичкия Марковски, допълнени с графични илюстрации на художника Любомир Гуляшки.

** По онова време Юлия водеше в Софийския университет курс от лекции по Украйнска литература. 

Картина, типична за стила на Владимир Щербак

*** Владимир Щербак (1947-2018): "Художник с душа на философ, концептуалист. Роден в Москва, с диплом от Гърция и отличен като живописец в Малта, посвещава живота и творчеството си на Пловдив: рисува картини, в които сблъсква реално с фантастично и духовното с материално. Магьосникът с четка рисува дявола с ирония, хищника облагородява с целувка, за десерт залива творбата си с хумористични настроения" и т.н., и т.н. целият панегирик за един от художниците на Пловдив: https://arhiv.marica.bg/%D1%87%D1%80%D0%B4-%D1%89%D0%B5%D1%80%D0%B1%D0%B0%D0%BA--%D1%85%D1%83%D0%B4%D0%BE%D0%B6%D0%BD%D0%B8%D0%BA%D1%8A%D1%82-%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%BE-%D1%84%D0%B8%D0%BB%D0%BE%D1%81%D0%BE%D1%84-news257239.html

**** Който е извън опита и познанието, извън съзнанието, демек, недостижим за простосмъртния артист, според внушението на великия ми приятел. Бел.м., tisss.