ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (8.)

ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (8.)

   Продължение

   17.08.1997.

  Мария, с която бях между 1988 и 1991 г., казват ми заговорнически, си имала нов приятел, пети или шести по ред. Предпоследният в редичката й усилено пробвал да изясни къде допуснал грешка. Глупако, грешката ти е, че въобще си се захванал да тъчеш платно с жена, осъдена да тича подир ГНХ (Голямата Недостижима Химера)! Тази нейна амбиция не й дава спокойствие. Наказанието си е у нея; подтиква я да се мята като плувец в паника, че морето ще го погълне и какво друго му остава, освен да гребе от живота, докато все още може да се задържи на повърхността на добрия тон и оръжията му не са се изхабили съвсем. Съчувствам й, че не е открила Принца от мечтите си, кой знае – чака да й се появи в небесни одежди, а пък той да е някой съвсем земен Адам с умирисани маратонки и кофти подстриган. Всеки случай, при цялата им привидна податливост жените са и по-романтични, и по-целеустремени, когато следват идеала си. Поне осем от десетина Евини щерки, щастливо задомени, кътат образа на непохватен, но и неповторим именно затова Ромео. О, как измамно е това великодушие към занемарилите се и саможиви от преживяното заедно техни законни половинки!

  Ама па какви ли ги върши уседналият съпруг! След обилна и вкусна по селски вечеря (цитат от плодовития хасковски поет Иван Николов)* посяга с мазни устни към законната си половинка, която изпълнява ритуала на прелъстената – Празник на милата домашна посредственост, фалш, понакъсан като дантела от разделите, които превръщат сексуалната рутина в нещо страстно пожелано. При повечето от случаите бракът е вид доброволна принуда. Доброволна – видимо, ала принуда всъщност. Голямата тръпка, екстазът, блаженството, че си жив, тях удобствата и уютът ги съсипват. Така си провалих връзката с една Мария и нямам основание да я обвинявам. Тези пулсиращи слънца момичетата си търсят стопанин, а не слуга; нима не е грехота да пропуснеш авантюрата с някой свободно реещ се романтичен хищник! Ясно е какво мисли Бог по този въпрос, но колкото и грешно да изглежда, мисля си, госпожа Природата мъдро е подредила нещата. От тримата мускетари на Александър Дюма – баща (1802-1870) Атос ми е противен, Портос – безинтересен, а Арамис ме изкушава като версия на типичния мъжки нрав. Атос е първообраз на самохвалковците, хората на показния живот; Портос – баща на еснафи, филистери, бюргери; Арамис е принц на авантюрата и дискретността; около него винаги нещо се случва, загадъчен и неясен е като извънбрачната връзка на уважавана личност.

  По-силно увличат стаените вибрации на интелектуалната струя, понеже любовта в съвършения си вид е изява на интелектуалното, на усет за отсрещния. Движещи механизми на човешкия ни живот са неочевидни неща. Очевидното е повърхност, която има свойството да заблуждава. Където нещо яко ми се навира в очи, питам се: "А какво ли не бива да видят моите очи, с каква цел видимото ме изкушава, кой канал за информация иде то да подтисне у мен?"

  Отвращава ме фанатикът. Задъханата му многословна изнервена реч възприемам като насъскани насрещу мен песове: със зъби и нокти, с ръмжене и вой заповядват, отнемат ми естественото право на личен избор, осмисляне в спокойна обстановка. За съжаление фанатизмът е рожба на прелестна особа – Романтиката, и неколцина посредствени бащи – Надменност, Всезнайство, Самовлюбеност, Самонадеяност.  

  Един съсед – 65-годишният Димитър Димзов, разпалено ме убеждаваше тези дни в Господ и възможностите за свръхестествена изцелителна намеса. Има си човекът лични мотиви да вярва, защото е силно притеснен: щерка му боледува от нещо, с което медицината не знае как да се справи; но фактът, че толкова упорито човекът отрича едно, пък защитава друго, и особено – прекаленият му патос, увереността, че е прав, именно защото лично вярва в това, ме настройват скептично, натъжават ме. Защото е добър, кротък човек, виждам – сърцето му кърви и фанатизмът му не иде от него, а от бедата, която го застигнала. Та се питам, Бедата ли е единственият път към Бога, към световното ядро от информация какви сме и накъде вървим?  

  Липсва ми смирение. Не смирението на овца, която приема заколението за нещо неизбежно, а смирението като кротост на любознателния дух, който си слага юзди, не желаейки да се състезава с бога. Подозирам, че този бог по различни начини се проявява в постъпките на различните хора. Откривал съм го у Невена от Перущица (баба ми) и у баща ми Кирил – като излъчване на вътрешна светлина и спокойствие. Но то, предполагам – е състояние на духа, когато духът ти е в съзвучие с океана от добро, в който несъзвучният ни материален свят се боричка, лута и крещи от ярост.

  19.08.1997.

  Утрото е слънчево. На балкончето, където съм, въздухът е като планински извор бистър. След седмица е годишнина от смъртта на дядо ми Борис – 26 август 1972 г. Двадесет и пет години образът му е в паноптикума на моите си лични фантазии. От четирите му оживели рожби моята майка му е любимката. Не баба ми Невена, а той е показвал повече грижа към мен може би понеже съм му първият внук. Любовта му не беше като обичта на Райчо към внучката Невена (и моя внучка); сватът Райчо, як като родопска канара мъж, я покачва на главата си, оставя й се да го разиграва като разглезено тригодишно хлапенце. 

  Любовта на дядо ми Борис Дявола беше мечешка – учел ме е да съм като него, не е пълзял, не се е търкалял по земята, за да го харесвам. Затова съм привързан към него, все едно ми е заръчвал: когато обичаш, бъди себе си, не някой друг! Досега не проумявам мъже, които се разтапят от умиление пред любимата жена. И галенето, и прегръдките са съкровено нещо – вършат се скрито и насаме с момичето. Любовта е тайнство, дискретност, и в никакъв случай не е показност и фасони. На женчовци, които кълнат или страдат за любов по площадите, не им хващам вяра.

   *  *  *

  Президентът Петър Стоянов (1952) поднесъл извиненията си към българските турци заради калпавия опит на Тодор-Живковата партийна власт и администрация да им смени арабските имена с български. Дотук харно, ще речеш, жест на модерен политик. Но защо досега не съм чул турски големец да се извини за онзи ислямски геноцид спрямо моите предци в продължение не на година или десетилетие, ами на почти половин хилядолетие, 485 години! Извиненията си Президентът на Република България защо не ги поднесе на Българска земя? България, не Турция, е родина на униженото мюсюлманско население. Така нашият романтичен адвокат фактически узакони претенциите на политиците в Република Турция и занапред да проявяват грижовност към част от българските граждани. Извиненията, и от мое име, на Пешо Петолевката** не са ли предателство към каузата България! Истинският аристократ не ръси бакшиши; виж, фукарата, в мерака си да замяза и той на аристократ, пилее вересии, та свят да ти се завие! Само че човекът трупа дивиденти за сметка на нас.  

  Довчерашните ми колеги-таксиметърджии – обръгнали, бойки момци, научили се своето да отстояват с достойнството на сами на себе си господари, майтап си бият с някой манго-завалия, платил пребогато за курс от километър-два – "Не си вижда голия задник, седнал да ми се прави на ларж!" Ей това е строгият им коментар. 

   Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 24 uni 2019

Илюстрации:

- Документирано едно предателство (горе);

- Президент на Република България (долу).

–––

*Вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD_%D0%9D%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D0%B2_(%D0%BF%D0%BE%D0%B5%D1%82). По името на този слаб поет, но пък отличен преводач (1937-1991), пловдивско издателство периодично присъжда известна сума пари за оригинална литература.

** Прякор на адвоката по бракоразводни дела, една от най-заможните персони не само в моя роден Пловдив, но и сред босовете на днешна България, вж. https://socbg.com/2017/11/%D1%82%D0%B0%D0%B9%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%B2-%D0%B1%D0%B8%D0%BE%D0%B3%D1%80%D0%B0%D1%84%D0%B8%D1%8F%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%BF%D0%B5%D1%82%D1%8A%D1%80-%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%8F%D0%BD%D0%BE.html  Бел.м., tisss.

ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (7.)

 ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (7.)

   Продължение

   

   17.08.1997.

