ТОМАТА И... БАЙ АНДОН ТОДОРОВ

ТОМАТА И... БАЙ АНДОН ТОДОРОВ

  Тома Спространов* бил сътрудник на Държавна сигурност, научавам тази сутрин от вчерашните новини**. Томата – лъчезарният, сладкодумният, интелигентният, по мое мнение, възпитаният да се държи достолепно, в стила на някогашната градска бохема, трудно си го представям приведен над пишещата машинка прилежно да ниже доноси. Не си го спомням да е идвал в някогашната редакция на младежкия вестник "Комсомолска искра", докато редакцията се помещаваше на последния етаж в една от двете красиви сгради, завещани от пловдивския дарител Димитър Кудоглу на ползу роду и разрушени от новите соц. управници на Пловдив заради разширението на местната централна поща. Не съм го виждал и на първия етаж, когато в същата сграда започнах вестникарската си кариера на лит. сътрудник от края на 1972 г., но е твърде вероятно и тогава да ни е навестявал.

  Когато редакцията бе прехвърлена в помещенията на бившия Спортен диспансер над хлебарницата, известна със старото си име "Корона", на ъгъла срещу местния Радио-телевизионен център обаче, Томата се явяваше, кажи-речи, през седмица- две, през месец или два сред нас, и винаги внасяше атмосферата на "онази Европа на свободолюбието", която и тогава, и сега така оскъдно познавам. За мен лично Тома Спространов бе светъл човек – общителен, умен, от него винаги лъхаше на доброжелателност и на типичната около концертите на естрадните певци шарения. От него, например, узнах и аз, наред с другите, Мими Иванова и Развигор Попов какви талантливи артисти и готини хора са; и не знам за някого от артистичния ни свят Томата да е казал недобра дума.

  Кръстосал крак върху крак в канцеларията на главния редактор или в стайчето на спортния отдел, седнал с чаша кафенце в ръка, около него се събираха колегите и той обикновено им разказваше за шетанията си до Полша и на Запад от България. Може и да се лъжа, но съм останал с впечатление, че именно Томата ни свърза с редколегията на полското седмично списание "Тиджен", та препечатки, преведени пак от него, пускахме на цяла страница, богато илюстрирани, често придружени с професионален коментар. Стигна се дотам, че по някое време някакъв ръб отгоре се размириса и Партията обяви, че редколегията на "Комсомолска искра" прекалява с материалите от Полша, от онази Полша, в която от януари на 1980 г. вече вреше и кипеше: работниците от корабостроителниците в Гданск и Гдиня масово излизаха да стачкуват, както научавахме от силно промита информация по нашите официози, там се вихреше идеологическа диверсия от страна на "гнилия" Запад.

  И като се позамисля сега, поне три десетилетия по-късно, за мен Томата си остава широко скроена личност, типичният български интелектуалец, който ни откриваше хоризонти към Онзи свят, към модерния тип разсъждения и блянове далеч извън идеологическите клишета. Фактът, че съпругата му е англичанка и това му открива шанс да ходи Отвъд желязната завеса, според метафоричния израз на сър Уинстън Чърчил (1874-1965), правеше в моите очи на млад вестникар излъчващия финес в обноските и добронамереност Тома Спространов обаятелен характер.

  Да! И подир всичко казано дотук, питам се: има ли светло местенце в нашата до кокал оглозгана, рай за тарикати и мародери, докарана до просешка тояга в 2009 г. България, което да не е оцапано от слухтене, от заничане в мислите и мечтите на моето поколение българи, родени непосредствено след Втората световна война? Когато заради критична статия от май 1981 г. вече ме бяха преустроили в учител, мой близък приятел от онова време – 76-годишният бай Андон Тодоров – един от т.нар. активни борци срещу фашизма и капитализма, на четири очи ме скастри: "Какво искаш ти! Да пишеш критично за нашите безобразия и да те оставят да си вееш байряка ли? Я кротувай, не рови, не се интересувай що са те изритали от вестника, когато в Полша работниците вдигат барикади срещу властта".

  Имаха респект, притесняваха се от острия му език местните квартални и градски партайци, че не им цепеше басма. Ами не смееха да му се противят, че е бил сред организаторите на стачка на ямболските работници, за която в учебника ми от 1988 г. по история за Х клас пише: "През 1931 г. хиляди текстилци в Ямбол издържаха на продължителен и упорит двубой с капиталистите". Затова са го пребили със сапове за мотика в някогашното пловдивско полицейско управление срещу Дома на армията, та шест месеца ходил с метален корсет, докато му зараснат потрошените кости. И от този сърцат човек, не изгубил младежкия си дух на стари години, който виждал какъв наивник съм относно властта, чух назидателното: "Кротувай, да не ти се случи нещо по-лошо, че имаш жена и две дечица. За тях не мислиш ли!"

