ГАДНО ВРЕМЕ

ГАДНО ВРЕМЕ

Сън ли било е, или е начало

утрото, дето с теб ни дели;

виждам как тръгваш цялата в бяло,

толкова бяло, че чак ме боли.

Може сърцето само да се лъже,

нощен ловец е сърцето, нали?

Затова и навярно пак ми е тъжно –

цяла година пак дъжд ще вали.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 28 dec. 2010 – edited by 28 dec. 2019

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (21.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (21.)

  Ето, аз дишам, работя, живея, 

и стихове пиша, тъй както умея, 

с живота под вежди се гледаме строго, 

но ти не разбирай, че мразя живота...

    

  06.10.1998.

  Доста неща ми се случиха. Жигулата я дадох за боядисване; до края на седмицата вероятно ще е боядисана. Венци Бъчваров* ми нарисува върху листче официалния адрес на Българското посолство в Париж и имената на българи емигранти: някоя си там Юлия Кръстева и Цветан Тодоров, които нямам честта ни да познавам, нито пък да съм чел нещо от тях. Според госпожица Невена Ичевска, колега от училището ни, която има близки отношения с университетските среди и светила, въпросните две персони били светила за днешната най-най-модерна линия лит. критика и теория на Запад. За госпожа Кръстева от същия извор научавам, че била върла феминистка в парижките интелектуални кръгове. "Върла феминистка" дали не значи грозна като Баба Яга и с опак нрав мъжкарана с мустаци, която мрази мъжете и те я избягват?

  Че що за хора са снобите? Скучаещи дами и господа, обитаващи луксозни салони с луксозно уиски в нежна длан, сипано в чаша от кристал, в случая: мадам някоя си Кики Мори, мадмоазел и зализан мосю, които се правят на интересни; и колкото по-изперкан си, толкова си по-интересен за тях. Значи, тази подробност относно т.нар. "парижки интелектуални среди" мен, като дълбоко провинциален тъмен балкански субект и простосмъртен див българин, допълнително ме амбицира. Достойнството на мосю Тодоров, доколкото ми обясни Венчето – син е на литературния авторитет проф. Тодор Боров, който се явява авер на проф. Александър Балабанов, с когото списували литературното списание "Развигор", просъществувало от 1921 до 1926 г. За Тодор Боров впечатленията ми са от първия, комай единствен отпечатан засега, том от 1973 г. със статии и задевки на проф. Балабанов. Но този том не ми направи впечатление кой знае с какво освен с мила разхвърляност и приятен интелигентски апломб на хора, расли в саксия, направо парадоксално съчетание.

  Вестникарският стил на родения в град Щип, Егейска Македония (1879) колкото е патетичен, толкова бледичък ми се видя, след като събитията, обект на вниманието му, са затрупани под дебел слой историческа пепел и прахоляк. Не ми се понрави низът от повторения, създаващи изкуствено емоционално напрежение, засилване да се каже нещо уж велико и съкровено за Българското ни общество, и самолюбие в по-високи дози. Все пак, простено да му е на проф. Балабанов, че е българин до мозъка на костите, та и прямотата му най ми се понрави.

  Преписах две мои статии на пишещата машинка; би трябвало да ги пъхна в пакета с трите екземпляра на сборника си стихове "Кардиф" и да го пратя този двайсетина грама пакет до Република Франция, Париж – "столицата на разврата", както твърди 23-годишният през юни на 1871 г. Христо Ботйовъ, ала нещо се помайвам, нещо се кумя, нещо у мен задава кофти въпроси: "Това ли е моментът, драги ми Смехурко, да преминеш своя Рубикон? Готов ли си да смениш статута на анонимен говорител и да излезеш на светло? Не си ли изкушен от суетност, след като трийсет години си се правил на литературна буболечка?"