  На 6 август поехме за местността Каваците зад Созопол. В пет и трийсет сутринта натоварихме семейство Ряпови плюс багажа им и към два подир обяд вече бяхме в почивната станция. Седяхме там до 11 август. Тръгнахме да се връщаме почернели, с морски загар. Сред нещата, които си спомням по-ярко, е една от разходките с Re. по брега преди тръгването, когато гларуси с крясъци прелитаха над нас, а вълните ревниво ближеха влажния пясък, сякаш за да заличат стъпките ни; и после седяхме върху пейката на спасителите, беше ветровито, жива душа нямаше, само боклук и ръждиви тенекии, когато на пустия плаж с весел лай дотърча Роро, черното игриво псе на Ряпови, и чух Меди – жената на Ряпов, да го вика откъм станцията.

  По пътя към морето колата ми създаваше проблеми, но не се повреди съвсем, не се скапа. Реших, че Re. e разкошна и съжителството ми с нея стипчиво, но и крехко, подобно на ручей, скрито бълбука и се провира из високата гъста тръстика. И то бе всъщност Големият подарък за петдесетия ми рожден ден. Сега, когато мина почти седмица от връщането ни в Пловдив и заничам към изтеклите дни, какво виждам? ГБЧ (Големият Бял Човек) плътно шета наоколо й, пилее пари в неговия си стил и "го раздава" мил, грижовен, доколкото разбирам от задъханите й преразкази. Имам усещането за опасно едро животно, мирише ми на мокра козина.

  Във видимия спектър между нас с нея всичко уж е наред, храмът си е на мястото, кръстът над камбанарията леко килнат и тази тиха драма у нея ми подсказва колко е уязвим човек – особено ако това е трийсетгодишна красива жена.Не мога да знам, но и не искам да знам доколко важна е тази моя лична обвързаност – името ми би трябвало да е Константин, което ще рече "постоянен". Третият актьор в спектакъла съм, няма ме на сцената, а и публиката не се занимава с онзи, който е зад кулисите.

  Събужда се у мен вроденото мое мазохистично гласче – да ми напомня, че нищо тук не ми принадлежи, че животът ми е случаен епизод и стореното от мен за света няма стойност. А защо да си кривя душата, не завиждам на рутинни благопристойни бракове. За мен всичко е в движение, константна е само основата, принципите; тъй че абсолютното равновесие и хармония би трябвало да ме тревожат. Талантът ми се буди, когато съм под заплаха и в напрежение. Открих, че – колкото и странно да изглежда, силата ми е в моята уязвимост във физически и всякакъв план.

  Не-е, не желая трохите от чужда трапеза; за подаръците и придобивките при мен винаги идва час горчиво и докрай да си плащам. И не съм слуга – каквото имам, не ми е даром дадено. Авантюрист съм, надявам се, не безскрупулен. И въпреки това нещо ми се отдалечава, долавям мразовит полъх. Дали не наближава моментът да си плащам за преживяното щастие?

  Оставих ръкописа на "Кардиф" при Венцеслав Бъчваров за набор, той е човекът, но и около Венци ухае на обсебен от щура амбиция на всяка цена да го оценят като литератор. Формата налице, съдържанието обаче бледичко. Деветдесет и девет на сто от пишещите сме такива. Спасява ни изкушението да пускаме перки, като се правим на велики, неповторими личности, а освен тщеславие и самовлюбеност май друго няма. Вазов и Пенчо Славейков – истинският и измисленият: единият живее, другият позира.

  Да си вдигна задника, да се махна. Къде! Почва да ми наскучава в този свят. Край морето ми изгря – ако случайно Иисус слезеше на брега, в какъв ли образ би ни се представил? Кеф! Спасителят Исус – в тъмночервен мерцедес, по бански, с модни тъмни слънчеви очила, масивен златен кръст (стотина грама поне) на гърдите, верижки, татуировки с Дева Мария, обички, ланец, пръстени, висулки, тръненият венец и пр.

  От време на време придобивам главозамайването, че гледната ми точка е някъде много отвисоко. За първи път го открих, когато си мислех дали завиждам на поета Спас – кмета на Пловдив Гърневски. И Спас, и Теди (Теодор Димитров – областен управител тук), и президентът на Републиката, и президентът на Щатите, и папата с вселенският източноправославен патриарх ми се явяват под нозете. Не! Решително не мога да им завиждам; просто като обикновен човек, не си пожелавам участта им.

