ТОМАТА И... БАЙ АНДОН ТОДОРОВ
Тома Спространов* бил сътрудник на Държавна сигурност, научавам тази сутрин от вчерашните новини**. Томата – лъчезарният, сладкодумният, интелигентният, по мое мнение, възпитаният да се държи достолепно, в стила на някогашната градска бохема, трудно си го представям приведен над пишещата машинка прилежно да ниже доноси. Не си го спомням да е идвал в някогашната редакция на младежкия вестник "Комсомолска искра", докато редакцията се помещаваше на последния етаж в една от двете красиви сгради, завещани от пловдивския дарител Димитър Кудоглу на ползу роду и разрушени от новите соц. управници на Пловдив заради разширението на местната централна поща. Не съм го виждал и на първия етаж, когато в същата сграда започнах вестникарската си кариера на лит. сътрудник от края на 1972 г., но е твърде вероятно и тогава да ни е навестявал.
Когато редакцията бе прехвърлена в помещенията на бившия Спортен диспансер над хлебарницата, известна със старото си име "Корона", на ъгъла срещу местния Радио-телевизионен център обаче, Томата се явяваше, кажи-речи, през седмица- две, през месец или два сред нас, и винаги внасяше атмосферата на "онази Европа на свободолюбието", която и тогава, и сега така оскъдно познавам. За мен лично Тома Спространов бе светъл човек – общителен, умен, от него винаги лъхаше на доброжелателност и на типичната около концертите на естрадните певци шарения. От него, например, узнах и аз, наред с другите, Мими Иванова и Развигор Попов какви талантливи артисти и готини хора са; и не знам за някого от артистичния ни свят Томата да е казал недобра дума.
Кръстосал крак върху крак в канцеларията на главния редактор или в стайчето на спортния отдел, седнал с чаша кафенце в ръка, около него се събираха колегите и той обикновено им разказваше за шетанията си до Полша и на Запад от България. Може и да се лъжа, но съм останал с впечатление, че именно Томата ни свърза с редколегията на полското седмично списание "Тиджен", та препечатки, преведени пак от него, пускахме на цяла страница, богато илюстрирани, често придружени с професионален коментар. Стигна се дотам, че по някое време някакъв ръб отгоре се размириса и Партията обяви, че редколегията на "Комсомолска искра" прекалява с материалите от Полша, от онази Полша, в която от януари на 1980 г. вече вреше и кипеше: работниците от корабостроителниците в Гданск и Гдиня масово излизаха да стачкуват, както научавахме от силно промита информация по нашите официози, там се вихреше идеологическа диверсия от страна на "гнилия" Запад.
И като се позамисля сега, поне три десетилетия по-късно, за мен Томата си остава широко скроена личност, типичният български интелектуалец, който ни откриваше хоризонти към Онзи свят, към модерния тип разсъждения и блянове далеч извън идеологическите клишета. Фактът, че съпругата му е англичанка и това му открива шанс да ходи Отвъд желязната завеса, според метафоричния израз на сър Уинстън Чърчил (1874-1965), правеше в моите очи на млад вестникар излъчващия финес в обноските и добронамереност Тома Спространов обаятелен характер.
Да! И подир всичко казано дотук, питам се: има ли светло местенце в нашата до кокал оглозгана, рай за тарикати и мародери, докарана до просешка тояга в 2009 г. България, което да не е оцапано от слухтене, от заничане в мислите и мечтите на моето поколение българи, родени непосредствено след Втората световна война? Когато заради критична статия от май 1981 г. вече ме бяха преустроили в учител, мой близък приятел от онова време – 76-годишният бай Андон Тодоров – един от т.нар. активни борци срещу фашизма и капитализма, на четири очи ме скастри: "Какво искаш ти! Да пишеш критично за нашите безобразия и да те оставят да си вееш байряка ли? Я кротувай, не рови, не се интересувай що са те изритали от вестника, когато в Полша работниците вдигат барикади срещу властта".
Имаха респект, притесняваха се от острия му език местните квартални и градски партайци, че не им цепеше басма. Ами не смееха да му се противят, че е бил сред организаторите на стачка на ямболските работници, за която в учебника ми от 1988 г. по история за Х клас пише: "През 1931 г. хиляди текстилци в Ямбол издържаха на продължителен и упорит двубой с капиталистите". Затова са го пребили със сапове за мотика в някогашното пловдивско полицейско управление срещу Дома на армията, та шест месеца ходил с метален корсет, докато му зараснат потрошените кости. И от този сърцат човек, не изгубил младежкия си дух на стари години, който виждал какъв наивник съм относно властта, чух назидателното: "Кротувай, да не ти се случи нещо по-лошо, че имаш жена и две дечица. За тях не мислиш ли!"