   Да поясня. До май 1981 г. бях сред най-активно пишещите журналисти на Пловдив. Публикуваха ми есетата в рубриката "Барикада" на областния партиен всекидневник "Отечествен глас", готвех репортажи и интервюта за три от отделите на местното Радио Пловдив ("Икономика и време" на Елена Чакалова, "ЛИК" на Киркор Папазян и "Младежката редакция" на Пенка Калинкова); статии, стихове и есета ми печатаха и в централни издания, като сп. "Младеж", в. "Народна култура", сп. "Септември" и пр. Защо припомням всичко това! От тщеславие ли? Припомням, за да го имат наум поколението напористи млади журналисти, които с лека ръка отправят тежки упреци към по-възрастните си колеги в занаята. Комунистическата химера в България имаше, и все още има, много лица, и не всяко от тези лица носи кървава петолъчка на челото.

  
  "Хора, бдете!" – в друго време, преди екзекуцията в двора на затвора, в края на завещанието си "Репортаж, писан с примка на шията", пише чешкият публицист Юлиус Фучик (1903-1943). Макар и преодолели сякаш разделението на Европа след онези четири-пет десетилетия подир Втората световна война, с не по-малка тревога след слизането от властта на БСП и ДПС, Хора, бдете! – да си кажем и днес. Защото подобно на чумния бацил невежеството, алчността, фанатизмът, железобетонната убеденост в собствената правота, независимо с кафяв, червен, жълт или син цвят маскирани, винаги са в състояние да изпълзят от прогнилите стари шкафове и за нещастие и поука да събудят плъховете си, да ги пратят, по думите на французина Албер Камю***, да умрат в някой обзет от празнична еуфория щастлив град. 

  Днес виждам как бивш университетски доносник е получил поради неясно какви заслуги трибуна за изява в родния ми град, и като един от най-активните до 1981 г. журналисти до прогонването ми някога от младежкия местен вестник след критична статия, с любопитство и омерзение чета ежедневните опуси на лицемер измамник, който се изживява като философ-психолог, но с присъствието си само осмърдява с креслива логорея атмосферата в публичното пространство на моя роден Пловдив. На такъв род самозванци и уж-борци за демокрация слабото им място е липсата на елементарно домашно възпитание, крещящото им неуважение към всеки усъмнил се в мнението им на вечеряли с Бога. 

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 4 avg. 2009 – edited by 4 sep. 2019

   Илюстрации:

   - Тома Спространов – легенда в музикалния бранш (горе);

   - доносници, устроили се чрез уж-демокрацията у нас (долу);
- моето кътче в младежката редакция до май 1981 г. (най-долу)

__

* Определян като живата легенда на музикалната журналистика у нас. 

** Радосвет Радев, Петър Пунчев, Владо Береану, Тома Спространов сред журналистите агенти на ДС – пълен списък; вж. e-vestnik от 3 авг.2009 г. 

*** Албер Камю (1913-1960). Бел.м., tisss.

ДОБРИТЕ ХОРА И ОТЧАЯНИЕТО

ДОБРИТЕ ХОРА 

И ОТЧАЯНИЕТО

  Наковалня или чук?... Чел си този девиз, предполагам. Или сам се пускаш по течението с удобния лаф "Ха, ами че от мен нищо не зависи", или внимаваш доколко въобще светът ни зависи от плуващи по течението наивници като теб. Дали ще хвърля луди пари от частните си банкови сметки прослойката свръх-заможни, за да ти внушава всеки ден от телевизията, вестника, радиото колко си зависим и неважен, ако наистина, ама наистина нищо не зависи тук от теб, а? Как мислиш?!

  И какво да се прави? – питаш.

  Какво ли? Преди години фрагмент от обърканите писаници на 75-годишния пенсиониран счетоводител Петър Петров силно ме озадачи с твърдението, че винаги, във всички епохи, е имало наглеци и абсолютни идиоти на власт, ала и никога добрите, съвестните хора не са преставали да съществуват на този свят. Имало ги е и в най-ужасните времена, като при това винаги са били мнозинството от хората. Винаги! Запомни това, моля те – винаги.

    (Из разговор по skype) 

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 3 sep. 2014 – edited by 3 sep. 2019

Илюстрации:

- горе, аз, когато щерките ми са били на годините на правнучката ми;

- Нейно величество правнучката с фасоните и кофтия си нрав, долу. 

IN MEMORIAM

IN MEMORIAM

Писмо до Оня свят

    Бай Луканов! Е-ех, Бай Луканов! 

  Аферим бе, бай Луканов! Виж, тъй те харесвам. Па няма да им се даваш на разни драскачи по газетите. То както е тръгнало, и на раменете ни ще се качат акъл да ни дават... Туй както и да е, ама да вземат да пишат как си си бил устроил покрива над главата за теб и семейството ти... E-е, това вече на нищо не мяза. Може ли да не им издърпаш ушите на таквизи ми ти чапкъни? Те какво си въобразяват! Ако за Иван и Драган всеки може да си драще, квот му текне на ум, това тук е ръководител на правителството, бе! Ми че ний трябва да й пазим авторитетя на таз наша чиста и свята република. Фърлят кофите с помия връз тебе, живия символ на човешките свободи и на демокрацията, ама то цапат бляскавий образ на Майка България пред Европата и пред наште сакъ приятели янките. Въх, отиде ни имиджа!

