ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (8.)

ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (8.)

   Продължение

   17.08.1997.

  Мария, с която бях между 1988 и 1991 г., казват ми заговорнически, си имала нов приятел, пети или шести по ред. Предпоследният в редичката й усилено пробвал да изясни къде допуснал грешка. Глупако, грешката ти е, че въобще си се захванал да тъчеш платно с жена, осъдена да тича подир ГНХ (Голямата Недостижима Химера)! Тази нейна амбиция не й дава спокойствие. Наказанието си е у нея; подтиква я да се мята като плувец в паника, че морето ще го погълне и какво друго му остава, освен да гребе от живота, докато все още може да се задържи на повърхността на добрия тон и оръжията му не са се изхабили съвсем. Съчувствам й, че не е открила Принца от мечтите си, кой знае – чака да й се появи в небесни одежди, а пък той да е някой съвсем земен Адам с умирисани маратонки и кофти подстриган. Всеки случай, при цялата им привидна податливост жените са и по-романтични, и по-целеустремени, когато следват идеала си. Поне осем от десетина Евини щерки, щастливо задомени, кътат образа на непохватен, но и неповторим именно затова Ромео. О, как измамно е това великодушие към занемарилите се и саможиви от преживяното заедно техни законни половинки!

  Ама па какви ли ги върши уседналият съпруг! След обилна и вкусна по селски вечеря (цитат от плодовития хасковски поет Иван Николов)* посяга с мазни устни към законната си половинка, която изпълнява ритуала на прелъстената – Празник на милата домашна посредственост, фалш, понакъсан като дантела от разделите, които превръщат сексуалната рутина в нещо страстно пожелано. При повечето от случаите бракът е вид доброволна принуда. Доброволна – видимо, ала принуда всъщност. Голямата тръпка, екстазът, блаженството, че си жив, тях удобствата и уютът ги съсипват. Така си провалих връзката с една Мария и нямам основание да я обвинявам. Тези пулсиращи слънца момичетата си търсят стопанин, а не слуга; нима не е грехота да пропуснеш авантюрата с някой свободно реещ се романтичен хищник! Ясно е какво мисли Бог по този въпрос, но колкото и грешно да изглежда, мисля си, госпожа Природата мъдро е подредила нещата. От тримата мускетари на Александър Дюма – баща (1802-1870) Атос ми е противен, Портос – безинтересен, а Арамис ме изкушава като версия на типичния мъжки нрав. Атос е първообраз на самохвалковците, хората на показния живот; Портос – баща на еснафи, филистери, бюргери; Арамис е принц на авантюрата и дискретността; около него винаги нещо се случва, загадъчен и неясен е като извънбрачната връзка на уважавана личност.

  По-силно увличат стаените вибрации на интелектуалната струя, понеже любовта в съвършения си вид е изява на интелектуалното, на усет за отсрещния. Движещи механизми на човешкия ни живот са неочевидни неща. Очевидното е повърхност, която има свойството да заблуждава. Където нещо яко ми се навира в очи, питам се: "А какво ли не бива да видят моите очи, с каква цел видимото ме изкушава, кой канал за информация иде то да подтисне у мен?"

  Отвращава ме фанатикът. Задъханата му многословна изнервена реч възприемам като насъскани насрещу мен песове: със зъби и нокти, с ръмжене и вой заповядват, отнемат ми естественото право на личен избор, осмисляне в спокойна обстановка. За съжаление фанатизмът е рожба на прелестна особа – Романтиката, и неколцина посредствени бащи – Надменност, Всезнайство, Самовлюбеност, Самонадеяност.  

  Един съсед – 65-годишният Димитър Димзов, разпалено ме убеждаваше тези дни в Господ и възможностите за свръхестествена изцелителна намеса. Има си човекът лични мотиви да вярва, защото е силно притеснен: щерка му боледува от нещо, с което медицината не знае как да се справи; но фактът, че толкова упорито човекът отрича едно, пък защитава друго, и особено – прекаленият му патос, увереността, че е прав, именно защото лично вярва в това, ме настройват скептично, натъжават ме. Защото е добър, кротък човек, виждам – сърцето му кърви и фанатизмът му не иде от него, а от бедата, която го застигнала. Та се питам, Бедата ли е единственият път към Бога, към световното ядро от информация какви сме и накъде вървим?  