Да поясня. До май 1981 г. бях сред най-активно пишещите журналисти на Пловдив. Публикуваха ми есетата в рубриката "Барикада" на областния партиен всекидневник "Отечествен глас", готвех репортажи и интервюта за три от отделите на местното Радио Пловдив ("Икономика и време" на Елена Чакалова, "ЛИК" на Киркор Папазян и "Младежката редакция" на Пенка Калинкова); статии, стихове и есета ми печатаха и в централни издания, като сп. "Младеж", в. "Народна култура", сп. "Септември" и пр. Защо припомням всичко това! От тщеславие ли? Припомням, за да го имат наум поколението напористи млади журналисти, които с лека ръка отправят тежки упреци към по-възрастните си колеги в занаята. Комунистическата химера в България имаше, и все още има, много лица, и не всяко от тези лица носи кървава петолъчка на челото.
"Хора, бдете!" – в друго време, преди екзекуцията в двора на затвора, в края на завещанието си "Репортаж, писан с примка на шията", пише чешкият публицист Юлиус Фучик (1903-1943). Макар и преодолели сякаш разделението на Европа след онези четири-пет десетилетия подир Втората световна война, с не по-малка тревога след слизането от властта на БСП и ДПС, Хора, бдете! – да си кажем и днес. Защото подобно на чумния бацил невежеството, алчността, фанатизмът, железобетонната убеденост в собствената правота, независимо с кафяв, червен, жълт или син цвят маскирани, винаги са в състояние да изпълзят от прогнилите стари шкафове и за нещастие и поука да събудят плъховете си, да ги пратят, по думите на французина Албер Камю***, да умрат в някой обзет от празнична еуфория щастлив град.
Днес виждам как бивш университетски доносник е получил поради неясно какви заслуги трибуна за изява в родния ми град, и като един от най-активните до 1981 г. журналисти до прогонването ми някога от младежкия местен вестник след критична статия, с любопитство и омерзение чета ежедневните опуси на лицемер измамник, който се изживява като философ-психолог, но с присъствието си само осмърдява с креслива логорея атмосферата в публичното пространство на моя роден Пловдив. На такъв род самозванци и уж-борци за демокрация слабото им място е липсата на елементарно домашно възпитание, крещящото им неуважение към всеки усъмнил се в мнението им на вечеряли с Бога.
Когато редакцията бе прехвърлена в помещенията на бившия Спортен диспансер над хлебарницата, известна със старото си име "Корона", на ъгъла срещу местния Радио-телевизионен център обаче, Томата се явяваше, кажи-речи, през седмица- две, през месец или два сред нас, и винаги внасяше атмосферата на "онази Европа на свободолюбието", която и тогава, и сега така оскъдно познавам. За мен лично Тома Спространов бе светъл човек – общителен, умен, от него винаги лъхаше на доброжелателност и на типичната около концертите на естрадните певци шарения. От него, например, узнах и аз, наред с другите, Мими Иванова и Развигор Попов какви талантливи артисти и готини хора са; и не знам за някого от артистичния ни свят Томата да е казал недобра дума.
Кръстосал крак върху крак в канцеларията на главния редактор или в стайчето на спортния отдел, седнал с чаша кафенце в ръка, около него се събираха колегите и той обикновено им разказваше за шетанията си до Полша и на Запад от България. Може и да се лъжа, но съм останал с впечатление, че именно Томата ни свърза с редколегията на полското седмично списание "Тиджен", та препечатки, преведени пак от него, пускахме на цяла страница, богато илюстрирани, често придружени с професионален коментар. Стигна се дотам, че по някое време някакъв ръб отгоре се размириса и Партията обяви, че редколегията на "Комсомолска искра" прекалява с материалите от Полша, от онази Полша, в която от януари на 1980 г. вече вреше и кипеше: работниците от корабостроителниците в Гданск и Гдиня масово излизаха да стачкуват, както научавахме от силно промита информация по нашите официози, там се вихреше идеологическа диверсия от страна на "гнилия" Запад.
И като се позамисля сега, поне три десетилетия по-късно, за мен Томата си остава широко скроена личност, типичният български интелектуалец, който ни откриваше хоризонти към Онзи свят, към модерния тип разсъждения и блянове далеч извън идеологическите клишета. Фактът, че съпругата му е англичанка и това му открива шанс да ходи Отвъд желязната завеса, според метафоричния израз на сър Уинстън Чърчил (1874-1965), правеше в моите очи на млад вестникар излъчващия финес в обноските и добронамереност Тома Спространов обаятелен характер.
Да! И подир всичко казано дотук, питам се: има ли светло местенце в нашата до кокал оглозгана, рай за тарикати и мародери, докарана до просешка тояга в 2009 г. България, което да не е оцапано от слухтене, от заничане в мислите и мечтите на моето поколение българи, родени непосредствено след Втората световна война? Когато заради критична статия от май 1981 г. вече ме бяха преустроили в учител, мой близък приятел от онова време – 76-годишният бай Андон Тодоров – един от т.нар. активни борци срещу фашизма и капитализма, на четири очи ме скастри: "Какво искаш ти! Да пишеш критично за нашите безобразия и да те оставят да си вееш байряка ли? Я кротувай, не рови, не се интересувай що са те изритали от вестника, когато в Полша работниците вдигат барикади срещу властта".
Имаха респект, притесняваха се от острия му език местните квартални и градски партайци, че не им цепеше басма. Ами не смееха да му се противят, че е бил сред организаторите на стачка на ямболските работници, за която в учебника ми от 1988 г. по история за Х клас пише: "През 1931 г. хиляди текстилци в Ямбол издържаха на продължителен и упорит двубой с капиталистите". Затова са го пребили със сапове за мотика в някогашното пловдивско полицейско управление срещу Дома на армията, та шест месеца ходил с метален корсет, докато му зараснат потрошените кости. И от този сърцат човек, не изгубил младежкия си дух на стари години, който виждал какъв наивник съм относно властта, чух назидателното: "Кротувай, да не ти се случи нещо по-лошо, че имаш жена и две дечица. За тях не мислиш ли!"
Да поясня. До май 1981 г. бях сред най-активно пишещите журналисти на Пловдив. Публикуваха ми есетата в рубриката "Барикада" на областния партиен всекидневник "Отечествен глас", готвех репортажи и интервюта за три от отделите на местното Радио Пловдив ("Икономика и време" на Елена Чакалова, "ЛИК" на Киркор Папазян и "Младежката редакция" на Пенка Калинкова); статии, стихове и есета ми печатаха и в централни издания, като сп. "Младеж", в. "Народна култура", сп. "Септември" и пр. Защо припомням всичко това! От тщеславие ли? Припомням, за да го имат наум поколението напористи млади журналисти, които с лека ръка отправят тежки упреци към по-възрастните си колеги в занаята. Комунистическата химера в България имаше, и все още има, много лица, и не всяко от тези лица носи кървава петолъчка на челото.
"Хора, бдете!" – в друго време, преди екзекуцията в двора на затвора, в края на завещанието си "Репортаж, писан с примка на шията", пише чешкият публицист Юлиус Фучик (1903-1943). Макар и преодолели сякаш разделението на Европа след онези четири-пет десетилетия подир Втората световна война, с не по-малка тревога след слизането от властта на БСП и ДПС, Хора, бдете! – да си кажем и днес. Защото подобно на чумния бацил невежеството, алчността, фанатизмът, железобетонната убеденост в собствената правота, независимо с кафяв, червен, жълт или син цвят маскирани, винаги са в състояние да изпълзят от прогнилите стари шкафове и за нещастие и поука да събудят плъховете си, да ги пратят, по думите на французина Албер Камю***, да умрат в някой обзет от празнична еуфория щастлив град.
Днес виждам как бивш университетски доносник е получил поради неясно какви заслуги трибуна за изява в родния ми град, и като един от най-активните до 1981 г. журналисти до прогонването ми някога от младежкия местен вестник след критична статия, с любопитство и омерзение чета ежедневните опуси на лицемер измамник, който се изживява като философ-психолог, но с присъствието си само осмърдява с креслива логорея атмосферата в публичното пространство на моя роден Пловдив. На такъв род самозванци и уж-борци за демокрация слабото им място е липсата на елементарно домашно възпитание, крещящото им неуважение към всеки усъмнил се в мнението им на вечеряли с Бога.
Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, 4 avg. 2009 – edited by 4 sep. 2019
Илюстрации:
- Тома Спространов – легенда в музикалния бранш (горе);
- доносници, устроили се чрез уж-демокрацията у нас (долу);
- моето кътче в младежката редакция до май 1981 г. (най-долу)
- моето кътче в младежката редакция до май 1981 г. (най-долу)
__
* Определян като живата легенда на музикалната журналистика у нас.
** Радосвет Радев, Петър Пунчев, Владо Береану, Тома Спространов сред журналистите агенти на ДС – пълен списък; вж. e-vestnik от 3 авг.2009 г.
*** Албер Камю (1913-1960). Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар