ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (21.)
Ето, аз дишам, работя, живея,
и стихове пиша, тъй както умея,
с живота под вежди се гледаме строго,
но ти не разбирай, че мразя живота...
06.10.1998.
Доста неща ми се случиха. Жигулата я дадох за боядисване; до края на седмицата вероятно ще е боядисана. Венци Бъчваров* ми нарисува върху листче официалния адрес на Българското посолство в Париж и имената на българи емигранти: някоя си там Юлия Кръстева и Цветан Тодоров, които нямам честта ни да познавам, нито пък да съм чел нещо от тях. Според госпожица Невена Ичевска, колега от училището ни, която има близки отношения с университетските среди и светила, въпросните две персони били светила за днешната най-най-модерна линия лит. критика и теория на Запад. За госпожа Кръстева от същия извор научавам, че била върла феминистка в парижките интелектуални кръгове. "Върла феминистка" дали не значи грозна като Баба Яга и с опак нрав мъжкарана с мустаци, която мрази мъжете и те я избягват?
Че що за хора са снобите? Скучаещи дами и господа, обитаващи луксозни салони с луксозно уиски в нежна длан, сипано в чаша от кристал, в случая: мадам някоя си Кики Мори, мадмоазел и зализан мосю, които се правят на интересни; и колкото по-изперкан си, толкова си по-интересен за тях. Значи, тази подробност относно т.нар. "парижки интелектуални среди" мен, като дълбоко провинциален тъмен балкански субект и простосмъртен див българин, допълнително ме амбицира. Достойнството на мосю Тодоров, доколкото ми обясни Венчето – син е на литературния авторитет проф. Тодор Боров, който се явява авер на проф. Александър Балабанов, с когото списували литературното списание "Развигор", просъществувало от 1921 до 1926 г. За Тодор Боров впечатленията ми са от първия, комай единствен отпечатан засега, том от 1973 г. със статии и задевки на проф. Балабанов. Но този том не ми направи впечатление кой знае с какво освен с мила разхвърляност и приятен интелигентски апломб на хора, расли в саксия, направо парадоксално съчетание.
Вестникарският стил на родения в град Щип, Егейска Македония (1879) колкото е патетичен, толкова бледичък ми се видя, след като събитията, обект на вниманието му, са затрупани под дебел слой историческа пепел и прахоляк. Не ми се понрави низът от повторения, създаващи изкуствено емоционално напрежение, засилване да се каже нещо уж велико и съкровено за Българското ни общество, и самолюбие в по-високи дози. Все пак, простено да му е на проф. Балабанов, че е българин до мозъка на костите, та и прямотата му най ми се понрави.
Преписах две мои статии на пишещата машинка; би трябвало да ги пъхна в пакета с трите екземпляра на сборника си стихове "Кардиф" и да го пратя този двайсетина грама пакет до Република Франция, Париж – "столицата на разврата", както твърди 23-годишният през юни на 1871 г. Христо Ботйовъ, ала нещо се помайвам, нещо се кумя, нещо у мен задава кофти въпроси: "Това ли е моментът, драги ми Смехурко, да преминеш своя Рубикон? Готов ли си да смениш статута на анонимен говорител и да излезеш на светло? Не си ли изкушен от суетност, след като трийсет години си се правил на литературна буболечка?"
Какво умея ли? Знам да пиша, но и да усещам мократа кокошка в литературното поприще, независимо с какъв ореол е обкръжена. Знам, че този мой народ си няма харни учители, в смисъл: хора мъдри, смирени, уравновесени личности, които да виждат отвъд носа си. Знам и че нашият национален литературен живот гъмжи от лицемери и млади "вълци в овчи кожи" (айде пак цитат от Христо Ботйовъ). Знам, че някой с думи прости трябва да каже на българина, че сам себе си не цени, че му липсва самочувствие и че да се промени това положение зависи пак от същия този обикновен българин. Да му подскаже, както сторил Алеко Иваница Константинов, с мизерната напориста карикатура на българския ни нрав Бай Ганю.
