ДО МОЯ СЪВРЕМЕННИК*

ДО МОЯ СЪВРЕМЕННИК

ПОЗИЦИЯТА

 От теб искат да заемеш определена позиция, т.е. да заявиш против какво си и за какво си, или което е по-нагледно – с кои си? С тия отляво, с тия отдясно или с тия в средата? И тия отляво, и тия отдясно, и тия в средата твърдят, че човек не може да живее, ако няма определена позиция, че неговите отношения с другите човеци и обществото ще бъдат в пълен хаос. Защото мястото, което ще заемеш, щяло да определи мирогледа ти, ако вече мирогледът ти не е бил определен от мястото ти. И те ти внушават, че ти си ти доколкото си ляв, десен или в средата.

  А ти чувстваш, че от теб се иска нещо странно, което идва да те задължи, да те принуди, да те прикове и може би да те осакати. Ти наистина разбираш, че ако заемеш определена позиция – ляво, дясно или средата, животът ти ще се улесни. Ти веднага ще получиш точния списък на нещата, които трябва да обичаш, и на нещата, които трябва да мразиш. Ти ще получиш полезния списък на приятелите си и враговете си. Ти не ще трябва да се колебаеш повече между някакъв избор, защото всичко ще бъде отнапред избрано за тебе. Ти просто ще го приемеш. Особено ще бъдеш улеснен от простия закон "Който не е с нас, е против нас". Позицията също ще ти даде чувството за сигурност, защото не ще бъдеш сам и защото тя ще даде посока на живота ти и ще те измъкне от кръстопътя на собственото ти многопосочие. Казват ти, че чрез позицията ти сам ще се узнаеш, и другите също ще те узнаят. Между теб и тия около теб не ще има неизвестни.

  Ала бедата е, че ти искрено опитваш, а не знаеш какво да избереш. Не знаеш отляво ли си, отдясно ли си, или си в средата. Би могъл да се закълнеш, че безброй пъти си се опитвал да заемеш някакво място – ляво, дясно, средата. Но всеки път, когато си помислиш, че си отляво, всъщност се оказва, че си едновременно и отдясно, и в средата. Защото показателите, които биха определили мястото ти, важат еднакво и за трите места, или въобще не важат. Така че ти си едновременно навсякъде и никъде. Ти стоиш, чудиш се на себе си и си повтаряш, че тия отляво са хора, тия отдясно също са хора, и тия в средата също са хора. А и тия, които знаят къде са – и те са хора. И че и едните, другите, и третите са точно толкова добри, колкото и лоши, че лошото отляво е толкова лошо, колкото и лошото отдясно, колкото и онова в средата. И защо трябва да отречеш едните хора, за да принадлежиш на другите? Кой е казал, че в едната посока в живота има повече смисъл, отколкото в многото посоки или просто в безпосочието?

  Ти се усмихваш, като си помислиш, че единственият смисъл да си избереш позиция е само за да се отречеш по-късно от нея. Ала ти много-много губиш от това, че нямаш позиция. Просто всеки те смята, че си там, където не си. Отсъствието на собствена позиция също те лишава от възможността да се хвърлиш срещу другата позиция или да защитаваш до последен дъх своя окоп, да загинеш там, да бъдеш герой, за да проехти над гроба ти чудесният глас на радиоговорителя: "Той падна за…" Цялата работа е в това "за". Какъв пропуск на природата да етикира бебетата с по някакво "ЗА".

ПОРЪЧКАТА

  Поръчаха ли ти нещо ново? Изпълни ли всички предишни поръчки? Ще приемеш ли още една? Ти се усмихваш над усмивката си. Ти си ироничен над иронията си. Откакто свят светува, винаги е имало поръчки, всекиму е поръчвано. Навсякъде се работи главно по поръчка. На много места се и живее по поръчка. Поръчката – това е заявката отвън теб. Заявката на обществото, на обстоятелствата, на събитията, на властта на света. Заявка, която произтича от външни интереси и не се съобразява с твоите интереси. И тъй като ти си изпълнителен, добросъвестен жител на тази планета, ти изпълняваш тези поръчки, макар те да поглъщат огромна част от твоето време и твоята енергия.

