ЗЕЛЕНИЯТ ЖУК

     ЗЕЛЕНИЯТ ЖУК

Тридесет и шест години от смъртта на баща ми (22 VII 1922 - 6 IX 1983)

  В квартала ни доста българи си отидоха от този свят болни от рак. Пред очите ми е гърдеста, симпатична, разкошна по характер русокоса жена. Изчезна от хоризонта, не я срещам, та питам общи познати: що стана с нея, да не се запиля и тя по гурбет да сменя подлогите на някой гръцки, испански или италиански урсуз дядка, дето ще я унижава, като да му е робиня? И никой не знае. Бе, изчезна тази жена. Докато един ден научавам от Тошката Трингов, който живее в блока на същата тази Маргарита и продава вестници на кварталното пазарче в жилищния комплекс Изгрев:

  – Не знаеш ли, затворила се е вкъщи и не излиза.

  – Що бе, Тошка, защо се крие?

  – Станала е кожа и кости. Ти виждал ли си китаец без зъби, с окапали коси и меса виснали? Ей това е днес хубавата Маргарита, да не дава Господ!

  Месец подир това видях некролога й разлепен по тенекиените гаражи на квартала наоколо. Разбирате ли, българите сме научени да търпим, да преглъщаме. Усети ли се зле, циганинът като вълк вие, света огласят оплакванията му, хленчовете му, клетвите му; докато нашите българи се бесят, стиснали зъби, мълчаливо сами под сайванта се бесят, при овцете или козичките в обора*. Срам ги е да се оплачат, че какво ще си рекат хората!

  Тъй срамежливо някак, без салтанати, без поза, в самота и мълчание си отиде от живота и баща ми. Единият от тримата манговци гробари в централното общинско гробище, докато оформят ямата и тъкмо преди да спуснат ковчега, отметна бялото платно, с което до онзи момент лежеше покрит мъртвецът, и зърнал обгорялото катранено лице на татко, извърна се и погнусен се изплю.

  Пътуваме с раздрънкан стар жук на "Бърза помощ" по стария път към софийската клиника "Пирогов". Татко е още жив, лежи на брезентова койка. Срещу него са майка ми и сестра ми, бъбрят си нещо тихичко. Отпред, в кабината до шофьора е доктор Бошев, веселякът Бошев, четирийсет и шести набор, почти мой връстник. Седя до задните две врати на зеления жук. От време на време Бошев отваря плъзгащото се стъкло откъм шофьорската кабина, хвърля око към баща ми, окуражително, почти като във вица, дето Бай Тошо шеговито подвикнал към кибиците комбайнери и те, от своя страна, шегувайки се, бодро му отвърнали:

  – Е, как е, как е, питам, шегувайки се, бай Кириле! Как е?

  Никой до онзи момент не се бе обръщал към баща ми с това шибано "бай Кириле", че той беше хем младолик, хем и мълчаливец с излъчване: жените се заглеждат по него, пък той – в майка ми влюбен. Ей такъв беше моят баща. Та Иван Бошев с неговото "бай Кириле" ме изненада. Важното обаче не е то, а че татко му отвръща със задебелял език часове преди да издъхне, едва-едва със задебелял език отронва думите, опитва да се усмихне:

  – Всичко е нар-р-ред, докторе! Ням-м-ма проблем!

  Гледам, лицето му е в капчици пот, ручейчета пот лъщят по обгорялата му кожа. Извръща от болки лице към тенекиената стена на раздрънкания сандък на четири колелета, както се тръскаме по паважа към София, та по едно време не се стърпях, смъмрих шофьора: "Ей, картофи ли караш бе, мамицата ти!" – и баща ми с устните сами без глас шепне: за да не ни притесни, да не разберем, че се мъчи, движи устни и чувам ужасения му шепот на разтерзан, който се притеснява да не го видят слаб:

  – Олеле, майко! Олеле, майчице!

  И никой – ни лекарят Бошев, ни двете жени до главата му, само аз съм свидетел; документирам неизличима от съзнанието ми картина. Тая съмнението, че го убиха заради моите репортажи в младежкия местен вестник "Комсомолска искра"; някой като да предизвика газовата инсталация на жигулата да избухне в пламъци баш на паркинга към милиционерския блок 51 срещу Пощата в съседния жилищен район Тракия, където го поканили да им напише протокол за рекламация към мебелния магазин на булевард "Малчика". И там в най-жежкия подирдобед на август баща ми горял като факла в купето на новичката си жигула, вързан за предпазния колан.

  Като негов син писах до Прокуратурата подир смъртта му. И никакъв отговор. Ама сетне почти цяла година 700-800-те метра от тролейбусната спирка на бул. "Цариградско шосе" до блока, където живея, ги изминавах на тръни, че някой ще ми скочи върху гърба в тъмното. Минавах я тази пътечка между блоковете, стиснал нож в джоба. Оттогава ми е текстът:

Сам вървя 

по улицата – 

син на дърводелец,

стиснал в джоба на балтона

юмрука си като портокал.

  Ай, колко неуредени сметки имам с влиятелни лицемери от типа Иван Костов – бивши доносници и ченгета, възпитаници на висшите школи на КГБ, ала настоящи самозванци със съчинена борческа, героична биография, накъсо, с бивши честни мекерета на Тодор-Живковата БеКаПе, които след "славния им" Десети ноември си пренаписаха измислена украсена биография на страдалци! Неуредени сметки имам с пасмината лицемери, с която сме принудени да живеем от раждането до смъртта си ние, обикновени българи на ограбена и унижена България! Екшънът за мнозина от моето поколение беше не мазен турски сериал, не латиноамериканска драма или изсмукан из пръстите Хари Потър, а екшън in live, приятелчета. Оттам ми е и тази тиха отврат към големите кухи фрази, към гръмогласната реторика с неизменното аз-аз-аз на самовлюбения възгордял се наглец: "аз ви дадох, аз ви построих, аз се жертвам и мисля за вас". Ай сиктир!

  Имам род голям в град Харманли, за който род почти нищичко не знам; у дома за родния град на баща ми не се говореше. Всяка година обаче заради най-малкия от петимата братя на 31 август в четири подир обяд паркирам колата си на паркинга към милиционерския блок в пловдивския жк Тракия точно там, на мястото, където е горял татко, изпушвам еднa след друга (40 минути) няколко цигари и преживявам отново и отново случилото се – за да не забравя, да не си въобразя, за да си избия от ума всичката дреб и униженията от самохвалци, за да си припомня, че не съм нищо повече от обикновен човек, българин по род и син на много сдържан, та чак срамежлив, но доверчив българин, когото моят роден Пловдив уби с безразличие, както вероятно ще погуби и мен. За да продължи плоденето на самозванци, идиоти, безродници и мекерета на чуждия интерес в България.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 6 sep. 1983 – edited by 6 sep. 2019

Илюстрацията горе: 

Май 1945 г.,бъдещият ми баща, тъкмо дошъл си в Пловдив от фронта.

___

* Вж. http://petel.bg/Pogrebaha-Desi--koyato-se-samozapali-ot-bednost--Razkriha-potresavashhi-razkazi-v-dnevnika-y-__91482  Деси тури край на живота си по особено жесток начин, като се запали. Тя живееше сама в къща в пернишкия квартал Старата Тева. Трагедията се случва на 19 ноември, но тялото на мъртвата 28-годишна българка е открито на 21 с.м. Десислава си води дневниче, където записва, че ще се самозапали в гаража на хората, в чиято къща живее, за да не увреди имуществото им. Причина Деси да сложи край на живота си, както самата записва, е бедността. Един от хилядите случаи, когато честни хора и с достойнство, за да не търпят повече униженията, слагат край на живота си. Бел.м., tisss.