Какво искам ли? Анонимността ми е дреха, която ми приляга: дава ми свободата да съм какъвто съм – един от петмилионна маса българи в границите на опоскана от ловките си съседи България. Харесва ми да съм навсякъде и никъде, не с едно лице, а с лицата на много и най-различни българи. Моят физически облик не желая да се свързва с това, което пиша, защото каквото казвам, би могъл да го каже с не по-малко основание всеки проклет българин, а защо не: и всеки източноевропеец, чието съзнание от най-ранно детство е промивано в условията на победилата т.нар. пролетарска диктатура, социализъм и пр. чрез компилацията "Капиталът" на някой си "титан на мисълта" Карл Маркс.
За доста работи съм простил на тариката лицемер, но нямам намерение ни една от прелестите на реалния соц. в България да отмина. Мнозина блестящи философи на ХХ век ценят г-н Маркс като гений: неомарксистът Ерих Фром – високо уважаван североамерикански професор от най-престижните университетски среди на Щатите (1900-1980); но моето не-меродавно мнение по този въпрос е различно. И не заради себе си, не заради някакви лигави интелигентски пози, а в името и заради паметта на моите кръвни близки и приятели, които си отидоха от белия свят обезверени и ограбени. На себе си лично пожелавам: 1) да имам какво да ям и какво да обличам, да съм все така в добро здраве; 2) все така да ме обича заради опакия ми характер момичето, което обичам; 3) да живея колкото може по-дълго и да продължавам да правя това, което мога: да описвам мисли и настроения, които ме връхлитат.
Ще пратя това послание до "родолюбивите българи от Париж" като по Нептунова поща (писмо в бутилка по капризите на световните модни течения с накацалите там зиморничаво покрай тях милиарди човеци). Ако е писано да видят бял свят – харно; ако ли не, и тъй бива: мен това хич не ми бърка! Понеже е нормално да се случи на анонимен тип. Важно е за мен тези мои графомании да се съхранят. Ако не сега – в друг някой живот да покълнат. А наивността, заблудите, театралностите на минали по реда си личности нека да са ми обеца на ухото какво заплашва всеки автор и от какво да бягам по-далеч.
07.10.1998.
Че що за хора са снобите? Скучаещи дами и господа, обитаващи луксозни салони с луксозно уиски в нежна длан, сипано в чаша от кристал, в случая: мадам някоя си Кики Мори, мадмоазел и зализан мосю, които се правят на интересни; и колкото по-изперкан си, толкова си по-интересен за тях. Значи, тази подробност относно т.нар. "парижки интелектуални среди" мен, като дълбоко провинциален тъмен балкански субект и простосмъртен див българин, допълнително ме амбицира. Достойнството на мосю Тодоров, доколкото ми обясни Венчето – син е на литературния авторитет проф. Тодор Боров, който се явява авер на проф. Александър Балабанов, с когото списували литературното списание "Развигор", просъществувало от 1921 до 1926 г. За Тодор Боров впечатленията ми са от първия, комай единствен отпечатан засега, том от 1973 г. със статии и задевки на проф. Балабанов. Но този том не ми направи впечатление кой знае с какво освен с мила разхвърляност и приятен интелигентски апломб на хора, расли в саксия, направо парадоксално съчетание.
Вестникарският стил на родения в град Щип, Егейска Македония (1879) колкото е патетичен, толкова бледичък ми се видя, след като събитията, обект на вниманието му, са затрупани под дебел слой историческа пепел и прахоляк. Не ми се понрави низът от повторения, създаващи изкуствено емоционално напрежение, засилване да се каже нещо уж велико и съкровено за Българското ни общество, и самолюбие в по-високи дози. Все пак, простено да му е на проф. Балабанов, че е българин до мозъка на костите, та и прямотата му най ми се понрави.
Преписах две мои статии на пишещата машинка; би трябвало да ги пъхна в пакета с трите екземпляра на сборника си стихове "Кардиф" и да го пратя този двайсетина грама пакет до Република Франция, Париж – "столицата на разврата", както твърди 23-годишният през юни на 1871 г. Христо Ботйовъ, ала нещо се помайвам, нещо се кумя, нещо у мен задава кофти въпроси: "Това ли е моментът, драги ми Смехурко, да преминеш своя Рубикон? Готов ли си да смениш статута на анонимен говорител и да излезеш на светло? Не си ли изкушен от суетност, след като трийсет години си се правил на литературна буболечка?"