  С всеки изминал ден ти правиш все по-малко неща, които са органично твои, раждат се в тебе, узряват в тебе, носят твоята кръв, отразяват твоя образ, представляват естествените въпроси и отговори на личността ти, започват и свършват в тебе, имат и нямат стойност за другите. Все по-често ти се занимаваш с неща, които са ти напълно чужди, които не те интересуват, откликваш на събития, които нямат нищо общо с тебе. И постепенно потъваш в реката на обезличаването, на неусетното принудително отказване от себе си. Защото поръчките на обществото идват да изгонят твоите собствени поръчки. Ти съзнаваш това, ти искаш да се спасиш, искаш да поръчваш сам на себе си, искаш да прекратиш монопола на външната поръчка в твоя живот, но как?

  Поръчката отвън има оловната сила на закон. Поръчката отвътре има моментната искра на подтик. Чувството ти за компромис те води към стари хитрости. Ти си казваш: "А защо поръчката отвън да не бъде само повод да изразя себе си?", което значи тя да стане фактически твоя собствена поръчка. С други думи, ти искаш да налееш в чуждата форма на чуждата поръчка свое съдържание. Искаш просто да използваш тяхната хартия, техния печат, техните корици, тяхното заглавие, дори тяхната тема, за да изразиш себе си. Ала старата хитрост издъхва тук. Бедата е, че в момента, когато тяхната поръчка стане наистина твоя собствена поръчка, тя вече не е тяхна поръчка. Следователно те не ще я приемат и, разбира се, не ще я платят.

  Затова ти пак се връщаш обратно и работиш техните поръчки с надеждата, че един ден ще бъдеш толкова богат (ще си изработил толкова много техни поръчки), че ще можеш да започнеш да работиш само собствените си поръчки. Но дали тогава ще има някаква разлика между твоята и чуждата поръчка?

ПРИКАЗВАНЕТО

  В началото беше словото, но по-нататък? По-нататък дойде приказването. Понякога ти искрено желаеш да онемееш, или от устата ти да излизат само несвързани, неразбираеми от никого звуци, или просто да бъдеш някакъв луд свирач върху собствените си гласни струни. За кой ли път си убеден в ужасното несъвършенство на приказването, в пълната му неспособност да се изразяват вярно мисли и чувства, убеден си, че този начин на изказване и общуване е толкова принизяващ и чужд на човешката сетивност и мисловност, колкото са чужди сечивата от каменния век в днешната цивилизация.

  Колко пъти думата не само не може да поеме ясната форма на мисълта или чувството, но безпомощно я смачква и превръща в полумъртъв изрод. Колко пъти се измъчваш в търсене на несъществуващия обем на думата, в несъществуващата й тежест, в намиране на нейния единствен и неповторим звук. Струва ти се, че мисълта или чувството са винаги единствени, че няма две еднакви мисли, докато думите ти се виждат непоносимо еднакви. И същевременно усещаш някъде дълбоко в себе си, че първичното, истинското слово притежава тази магия да изрази всичко, но че то е изчезнало някъде и вместо него човечеството е усвоило приказването. Думи, думи, думи.

  Ти можеш да кажеш, че приказването така е изродило отношенията и живота на приказващите, че може би е възпряло развитието на човечеството. Защото инфлацията на думите е най-жестоката инфлация, тъй като тя води до инфлацията на отношенията. И колко пъти е трябвало да стоиш ням, в невъзможност да намериш думите, които да изразят това, което става в тебе. Колко пъти произволът на думите те е тласкал към произвола на делата, защото това е измамата на приказването – никога да няма определено съдържание. Квадратността на думите води до квадратност на отношенията.

  Ти слушаш речи на държавници, които те ужасяват с тази страшна злоупотреба на словото. Ти не чуваш думи, а дрипи от думи. Или слушаш обяснения на близки или приятели, които нищо не могат да обяснят, защо те не говорят, а приказват. Дори когато пеят, те продължават да приказват. Но най-лошото е, че и когато мълчат, те пак приказват, или поне ти не можеш да се отървеш от чувството, че приказват.

  Ти мечтаеш за деня, когато ще изчезне вулгарният звук на приказването, когато човешкият глас ще се отлее отново в меките, чудни форми на словото, когато и общуването ще се смени и дори звукът няма да бъде необходим, а тишината ще казва повече и по-богато. Точно идеята за словото на тишината мъждука пред теб като безкрайно далечна илюзия. Тогава, когато мислите ще срещат мисли и чувства и никой не ще превръща пространството около теб в говорилня. 

  Но няма ли да бъде малко скучно?

 Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 7 sep. 2019

–––

* Вж. http://www.dnevnik.bg/analizi/2013/09/07/2136167_do_moia_suvremennik_-_ot_georgi_markov_chast_1/ Бел.м., tisss.

ЗЕЛЕНИЯТ ЖУК

     ЗЕЛЕНИЯТ ЖУК

Тридесет и шест години от смъртта на баща ми (22 VII 1922 - 6 IX 1983)

  В квартала ни доста българи си отидоха от този свят болни от рак. Пред очите ми е гърдеста, симпатична, разкошна по характер русокоса жена. Изчезна от хоризонта, не я срещам, та питам общи познати: що стана с нея, да не се запиля и тя по гурбет да сменя подлогите на някой гръцки, испански или италиански урсуз дядка, дето ще я унижава, като да му е робиня? И никой не знае. Бе, изчезна тази жена. Докато един ден научавам от Тошката Трингов, който живее в блока на същата тази Маргарита и продава вестници на кварталното пазарче в жилищния комплекс Изгрев:

  – Не знаеш ли, затворила се е вкъщи и не излиза.

  – Що бе, Тошка, защо се крие?

  – Станала е кожа и кости. Ти виждал ли си китаец без зъби, с окапали коси и меса виснали? Ей това е днес хубавата Маргарита, да не дава Господ!

  Месец подир това видях некролога й разлепен по тенекиените гаражи на квартала наоколо. Разбирате ли, българите сме научени да търпим, да преглъщаме. Усети ли се зле, циганинът като вълк вие, света огласят оплакванията му, хленчовете му, клетвите му; докато нашите българи се бесят, стиснали зъби, мълчаливо сами под сайванта се бесят, при овцете или козичките в обора*. Срам ги е да се оплачат, че какво ще си рекат хората!

  Тъй срамежливо някак, без салтанати, без поза, в самота и мълчание си отиде от живота и баща ми. Единият от тримата манговци гробари в централното общинско гробище, докато оформят ямата и тъкмо преди да спуснат ковчега, отметна бялото платно, с което до онзи момент лежеше покрит мъртвецът, и зърнал обгорялото катранено лице на татко, извърна се и погнусен се изплю.

  Пътуваме с раздрънкан стар жук на "Бърза помощ" по стария път към софийската клиника "Пирогов". Татко е още жив, лежи на брезентова койка. Срещу него са майка ми и сестра ми, бъбрят си нещо тихичко. Отпред, в кабината до шофьора е доктор Бошев, веселякът Бошев, четирийсет и шести набор, почти мой връстник. Седя до задните две врати на зеления жук. От време на време Бошев отваря плъзгащото се стъкло откъм шофьорската кабина, хвърля око към баща ми, окуражително, почти като във вица, дето Бай Тошо шеговито подвикнал към кибиците комбайнери и те, от своя страна, шегувайки се, бодро му отвърнали:

  – Е, как е, как е, питам, шегувайки се, бай Кириле! Как е?

  Никой до онзи момент не се бе обръщал към баща ми с това шибано "бай Кириле", че той беше хем младолик, хем и мълчаливец с излъчване: жените се заглеждат по него, пък той – в майка ми влюбен. Ей такъв беше моят баща. Та Иван Бошев с неговото "бай Кириле" ме изненада. Важното обаче не е то, а че татко му отвръща със задебелял език часове преди да издъхне, едва-едва със задебелял език отронва думите, опитва да се усмихне:

  – Всичко е нар-р-ред, докторе! Ням-м-ма проблем!

  Гледам, лицето му е в капчици пот, ручейчета пот лъщят по обгорялата му кожа. Извръща от болки лице към тенекиената стена на раздрънкания сандък на четири колелета, както се тръскаме по паважа към София, та по едно време не се стърпях, смъмрих шофьора: "Ей, картофи ли караш бе, мамицата ти!" – и баща ми с устните сами без глас шепне: за да не ни притесни, да не разберем, че се мъчи, движи устни и чувам ужасения му шепот на разтерзан, който се притеснява да не го видят слаб:

  – Олеле, майко! Олеле, майчице!

  И никой – ни лекарят Бошев, ни двете жени до главата му, само аз съм свидетел; документирам неизличима от съзнанието ми картина. Тая съмнението, че го убиха заради моите репортажи в младежкия местен вестник "Комсомолска искра"; някой като да предизвика газовата инсталация на жигулата да избухне в пламъци баш на паркинга към милиционерския блок 51 срещу Пощата в съседния жилищен район Тракия, където го поканили да им напише протокол за рекламация към мебелния магазин на булевард "Малчика". И там в най-жежкия подирдобед на август баща ми горял като факла в купето на новичката си жигула, вързан за предпазния колан.

  Като негов син писах до Прокуратурата подир смъртта му. И никакъв отговор. Ама сетне почти цяла година 700-800-те метра от тролейбусната спирка на бул. "Цариградско шосе" до блока, където живея, ги изминавах на тръни, че някой ще ми скочи върху гърба в тъмното. Минавах я тази пътечка между блоковете, стиснал нож в джоба. Оттогава ми е текстът:

Сам вървя 

по улицата – 

син на дърводелец,

стиснал в джоба на балтона

юмрука си като портокал.

  Ай, колко неуредени сметки имам с влиятелни лицемери от типа Иван Костов – бивши доносници и ченгета, възпитаници на висшите школи на КГБ, ала настоящи самозванци със съчинена борческа, героична биография, накъсо, с бивши честни мекерета на Тодор-Живковата БеКаПе, които след "славния им" Десети ноември си пренаписаха измислена украсена биография на страдалци! Неуредени сметки имам с пасмината лицемери, с която сме принудени да живеем от раждането до смъртта си ние, обикновени българи на ограбена и унижена България! Екшънът за мнозина от моето поколение беше не мазен турски сериал, не латиноамериканска драма или изсмукан из пръстите Хари Потър, а екшън in live, приятелчета. Оттам ми е и тази тиха отврат към големите кухи фрази, към гръмогласната реторика с неизменното аз-аз-аз на самовлюбения възгордял се наглец: "аз ви дадох, аз ви построих, аз се жертвам и мисля за вас". Ай сиктир!

  Имам род голям в град Харманли, за който род почти нищичко не знам; у дома за родния град на баща ми не се говореше. Всяка година обаче заради най-малкия от петимата братя на 31 август в четири подир обяд паркирам колата си на паркинга към милиционерския блок в пловдивския жк Тракия точно там, на мястото, където е горял татко, изпушвам еднa след друга (40 минути) няколко цигари и преживявам отново и отново случилото се – за да не забравя, да не си въобразя, за да си избия от ума всичката дреб и униженията от самохвалци, за да си припомня, че не съм нищо повече от обикновен човек, българин по род и син на много сдържан, та чак срамежлив, но доверчив българин, когото моят роден Пловдив уби с безразличие, както вероятно ще погуби и мен. За да продължи плоденето на самозванци, идиоти, безродници и мекерета на чуждия интерес в България.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 6 sep. 1983 – edited by 6 sep. 2019

Илюстрацията горе: 

Май 1945 г.,бъдещият ми баща, тъкмо дошъл си в Пловдив от фронта.

___

* Вж. http://petel.bg/Pogrebaha-Desi--koyato-se-samozapali-ot-bednost--Razkriha-potresavashhi-razkazi-v-dnevnika-y-__91482  Деси тури край на живота си по особено жесток начин, като се запали. Тя живееше сама в къща в пернишкия квартал Старата Тева. Трагедията се случва на 19 ноември, но тялото на мъртвата 28-годишна българка е открито на 21 с.м. Десислава си води дневниче, където записва, че ще се самозапали в гаража на хората, в чиято къща живее, за да не увреди имуществото им. Причина Деси да сложи край на живота си, както самата записва, е бедността. Един от хилядите случаи, когато честни хора и с достойнство, за да не търпят повече униженията, слагат край на живота си. Бел.м., tisss.

РЕШИТЕЛНО МОМИЧЕ

РЕШИТЕЛНО МОМИЧЕ

– Тази вечер ти си толкоз хубава

и умислена, на какво ли се дължи!

Грееш ми насреща – малко чудо

за мен, претръпналия на лъжи.

– С думи как да отговоря, мили,

думите лъжовни знаем, че са те

Зърна ли те, мили, още губя сили,

и у мене още нежността расте.

– Роклята вечерна от коприна траурна,

панделката черна в русите коси,

казано направо, си невероятна,

как дълбоко в мене влязла си!

– Казваш, влязла съм дълбоко,

ала мили, времето лети-лети.

Ех, дошла съм не зарад леглото,

  а с теб, мили, тук да си простим.

– Че какво ли има да ни се прощава!

 И защо в сълзи е скъпото лице?

– Сбогом, мили, аз си заминавам,

друг е вече принцът в моето сърце.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 5 sep. 2017 – edited by 5 sep. 2019 

ТОМАТА И... БАЙ АНДОН ТОДОРОВ

ТОМАТА И... БАЙ АНДОН ТОДОРОВ

  Тома Спространов* бил сътрудник на Държавна сигурност, научавам тази сутрин от вчерашните новини**. Томата – лъчезарният, сладкодумният, интелигентният, по мое мнение, възпитаният да се държи достолепно, в стила на някогашната градска бохема, трудно си го представям приведен над пишещата машинка прилежно да ниже доноси. Не си го спомням да е идвал в някогашната редакция на младежкия вестник "Комсомолска искра", докато редакцията се помещаваше на последния етаж в една от двете красиви сгради, завещани от пловдивския дарител Димитър Кудоглу на ползу роду и разрушени от новите соц. управници на Пловдив заради разширението на местната централна поща. Не съм го виждал и на първия етаж, когато в същата сграда започнах вестникарската си кариера на лит. сътрудник от края на 1972 г., но е твърде вероятно и тогава да ни е навестявал.

  Когато редакцията бе прехвърлена в помещенията на бившия Спортен диспансер над хлебарницата, известна със старото си име "Корона", на ъгъла срещу местния Радио-телевизионен център обаче, Томата се явяваше, кажи-речи, през седмица- две, през месец или два сред нас, и винаги внасяше атмосферата на "онази Европа на свободолюбието", която и тогава, и сега така оскъдно познавам. За мен лично Тома Спространов бе светъл човек – общителен, умен, от него винаги лъхаше на доброжелателност и на типичната около концертите на естрадните певци шарения. От него, например, узнах и аз, наред с другите, Мими Иванова и Развигор Попов какви талантливи артисти и готини хора са; и не знам за някого от артистичния ни свят Томата да е казал недобра дума.

  Кръстосал крак върху крак в канцеларията на главния редактор или в стайчето на спортния отдел, седнал с чаша кафенце в ръка, около него се събираха колегите и той обикновено им разказваше за шетанията си до Полша и на Запад от България. Може и да се лъжа, но съм останал с впечатление, че именно Томата ни свърза с редколегията на полското седмично списание "Тиджен", та препечатки, преведени пак от него, пускахме на цяла страница, богато илюстрирани, често придружени с професионален коментар. Стигна се дотам, че по някое време някакъв ръб отгоре се размириса и Партията обяви, че редколегията на "Комсомолска искра" прекалява с материалите от Полша, от онази Полша, в която от януари на 1980 г. вече вреше и кипеше: работниците от корабостроителниците в Гданск и Гдиня масово излизаха да стачкуват, както научавахме от силно промита информация по нашите официози, там се вихреше идеологическа диверсия от страна на "гнилия" Запад.

  И като се позамисля сега, поне три десетилетия по-късно, за мен Томата си остава широко скроена личност, типичният български интелектуалец, който ни откриваше хоризонти към Онзи свят, към модерния тип разсъждения и блянове далеч извън идеологическите клишета. Фактът, че съпругата му е англичанка и това му открива шанс да ходи Отвъд желязната завеса, според метафоричния израз на сър Уинстън Чърчил (1874-1965), правеше в моите очи на млад вестникар излъчващия финес в обноските и добронамереност Тома Спространов обаятелен характер.

  Да! И подир всичко казано дотук, питам се: има ли светло местенце в нашата до кокал оглозгана, рай за тарикати и мародери, докарана до просешка тояга в 2009 г. България, което да не е оцапано от слухтене, от заничане в мислите и мечтите на моето поколение българи, родени непосредствено след Втората световна война? Когато заради критична статия от май 1981 г. вече ме бяха преустроили в учител, мой близък приятел от онова време – 76-годишният бай Андон Тодоров – един от т.нар. активни борци срещу фашизма и капитализма, на четири очи ме скастри: "Какво искаш ти! Да пишеш критично за нашите безобразия и да те оставят да си вееш байряка ли? Я кротувай, не рови, не се интересувай що са те изритали от вестника, когато в Полша работниците вдигат барикади срещу властта".

  Имаха респект, притесняваха се от острия му език местните квартални и градски партайци, че не им цепеше басма. Ами не смееха да му се противят, че е бил сред организаторите на стачка на ямболските работници, за която в учебника ми от 1988 г. по история за Х клас пише: "През 1931 г. хиляди текстилци в Ямбол издържаха на продължителен и упорит двубой с капиталистите". Затова са го пребили със сапове за мотика в някогашното пловдивско полицейско управление срещу Дома на армията, та шест месеца ходил с метален корсет, докато му зараснат потрошените кости. И от този сърцат човек, не изгубил младежкия си дух на стари години, който виждал какъв наивник съм относно властта, чух назидателното: "Кротувай, да не ти се случи нещо по-лошо, че имаш жена и две дечица. За тях не мислиш ли!"

