КОГАТО АДАМ СРЕЩНА ЕВА

КОГАТО АДАМ

СРЕЩНА ЕВА

Дойде, като разбра, че я желая,

разходи се навред като кралица,

докато в кухнята приготвях чая,

чух в банята водата да се плиска.

Загърната в хавлията ми бяла,

излезе мокра, свежа и красива

и ме загледа, сякаш не видяла

мъж тръпнещ чай горещ да й налива.

Изискан в романтичната си дреха,

оказах се добър и тих слушател,

човек, достоен само за утеха

и както тя реши – невероятен.

Не можех вече себе си да трая,

посегнах плахо да си я погаля

и после май изгубихме му края –

аз нея ли, или тя мен ще сваля.

Какво тук мога повече да кажа,

такива случаи съм слушал много,

в леглото ми тя бе като на плажа –

все още мокра, но и много гола.

Жена и мъж понякога се срещат

и най-случайно, в плен на странна сила,

нощта превръщат в плът гореща,

при тях която се е приютила.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 29 dec. 2019

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (22.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (22.)

  Ето, аз дишам, работя, живея, 

и стихове пиша, тъй както умея, 

с живота под вежди се гледаме строго, 

но ти не разбирай, че мразя живота...

  09.04.2001. 

  Хераклит от Ефес (520-460 г.пр.Хр.): "За закона народът е длъжен да се бие така, както се бие за градските стени"*. И веднага подир това, коментар на тълкувател, наш съвременник**: "Възненавидял хората за глупостта им, Хераклит се оттеглил  и живял в планината, като се хранел с корени и треви или, според други сведения, целият му живот по-нататък минал в полумрака на един храм, където се уединил и се отдал на философията. Вечер излизал пред храма, където с увлечение играел с децата на топчета".

  Очарователно (вероятно, и закономерно) е съчетанието между високи духовни изследвания с чистотата и непринудеността на детското съзнание в играта. Та ще се повторя: всеки от нас в основата си е дете; детството е близо до божественото, до т.нар. "висш разум" именно понеже е естествено и необвързано с тежкия товар от натрупания личен опит, където подчинени на пристрастията си често се лъжем. Какъв очистителен душ за обременения възрастен човек е детската игра! Детските сетива са по-отворени за висшия тип информация интуитивно – не логически; чрез необремененото си с налепи от жизнен опит съзнание детето, по-успешно от нас, възрастните, различава истинското от фалша. Странно ли е това?!

  От друга страна, мисля си: "полумракът на един храм" или полумракът въобще има свойство да изостря усета ни към същественото. Полумракът е и алегория на подсъзнанието, където генетично са ни заложени послания от миналия преди нас живот, от житейския опит на предците. В ярката светлина надделява функцията на окото, възприемащо преди всичко външни очертания на материалните образи за сметка на глъбинното и по-важно съдържимо. Тишината е изпълнена със звуци; мракът – с ярка картина на въображението. Нали затова във върховия момент на любовния плътски екстаз жената плътно затваря очи? Очите не виждат, изплуват образи и мелодии, излитащи отдън душата, отвътре-навън; душата ги излъчва с чар и аромат в търсене на Духа.

  * * *
  Преди години в книга*** за транспортирането на оръжия и муниции от САЩ към Съветска Русия в разгара на Втората световна война срещам описание, което сега изплува пред мен като метафора за цялата ни цивилизация в началото на третото хилядолетие след Христа. Значи, посред ледените Северни ширини на Атлантика в посока Мурманск, въобразявайки си, че са заобиколили смъртната опасност откъм дебнещите хищно нацистки подводници, американските млади моряци от огромен трансатлантически транспортен кораб запалили всичките му светлини; усилени до крайност, високоговорителите на кораба огласят мразовитата нощ, върху трите му палуби цари веселие, вихрят се танци, самоуверени подвиквания ечат възторжено към небесата. С две думи казано, кипи живот... там, на кораба, който се извишавал над конвоиращите го плаващи наоколо в мрака значително по-дребни, сиви и едва забележими в тъмнината бойни кораби, чиито екипажи с трепет се взират в дивата вакханалия на самоувереността, веселието и сладостта от живота. На тях им е ясно, че самоуверените веселяци там горе представляват чудесна мишена за дебнещата Смърт. И неизбежното не закъснява.

  От няколко посоки почти едновременно през разпенените вълни пробръмчават немските торпеда. В гигантски факел се превръща луксозният самоуверен лайнер, накланя се рязко, потъва и върху водната пустош безредно се понасят разни там отломки с покачени върху им отчаяно борещи се за живота си хора. На това място свидетелстващият прави късо отклонение, предавам по смисъл: Знаете ли какво става с човешката плът, попаднала рязко в условията на минусовите температури, характерни за Северния Атлантик! За секунди плътта се сгърчва, почернява, свива се като бъбрече в разжарено олио. Дори извадените още дишащи оцелели успяват да преживеят едва час, час и нещо.

  Ей тази тревога за вихрено носещата се през космоса наша планета, струва ми се, не бива да ни напуска – особено сега, когато сме се размечтали, и устремени към селенията на хармонията, бленуваме екзотични поляни от щастие. Мило момиче, бой се от данайците, когато идват с дарове! Особено когато идват с дарове, тогава внимавай, мила.

  * * *
  Българската душа има тъмни пластове трагичен опит. По-богати сме на трагично минало от народите, които живеят наоколо. Нищо не е останало от великолепните ни дворци, храмове, светилища и цветущи някога заможни градове. За разлика от населяващите Западна Европа, където във видимия за окото пейзаж е съхранено някогашното великолепие, у нас тези някогашни достойнства пак продължават да си съществуват, но под дебел слой нагла до безумие грубост и невежество. Всички виждат как изглеждаме отвън, но духовното у нас само ние можем да го извадим от миналото и да го поставим за ориентир. Не, не сме наказани от бога, но зле сричаме собствената си История. Това е!

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 28 dec. 2010 – edited by 29 dec. 2019

___
* Цитатът е от книгата на А. Грънчаров "Изкуството на мисълта", изд. 2001, с. 22.
** Авторът на цит.съч.
*** Валентин Пикул, "Реквием за конвой PQ-17" На 4 юли 1942 г. военните кораби, охраняващи конвой PQ-17, получават лично нареждане от сър Дъдли Паунд – първи морски лорд на Адмиралтейството на Великобритания: "Convoy is to scatter!" (Конвоят да се разпръсне). Транспортните кораби на кервана, оставени без защита, стават лесна плячка за нацистките самолети и подводници. От 35 кораба потопени са 24; убити са стотици британски, американски и съветски моряци; огромно количество военни товари потъва в ледените води на Северния Атлантик.

https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A0%D0%B5%D0%BA%D0%B2%D0%B8%D0%B5%D0%BC_%D0%B7%D0%B0_%D0%BA%D0%B5%D1%80%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%B0_PQ_%E2%80%93_17

Вж.  http://thirdreich.boinaslava.net/dopylninfo/PQ-17.htm Бел.м., tisss.

ГАДНО ВРЕМЕ

ГАДНО ВРЕМЕ

Сън ли било е, или е начало

утрото, дето с теб ни дели;

виждам как тръгваш цялата в бяло,

толкова бяло, че чак ме боли.

Може сърцето само да се лъже,

нощен ловец е сърцето, нали?

Затова и навярно пак ми е тъжно –

цяла година пак дъжд ще вали.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 28 dec. 2010 – edited by 28 dec. 2019

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (21.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (21.)

  Ето, аз дишам, работя, живея, 

и стихове пиша, тъй както умея, 

с живота под вежди се гледаме строго, 

но ти не разбирай, че мразя живота...

    

  06.10.1998.

  Доста неща ми се случиха. Жигулата я дадох за боядисване; до края на седмицата вероятно ще е боядисана. Венци Бъчваров* ми нарисува върху листче официалния адрес на Българското посолство в Париж и имената на българи емигранти: някоя си там Юлия Кръстева и Цветан Тодоров, които нямам честта ни да познавам, нито пък да съм чел нещо от тях. Според госпожица Невена Ичевска, колега от училището ни, която има близки отношения с университетските среди и светила, въпросните две персони били светила за днешната най-най-модерна линия лит. критика и теория на Запад. За госпожа Кръстева от същия извор научавам, че била върла феминистка в парижките интелектуални кръгове. "Върла феминистка" дали не значи грозна като Баба Яга и с опак нрав мъжкарана с мустаци, която мрази мъжете и те я избягват?

  Че що за хора са снобите? Скучаещи дами и господа, обитаващи луксозни салони с луксозно уиски в нежна длан, сипано в чаша от кристал, в случая: мадам някоя си Кики Мори, мадмоазел и зализан мосю, които се правят на интересни; и колкото по-изперкан си, толкова си по-интересен за тях. Значи, тази подробност относно т.нар. "парижки интелектуални среди" мен, като дълбоко провинциален тъмен балкански субект и простосмъртен див българин, допълнително ме амбицира. Достойнството на мосю Тодоров, доколкото ми обясни Венчето – син е на литературния авторитет проф. Тодор Боров, който се явява авер на проф. Александър Балабанов, с когото списували литературното списание "Развигор", просъществувало от 1921 до 1926 г. За Тодор Боров впечатленията ми са от първия, комай единствен отпечатан засега, том от 1973 г. със статии и задевки на проф. Балабанов. Но този том не ми направи впечатление кой знае с какво освен с мила разхвърляност и приятен интелигентски апломб на хора, расли в саксия, направо парадоксално съчетание.

  Вестникарският стил на родения в град Щип, Егейска Македония (1879) колкото е патетичен, толкова бледичък ми се видя, след като събитията, обект на вниманието му, са затрупани под дебел слой историческа пепел и прахоляк. Не ми се понрави низът от повторения, създаващи изкуствено емоционално напрежение, засилване да се каже нещо уж велико и съкровено за Българското ни общество, и самолюбие в по-високи дози. Все пак, простено да му е на проф. Балабанов, че е българин до мозъка на костите, та и прямотата му най ми се понрави.

  Преписах две мои статии на пишещата машинка; би трябвало да ги пъхна в пакета с трите екземпляра на сборника си стихове "Кардиф" и да го пратя този двайсетина грама пакет до Република Франция, Париж – "столицата на разврата", както твърди 23-годишният през юни на 1871 г. Христо Ботйовъ, ала нещо се помайвам, нещо се кумя, нещо у мен задава кофти въпроси: "Това ли е моментът, драги ми Смехурко, да преминеш своя Рубикон? Готов ли си да смениш статута на анонимен говорител и да излезеш на светло? Не си ли изкушен от суетност, след като трийсет години си се правил на литературна буболечка?"

  Какво умея ли? Знам да пиша, но и да усещам мократа кокошка в литературното поприще, независимо с какъв ореол е обкръжена. Знам, че този мой народ си няма харни учители, в смисъл: хора мъдри, смирени, уравновесени личности, които да виждат отвъд носа си. Знам и че нашият национален литературен живот гъмжи от лицемери и млади "вълци в овчи кожи" (айде пак цитат от Христо Ботйовъ). Знам, че някой с думи прости трябва да каже на българина, че сам себе си не цени, че му липсва самочувствие и че да се промени това положение зависи пак от същия този обикновен българин. Да му подскаже, както сторил Алеко Иваница Константинов, с мизерната напориста карикатура на българския ни нрав Бай Ганю.