  Изхвърлили му били с полиция багажа на улицата. Ами че кой пък е тоз к.т.н. инж. Оризарски, Иван Оризарски*, та ще ми се жалва! Кой му е дал това право, питам, да занимава не само правасудието, ами и цял един конгрес на нашата любима Партия-столетница! Да не си му изнел грънците и чергите па ти! Да не би баш па ти да си го заплашвал с Държавна сигурност и Управлението за безопасност и охрана на нашто родно Политберо? Пък и кой ще да е чул някой да го е заплашвал? Свидетели има ли? Санким, напълнил гащите, та толкоз се притеснил. А ето, проявява наглост да търчи да се жалва, явно не се е баш посрал идиотът от зор. Колкото до свидетели, не вярвам да се явят. Тук е България, бе, ееей, тук народът е хем завистлив и хем шубелия. Па и ти естественно нищичко не знаеш!

  Да би знаял, щеше ли да си нанасяш покъщнината? Ай че камфуз, мама му стара! Хич, бива ли и да си помисли чиляк, че ще допуснеш таквоз нящо, да страда някой си eнджилер к.т.н. зарад тебе. Ти, дето и на мравката път сторваш. Ама на! Немало кой да те уведоми. Е вох, е вох, е вох! Неизпипана работа, гиди майкя му врачанска! Поне адреза ти да не би дали газетите. А сега кьораво и сакато току ще се фукне да занича като как сте се наредили с госпожа Луканова в онуй апартаментче на улица "Латинка", нумер петнаесе.

  Пък си мисля, що ли да си го слагаш тоз дерт на сърце. Го-оляма работа, те малко ли ни мамят! Строил бил г-н енджилерят със собственните си ръце туй жилище. Ми то са сто дивендисе и един квадрата жилище бе, аланкоолу, Как сам си ги построил! Сигур си крал. Еще пясък от Искъра, еще бичмета от Борисовий дървосад**, пирони от Кремиковци, цимент от Девня по втория начин и без пари. Ама пък може, може да се докаже, че е строил, щото много е крал?! Свидетели ще се намерят. Може и аз да поназнайвам туйцък-онуйцък, че да се появя пред съда в твоя подкрепа. Хора сме, българи най-сетне, една ни майка раждала, дет има една дума, ще си дадем по едно рамо в тойзи момент. Аз на теб сегинка, утре ти пък на мен. Важното е делото ни да будет працветается, и как беше там оня твоят девиз в животя и полютиката, "Да се не срамуваме от себе си"***. То от кво ли по-напреж да се срамуваме, ама нейсе, запуши я!

  Идеално заглавийце му лепнали наште на первая страница в "Дума": "Г-н Луканов опровергава клеветите и ще потърси съдебна отговорност". Та пишат на 6-ий юний того в "Демокрация", и твоя милост пак на шестий моментално отговаря писменнно. Върнал си се вечерта уморен от държавни дела и прочие, отваря госпожата портата пред теб и оооп! "Демокрация" в суратя – тоз мизерен седесарски парцал! Вечерял-невечерял, каталясал, брадясал... и кво, седнал си да съчиняваш, собственноръчно одговор: "В столицата и в страната отдавна се разпространяват слухове, а именно, че опозицията" и пр. "последен отчаян опит да склони нашия български избирател на своя страна" и пр. "засягат различни аспекти (ама па красива дума, ашколсун! – ассспекти!) от моята обществена дейност и личния ми живот" и пр. "че една сляпа ярост се стовари (и стовари е харна дума!) върху мен в този момент" и пр. "При тез масирани клевети и лъжи срещу моите другари щях да понеса твърде тежко такова недоглеждане" и пр. Туй последньото биля е и от Шекспирт по-драмматично. Я да зема да си го запиша в тефтеря. И подире пак им набиваш чемберя: "чисти лъжи и полуистини, и инсинуации... съм впечатлен от факта, че вестник "Демокрация" се вижда принуден да се осланя на хора като Тодор Живков и Огнян Дойнов".

  Леле-е-е! Кои са тез Живков и Дойнов, бе? Не ги познаваме, ама ха! И Оризарский, ей го и него, келешът му с келеш! И хубаво му казваш, че нямаш честта лично да се познаваш с таз нагла личност Оризарски. Чел си бил нейде в криминалната сводка нещичко (?!) относно неговия духовен облик, ама в кой вестник беше? Пуста памет, за кое по-напреж!

  И моля ви ти се, онез проскубани гарги от синия парцал "Демокрация" ровичкали по документацията, за апартаментчето, де! Няма да додат лично теб да питат като хората, ами подло и в гръб – ай тъй на!... Хряяяяс, в бъбрека. Амче ти нали нямаш какво да криеш, нямаш и от що да се срамуваш в твоя интимен и обществен живот.
Ай, че абдали!

  Едно нещо ще те замоля, Бай Луканов. Ама не заяждай се с моя милост, молим те! Какво лошо си видял от мен, та говориш за Байганьовска бруталност и безочие? Е, може ли таквоз нещо! Ако утре, да речем, не дай си, боже, стане некой сакатлък при броенето на бюлетини и писане на протоколи, кой друг освен Бай ти Ганя ще ти се притече на помощ, а? Кой??? Питам, и отговор не ща. Всички сега яко преданни на правителството и Партията ни ще се разбягат като плъхове из тонущий "Титанник". Пази, Боже милостивий, от предатели кокошкари! А ако те е яд на вестникарчетата, съди ги, скъсай им шортите от даян, щом ти е кеф, но с Бая си Ганя не те съветвам.

  Та аз животя си за теб давам, бре! Ако искаш да знаеш, за таз наша Партия на най-достойните такваз агитация по села, паланки и цигански катуни съм организирвал, играл на криеница с полицията, скитал бос по шумата, страдал, жадувал, гладувал, нагъвал коравия краищник с пита кашкавал от мандрите, че... Грехота баш сега да си вадим един-другиму кирливите ризи. Баш сега, кога си удържахме и тойзи път управлението и й въртим куйрука на Майка България пред Запада, и кога Запада вече ни се радва кат на зряла круша масловка, дето сама му се навряла в устата на дивия Запад, ний патриотите нямаме повод да се цепим. Тъй де! Ред, Законност и Справедливост му е дамарят. Свобода на съвестта, бабам, и по-строга вътрешно-партийна дисциплина, че демокрацията си е демокрация, ама сиренето – с пари!

    Юний, лето (не се чете) от Христа 

     С чест и почитания: Г. Балк.-ский, бизнесмент, собственник на казан с изгледи да стане един ден комбинат за розово масло

    Послеслов:

  А четохте ли, Бай Луканов, що писал тойзи нещастник Оризарский в броя от 15-ий юний того на страница четвърта в "Демокрация"? Писал: "Очевидно вие не сте ми запомнили името не за друго, а защото се събуждате в жилището, което построих на законно основание и с мои средства и в което живях десет години". Ай че наглост! Ай че безочие! Тъй да те кепази баш пред изборите. Ама аз се питам какво дремят наште, че го не попритиснат малко, та повече да ни не излага. Срамота! А на някои Главни прокурори и министри от Правасудието ще се наложи да им се опънат по-ячко ушите, дето позволяват на опозицията да си вей байряка.

  Цял обладан от Ваший образцов пример, съм вечно и до гроб Ваш! Още веднъж чест и почитания: Сущий. Подпис: (не се чете)****

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 31 avg. 2019

___
* Действителна личност, случаят нашумя по медиите през пролетта на далечната 1990 г.
** Така старите поколения софиянци наричат градината около ез. Ариана в столицата.
*** Личен девиз на г-н Луканов, според изявленията му около този случай. 

**** Текстът е в брой 11. от 1990 г. на вестника на първата регистрирана след 10.IX.1989 г. Демократическа партия в България – "Демократическо знаме", Пловдив. Бел.м., tisss. 

ТРИМАТА БРАТЯ И ЗЛАТНАТА ЯБЪЛКА

ТРИМАТА БРАТЯ И ЗЛАТНАТА ЯБЪЛКА

На Никито и Мира

  Една жена, пенсионерка, бивша учителка в разстояние на четирийсет усилни години, понастоящем с мизерна пенсия от 138 лева и 72 стотинки*, имала трима сина студенти, а пък мъжът й се запилял по чужбина, забравил да се върне в семейното гнездо, в скромната бетонна панелка от 54 квадрата, та за него няма да говорим, понеже най-интересните работи стават не по света, а в нашата Татковина. И тъй, случайно някак, от само себе си на двора пред закелявелия жилищен блок в края на града, току зад веселото циганско гето с течащата по улицата помия и овце и кон на втория и третия етаж, тъкмо тук, да се не надяваш! – поникнало дърво, ама не какво да е дръвче, а от онези редки овошки, които раждат златни плодове и ги има само в нашето народно творчество. И дървото всяка година раждало по една-едничка златна ябълка – някъде около 800 (осемстотин) грама 24-каратова златна превъзходна, тип мичуринка. Птичката, която изакала семенцето, била яла нейде из ябълковите насаждения във великия братски Съветски рай. Та не било просто ябълка, ами едва ли не миниатюрно тикве. Е га ти!

  Както се случва в живота, така и в приказките, хубавите работи никога не идват сами, та и в този случай: покрай златната ябълка завъртяла се тъдява някаква си мутреста Хала. Ама не досажда целогодишно, а само в онази сюблимна нощ, кога само в разстояние на двайсет и четири часа мичуринката узрявала съвсем и става годна за консумация, или пък за бране и продан. Та халата съвсем като у дома си долитала в тъмна доба и всяка година отнасяла богатството в гори тилилейски, е, да речем в далечна Канада, демек – в своите вълшебни конаци.

  Днес така, утре така, нашите хора – пенсионираната даскалица и тримата й сина, хептен се озъбили от глад. Пък с мизерната учителска пенсийка за кое по-напреж! Тока ли да плащат? Топлата вода и парното ли? Телефонната такса ли? Таксата за университет на сина ли? Пък данъците и таксата за боклук в тази наша държава не са жълти стотинки за простолюдието; пак харно, че онези там горе не се досетили данък "Диш парасъ" от турско време да възкресят за въздуха, дето го диша раята. Данък-сгради, застраховки разни, ето и личните си карти трети път ще сменяме! И всяка от тези благини пари струва. Естествено, взели нашите хора сметка да правят как да се куртулисат от халата-приватизатор, мекере на канадците и дърт реститут.

  Рекъл един следобед първородният любим син на госпожата: "Мамче! Тури ми в туй чанте две-три кила орехи. Шъ ида да вардя златната ябълка, белки не взема да се одремя, шъ чукам орехи, шъ ям, шъ чукам орехи, шъ ям…" И тя му изпълнява, значи, желанието. Обаче през нощта синковецът тъй се отнесъл да лапа орехи, че не усетил кога халата дошла, кога си отишла и значи, златната ябълка оппала, пак заминала за Канада!

  Следната година по туй време, есенес демек, ей го иде средният син, суен- буен, дваж по-силен и буен: "Маминко! Ти ме знайш, метнал съм се на татю, кожата съм му одрал на тоз хайдучага неден, та с една хала ли няма да се справя! Бързо тургай в едно торбе орехи и само чакай да видиш какво ще й се случи на халата". Госпожата и нему угодила. Обаче и нему очите се замрежили някъде около полунощ. С пълен тумбак беден човек лесно заспива, лесно го и лъжат. Та халата – пак честита. Та и онези там канадци от другия край на света сити и доволни.

  Ех, писнало й на госпожата. Рекла си: "А бе, това си е съдба. Кога даскал в тази наша България уважение е видял! Само се лъжем ний с таз ябълка. Майната й на ябълката! От душмани и простотия този народ няма да прокопса, та ний ли ще сме късметлиите! Нали и в лакърдиите го има туй: Красните ябълки прасето ги руча". Накратко, отчаяла се женицата, но то си е нормално за нормален човек, българин при това, не човек от малцинството, да речем. Понеже онези апапи от малцинството права имат и бол свободи, а българинът в България права няма. За него държавата е душманин, да има как жив ще го одере, че се родил българин на този хубав свят.

  На третата година по гроздобер най-ситният, изтърсакът на мамето, въси вежди и той – и той се пробва да приказва издебело, а гласецът му още мутира: "Ей, майче! То се видяло, че хаир няма да видим поне още хилядо години, ами я дай касапския нож на дедо, онзи нож, дето дедо едно време, преди Девети (септември 1944), клал прасето по Коледа с него". "Божке-е-е! – плеснала с ръце госпожа даскалицата. – Ха само си посмял да одраскаш халата, и ще довтасат поне четирима печени адвокати, троица следователи, дванайсет съдебни чиновници барабар с Главния прокурор на държавата ще довтасат и ще те изкарат, че нарушаваш човешките права и свободи на халата. Зарежи я тази идея, сине! Хич не ти трябва да се захващаш. Не е то за назе работа. Карай си кротко каручката, преглъщай, сине, и ще живееш дълго".

  Тъй ги наставяла майка му – патила, та знае; ала помислете, кой син слуша какво му говорят родителите! Все вирят нос, в облаците летят туй младите и неопитните. Боже мой, те ще ми оправят света! Не си виждат жълтото около човката, тичат да катурнат някой властник от креслото, па подир година-две властникът, дето с гръм и трясък уж катурнали, поглеж – пак край софрата седи, и хем се зашопарил, бузите му още по-издути, тулумът пораснал като на бременна в осмия месец, па и говори тежко-тежко, все едно дядо Боже за шлифера е хванал, тарикатът му с тарикат. Пак лапа мръвки, а раята сме на същия хал, опъва врат този народ и си трае.

  И значи, дребосъкът се укрива в шумата без майчина благословия, дочаква със зорки очи Старата познайница и Старата познайница тъ-ъ-ъ-ъкмо да посегне към златната ябълка, Дребосъчко я ръгва – харт с ножа! И халата била тъй ошашавена от тази нечувана дързост, че някак ай-тъй на! – машинално някак отлетяла "хей там в поле широко", както се пее в песента. Бре-е-ей, какви работи се случват понякога в нашата България! Баш като в старите филми. Най-чудното обаче не е, че момъкът сполучил да си опази имота в тези хайдушки времена. Най-чудното, мили деца, е, че не се явил никой да защити човешките права и свободи на Ламята. А нещо повече: народът наизлязъл сънен, по бели гащи по площадите на държавата, и както триел гурели от очи, същият този едва събудил се от мъртвешка дрямка народ завъртял кръшни народни хора и ръченица, мегданите по села и градища изневиделица се препълнили с борци за народна свобода, дисиденти и поети на новата власт.

  Дисидентите изпървом се заели да поспорят кой е по-по-най-дисидент, списък размотавали, надпреваряли се да припомнят на целокупния Български народ кой повече страдал, кой по-яко мразел ламята и зулумите й. От най-високото място се чувало как и слуги на бившето Политбюро на Це-Ка на Бе-Ка-Пето се радват, крещят и те: "Ха тъй! Ан такачка, дай, море моя майно льо, българска майко юнашка! Огън да го гори душманина и неговите ситни-дребни душманчета!" След едно късо време изяснило се и у нас, че Демокрацията дошла на тепсия поднесена и всеки, значи, може да си плямпа врели-некипели и какво му текне на ум, може да кълне, да псува на воля и самия Президент на Републиката, да се прави на велик, да посяга да удря, взрив да залага под портата или под колата на омразния конкурент, да се разхожда преспокойно по софийските улици и тъмни сокаци с патлак закичен, с манлихера, с гранатомет или оръдие; ако ще, на жмичка да играе с полицията, а господа министрите и самият Главен прокурор на Републиката да си пият кайвето и по едно малко коняче "Балантайн" в тясна компания с топ-мафиотите, като Иво Карамански или Цар Киро от Катуница, да речем. Въобще, настанало едно ми ти всенародно веселие, ум да ти зайде. Боже, че кога ли пък ние, българите, по-интересно сме живели!

  Най-малкият син обаче, както всички ситни по ръст, решил да си изпълни мисията докрай – да издири къде е леговището на халата, след което съвсем естествено да се приключи цялата работа. Едва уговорил двамата по-стари братя. Гледали го те с внезапно задебелели зъркели: "Глей сеа кво, Малчо! Наясно ли си па ти, батьовото с международната политика? Ний мое и да сме от една майка раждани, обаче сме от различни партии – единият от нас е от Движението за права и свободи, другият – от Бе-Се-Пе. Ти партия нямаш бе, будала! Хаос ли искаш? Как тъй ши заебем партийната линия, партийната дисциплина и нашия любим вожд и ши вземем да я ударим на кестерме през просото, беее? Едеот! Ти чуваш ли се какви ги плещиш?"

  Девет дни и нощи ги увещавал най-малкият, най-сетне ги кандърдисал да поемат задружно по кървавата диря. Вървели, що вървели тримата, и ето че съглеждат насред полето рушнат стар кладенец от време оно, от Римската епоха. Явно, халата, както вероятно вече се досещате, се била бухнала в кладенеца; дотам водела кръвта. То и кладенецът не бил нормален кладенец, ами от него се слизало до По-по-долната земя. Ха сега, гледай майтап! Първородният син не бил баш навит, ама пък нали трябвало политически дивиденти в обществото да сбира, та се вързал през кръста с една сиджимка, дал им той наставления като как да бъде спуснат и като каква сигнализация ще се приложи, па се хопнал в дупката.

  Харно, обаче го дострашало, като останал насаме със себе си, със съвестта, демек, та дал тутакси знак да го изтеглят обратно. Завтекъл се милият да ги прегръща с ей толкави зъркели и широко разперени обятия, емен-емен да ги гушне. "Братлета! – рекъл. – Няма си смисъл да се хабим. Животът е пред нас, братя; животът е красив, а халата сто на сто трябва вече да е опънала търнаците, да е гиберясала. Ай да се махаме от туй кофти място, да ходим да строим животя нов! Капетализъм ше строим, нема лабаво! Капетализъмът не ще молитва, иска мотика".

  Средният брат, и той подир малко запял същата песен: "Ами че тя халата ще да е ритнала вече бакърчето. Вечна й памят! Да я забравим, братя. Тури му пепел на старото, нова страница да отгърнем в славната наша родна летопис и да не претакаме стари джибри. Амче тъй де, тази оклепана с кръв страница от Историята вече е затисната от по-нови световни събития. Отгърнали сме нова страничка! Я глей кво бъдеще ни чака занапред. Капетализъмът, братя, иска мотика, хем мотика осми номер и с по-дебел сап!"

  Изтърсакът гледа ококорен, слуша какви ги усукват, клати глава: "Я, братя мили, нека и язека да се пробвам!" "Ма кво ше пробваш бе, Малчооо? Таз страничка вече не щем да я препрочитаме ний. Ай стига си се халосвал по ланския сняг!" Тъй един през друг мрънкали братята, па най-накрая си го изпсували цветисто и сочно, както само българин го може: "Ай, да ти ебем мамата, ахмак с ахмак! Оди си троши кокалите, кат си толкоз прозд, мамицата ти щурава да ебем!"

  Пуснали го те в дупката и наистина слязъл на По-по-долната земя. Даже дворецът на халата първом му се набил в очи с високите си триметрови зидове, бая ячки телохранители с автомат калашников и фотокамери по ъглите. Пофлиртувал мимоходом с трите й щерки, особено с най-малечката, най-писаната. Ама що да меси женуря в отговорните мъжки дела! И Малчо командировал трите хубавици при братята си на Горния свят, да имат онези храбреци какво да делят, за какво да се джанкат.

  Досещате се навярно, че щом като видели как Писаната мома размята поли, върти дупе и тръска цици, хлътнали до уши в романтични блянове, обзел ги един мера-а-ак, не ти е, майко, работа! Към по-големшките трътлести двенки се отнасяли учтиво, бетер английски лордове, то сякаш онези двенки са не моми, ами две възглавници, с перушина и пух натъпкани. Което пък изпълнило двете цоцолани не с най-харни чувства… Но това, мили деца, е сюжет от друга – реалистична приказка, докато тази тук приказка е вълшебна, нали!

  Между другото, Изтърсакът се срещнал с Халата, и като последица от тази тяхна среща "тет а тет" (както казват французите), халата предала – според легендата – Богу дух, въпреки че на щъркели и легенди дип не бива да се лови вяра. Какво обаче става по-нататък! Улисани да угаждат на Хубавелката, двамата братя търчали назад-напред с изплезен език – берат й китки, вафли й носят, шам-сакъз, дъвка, че и швепс й предлагат, бъркат й кафенцето, причакват я по ъглите, колкото да й рекат "Дзак, моме!" – накратко, изпаднали в онова еуфорично състояние, което превръща обръгналия инак мъжкар в кашмер за орталъка. Но и това, мили деца, е пак сюжет от друга, този път романтична! – приказка. А тази приказка, да не забравяме, е въл-шеб-на.

  Батювците зарязали малкия брат и той, вече хептен и хасъл забравен от цялото общество, по всемирния Закон на гравитацията взел, та пропаднал още по-надолу. И понеже, пропадайки, не успял да се тръшне върху Белия Овен, насадил се върху Черния Овен; и Черният Овен го смъква на Още по-по-долната земя, където вече е такава мизерия и суша, че простосмъртна там някаква си бабка си месела тестото с плюнки, моля ви се. Ай че хигиена! Това на нищо не прилича! И тази добра душа Изтърсакът, като научава от бабата, че и съвсем на дъното на света, съществуват мракобеси, вече не просто една най-обикновена хала, ами съвсем Триглаво мрачно чудовище, което се храни с прясно моминско месо, завтекъл се, значи, да помага на местния цар, по-точно казано – на царската му щерка, на която тъкмо й предстояло да бъде изядена. От кого, моля ви се, да бъде изядена? Че от Триглавото чудовище изядена, естествено. И тогава то пък щяло да им пусне и топлина, и ток, и вода за пиене, пране и поливане. Било досущ като монополните наши чудовища Лукойл, Газпром, Разни застрахователни и здравноосигурителни компании и дружества, Пенсионните грабителски фондове, Топлофикация, НАП, КАТ, Сметосъбиране, Общински данъци и такси, че изобщо си се раждал, Водопровод и канализация, башка останалите по-невзрачни кожодери, като платените канали по телевизията.

ЛИРИЧЕСКО ОТСТЪПЛЕНИЕ

  Честно казано, падам си по тези чудни вълшебни приказки за бързината, с която добрият герой извършва подвизи. Виж, светът на възрастния българин е далеч по-скучен и мрачен, точно защото в този възрастен свят, да го назовем – в това наше Подразделение Адово на Международния валутен борд, място за подвизи няма, всичко е разчетено до цент, изчислено до инч. И ако простосмъртен българин си въобрази, че може да извърши някакъв подвиг, него го бият по лице с ритници да му докажат, че хич, ама па хич не е прав. Ех, лошо, ех, лошо светът е устроен! А по-иначе може...** Що ли сега не съм дете!

  Та нашият юнак тутакси се справил и с това Триглаво чудовище. Извадил онази своя чекийка от джобчето и клъц-клъц-клъц, куртулисал и този подземен народ от неговия душманин. За награда местният цар му обещал каквото си пожелае да му го изпълни, и момъкът рекъл: "Помогни да се върна в бащино ми мило огнище, в мамини ми двори, че ми й домиляло, не ща вече да питам Облачето бяло". Нали! В края на краищата, и най-славният храбрец изпитва тъга, носталгия по роден дом и отечество. Нищо, че в родния дом и отечество никой юнака го не бръсне за човек; гледат го като черната овца в рода и семейството. А и братята му да не би боб да хвърлят за него, я!

  Мили деца! Това е приказка за приспиване в ледените зимни нощи, когато токът е скъп, а парното самички сме си го спрели. Нищо, че я разказвам по-особено! – тази приказка си има бая яка философска основа, която може да се изрази с една само думица: опти-ми-зъм. Див оптимизъм е да вярваш, че Доброто винаги най-накрая побеждава идиотите. Оптимизъм е да живееш с крепката надежда, че най-чаровното момиче от махалата ще се омъжи за най-достойния момък, а не за някой морален урод с пари в швейцарска банка. Оптимизъм е да крачиш през лайната без чувство на страх и ужас от живота, да не се потиш, да не ти трепери гласът, когато лице в лице застанеш срещу лицемера. Оптимизъм е да обичаш гада, който зад гърба ти гроба ти копае.

КРАЙ НА ЛИРИЧЕСКОТО ОТСТЪПЛЕНИЕ

  По-нататък в приказката Момъкът отива да отдъхне на сянка под клонесто дърво. Представете си, горе имало гнездо с орлови яйца. И докато умореният от подвизи юнак кротко примлясквал насън, ето че Злото пак се появява, сега пък в образа на Триглав Змей. Докато Змеят с трите глави се вие и пълзи нагоре, орлетата тъкмо се излюпили и запищели. Ами че те веднага усетили, че проклетникът иде да ги изяде! Писъците събуждат юнака, юнакът тутакси се ориентира, вади пак онази чекийка и хряс-хряс-хряс, оппа-а-а! – и това зло вече го няма. Да, ама сега вече се появяват орлите-родители. И виж ти каква неблагодарност! Ще го накълват до смърт, с клюн ще го разкъсат те него, Спасителя на рожбите им!... Животът му на косъм висял.

  Притеснихте ли се?... Спо-о-окойно! Лошото няма да се случи. Доброто, сторено от момъка, върви подире му и го пази. Значи, разписукали се орлетата: "Мамо! Тате! Какво правите?! Този юнак ни спаси живота". Да-а, такива ми ти работи стават и в реалния живот – воюващите от предната фронтова линия да се втурнат един към друг, да се запрегръщат, да плачат с горещи сълзи от радост и умиление. И това са красиви мигове, мили деца. Мигове като Хималайските върхове окъпани от Божествена светлина.

  По-често обаче се случва непоправимото: по-бързият стрелец усмъртява верния си приятел, или убива със снайпер любимата на приятеля си, когато тя притичва за вода към отсрещния край на улицата. Но и това е сюжет от друга приказка, приказка, случила се в Сараево***. Нали! А приказката ни от Пловдив е вълшебна. И както е присъщо за вълшебните приказки, тя си има щастлив край, "хепи енд" (както му казват пък англичаните). Орлите изнасят Изтърсака на неговата си земя, казват му: "Чао, скъпи приятельо! Да знаехме, че си тъй крехък и вкусен, одма да сме те изпапали", и отлитат от приказката. А по-големите братя, като не успяват да направят за Писаната мома дрехи самоткани, отстъпват на нашият човек да се пробва. Той пък, между другото, има пръстенче точно за тази деликатна работа. Откъде го има ли? Хитрушата му го даде в предишния епизод, като го усети, че е истински мъж.

  И какво повече да ви разправям? Тя работата оттук-насетне е ясна. Момчето едва погледнало пръстена, и дрехите самоткани самички се направили. Което автоматически води до сватба, накъсо, води право към пловдивския Дом на младоженците срещу старата еврейска баня Орта Мезар. Както се казва във вълшебните приказки, и аз бях на сватбата, и аз ядох, пих и се веселих. По брадата ми потече, в устата ми не влезе, но пак ми бе сладичко сватбеното мускатово вино от избата на село Първенец. А като си лягах вечерта, не си и помислих, че ми е мразовито самотно в сърцето и противно в неотоплената стая, ами бодро си рекох тихичко на глас в тъмното: "Ей, какъв щастливец си ти, Гьорги, че имаш около теб такива хубави хора за приятели!"

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 29 avg. 2009 – edited by 29 avg. 2019

Илюстрации:

- Мирко (Мирослав), хлапенцето на съседите Велякови, когато писах текста;

- Домът на младоженците срещу баня Орта Мезар, където приключва всичко.

____
* Когато беше замислена приказката, учителската пенсия в България беше толкова.
** Из поемката "Песен за човека" на поета Никола Вапцаров (1909-1942).
*** Преди години Сараево се взриви в буквалния смисъл. На 6 април 1992 г. снайперисти на Радован Караджич откриват огън срещу мирен протест на местни хора със знамето на Югославия и портрета на Йосип Тито, наивно вярващи, че национализмът у сърби и други ще спре при вида на многоетническо и толерантно Сараево, коментира френският вестник "Монд" в статия под надслов "Оръжията в Сараево замлъкнаха, но разделението остава". Войната започва на 6 април, а обсадата на Сараево - на 2 май, когато артилерията на командира на босненската сръбска армия Ратко Младич обстрелва железопътни и трамвайни линии, а сръбски пехотинци обкръжават града... Война три години и половина. Над сто хиляди убити. Сараево е един от най-дълго обсажданите градове в историята на света: 1395 дни. Вж. http://www.dnes.bg/redakcia/2012/04/06/p...;if_height=366. Бел.м., tisss.

СБОГУВАНЕ С ДЯДО

СБОГУВАНЕ С ДЯДО

Безплодна, спечена земя,

копаят двама нискочели,

и над ковчега на умрелия*

е августовска мараня.

Отеква под небето свеж

звънът на кирка и лопата

и се отваря сред Земята

най-неуютният градеж.

С очи в изровената яма

наоколо е моят род

и сякаш не копаем гроб,

ами заравяме имане.

В безоблачния хубав ден

щурче под тока ми подсвирна –

навярно дядо от Всемира

сигнал изпращаше. До мен!**

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 26 avg. 1972 – edited by 28 avg. 2019

___

* От сб. "Сутрин рано", изд. 1983 г.
** Пет години подир смъртта на дядо ми, в деня, когато е роден през 1900, т.е. три дни преди тридесетия ми рожден ден 7 август – на 4 август 1977 между селата Тригорци и Гурково край Балчик, докато с трактор беларус тегля ремарке с 4,5 тона суров силаж, преживях катастрофа, която можеше да е край на живота ми. Съвпадението – че още като студент през 1970 г. туркиня, студентка от хасковските села, се вмъкна в редакцията на студентския вестник "Софийски университет" да ми предскаже инцидент навръх тридесетия ми рожден ден.  

    Праправнук съм на показно заклания от османлиите Ангел Керемидов през май 1876 г. насред мегдана в някогашно Калугерово за назидание, и внук на Борис Ангелов - Дявола. Горе: Снимка на Борис Дявола от есента на 1943 г. Ангел под № 19 и Георги под № 14 (брат му) Керемидови са сред имената на четници в Хвърковатата чета на Бенковски върху паметната плоча в самия център на днешния град Калугерово, двайсетина километра северозападно от Пазарджик. 

  Бел.м., tisss.