   Да поясня. До май 1981 г. бях сред най-активно пишещите журналисти на Пловдив. Публикуваха ми есетата в рубриката "Барикада" на областния партиен всекидневник "Отечествен глас", готвех репортажи и интервюта за три от отделите на местното Радио Пловдив ("Икономика и време" на Елена Чакалова, "ЛИК" на Киркор Папазян и "Младежката редакция" на Пенка Калинкова); статии, стихове и есета ми печатаха и в централни издания, като сп. "Младеж", в. "Народна култура", сп. "Септември" и пр. Защо припомням всичко това! От тщеславие ли? Припомням, за да го имат наум поколението напористи млади журналисти, които с лека ръка отправят тежки упреци към по-възрастните си колеги в занаята. Комунистическата химера в България имаше, и все още има, много лица, и не всяко от тези лица носи кървава петолъчка на челото.

  
  "Хора, бдете!" – в друго време, преди екзекуцията в двора на затвора, в края на завещанието си "Репортаж, писан с примка на шията", пише чешкият публицист Юлиус Фучик (1903-1943). Макар и преодолели сякаш разделението на Европа след онези четири-пет десетилетия подир Втората световна война, с не по-малка тревога след слизането от властта на БСП и ДПС, Хора, бдете! – да си кажем и днес. Защото подобно на чумния бацил невежеството, алчността, фанатизмът, железобетонната убеденост в собствената правота, независимо с кафяв, червен, жълт или син цвят маскирани, винаги са в състояние да изпълзят от прогнилите стари шкафове и за нещастие и поука да събудят плъховете си, да ги пратят, по думите на французина Албер Камю***, да умрат в някой обзет от празнична еуфория щастлив град. 

  Днес виждам как бивш университетски доносник е получил поради неясно какви заслуги трибуна за изява в родния ми град, и като един от най-активните до 1981 г. журналисти до прогонването ми някога от младежкия местен вестник след критична статия, с любопитство и омерзение чета ежедневните опуси на лицемер измамник, който се изживява като философ-психолог, но с присъствието си само осмърдява с креслива логорея атмосферата в публичното пространство на моя роден Пловдив. На такъв род самозванци и уж-борци за демокрация слабото им място е липсата на елементарно домашно възпитание, крещящото им неуважение към всеки усъмнил се в мнението им на вечеряли с Бога. 

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 4 avg. 2009 – edited by 4 sep. 2019

   Илюстрации:

   - Тома Спространов – легенда в музикалния бранш (горе);

   - доносници, устроили се чрез уж-демокрацията у нас (долу);
- моето кътче в младежката редакция до май 1981 г. (най-долу)

__

* Определян като живата легенда на музикалната журналистика у нас. 

** Радосвет Радев, Петър Пунчев, Владо Береану, Тома Спространов сред журналистите агенти на ДС – пълен списък; вж. e-vestnik от 3 авг.2009 г. 

*** Албер Камю (1913-1960). Бел.м., tisss.

ДОБРИТЕ ХОРА И ОТЧАЯНИЕТО

ДОБРИТЕ ХОРА 

И ОТЧАЯНИЕТО

  Наковалня или чук?... Чел си този девиз, предполагам. Или сам се пускаш по течението с удобния лаф "Ха, ами че от мен нищо не зависи", или внимаваш доколко въобще светът ни зависи от плуващи по течението наивници като теб. Дали ще хвърля луди пари от частните си банкови сметки прослойката свръх-заможни, за да ти внушава всеки ден от телевизията, вестника, радиото колко си зависим и неважен, ако наистина, ама наистина нищо не зависи тук от теб, а? Как мислиш?!

  И какво да се прави? – питаш.

  Какво ли? Преди години фрагмент от обърканите писаници на 75-годишния пенсиониран счетоводител Петър Петров силно ме озадачи с твърдението, че винаги, във всички епохи, е имало наглеци и абсолютни идиоти на власт, ала и никога добрите, съвестните хора не са преставали да съществуват на този свят. Имало ги е и в най-ужасните времена, като при това винаги са били мнозинството от хората. Винаги! Запомни това, моля те – винаги.

    (Из разговор по skype) 

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 3 sep. 2014 – edited by 3 sep. 2019

Илюстрации:

- горе, аз, когато щерките ми са били на годините на правнучката ми;

- Нейно величество правнучката с фасоните и кофтия си нрав, долу. 