Какво умея ли? Знам да пиша, но и да усещам мократа кокошка в литературното поприще, независимо с какъв ореол е обкръжена. Знам, че този мой народ си няма харни учители, в смисъл: хора мъдри, смирени, уравновесени личности, които да виждат отвъд носа си. Знам и че нашият национален литературен живот гъмжи от лицемери и млади "вълци в овчи кожи" (айде пак цитат от Христо Ботйовъ). Знам, че някой с думи прости трябва да каже на българина, че сам себе си не цени, че му липсва самочувствие и че да се промени това положение зависи пак от същия този обикновен българин. Да му подскаже, както сторил Алеко Иваница Константинов, с мизерната напориста карикатура на българския ни нрав Бай Ганю.
Какво искам ли? Анонимността ми е дреха, която ми приляга: дава ми свободата да съм какъвто съм – един от петмилионна маса българи в границите на опоскана от ловките си съседи България. Харесва ми да съм навсякъде и никъде, не с едно лице, а с лицата на много и най-различни българи. Моят физически облик не желая да се свързва с това, което пиша, защото каквото казвам, би могъл да го каже с не по-малко основание всеки проклет българин, а защо не: и всеки източноевропеец, чието съзнание от най-ранно детство е промивано в условията на победилата т.нар. пролетарска диктатура, социализъм и пр. чрез компилацията "Капиталът" на някой си "титан на мисълта" Карл Маркс.
За доста работи съм простил на тариката лицемер, но нямам намерение ни една от прелестите на реалния соц. в България да отмина. Мнозина блестящи философи на ХХ век ценят г-н Маркс като гений: неомарксистът Ерих Фром – високо уважаван североамерикански професор от най-престижните университетски среди на Щатите (1900-1980); но моето не-меродавно мнение по този въпрос е различно. И не заради себе си, не заради някакви лигави интелигентски пози, а в името и заради паметта на моите кръвни близки и приятели, които си отидоха от белия свят обезверени и ограбени. На себе си лично пожелавам: 1) да имам какво да ям и какво да обличам, да съм все така в добро здраве; 2) все така да ме обича заради опакия ми характер момичето, което обичам; 3) да живея колкото може по-дълго и да продължавам да правя това, което мога: да описвам мисли и настроения, които ме връхлитат.
Ще пратя това послание до "родолюбивите българи от Париж" като по Нептунова поща (писмо в бутилка по капризите на световните модни течения с накацалите там зиморничаво покрай тях милиарди човеци). Ако е писано да видят бял свят – харно; ако ли не, и тъй бива: мен това хич не ми бърка! Понеже е нормално да се случи на анонимен тип. Важно е за мен тези мои графомании да се съхранят. Ако не сега – в друг някой живот да покълнат. А наивността, заблудите, театралностите на минали по реда си личности нека да са ми обеца на ухото какво заплашва всеки автор и от какво да бягам по-далеч.
07.10.1998.
Снощи по дъщерята на училищната ни библиотекарка, студентка, която тръгваше за занятия в градчето Поатие на четирийсетина километра от Париж, две есета и три екземпляра от сборника "Кардиф" отлетяха за Франция. Пакетчето адресирах до г-н някой си Стефан Тафров, български посланик. Го-о-оляма работа! Миналата вечер звъни Тодор Биков (1956-2016)**. "Прати ми книгата, за която си писал онази хубава рецензия – рече. – И една твоя снимка донеси! Ти-и, Гьорги, все пращаш по разни хора. Ами защо не дойдеш да се видим, да си поговорим?" В книгата, дето сте си купили – казвам, – я има снимката ми. "Тъй ли!" И приключихме въпроса. Попитах за откъса от ръкописа "Ламски"; заглавие на тази глава от книгата ми е "Главният прокурор на Републиката" и показва г-н Иван Татарчев. Биков отсреща дава отбой, мрънка в слушалката: "На този етап няма възможност да го печатаме, но ти пращай твои работи, не се ограничавай!"