  Какво искам ли? Анонимността ми е дреха, която ми приляга: дава ми свободата да съм какъвто съм – един от петмилионна маса българи в границите на опоскана от ловките си съседи България. Харесва ми да съм навсякъде и никъде, не с едно лице, а с лицата на много и най-различни българи. Моят физически облик не желая да се свързва с това, което пиша, защото каквото казвам, би могъл да го каже с не по-малко основание всеки проклет българин, а защо не: и всеки източноевропеец, чието съзнание от най-ранно детство е промивано в условията на победилата т.нар. пролетарска диктатура, социализъм и пр. чрез компилацията "Капиталът" на някой си "титан на мисълта" Карл Маркс.

  За доста работи съм простил на тариката лицемер, но нямам намерение ни една от прелестите на реалния соц. в България да отмина. Мнозина блестящи философи на ХХ век ценят г-н Маркс като гений: неомарксистът Ерих Фром – високо уважаван североамерикански професор от най-престижните университетски среди на Щатите (1900-1980); но моето не-меродавно мнение по този въпрос е различно. И не заради себе си, не заради някакви лигави интелигентски пози, а в името и заради паметта на моите кръвни близки и приятели, които си отидоха от белия свят обезверени и ограбени. На себе си лично пожелавам: 1) да имам какво да ям и какво да обличам, да съм все така в добро здраве; 2) все така да ме обича заради опакия ми характер момичето, което обичам; 3) да живея колкото може по-дълго и да продължавам да правя това, което мога: да описвам мисли и настроения, които ме връхлитат.

  Ще пратя това послание до "родолюбивите българи от Париж" като по Нептунова поща (писмо в бутилка по капризите на световните модни течения с накацалите там зиморничаво покрай тях милиарди човеци). Ако е писано да видят бял свят – харно; ако ли не, и тъй бива: мен това хич не ми бърка! Понеже е нормално да се случи на анонимен тип. Важно е за мен тези мои графомании да се съхранят. Ако не сега – в друг някой живот да покълнат. А наивността, заблудите, театралностите на минали по реда си личности нека да са ми обеца на ухото какво заплашва всеки автор и от какво да бягам по-далеч.

  07.10.1998.

  Снощи по дъщерята на училищната ни библиотекарка, студентка, която тръгваше за занятия в градчето Поатие на четирийсетина километра от Париж, две есета и три екземпляра от сборника "Кардиф" отлетяха за Франция. Пакетчето адресирах до г-н някой си Стефан Тафров, български посланик. Го-о-оляма работа! Миналата вечер звъни Тодор Биков (1956-2016)**. "Прати ми книгата, за която си писал онази хубава рецензия – рече. – И една твоя снимка донеси! Ти-и, Гьорги, все пращаш по разни хора. Ами защо не дойдеш да се видим, да си поговорим?" В книгата, дето сте си купили – казвам, – я има снимката ми. "Тъй ли!" И приключихме въпроса. Попитах за откъса от ръкописа "Ламски"; заглавие на тази глава от книгата ми е "Главният прокурор на Републиката" и показва г-н Иван Татарчев. Биков отсреща дава отбой, мрънка в слушалката: "На този етап няма възможност да го печатаме, но ти пращай твои работи, не се ограничавай!"

  С Re. бяхме пак на реката – обсъдихме, че снимката ми не трябва да се появява в "Арт-клуб". Портретче в рамка сред изображения на велики личности, застинали в интелектуални изображения?! Е, само това, точно това – категорично не! Че какво общо имам аз с Алеята на първенците! Ей тъй си бъбрехме сладко-сладко с моето чаровно момиче край Марица в ленивия разкошен следобед, като междувременно хем се целувахме, хем мое сиятелство сегиз-тогиз скачаше чисто гол, как го е мама родила във величествено спокойната древна река насред Тракийската низина.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 27 dec. 2019

–––

* Венцеслав Бъчваров (1932-2008) – инженер, историк, преводач, депутат във Великото народно събрание. Вж. 1) https://www.youtube.com/watch?v=aEsyUQdORYM 2) http://www.budnaera.com/201702f/17020565.html 3) https://books-bg.net/view-item/17199/%D0%9F%D1%80%D0%B5%D1%87%D1%83%D0%BF%D0%B5%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D1%81%D1%82%D1%80%D0%B5%D0%BB%D0%B0.html 
** Тодор Биков (1956-2016), "Тодор Биков има наситена професионална и творческа биография: поет, публицист, политолог, литературен и художествен критик, магистър по дипломация и международни отношения. Работил е като журналист в редакция "Литература, изкуство, култура" на Радио Пловдив, завеждащ отдел "Общество и култура" във вестник Пловдивски новини, редактор на вестник Глас. Бил е преподавател в Пловдивския университет "П. Хилендарски" и директор на Дома на железничарите "Гео Милев", както и старши експерт в Комисията по вероизповеданията и парламентарната етика на 42-то Народно събрание. Основател и редактор на издание за култура, изкуство и социални идеи "АртКлуб". Негови стихове, статии, рецензии, студии са печатани в националните антологии на българския ни и на чуждестранния печат, в научни сборници и издания, излъчвани са по БНТ, БНР, Радио Пловдив и други електронни медии. За 1985 г. Тодор Биков е лауреат на поетическия конкурс "Цветан Зангов" – Пловдив, а през 2015 г. "за цялостно литературно творчество" му бе присъдена Националната награда за поезия "Иван Нивянин". – Вж. http://www.pa-media.net/news.php?extend.18978.23 Бел.м., tisss.

ГОТИНО ДЕТСТВО

ГОТИНО ДЕТСТВО

Каквото случи се, все за добро е –
по бързея ти носим се, Река,
и ти по майчински говориш,
а ние си оставаме деца.

И пак отвличаш ни натам, където
в игрите на отминалите дни
Джендемът* се издигаше в небето
и мамеха далечните земи.

Там кораби с учтиви чужди хора
красиво отминаваха край нас,
ала за тях не искам да говоря,
тук детството си бедно жаля аз.

Валяха дъждове над тебе, детство,
и Пловдив цял подгизваше от кал,
ала калта забравяш много лесно,
като хлапе щом чисто си живял.**

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 10 avg. 2010 – edited by 26 dec. 2019

Илюстрации:

- 1960 г., хлапаците от улица Ниш в Пловдив;

- 1961 г., с баща ми Кирил край плажа в Китен

–––

* Джендем тепе или Дяволското тепе – най-високият хълм на Пловдив, където шетахме по цял ден.
** На снимката горе клекналите сме Мъмито (Марин) Гърков, аз и Ичо (Христо) Махинов, тримата набор 1947; прави – Бобито (Борислав) Гърков и Видко Троплев, двамата набор 1951 г.; бел.м., tisss.

ОТЕЧЕСТВО МОЕ

ОТЕЧЕСТВО МОЕ

Безсмислено животът отминава,
какво постигнахме дотук, не знам;
обречени сме – хора и държава,

без капка съвест и без капка срам.

Заводите разграбени – замрели,
селата в плен на глутници крадци,
и там, където песни са се пели,
цинично днеска чалгата ечи.

Докарахме до просешка тояга
човека, честно цял живот градил,
принудихме по-младите да бягат
далеч от род и края роден мил.

Българийо на Ботев и на Левски,
поставя ли върху сърцето длан,
"предателство" е дума неуместна,
ала по-точна дума аз не знам.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 26 dec. 2013 – edited by 26 dec. 2019

ЛИЧНО

ЛИЧНО

Да-а, всяко начало си имало край
и краят за теб за друг е начало –
щом с огън в театъра си поиграл,
накрая ще виеш и ти на умряло,

че всичко е преходно в нашия свят,
замалко дошли сме, трупа артисти,
отронени сенки – красив листопад,
който с див кикот вятърът чисти.

Сезонът приключва и хайде на път,
но всъщност аз никъде няма да ходя,
мен тук ми е сцената, тук и домът –
България, Пловдив, един от народа.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 22 fev. 2015 – еdited by 25 dec. 2019