IN MEMORIAM

IN MEMORIAM

Писмо до Оня свят

    Бай Луканов! Е-ех, Бай Луканов! 

  Аферим бе, бай Луканов! Виж, тъй те харесвам. Па няма да им се даваш на разни драскачи по газетите. То както е тръгнало, и на раменете ни ще се качат акъл да ни дават... Туй както и да е, ама да вземат да пишат как си си бил устроил покрива над главата за теб и семейството ти... E-е, това вече на нищо не мяза. Може ли да не им издърпаш ушите на таквизи ми ти чапкъни? Те какво си въобразяват! Ако за Иван и Драган всеки може да си драще, квот му текне на ум, това тук е ръководител на правителството, бе! Ми че ний трябва да й пазим авторитетя на таз наша чиста и свята република. Фърлят кофите с помия връз тебе, живия символ на човешките свободи и на демокрацията, ама то цапат бляскавий образ на Майка България пред Европата и пред наште сакъ приятели янките. Въх, отиде ни имиджа!

  Изхвърлили му били с полиция багажа на улицата. Ами че кой пък е тоз к.т.н. инж. Оризарски, Иван Оризарски*, та ще ми се жалва! Кой му е дал това право, питам, да занимава не само правасудието, ами и цял един конгрес на нашата любима Партия-столетница! Да не си му изнел грънците и чергите па ти! Да не би баш па ти да си го заплашвал с Държавна сигурност и Управлението за безопасност и охрана на нашто родно Политберо? Пък и кой ще да е чул някой да го е заплашвал? Свидетели има ли? Санким, напълнил гащите, та толкоз се притеснил. А ето, проявява наглост да търчи да се жалва, явно не се е баш посрал идиотът от зор. Колкото до свидетели, не вярвам да се явят. Тук е България, бе, ееей, тук народът е хем завистлив и хем шубелия. Па и ти естественно нищичко не знаеш!

  Да би знаял, щеше ли да си нанасяш покъщнината? Ай че камфуз, мама му стара! Хич, бива ли и да си помисли чиляк, че ще допуснеш таквоз нящо, да страда някой си eнджилер к.т.н. зарад тебе. Ти, дето и на мравката път сторваш. Ама на! Немало кой да те уведоми. Е вох, е вох, е вох! Неизпипана работа, гиди майкя му врачанска! Поне адреза ти да не би дали газетите. А сега кьораво и сакато току ще се фукне да занича като как сте се наредили с госпожа Луканова в онуй апартаментче на улица "Латинка", нумер петнаесе.

  Пък си мисля, що ли да си го слагаш тоз дерт на сърце. Го-оляма работа, те малко ли ни мамят! Строил бил г-н енджилерят със собственните си ръце туй жилище. Ми то са сто дивендисе и един квадрата жилище бе, аланкоолу, Как сам си ги построил! Сигур си крал. Еще пясък от Искъра, еще бичмета от Борисовий дървосад**, пирони от Кремиковци, цимент от Девня по втория начин и без пари. Ама пък може, може да се докаже, че е строил, щото много е крал?! Свидетели ще се намерят. Може и аз да поназнайвам туйцък-онуйцък, че да се появя пред съда в твоя подкрепа. Хора сме, българи най-сетне, една ни майка раждала, дет има една дума, ще си дадем по едно рамо в тойзи момент. Аз на теб сегинка, утре ти пък на мен. Важното е делото ни да будет працветается, и как беше там оня твоят девиз в животя и полютиката, "Да се не срамуваме от себе си"***. То от кво ли по-напреж да се срамуваме, ама нейсе, запуши я!

  Идеално заглавийце му лепнали наште на первая страница в "Дума": "Г-н Луканов опровергава клеветите и ще потърси съдебна отговорност". Та пишат на 6-ий юний того в "Демокрация", и твоя милост пак на шестий моментално отговаря писменнно. Върнал си се вечерта уморен от държавни дела и прочие, отваря госпожата портата пред теб и оооп! "Демокрация" в суратя – тоз мизерен седесарски парцал! Вечерял-невечерял, каталясал, брадясал... и кво, седнал си да съчиняваш, собственноръчно одговор: "В столицата и в страната отдавна се разпространяват слухове, а именно, че опозицията" и пр. "последен отчаян опит да склони нашия български избирател на своя страна" и пр. "засягат различни аспекти (ама па красива дума, ашколсун! – ассспекти!) от моята обществена дейност и личния ми живот" и пр. "че една сляпа ярост се стовари (и стовари е харна дума!) върху мен в този момент" и пр. "При тез масирани клевети и лъжи срещу моите другари щях да понеса твърде тежко такова недоглеждане" и пр. Туй последньото биля е и от Шекспирт по-драмматично. Я да зема да си го запиша в тефтеря. И подире пак им набиваш чемберя: "чисти лъжи и полуистини, и инсинуации... съм впечатлен от факта, че вестник "Демокрация" се вижда принуден да се осланя на хора като Тодор Живков и Огнян Дойнов".

  Леле-е-е! Кои са тез Живков и Дойнов, бе? Не ги познаваме, ама ха! И Оризарский, ей го и него, келешът му с келеш! И хубаво му казваш, че нямаш честта лично да се познаваш с таз нагла личност Оризарски. Чел си бил нейде в криминалната сводка нещичко (?!) относно неговия духовен облик, ама в кой вестник беше? Пуста памет, за кое по-напреж!

  И моля ви ти се, онез проскубани гарги от синия парцал "Демокрация" ровичкали по документацията, за апартаментчето, де! Няма да додат лично теб да питат като хората, ами подло и в гръб – ай тъй на!... Хряяяяс, в бъбрека. Амче ти нали нямаш какво да криеш, нямаш и от що да се срамуваш в твоя интимен и обществен живот.
Ай, че абдали!

  Едно нещо ще те замоля, Бай Луканов. Ама не заяждай се с моя милост, молим те! Какво лошо си видял от мен, та говориш за Байганьовска бруталност и безочие? Е, може ли таквоз нещо! Ако утре, да речем, не дай си, боже, стане некой сакатлък при броенето на бюлетини и писане на протоколи, кой друг освен Бай ти Ганя ще ти се притече на помощ, а? Кой??? Питам, и отговор не ща. Всички сега яко преданни на правителството и Партията ни ще се разбягат като плъхове из тонущий "Титанник". Пази, Боже милостивий, от предатели кокошкари! А ако те е яд на вестникарчетата, съди ги, скъсай им шортите от даян, щом ти е кеф, но с Бая си Ганя не те съветвам.

  Та аз животя си за теб давам, бре! Ако искаш да знаеш, за таз наша Партия на най-достойните такваз агитация по села, паланки и цигански катуни съм организирвал, играл на криеница с полицията, скитал бос по шумата, страдал, жадувал, гладувал, нагъвал коравия краищник с пита кашкавал от мандрите, че... Грехота баш сега да си вадим един-другиму кирливите ризи. Баш сега, кога си удържахме и тойзи път управлението и й въртим куйрука на Майка България пред Запада, и кога Запада вече ни се радва кат на зряла круша масловка, дето сама му се навряла в устата на дивия Запад, ний патриотите нямаме повод да се цепим. Тъй де! Ред, Законност и Справедливост му е дамарят. Свобода на съвестта, бабам, и по-строга вътрешно-партийна дисциплина, че демокрацията си е демокрация, ама сиренето – с пари!

    Юний, лето (не се чете) от Христа 

     С чест и почитания: Г. Балк.-ский, бизнесмент, собственник на казан с изгледи да стане един ден комбинат за розово масло

    Послеслов:

  А четохте ли, Бай Луканов, що писал тойзи нещастник Оризарский в броя от 15-ий юний того на страница четвърта в "Демокрация"? Писал: "Очевидно вие не сте ми запомнили името не за друго, а защото се събуждате в жилището, което построих на законно основание и с мои средства и в което живях десет години". Ай че наглост! Ай че безочие! Тъй да те кепази баш пред изборите. Ама аз се питам какво дремят наште, че го не попритиснат малко, та повече да ни не излага. Срамота! А на някои Главни прокурори и министри от Правасудието ще се наложи да им се опънат по-ячко ушите, дето позволяват на опозицията да си вей байряка.

  Цял обладан от Ваший образцов пример, съм вечно и до гроб Ваш! Още веднъж чест и почитания: Сущий. Подпис: (не се чете)****

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 31 avg. 2019

___
* Действителна личност, случаят нашумя по медиите през пролетта на далечната 1990 г.
** Така старите поколения софиянци наричат градината около ез. Ариана в столицата.
*** Личен девиз на г-н Луканов, според изявленията му около този случай. 

**** Текстът е в брой 11. от 1990 г. на вестника на първата регистрирана след 10.IX.1989 г. Демократическа партия в България – "Демократическо знаме", Пловдив. Бел.м., tisss.