  Какво умея ли? Знам да пиша, но и да усещам мократа кокошка в литературното поприще, независимо с какъв ореол е обкръжена. Знам, че този мой народ си няма харни учители, в смисъл: хора мъдри, смирени, уравновесени личности, които да виждат отвъд носа си. Знам и че нашият национален литературен живот гъмжи от лицемери и млади "вълци в овчи кожи" (айде пак цитат от Христо Ботйовъ). Знам, че някой с думи прости трябва да каже на българина, че сам себе си не цени, че му липсва самочувствие и че да се промени това положение зависи пак от същия този обикновен българин. Да му подскаже, както сторил Алеко Иваница Константинов, с мизерната напориста карикатура на българския ни нрав Бай Ганю.

  Какво искам ли? Анонимността ми е дреха, която ми приляга: дава ми свободата да съм какъвто съм – един от петмилионна маса българи в границите на опоскана от ловките си съседи България. Харесва ми да съм навсякъде и никъде, не с едно лице, а с лицата на много и най-различни българи. Моят физически облик не желая да се свързва с това, което пиша, защото каквото казвам, би могъл да го каже с не по-малко основание всеки проклет българин, а защо не: и всеки източноевропеец, чието съзнание от най-ранно детство е промивано в условията на победилата т.нар. пролетарска диктатура, социализъм и пр. чрез компилацията "Капиталът" на някой си "титан на мисълта" Карл Маркс.

  За доста работи съм простил на тариката лицемер, но нямам намерение ни една от прелестите на реалния соц. в България да отмина. Мнозина блестящи философи на ХХ век ценят г-н Маркс като гений: неомарксистът Ерих Фром – високо уважаван североамерикански професор от най-престижните университетски среди на Щатите (1900-1980); но моето не-меродавно мнение по този въпрос е различно. И не заради себе си, не заради някакви лигави интелигентски пози, а в името и заради паметта на моите кръвни близки и приятели, които си отидоха от белия свят обезверени и ограбени. На себе си лично пожелавам: 1) да имам какво да ям и какво да обличам, да съм все така в добро здраве; 2) все така да ме обича заради опакия ми характер момичето, което обичам; 3) да живея колкото може по-дълго и да продължавам да правя това, което мога: да описвам мисли и настроения, които ме връхлитат.

  Ще пратя това послание до "родолюбивите българи от Париж" като по Нептунова поща (писмо в бутилка по капризите на световните модни течения с накацалите там зиморничаво покрай тях милиарди човеци). Ако е писано да видят бял свят – харно; ако ли не, и тъй бива: мен това хич не ми бърка! Понеже е нормално да се случи на анонимен тип. Важно е за мен тези мои графомании да се съхранят. Ако не сега – в друг някой живот да покълнат. А наивността, заблудите, театралностите на минали по реда си личности нека да са ми обеца на ухото какво заплашва всеки автор и от какво да бягам по-далеч.

  07.10.1998.

  Снощи по дъщерята на училищната ни библиотекарка, студентка, която тръгваше за занятия в градчето Поатие на четирийсетина километра от Париж, две есета и три екземпляра от сборника "Кардиф" отлетяха за Франция. Пакетчето адресирах до г-н някой си Стефан Тафров, български посланик. Го-о-оляма работа! Миналата вечер звъни Тодор Биков (1956-2016)**. "Прати ми книгата, за която си писал онази хубава рецензия – рече. – И една твоя снимка донеси! Ти-и, Гьорги, все пращаш по разни хора. Ами защо не дойдеш да се видим, да си поговорим?" В книгата, дето сте си купили – казвам, – я има снимката ми. "Тъй ли!" И приключихме въпроса. Попитах за откъса от ръкописа "Ламски"; заглавие на тази глава от книгата ми е "Главният прокурор на Републиката" и показва г-н Иван Татарчев. Биков отсреща дава отбой, мрънка в слушалката: "На този етап няма възможност да го печатаме, но ти пращай твои работи, не се ограничавай!"

  С Re. бяхме пак на реката – обсъдихме, че снимката ми не трябва да се появява в "Арт-клуб". Портретче в рамка сред изображения на велики личности, застинали в интелектуални изображения?! Е, само това, точно това – категорично не! Че какво общо имам аз с Алеята на първенците! Ей тъй си бъбрехме сладко-сладко с моето чаровно момиче край Марица в ленивия разкошен следобед, като междувременно хем се целувахме, хем мое сиятелство сегиз-тогиз скачаше чисто гол, как го е мама родила във величествено спокойната древна река насред Тракийската низина.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 27 dec. 2019

–––

* Венцеслав Бъчваров (1932-2008) – инженер, историк, преводач, депутат във Великото народно събрание. Вж. 1) https://www.youtube.com/watch?v=aEsyUQdORYM 2) http://www.budnaera.com/201702f/17020565.html 3) https://books-bg.net/view-item/17199/%D0%9F%D1%80%D0%B5%D1%87%D1%83%D0%BF%D0%B5%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D1%81%D1%82%D1%80%D0%B5%D0%BB%D0%B0.html 
** Тодор Биков (1956-2016), "Тодор Биков има наситена професионална и творческа биография: поет, публицист, политолог, литературен и художествен критик, магистър по дипломация и международни отношения. Работил е като журналист в редакция "Литература, изкуство, култура" на Радио Пловдив, завеждащ отдел "Общество и култура" във вестник Пловдивски новини, редактор на вестник Глас. Бил е преподавател в Пловдивския университет "П. Хилендарски" и директор на Дома на железничарите "Гео Милев", както и старши експерт в Комисията по вероизповеданията и парламентарната етика на 42-то Народно събрание. Основател и редактор на издание за култура, изкуство и социални идеи "АртКлуб". Негови стихове, статии, рецензии, студии са печатани в националните антологии на българския ни и на чуждестранния печат, в научни сборници и издания, излъчвани са по БНТ, БНР, Радио Пловдив и други електронни медии. За 1985 г. Тодор Биков е лауреат на поетическия конкурс "Цветан Зангов" – Пловдив, а през 2015 г. "за цялостно литературно творчество" му бе присъдена Националната награда за поезия "Иван Нивянин". – Вж. http://www.pa-media.net/news.php?extend.18978.23 Бел.м., tisss.

ГОТИНО ДЕТСТВО

ГОТИНО ДЕТСТВО

Каквото случи се, все за добро е –
по бързея ти носим се, Река,
и ти по майчински говориш,
а ние си оставаме деца.

И пак отвличаш ни натам, където
в игрите на отминалите дни
Джендемът* се издигаше в небето
и мамеха далечните земи.

Там кораби с учтиви чужди хора
красиво отминаваха край нас,
ала за тях не искам да говоря,
тук детството си бедно жаля аз.

Валяха дъждове над тебе, детство,
и Пловдив цял подгизваше от кал,
ала калта забравяш много лесно,
като хлапе щом чисто си живял.**

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 10 avg. 2010 – edited by 26 dec. 2019

Илюстрации:

- 1960 г., хлапаците от улица Ниш в Пловдив;

- 1961 г., с баща ми Кирил край плажа в Китен

–––

* Джендем тепе или Дяволското тепе – най-високият хълм на Пловдив, където шетахме по цял ден.
** На снимката горе клекналите сме Мъмито (Марин) Гърков, аз и Ичо (Христо) Махинов, тримата набор 1947; прави – Бобито (Борислав) Гърков и Видко Троплев, двамата набор 1951 г.; бел.м., tisss.

ОТЕЧЕСТВО МОЕ

ОТЕЧЕСТВО МОЕ

Безсмислено животът отминава,
какво постигнахме дотук, не знам;
обречени сме – хора и държава,

без капка съвест и без капка срам.

Заводите разграбени – замрели,
селата в плен на глутници крадци,
и там, където песни са се пели,
цинично днеска чалгата ечи.

Докарахме до просешка тояга
човека, честно цял живот градил,
принудихме по-младите да бягат
далеч от род и края роден мил.

Българийо на Ботев и на Левски,
поставя ли върху сърцето длан,
"предателство" е дума неуместна,
ала по-точна дума аз не знам.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 26 dec. 2013 – edited by 26 dec. 2019

ЛИЧНО

ЛИЧНО

Да-а, всяко начало си имало край
и краят за теб за друг е начало –
щом с огън в театъра си поиграл,
накрая ще виеш и ти на умряло,

че всичко е преходно в нашия свят,
замалко дошли сме, трупа артисти,
отронени сенки – красив листопад,
който с див кикот вятърът чисти.