  Липсва ми смирение. Не смирението на овца, която приема заколението за нещо неизбежно, а смирението като кротост на любознателния дух, който си слага юзди, не желаейки да се състезава с бога. Подозирам, че този бог по различни начини се проявява в постъпките на различните хора. Откривал съм го у Невена от Перущица (баба ми) и у баща ми Кирил – като излъчване на вътрешна светлина и спокойствие. Но то, предполагам – е състояние на духа, когато духът ти е в съзвучие с океана от добро, в който несъзвучният ни материален свят се боричка, лута и крещи от ярост.

  19.08.1997.

  Утрото е слънчево. На балкончето, където съм, въздухът е като планински извор бистър. След седмица е годишнина от смъртта на дядо ми Борис – 26 август 1972 г. Двадесет и пет години образът му е в паноптикума на моите си лични фантазии. От четирите му оживели рожби моята майка му е любимката. Не баба ми Невена, а той е показвал повече грижа към мен може би понеже съм му първият внук. Любовта му не беше като обичта на Райчо към внучката Невена (и моя внучка); сватът Райчо, як като родопска канара мъж, я покачва на главата си, оставя й се да го разиграва като разглезено тригодишно хлапенце. 

  Любовта на дядо ми Борис Дявола беше мечешка – учел ме е да съм като него, не е пълзял, не се е търкалял по земята, за да го харесвам. Затова съм привързан към него, все едно ми е заръчвал: когато обичаш, бъди себе си, не някой друг! Досега не проумявам мъже, които се разтапят от умиление пред любимата жена. И галенето, и прегръдките са съкровено нещо – вършат се скрито и насаме с момичето. Любовта е тайнство, дискретност, и в никакъв случай не е показност и фасони. На женчовци, които кълнат или страдат за любов по площадите, не им хващам вяра.

   *  *  *

  Президентът Петър Стоянов (1952) поднесъл извиненията си към българските турци заради калпавия опит на Тодор-Живковата партийна власт и администрация да им смени арабските имена с български. Дотук харно, ще речеш, жест на модерен политик. Но защо досега не съм чул турски големец да се извини за онзи ислямски геноцид спрямо моите предци в продължение не на година или десетилетие, ами на почти половин хилядолетие, 485 години! Извиненията си Президентът на Република България защо не ги поднесе на Българска земя? България, не Турция, е родина на униженото мюсюлманско население. Така нашият романтичен адвокат фактически узакони претенциите на политиците в Република Турция и занапред да проявяват грижовност към част от българските граждани. Извиненията, и от мое име, на Пешо Петолевката** не са ли предателство към каузата България! Истинският аристократ не ръси бакшиши; виж, фукарата, в мерака си да замяза и той на аристократ, пилее вересии, та свят да ти се завие! Само че човекът трупа дивиденти за сметка на нас.  

  Довчерашните ми колеги-таксиметърджии – обръгнали, бойки момци, научили се своето да отстояват с достойнството на сами на себе си господари, майтап си бият с някой манго-завалия, платил пребогато за курс от километър-два – "Не си вижда голия задник, седнал да ми се прави на ларж!" Ей това е строгият им коментар. 

   Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 24 uni 2019

Илюстрации:

- Документирано едно предателство (горе);

- Президент на Република България (долу).

–––

*Вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD_%D0%9D%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D0%B2_(%D0%BF%D0%BE%D0%B5%D1%82). По името на този слаб поет, но пък отличен преводач (1937-1991), пловдивско издателство периодично присъжда известна сума пари за оригинална литература.

** Прякор на адвоката по бракоразводни дела, една от най-заможните персони не само в моя роден Пловдив, но и сред босовете на днешна България, вж. https://socbg.com/2017/11/%D1%82%D0%B0%D0%B9%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%B2-%D0%B1%D0%B8%D0%BE%D0%B3%D1%80%D0%B0%D1%84%D0%B8%D1%8F%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%BF%D0%B5%D1%82%D1%8A%D1%80-%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%8F%D0%BD%D0%BE.html  Бел.м., tisss.