ХОДЕНЕ НА СИРОМАХ АСЕН ПО МЪКИТЕ

ХОДЕНЕ НА СИРОМАХ АСЕН ПО МЪКИТЕ*

  
  Асен Станчев, баща му беше гробар, мъртъвци за последното им представление на този свят, за последно сбогом баща му приготвяше. Познавам Асен от 1963 или 1964 година. Гребец беше, та се засичахме на пловдивската Гребна база, където бях най-добрият сред юношите каякари и нямаше кой да ми оспорва лидерството при спринтовата за онези времена 500-метрова дистанция на единичен каяк. Имаше по онова време пет-шест дружества в Пловдив и едно в Асеновград, които развиваха този спорт, кану-каяка: 1) Спортната школа към местния Техникум по физкултура и спорт "Васил Левски"; 2) Спортният клуб "Марица" към едноименния Текстилен комбинат; 3) Спортният клуб "Академик" към тукашния Институт по хранително-вкусова промишленост; 4) Спортно дружество на кануисти и каякари "Асеновец" в Асеновград; и 5) нашият отбор на Армейския спортен клуб "Ботев", чийто треньор беше Учкуна (Георги Учкунов). Оттогава съм привързан към съчетанието жълто и черно.

  Лодките ни бяха с опънато жълто платно над корпуса. Гребяхме в черни гащета и жълта фланелка с надпис АСК "Ботев". Още ми ечат в ушите, само като си помисля, виковете на пощурелите от спортна страст и злоба наши фенове по време на регата. Страхотна тръпка е да чуваш възторжените крясъци на тичащите или препускащи с велосипеди покрай Гребния канал, когато ти остават едва стотина метра до финала, физически си се изцедил докрай и единствено спортната злобичка те крепи да не се бухнеш отчаян с все сила в канала. Без хъз никой не е прокопсал в онези схватки на мъжеството и издръжливостта.

  Голяма работа за нас – момци на АСК"Ботев" в онези негови златни години, беше представителният мъжки отбор по футбол, ала и кануистите и каякарите на "Ботев". По онова време за феновете на "Ботев" се появи прякорът "канарчетата", че преди всяка футболна среща над трибуните на стадион "Девети септември", помня, ечеше шлагерът от началото на седемдесетте "Блу-блу, канари..." Това е готиното време, когато шведските спортни вестници отбелязват, че футболистите на нашия "Ботев" изнесли истински спектакъл, атракция по футболно майсторство пред шведите на собствения им стадион в град Малмьо. Е-ех! Можете ли да си представите сега, че заради билет за мача "Ботев" – "Атлетико" (Мадрид) пред вратите на пловдивския стадион "Ботев" мустакати чичковци от околните села предлагаха да трампят живо агне или бъчве вино срещу билет за мача на века?

  Асен гребеше към отбора на пловдивския спортен клуб към ВИХВП "Академик" и не му спореше кой знае колко с каяка, та се прехвърли в академичното гребане на ВиХиПиХи, както викахме на института им: скиф, скул, разпашна и тъй нататък. За късо сме били съперници на 500-метровата дистанция при единичен каяк и каяк-двойка (двойка правехме с приятеля ми от детските години Тодор Ряпов). После не сме се виждали не години, а десетилетия с Асен, който е една година по-възрастен от мен. Чувах по едно време, че станал масажист към представителния отбор на борците в местния "Локомотив", и толкоз. Животът разпиля някогашните наперени момци от пловдивската Гребна база, останаха спомените, майтапите. Както и да е...

  Асен се появи в готиното кафене на съседния жилищен комплекс "Тракия", дето си пиех някога сутрешното неделно кафе с приятеля-музикант Никола Бакърджиев на лаф-мухабет за певци, книги, естествено и за леки коли. Дойде, седна на масата ни и ей го, значи, неговия монолог както съм си го записал вечерта същия ден през 1999 г. Излишно е да казвам, че съм пропуснал моите реплики.

  – О-о, Жоре! Какво правиш, бе? Откога не сме се виждали, а!... Жоре, а пък мен ме нямаше. Десетина години възирах оттук на Запад, на другата страна на света, Жоре. Като се залетях, та ча-а-ак в Канада... Тръгнах човек да ставам. Ама какво знаеш ти! Бил съм келнер в Сплит, автосервизаджия в Грац, разносвач на пици в Милано; а в Ротердам се наех да правя мъжки стриптийз. В едно градче до Лондон, е-е, не мога сега да си спомня името... бях строителен работник, после – изкопчия. В Ливърпул корабен готвач станах, няколко пъти с луксозен параход съм прекосявал океана, и накрая, Жоре, "забравих" да се върна на кораба, останах си сам и гол като пушка на пристанището в Торонто, да, на пристанището. Та седем години и в Канада бях.

  Онзи град до Лондон се казва Рочестър, тъкмо се сетих; виж, дойде ми на ума! Ей, това англичаните готино си живеят, да знаеш. Не съм видял по-подредена страна от Великобритания. Ще речеш: калпаво, мъгливо и все дъжд ги вали, ама животът там подреден бе, Жоре! Вечер след бачкане кръчмите – пъбовете им, пълни. Ядат, пият, веселят се, танцят. Обаче аз като някой асъл аджамия взех, та се закотвих в Канада. Знаеш ли какво е Канада? Пустош. Жесток мраз и пустош! От минус десет за някакви десетина минути температурата пада до минус четирийсет. На петдесет метра съм си от квартирата, а вече усещам, не мога да ходя, мамицата му, ще загина от студ в снежната виелица, Жоре.

  Не ги слушай какви локуми разтягат завалиите, дето си идват от онзи край. Много пари били печелели. Вятър! Легенди, Жоре! Нашенецът там яко си къта париците, ограничава се, жив скъперник е, че да може, като се прибере при своите на село, да се прави на милионер с лъскавата си кола. А колата за онези там е нищо. Нищо не е, ти казвам! Знаеш ли как си дойдох? Дойдох си с новичък джип "Гран Чероки", супер кола, последен модел, с всичките му там екстри. Четирийсет и осем хиляди долара ми струва това чудо. И тук, Жоре, на втората седмица тукашните идиоти ми разбиха ключалката и ми свиха колата. Ограбиха ме. Какъвто тръгнах, същият се върнах, ей ме на, пак съм си същият. Гол охлюв нали си виждал! Ей това съм аз. Пак добре, че дъртият ми оставил мижава боксониерка в "Тракия" и ей ме! – тръгнал съм работа пак да си търся. От мен да го знаеш: от родината по-харно няма, та вземи ги окачи лакърдиите, дето ти ги наразправих, като обеца на ухото, Жоре, приятелю. Вярвай ми! Ама ти едва ли съзнаваш колко си щастлив.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 4 sep. 2007 – edited by 25 dec. 2019

Илюстрация: 

- Януари 1968 г., авторът пред някогашната Гребна база;
- Величието ни е в униженията, на които сме подложени.

–––

* "Ходене на Богородица по мъките" е апокриф (скрито от официалната църковна власт четиво), разпространен в Средновековната Българска държава и по време на Турското робство. Бел.м., tisss.