Сезонът приключва и хайде на път,
но всъщност аз никъде няма да ходя,
мен тук ми е сцената, тук и домът –
България, Пловдив, един от народа.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 22 fev. 2015 – еdited by 25 dec. 2019

ХОДЕНЕ НА СИРОМАХ АСЕН ПО МЪКИТЕ

ХОДЕНЕ НА СИРОМАХ АСЕН ПО МЪКИТЕ*

  
  Асен Станчев, баща му беше гробар, мъртъвци за последното им представление на този свят, за последно сбогом баща му приготвяше. Познавам Асен от 1963 или 1964 година. Гребец беше, та се засичахме на пловдивската Гребна база, където бях най-добрият сред юношите каякари и нямаше кой да ми оспорва лидерството при спринтовата за онези времена 500-метрова дистанция на единичен каяк. Имаше по онова време пет-шест дружества в Пловдив и едно в Асеновград, които развиваха този спорт, кану-каяка: 1) Спортната школа към местния Техникум по физкултура и спорт "Васил Левски"; 2) Спортният клуб "Марица" към едноименния Текстилен комбинат; 3) Спортният клуб "Академик" към тукашния Институт по хранително-вкусова промишленост; 4) Спортно дружество на кануисти и каякари "Асеновец" в Асеновград; и 5) нашият отбор на Армейския спортен клуб "Ботев", чийто треньор беше Учкуна (Георги Учкунов). Оттогава съм привързан към съчетанието жълто и черно.

  Лодките ни бяха с опънато жълто платно над корпуса. Гребяхме в черни гащета и жълта фланелка с надпис АСК "Ботев". Още ми ечат в ушите, само като си помисля, виковете на пощурелите от спортна страст и злоба наши фенове по време на регата. Страхотна тръпка е да чуваш възторжените крясъци на тичащите или препускащи с велосипеди покрай Гребния канал, когато ти остават едва стотина метра до финала, физически си се изцедил докрай и единствено спортната злобичка те крепи да не се бухнеш отчаян с все сила в канала. Без хъз никой не е прокопсал в онези схватки на мъжеството и издръжливостта.

  Голяма работа за нас – момци на АСК"Ботев" в онези негови златни години, беше представителният мъжки отбор по футбол, ала и кануистите и каякарите на "Ботев". По онова време за феновете на "Ботев" се появи прякорът "канарчетата", че преди всяка футболна среща над трибуните на стадион "Девети септември", помня, ечеше шлагерът от началото на седемдесетте "Блу-блу, канари..." Това е готиното време, когато шведските спортни вестници отбелязват, че футболистите на нашия "Ботев" изнесли истински спектакъл, атракция по футболно майсторство пред шведите на собствения им стадион в град Малмьо. Е-ех! Можете ли да си представите сега, че заради билет за мача "Ботев" – "Атлетико" (Мадрид) пред вратите на пловдивския стадион "Ботев" мустакати чичковци от околните села предлагаха да трампят живо агне или бъчве вино срещу билет за мача на века?

  Асен гребеше към отбора на пловдивския спортен клуб към ВИХВП "Академик" и не му спореше кой знае колко с каяка, та се прехвърли в академичното гребане на ВиХиПиХи, както викахме на института им: скиф, скул, разпашна и тъй нататък. За късо сме били съперници на 500-метровата дистанция при единичен каяк и каяк-двойка (двойка правехме с приятеля ми от детските години Тодор Ряпов). После не сме се виждали не години, а десетилетия с Асен, който е една година по-възрастен от мен. Чувах по едно време, че станал масажист към представителния отбор на борците в местния "Локомотив", и толкоз. Животът разпиля някогашните наперени момци от пловдивската Гребна база, останаха спомените, майтапите. Както и да е...

  Асен се появи в готиното кафене на съседния жилищен комплекс "Тракия", дето си пиех някога сутрешното неделно кафе с приятеля-музикант Никола Бакърджиев на лаф-мухабет за певци, книги, естествено и за леки коли. Дойде, седна на масата ни и ей го, значи, неговия монолог както съм си го записал вечерта същия ден през 1999 г. Излишно е да казвам, че съм пропуснал моите реплики.

  – О-о, Жоре! Какво правиш, бе? Откога не сме се виждали, а!... Жоре, а пък мен ме нямаше. Десетина години възирах оттук на Запад, на другата страна на света, Жоре. Като се залетях, та ча-а-ак в Канада... Тръгнах човек да ставам. Ама какво знаеш ти! Бил съм келнер в Сплит, автосервизаджия в Грац, разносвач на пици в Милано; а в Ротердам се наех да правя мъжки стриптийз. В едно градче до Лондон, е-е, не мога сега да си спомня името... бях строителен работник, после – изкопчия. В Ливърпул корабен готвач станах, няколко пъти с луксозен параход съм прекосявал океана, и накрая, Жоре, "забравих" да се върна на кораба, останах си сам и гол като пушка на пристанището в Торонто, да, на пристанището. Та седем години и в Канада бях.

  Онзи град до Лондон се казва Рочестър, тъкмо се сетих; виж, дойде ми на ума! Ей, това англичаните готино си живеят, да знаеш. Не съм видял по-подредена страна от Великобритания. Ще речеш: калпаво, мъгливо и все дъжд ги вали, ама животът там подреден бе, Жоре! Вечер след бачкане кръчмите – пъбовете им, пълни. Ядат, пият, веселят се, танцят. Обаче аз като някой асъл аджамия взех, та се закотвих в Канада. Знаеш ли какво е Канада? Пустош. Жесток мраз и пустош! От минус десет за някакви десетина минути температурата пада до минус четирийсет. На петдесет метра съм си от квартирата, а вече усещам, не мога да ходя, мамицата му, ще загина от студ в снежната виелица, Жоре.

  Не ги слушай какви локуми разтягат завалиите, дето си идват от онзи край. Много пари били печелели. Вятър! Легенди, Жоре! Нашенецът там яко си къта париците, ограничава се, жив скъперник е, че да може, като се прибере при своите на село, да се прави на милионер с лъскавата си кола. А колата за онези там е нищо. Нищо не е, ти казвам! Знаеш ли как си дойдох? Дойдох си с новичък джип "Гран Чероки", супер кола, последен модел, с всичките му там екстри. Четирийсет и осем хиляди долара ми струва това чудо. И тук, Жоре, на втората седмица тукашните идиоти ми разбиха ключалката и ми свиха колата. Ограбиха ме. Какъвто тръгнах, същият се върнах, ей ме на, пак съм си същият. Гол охлюв нали си виждал! Ей това съм аз. Пак добре, че дъртият ми оставил мижава боксониерка в "Тракия" и ей ме! – тръгнал съм работа пак да си търся. От мен да го знаеш: от родината по-харно няма, та вземи ги окачи лакърдиите, дето ти ги наразправих, като обеца на ухото, Жоре, приятелю. Вярвай ми! Ама ти едва ли съзнаваш колко си щастлив.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 4 sep. 2007 – edited by 25 dec. 2019

Илюстрация: 

- Януари 1968 г., авторът пред някогашната Гребна база;
- Величието ни е в униженията, на които сме подложени.

–––

* "Ходене на Богородица по мъките" е апокриф (скрито от официалната църковна власт четиво), разпространен в Средновековната Българска държава и по време на Турското робство. Бел.м., tisss.

ЗАЛЕЗЪТ

ЗАЛЕЗЪТ

България загива, Боже мой! Животът просто свършва
и днес, уви! – не съм герой, а стара и противна мърша.

За стиховете, C`est la vie!* – петак тук никой и не дава,
денят към залеза върви на Българската ни държава

и българите с този ден съвсем не сме си съответни.
Сълза, отронена от мен, над гроба нека да й свети

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 28 jan. 2007 – edited by 24 dec. 2019

Илюстрация:

Паметник на Смъртта в центъра на София, в сакралното пространство между православния храм "Света Неделя", Президентството, Правителството и Народното събрание (бившия партиен дом на БКП) съвсем  не е случайна приумица, а важен знак за всеки, който умее да чете какво се случва с България днес..

___

* Такъв е животът (фр.). Бел.м., tisss.