  Защо внушават, че Адам бил нещастен? Сгрешил от наивност, изкушен от тъкмо прелюбодействалата Ева и Господ бог ги прогонил с гръм и трясък от Едемската градина, проклел ги да страдат. Ала дали в страданието няма зрънца щастие като диамантени слитъци сред кал и помия? Че какво ще е Любовта без страдание! Не мога и за миг да си представя благородство, което да не е минало през страдания, през страсти, т.е. през бесовете вътре в нас. 

  Помня френски шлагер, правен в арабски стил, няма как да не го знаеш – "Айша". Доста приятна мелодия, а нещо като сбогом. На петдесетия ми рожден ден седим с Re. в мърляво кафене покрай занемарения къмпинг на летовището Каваците след Созопол. Духа поривист вятър. След дни на адска жега времето се бе развалило и ята от гларуси с разперените си огромни криле кръжаха над нас, а бяхме сами; или не, имаше и семейство побелели мъж и жена с хлапенце на 3-4 годинки. Това нещо ми се е запечатало в ума, изплува винаги, само чуя ли мелодията, която тогава се просмукваше към нас през поривите на вятъра от поръждавели зелени тенекиени тонколони с надпис "RFT". Един от миговете щастие, свързан точно с тази арабска мелодия... Днес нищо вече не е същото, но нещо игриво в този френски шлагер ме връща към време, когато съм бил преизпълнен с илюзии – и поради тази причина щастлив, ама наистина много щастлив.

  Пет дни изкарахме с Re. в крайно занемарената почивна станция, и при това в компания от местни досадници. Нали когато се готвиш за романтичен воаяж, и ти би се ядосвала, ако чичковци и лелки се пришият към вашата любовна двойка! И там в онзи късен следобед или ветровита привечер тъкмо се бяхме отскубнали за около час от досадниците. Все едно още сме там, независимо от време и обстоятелства...

  Всяка вечер се пренасяхме да спим в различна барака. И всяка нощ Re. навиваше играчка – плюшено зайче с барабанче, което цънцънкаше тихо и мелодично, докато се гушкаме в тъмното. Колата ми хич не беше наред, тъй че едвам се дотътрихме до ведомствената почивна станция и къмпинга встрани от нея, претоварени от багажа на добри приятели, заради който брах дертове и провалихме замисления преход от Бургас до Балчик, Каварна, чак до нос Калиакра с преспиване по луксозните хотели и мотели покрай брега. Странното е, че двайсетина години по-късно този е може би сред най-хубавите ми спомени от преживяното дотук. Върви след това и не казвай, че дяволът е всъщност в подробностите!

   Следва 

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 23 uni 2019

ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (6.)

Чувате ли плача, стоновете на 75 милиона, в мнозинството невинни,
 жертвани за нечия изгода в касапницата на Втората световна война?

 Източната офанзива на Хитлер започва с тази лъжа. Нападението над СССР не е превантивна мярка на Третия Райх, а добре планирана дълго подготвяна офанзива срещу една напълно неподготвена и неочакваща атака страна, която в следващите години е подложена на окупация, унищожение, геноцид. Две години по-рано Берлин и Москва сключват споразумение за ненападение, което през нощта срещу 22 юни 1941 г. продължава да е в сила.

  Още 1933 г. националсоциалистите в Германия започват да се подготвят за атака срещу СССР. Осем години по-късно – на 22 юни 1941 г., преди 78 години, вермахтът нахлува в Източна Европа, за да започне една от най-бруталните войни на новото време. Върховното командване на Вермахта съобщава: С цел защита от голямата опасност от Изток, на 22 юни в 3,00 сутринта Вермахтът се вряза в настъпващите вражески линии. Самолетите на Луфтвафе вече нападат Съветския враг.*

  Колко медии днес в България ще споменат тази трагична годишнина? 

  – Германски народе, националсоциалисти!

  След тежки кризи, осъден от месеци на мълчание, най-после настъпи моментът, в който мога да говоря напълно откровено.

  ...От 1933 г. насам тъкмо Германският Райх се стараеше с безкрайно търпение да спечели като търговски партньори югоизточноевропейските държави. Затова ние имахме и най-голям интерес за тяхното вътрешно държавно консолидиране и за реда в тях. Нахлуването в Румъния от страна на Русия и зависимостта, в която бе Гърция спрямо Англия, заплашваха да превърнат тия области също в кратко време в общ боен театър.

  ...Поканих г-н Молотов да дойде в Берлин. Съветският министър на външните работи поиска да бъдат изяснени и Германия да даде съгласието си по следните четири въпроса:
  (...) Дали германската гаранция, дадена на Румъния, би била действителна в случай нападение над Румъния от страна на Съветска Русия. Дали Германия е готова да се съгласи Съветска Русия от своя страна да даде гаранция на България и прати по тоя случай съветски войски в България. Като въпросните съветски войски нямат намерение, г. Молотов заяви точно, да искат например да изгонят Българския цар. На това аз отговорих, че България е една суверенна държава и че не знам България да е искала гаранцията на Съветска Русия, както Румъния бе поискала от Германия. Добавих, че освен това съм принуден да вляза в съгласие със своя съюзник по тоя въпрос. Г-н Молотов заяви, че Съветска Русия има нужда от свободно преминаване през Дарданелите и желае, в интерес на своята защита, окупиране на няколко важни земи по крайбрежието на Дарданелите и Босфора. Той запита дали Германия е съгласна на това. Отговорих, че Германия е готова да даде във всеки момент съгласието си за едно изменение на Спогодбата от Монтрьо в полза на държавите с излаз на Черно море, но Германия отказва да се съгласи Русия да си присвои бази по Проливите. По тия въпроси аз възприех становище, което единствено можех да възприема като отговорен водач на Райха, но и като съзнателен представител на своята култура и на европейската цивилизация.**

 
  Германски народе!

  ...В този момент се извършва концентрацията на войски, която по своите размери и обсег е най-голямата в света, каквато досега е била позната. Сътрудничейки си с финландските другари, борците, победители от Нарвик, се държат по крайбрежието на Ледовития океан. Германски дивизии под командата на завоевателя на Норвегия, заедно с героите на финландските борци за свобода под командата на техния маршал, закрилят финландските земи. От Източна Прусия до Карпатите се простират формациите на германския Източен фронт. По бреговете на Прут, по долното течение на Дунав и до Черно море, се намират германските и румънските войници на ген. Анонеску – водач на румънската държава. Задачата на този фронт не се състои само в предпазването на изолираните държави, но и в осигуряването безопасността на Европа, следователно и за сигурността на всички държави в този континент.

  Аз съм се решил днес да поставя земята и бъдещето на Райха на нашия народ в ръцете на нашите войници. Нека Бог ни помогне в тази толкова важна борба.

  
  Адолф Хитлер (1889-1945)***

ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (6.)

   

    Продължение

   22.07.1997. 

  Баща ми, да беше жив, днес щеше да е навършил своя 3/4 век. В Стария завет петдесетгодишнината я празнуват с юбилей, а 75-годишнината...?! 

  Този мой баща така и не го разбрах докрай. Защото по време, когато сме били заедно в множеството на живите, съм бил твърде хаотичен, каквато е изобщо младостта, неяснен и за самия себе си, сподирян от пламенни желания, от какви ли не бесове. А и може би понеже той – който изглеждаше обикновен като тих ручей сред зелена морава, всъщност е една глъбина в своето мълчание и привидно спокойствие. Какво ми е дал; какво ли съм взел от него – нямам представа, но не си го спомням инак освен вдаден в работа.

  Когато научил, че му се родил син, този тих, за мен непонятен в много отношения българин, противник на всякакъв род фукня и демонстрации, наел файтонджия да го превози през центъра на Пловдив; но седнал не там, където се сяда, когато се возиш във файтон, а на капрата, до файтонджията; вдигал бутилка вино за поздрав, пеел. Не съм го чул глас да повиши, а да пее ще да е било цяло чудо.

  Когато бях пет-шестгодишен, състезаваше се по мото-крос, ала нямаше особени успехи. Другите се снишаваха зад кормилото, залепили буза за фара, той караше като поп на моторетка – изправен в кръста, с вдигнато чело, та с майка ми отдалеч го разпознавахме по бялото лице сред оклепаните до уши надупени кросаджии.

  Драго му беше да вдъхва живот на стари бракми. Придаваше им вид по-добър от онзи вид, когато са били нови. Сам измайстори електрическа планя. И повечето от нещата у дома бяха проектирани и изработени на дърводелския му тезгях. Пушеше много рядко: за салтанат, сякаш си придава важност. Карти не играеше. Обичаше да играе шах. "Ела сега да те изпитам на шах!" – вика ме в хола на етажа, който купиха през първата година, когато заминах войник. И като падна две-три игри, усмихне ми се кротко – ехидничене, иронично заяждане, грандоманско самохвалство нямаше у него: "Е-ей, ама ти никакъв кършалък (отпор, демек) не ми даваш, бе!"

  Не одобряваше женитбата ми, избора ми, но лоша дума не отрони. Насаме ми е казвал: "Това женче за себе си не умее да се грижи, взел си го къща да ти върти. Кой дявол те прати да се жениш чак в Добруджа! По-добре хич да не беше учил в София, да те бях направил един мебелист".

  Докато се състезаваше на мотокрос, в бараката ни за въглища на улица Ниш № 4 висяха окачени на гвоздей двата му състезателни номера, елипсовидни тенекета с цифри. Неговият номер беше 45, и в това откривам някакъв смисъл – през зимата и пролетта на 1945 г. е бил на фронта край реката Драва. Имаше си кожено яке, ботуши с високи кончове и подметка от автомобилна гума, специално за състезанията по крос. В онези години състезателното трасе обхващаше Трихълмието, Бунарджика, заобикаляха Альоша и стария Руски паметник-костница в чест на загиналите от 1877-1878 г., спускаха се по Пещерско шосе, Царския Остров, където прецапваха рекичката Дерменка, оттам до село Оризари, после покрай ресторант "Ловна среща", Матинчеви градини, Сарай-къра и обратно по Пещерска в посока Централната пловдивска жп-гара, булевард Руски и улица Иван Вазов. Финалната лента беше опъната над плътната тълпа от зяпачи точно срещу старото Комендантство, встрани от Дома на народната армия.

  Помня в дъждовно и кално време как пердашеха по Пещерско шосе край нашата уличка Ниш. Бях най-гордото хлапе, макар никога да не съм се хвалил с баща си. Струпалите се от двете страни на шосето гадаеха, подскачаха от крак на крак, мокри в противната снежна киша. И в онзи момент, когато съм се усещал огрян отвътре, щастлив с моя толкова необикновен баща, ме перна с копачка Видко Троплев, внук на хазяите Цвета и Костадин Дърварови. Едно от двете рогчета на мотичката се заби под окото ми, сякаш напомняне да не се възгордявам. Белегът да ми напомня.

  На един от състезателите – Георги Баев, Байката яздеше новичка "ява", а чешките бяха по-бързи от повечето стари мотоциклети – нейде сред калищата на Царския остров, му пада веригата. Баща ми бил зад него, задминал го, но спрял – върнал се да му помогне. Никога не е бил първи. Веднъж, помня, завърши втори, веднъж – на пето място от трийсетината състезатели. За награда памучна риза донесе вкъщи.

  Получавахме вестник "Патриот", местния "Отечествен глас" (ако искаш да имаш някое интересуващо те печатно издание, задължително беше да се абонираш и за местния партиен всекидневник), месечното издание "Авто-мото". В избата открих вързопи от списания за наука и техника, пожълтели, умирисани на мухъл. Странни работи виждах на картинките: дирижабли, танкове, самолет с причудливата форма на галош, дългоцевни оръдия, военни кораби, торпедо, подводница.

  Една от последните му снимки някъде сред Родопите, когато бе 60-годишен, го е съхранила възседнал магаренце и ръката му – вдигната за поздрав. Най-хубавото на тази снимка е усмивката му на кротък човек. За снимката майка ми, вече подир смъртта му, рече веднъж: "Виж! Не ти ли прилича на Исус? Същински Христос".

  Не бе набожен. "Набожен" и до днес ми се струва смешна, иронична дума, нещо като думата "лицемерие". Но на дъното на дървена кутия с личните му документи под ордена за храброст, след като така ненавреме си отиде от нас, открих цветна картичка с изображение на Господ с почерка на майка му – баба ми Господинка, от януари 1945 г. да се пази. Носил я изглежда до сърцето в джоба на войнишката си куртка, че беше сгъвана на четири и дрипава по краищата.

  Никак не му се ходило на война. От петима братя той, най-малкият, най-нежният, само е бил на самата фронтова линия. Майка ми разправяше, че го предложили за орден І степен; в последния момент орден за храброст І степен отредили за ротния му командир – посмъртно, а оживелия редник получил същия орден, но II степен.

  За войната у дома не се говореше. Веднъж, когато го подпитвах по-настойчиво, отряза ме: "Какво ме врънкаш? Това беше касапница. Първата седмица от вонята на трупове само повръщах, не можех ни да ям, ни нощем да спя". Обичал живота. О, как го обичал! Не мога да си го представя обезверен, отпуснал ръце. Но неговата самоувереност не бе дразнеща. Казваше усмихнат като дете: "На стари години, ако не мога друго, семки ще продавам с ей това кантарче". Кантарчето, с което смяташе да поминува в немощта си, и сега е долу, в избата на старата къща срещу черквата "Св. Георги" в пловдивския квартал Мараша.

  Рекъл веднъж на майка ми: "Не мога да си представя друг мъж да те прегръща. Случи ли се това, двама ви ще убия, а после ще свърша и със себе си".

  Когато болките му вече станали непоносими и полекичка умирал, десетина часа преди смъртта, в камионетката, с която го придружавахме към софийската клиника Пирогов, извръща глава да не видим сгърченото му от болки лице. Докато майка ми и сестра ми тихичко нещо си шепнат, виждах как, оросен от пот, мърда устни – без глас, мълком крещеше: "Оле-ле, майчице!" Този мой баща издъхна сам, без близък човек наоколо. Затова от дън душа намразих лекарите и касапския им манталитет след неговата смърт. Изолираха го от нас и от света, докато беше в съзнание, ала безпомощен, във варосана някаква тяхна си клетка на преизподнята.

  До последния си дъх работи. Трудът за него в никакъв случай не беше тегоба, а привилегия на здравия и жизнен българин.

  В деня, когато колата избухва в пламъци, станали сутринта в четири, да идат до вилата на сестра ми над близкото до Пловдив село Белащица да завардят ред за водата и да полеят лехите с доматения разсад. В осем оставил майка ми, слязъл до града да обиколи адресите по подадените до мебелния магазин на бул. Малчика рекламации. Навсякъде минал, само в милиционерския блок 51 на район Тракия (срещу пощата) хората не си били вкъщи. Качил се пак на вилата; този път със себе си взел и Кирил – мъжа на сестра ми. Към един по обяд тримата слезли в Пловдив, набрал грозде от асмата и рекъл на майка ми: "Как да седна да обядвам, докато не видя какво им е на онези хора! Измий грозде, направи салата и ме чакай. Ще видя и тази рекламация, и се връщам".

  На втората година след смъртта на татко заварих непознат едър и грубоват мъж на масата във всекидневната – седи на бащиното място наметнат с домашната жилетка на татко, а майка мие паници на чешмата зад полуоткрехнатата врата на кухнята...

  Мир на праха ти, мили мой мълчаливецо!

   23.08.1997. 

  Кога на богатите им се удава възможност да мечтаят! Докато си пожелаят нещо, и то кацнало на масата им. Бедният мечтае; и колкото по-дълго, толкова по-красиво. 

  Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 22 uni 2019

–––

* Вж.https://www.dw.com/bg/%D0%BB%D1%8A%D0%B6%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BA%D0%BE%D1%8F%D1%82%D0%BE-%D0%B7%D0%B0%D0%BA%D0%BE%D0%BF%D0%B0-50-%D0%BC%D0%B8%D0%BB%D0%B8%D0%BE%D0%BD%D0%B0-%D0%B4%D1%83%D1%88%D0%B8/a-15152446 
** Да ни напомня нещо за модерните напоследък т.нар. "европейски духовни ценности"?!
*** Из Посланието на Адолф Хитлер от 22 юни 1941 г. към германския народ и войниците на Източния фронт. Източник: вестник "Утро", неделя, 22 юний 1941 г. Бел.м., tisss.