С Re. бяхме пак на реката – обсъдихме, че снимката ми не трябва да се появява в "Арт-клуб". Портретче в рамка сред изображения на велики личности, застинали в интелектуални изображения?! Е, само това, точно това – категорично не! Че какво общо имам аз с Алеята на първенците! Ей тъй си бъбрехме сладко-сладко с моето чаровно момиче край Марица в ленивия разкошен следобед, като междувременно хем се целувахме, хем мое сиятелство сегиз-тогиз скачаше чисто гол, как го е мама родила във величествено спокойната древна река насред Тракийската низина.
С Re. бяхме пак на реката – обсъдихме, че снимката ми не трябва да се появява в "Арт-клуб". Портретче в рамка сред изображения на велики личности, застинали в интелектуални изображения?! Е, само това, точно това – категорично не! Че какво общо имам аз с Алеята на първенците! Ей тъй си бъбрехме сладко-сладко с моето чаровно момиче край Марица в ленивия разкошен следобед, като междувременно хем се целувахме, хем мое сиятелство сегиз-тогиз скачаше чисто гол, как го е мама родила във величествено спокойната древна река насред Тракийската низина.
Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, edited by 27 dec. 2019
–––
* Венцеслав Бъчваров (1932-2008) – инженер, историк, преводач, депутат във Великото народно събрание. Вж. 1) https://www.youtube.com/watch?v=aEsyUQdORYM 2) http://www.budnaera.com/201702f/17020565.html 3) https://books-bg.net/view-item/17199/%D0%9F%D1%80%D0%B5%D1%87%D1%83%D0%BF%D0%B5%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D1%81%D1%82%D1%80%D0%B5%D0%BB%D0%B0.html
** Тодор Биков (1956-2016), "Тодор Биков има наситена професионална и творческа биография: поет, публицист, политолог, литературен и художествен критик, магистър по дипломация и международни отношения. Работил е като журналист в редакция "Литература, изкуство, култура" на Радио Пловдив, завеждащ отдел "Общество и култура" във вестник Пловдивски новини, редактор на вестник Глас. Бил е преподавател в Пловдивския университет "П. Хилендарски" и директор на Дома на железничарите "Гео Милев", както и старши експерт в Комисията по вероизповеданията и парламентарната етика на 42-то Народно събрание. Основател и редактор на издание за култура, изкуство и социални идеи "АртКлуб". Негови стихове, статии, рецензии, студии са печатани в националните антологии на българския ни и на чуждестранния печат, в научни сборници и издания, излъчвани са по БНТ, БНР, Радио Пловдив и други електронни медии. За 1985 г. Тодор Биков е лауреат на поетическия конкурс "Цветан Зангов" – Пловдив, а през 2015 г. "за цялостно литературно творчество" му бе присъдена Националната награда за поезия "Иван Нивянин". – Вж. http://www.pa-media.net/news.php?extend.18978.23 Бел.м., tisss.
** Тодор Биков (1956-2016), "Тодор Биков има наситена професионална и творческа биография: поет, публицист, политолог, литературен и художествен критик, магистър по дипломация и международни отношения. Работил е като журналист в редакция "Литература, изкуство, култура" на Радио Пловдив, завеждащ отдел "Общество и култура" във вестник Пловдивски новини, редактор на вестник Глас. Бил е преподавател в Пловдивския университет "П. Хилендарски" и директор на Дома на железничарите "Гео Милев", както и старши експерт в Комисията по вероизповеданията и парламентарната етика на 42-то Народно събрание. Основател и редактор на издание за култура, изкуство и социални идеи "АртКлуб". Негови стихове, статии, рецензии, студии са печатани в националните антологии на българския ни и на чуждестранния печат, в научни сборници и издания, излъчвани са по БНТ, БНР, Радио Пловдив и други електронни медии. За 1985 г. Тодор Биков е лауреат на поетическия конкурс "Цветан Зангов" – Пловдив, а през 2015 г. "за цялостно литературно творчество" му бе присъдена Националната награда за поезия "Иван Нивянин". – Вж. http://www.pa-media.net/news.php?extend.18978.23 Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар