ЗАПИСКИ ОТПРЕДИ ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ (продължение)

ЗАПИСКИ ОТПРЕДИ

ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ

  22.05.1999. 

  

  Нещо подобно, крясъци "Вън! Напусни кабинета!" чух и когато – ученик в десети клас на пловдивската гимназия "Г. Димитров", настоях да придружа майка ми при посещението й в Приемната на Градския комитет на БКП, на улица Васил Марков 5, в същата сграда, където някога бяха част и от редакциите на пловдивския партиен всекидневник "Отечествен глас". Майка се противеше, било й вероятно неудобно да я виждам да се жалва пред някакъв чиновник за нещо, което не само по закон, но и от само себе си е ясно, че си е наше право. Аз обаче, след като си бях виждал поне десетина пъти името под фейлетони, разказчета, стихове, интервюта и репортажи в двата пловдивски вестника "Отечествен глас" и младежкия "Комсомолска искра", упорствах да видя как става тази работа: да убедиш някого си в своето право.

  Тъй че ето ни с майка ми в единствения приемен ден от седмицата, висим пред тапицирана с алена изкуствена кожа врата, пазим си реда сред жени и мъже на възраст и угрижен вид, всеки стиснал свитък с документи. Дочакахме си ние реда, влизаме, майка обяснява на човека зад бюрото нашия случай – как сме си купили етаж от триетажната къща срещу черквата "Свети Георги" в Мараша*; как едно от двете семейства – лейтенант от армията с младата си жена, се изнесло, но в две от четирите помещения друго семейство наематели не желае да ни освободи тези две стаи, независимо че им предлагаме дори по-слънчеви две стаи и пак на първи етаж, дето все още живеехме под наем, на улица Люлебургаз 17 в квартал Инвалиден**. Замяна – повече от равностойна, но хората искаха пари и мебели от баща ми, за да освободят жилището. Притесняваха се родителите ми, че имат насреща си хора с връзки, хора на властта: туркинята – домоуправителка, активистка в ОФ, слухтяла, според съседите, за политическите настроения на съмахленците наоколо.

  Предлагали им двамата хубавци – кокалестият, дълъг като сарък (върлина) бай Слави (Радослав) и жена му – туркинята Надин, татко да им даде 1500 лв. на ръка (шестнайсет негови месечни заплати в ДИП "Напредък"), били си харесали и три от подредените в опразнения от лейтенанта хол, изработени от баща ми с мерака на бедняк, че влиза най-сетне в свой дом – махагонов шкаф за хола, изящна масичка за кафе и чай и червения плюшен диван с белгийска дамаска – мебели, които беше майсторил като за нас и им се радваше, че вече ще можем и ние да си каним гости.

  Милият! Беше готов да им ги хариже тези вещи, но майка ми – люта семка от два чорбаджийски рода, настръхна: "Как така бе, Кинчо! Това си е живо изнудване". И започна нейното Ходене на Богородица по мъките***. И не само нейното. На два или три пъти подпийнали мъже ги бяха пердашили моите родители в дворчето на тази триетажна къща на ул. Янко Сакъзов, та се прибирали насинени, охлузени, с оттоци и натъртени. Това по-късно, когато бях вече войник край Хасково, нямаше как да знам, че лъгали сестра ми, срам ги било да кажат жалката истина, че ги пердашили три махленски пияндета, сред които и 45-годишния по онова време Радослав, онзи мераклия за червения диван с белгийската дамаска.

  Този възел се разплете година и половина по-късно, когато – дошъл си в отпуск според наградата за ІІ място във вътрешноармейски състезания по бокс, запасах кухненския нож на кръста и ходех като собственик, ама и като терорист в нашия си имот, въртях се пред очите на същата онази компания. Единият – 32-годишният по онова време Митко беше каменар, губеше се с месеци в каменна кариера някъде над Пловдив, дето грубо изчуквал творения на известен скулптор. Вторият беше кисело мрачно човече – брат или братовчед на софийски някой си влиятелен генерал Врачев. Третият бе върлинестият бай Слави (Радослав), треньор на гребци от някогашната "Марица" на пловдивската Гребна база. Там спях – долу в мазето, при кадифени черни паяци колкото палеца ми, и пак там за пръв път в живота си между дъските на прогнилото дюшеме открих да щъкат светлокафеникави на цвят полупрозрачни скорпиони с навирен скорпионски нокът.

  Размотавах се по двора. Три плодни дръвчета засадих. Подрязах голямата над петдесетгодишна занемарена асма с лозарската ножица от дядо ми Борис, докато побойниците пляскаха карти на две крачки от лозата, смучеха ракия край панер салата и внимателно ме мереха изпод вежди. Борис Дяволът сякаш се бе вселил у мен да ги предизвикам. На два пъти ми правиха и на мен засада. И не успяха да ме хванат изотзад през раменете, та на два пъти бих шамари, не на Бай Слави – висок и жилав, треньора на гребците по кану-каяк от пловдивското дружество "Марица", а на жена му – четирийсетгодишна туркиня****, че ми се изхрачи в лицето и ме замери с масивен стъклен пепелник; да беше ме уцелила, щеше да ме убие. Първия път се случи пред единия от тримата им сина и пред сащисания Радослав; втория път – след като вкупом се изтърколихме в дворчето, а от дворчето – на паважа пред хлебарницата, дето плътна тълпа чакаше да извадят хляб от фурната. В бокса има едно движение, което така и не усвоих добре – ескиваж се казва: да се гмурнеш встрани от връхлитащия противник и той да ти се наниже на юмрука. Отстъпвах с лице към тримата (Бай Слави, жена му, сина им), и понеже туркинята бе най-яростна и запенена: кълне, опитва да ме уцели с храчки, та пред стотината чакащи за хляб изяде още два яки плесника. "Ей сега ще отидем във Второ районно (МВР) те да те приберат" – реве ошашавен, безпомощен от изненада, че някой му се е оперил, Бай Слави. "Че какво чакате! Тъкмо и милицията да разбере как изнудвате!" – разкрещях се и аз насреща му. – Какво се мотаете? Отивайте!"

  Същия ден около обяд върху къс амбалажна хартия щерката на адвоката Васил Крумов долетя на улица Люлебургаз с послание: "Бояджиеви, елате да се разберем кога ще си изнасяме багажа", написано с големи разкривени букви...

  Само че това по-горе става година и половина по-късно. А сега... стоим си с майка ми пред непознат с восъчно лице зад бюрото. Какво каза майка ми, какво й отвърна онзи, не помня; помня само, че онзи рече нещо рязко: срещу кого сте тръгнали?***** Изнудвали ви били. А ясно ли ви е, че онези не са случайни; вървете си, отдето сте дошли, и си налягайте парцалите! В този смисъл му бяха приказките – пиперливи, сдържано изречени, но отровни. Рекох да се обадя, а той – не към мен, а към майка ми: "Кажете на момчето да излезе. Нямам работа с него!" И... не излязох, рекох му и аз нещо рязко, в смисъл: Що е посаден в тази канцелария, да брани мошениците ли?! Че като се нервира този ми ти мъж! Като скочи, като се развика... Издуха му се жилите на врата; блъска с юмрук по бюрото: "Вън! Вън! Напуснете приемната!" Целият се зачерви, блещи се, върти зъркели, ама си е зад бюрото, не тръгва към мен. Крещи, сочи към тапицираната порта да напуснем кожената приемна на ГК на БКП... Е, тръгнахме си. От средата на улицата обаче тичешком се върнах да разбера с кого съм имал честта... да му видя името – кой е този идиот. Върху месинговата табелка се мъдри името "Георги Алексиев"... 

  Минаха повече от двайсетина години, пътеките ми на вестникар и автор на купища текстове с претенция да са стихове и разкази се кръстосаха със същия този Георги Алексиев, който ни крещя на нас, двамата с майка; не знам дали помни това, което припомням. Видях го вече в друга светлина двайсетина години след онзи случай в приемната на ГК на БКП. Видях го, и имаше какво да харесам у него – майсторски написаните разкази и романи, да му съчувствам дори, когато сами в жигулата му се прибирахме двамата от литературно четене в Пазарджик и захвана да ми разправи за болнавата си майка и несговорчивата си съпруга.

  Ала спомените – особено когато са от възраст на романтичен идеализъм и вяра в справедливостта и доброто, са жилави и с дълбоки корени, упорити като гробищен троскот. Знаете ли какво е гробищният троскот? Борил съм се до мазоли, до кръв с троскота, враснал се в гроба на първия сред петимата харманлийски братя "бати Митко", та знам. Корените на троскота достигат до три и половина – четири метра дълбочина, а аз извадих единайсет метра корени от гроба на чичо в пловдивското общинско гробище край булевард Цариградско шосе. И си представете само как просвредляват плътта на мъртъвците тези корени и пие ли, пие тревожната си сила оттам яростната гробищна трева.

  Не мога да ти простя, скъпи Георги Алексиев, колкото и голям писател да стана – един от съвременните ни белетристи***** с усет за трагизма у българина, по-добър, според мен, и от превъзнасяния твой почти земляк, предложения за Нобелова награда по литература от софийските сноби Йордан Радичков (1929-2004).

  Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Илюстрации:

- Лятото на 1954 г., покрай езерото Клептуза в Чепино (горе);

- Юни 1966 г., войник в отпуск по награда и сватбарин (долу).

Plovdiv, edited by 9 uni 2019

___
* Един от по-старите квартали на Пловдив. Върху зида на черквата, строена през 1908 г., когато княз Фердинанд обявява България за царство, възползвайки се от противостоенето между Великите сили, малка плоча бележи къде е била бесилката на д-р Васил Соколов, описан в романа "Под игото".
** Средновековен апокриф, разпространяван по Българските земи.

*** В къщата, строена от бившия кмет на Цалапица Фъргов, убит от нахъсани след 9. ІХ. 1944. цалапишки бедняци. Сестра му на този кмет леля Лучка живееше над нас с мъжа си Бай Борис и сина Петър Лозев. 

**** Ти знаеш ли аз коя съм? Аз съм на Тосун бей внучката! – крещеше ми мускулеста женица с тяло, набито като юмрук. Тосун бей води башибозука, бастисал Клисура през пролетта на 1876 г. Тази инак чиста, уредна туркиня, омъжена за българин, треньора на гребците от местното дружество "Марица", родила му трима сина, би трябвало да е наясно какви ги плещи, но кой я знае! – може и наистина да е внучка на известния ислямски главорез. 
***** Роден в с. Якимово, Ломско. Завършва Военно артилерийско училище (1950) и Военно политическо училище (1952). До 1956 г. е политически офицер. Завършва право в Софийския университет (1960). От 1957 г. живее в Пловдив. От 1960 до 1972 г. работи в ОК на БКП в Пловдив. Зам.главен редактор (1972-1975) и главен редактор (1975-1978) на списание "Тракия". 

Георги Алексиев (1927-2011)

 За пръв път печата разказ 1970 г. в пловдивския вестник "Отечествен глас". Автор е на книгите "Засука се вихрушка" (разкази, 1971), "Кръстопът на облаци" (роман, 1973), "Духовете на Цибрица" (роман, 1976), "Горещници" (1978), "Разпятие" (разкази и новели, 1978), "Разсечено небе" (повести и разкази, 1984), "Сказание за Млечния път" (1987), "Добър ден, неудачнико" (1988), "Господ е болен" (1991), "Върколакът" (роман, 1997), "Заключване на гроб" (2002). Носител на "Литературната награда Йордан Йовков" (1971). Почетен гражданин на Пловдив (2001). Бел.моя, tisss. 

ЗАПИСКИ ОТПРЕДИ ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ

ЗАПИСКИ ОТПРЕДИ

ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ

  Продължение от 16.05.1999.

  Искаше да си има мебелна работилница моят баща, така е. От шестнайсетгодишен, когато от неговия роден Харманли дошъл в Пловдив, обикалял да си търси работа по дюкяните, па се хванал чирак у някой си арменец да разбичва трупи на ръка. Та оттогава засъбирал един по един инструментите си. Това му била красивата мечта. Гледам ги сега тези прости сечива, тази негова мечтана бъдеща работилница и ми се свива сърцето – неугледни, мизерни пред изящните лъскави приспособления в модерната мебелна и изобщо инструментална екипировка! Тези сечива така и не му влязоха в работа; погрознели, демодирани, първобитно и грубо изработени, могат да послужат единствено за музейна колекция на примитивното занаятчийство.

  По-късно баща ми продължил чиракуването при Иван Радичев, в работилницата, която и днес е там, със закнижени, обрасли в паяжина прозорчета, на пловдивската улица Франклин Рузвелт № 10, пресечка на улица Гладстон – една от централните улици на Пловдив. Пухкавият като великденски козунак Иван Радичев ограби моя баща, просто не му вписвал редовно полагащите се отчисления за осигурителните пенсионни вноски, които суми тарикатът спестявал. Но това стана ясно много по-късно, когато сам тръгнах да събирам документите за пенсия на баща ми. Оказа се, благообразният "благодетел" подло изял седем години от трудовия стаж на татко.

  Десетина години беше сред калфите на Радичев. Седемгодишен съм бил, помня, майка ми ме пращаше към единайсет часа всеки делничен ден да нося парче хляб и тенджерка с обяда на татко в работилницата на Радичев. Чираците, а и калфите ме подкачаха: "Искаш ли да те вземем при нас? Харесва ли ти? Знаеш ли какво е това? Това е маткап, това тук ренде, а онова – фукшванц". Биеха си шеги с едър циганин, който и лете ходеше в раздърпан балтон (сега, кой знае защо ми напомня Йовковия Серафим, макар Йовковият Серафим да е слабичък болнав човечец); унижаваха го този манго до такава степен, че и аз – седемгодишният, се досещах. Пращаха го да им напазарува туй-онуй или да попремете отвън тротоара; и все недоволстват, все гневни, мусят му се, а зад гърба му се кикотят като смахнати. Попитах веднъж тези двама майтапчии: защо лъжат, че мангото им откраднал пари. Идеше ми с юмрук да ги убия. Сълзичките ми се стичат по бузите и брадичката, крещя към татко: "А ти-и... ти си мълчиш! Мълчиш си, нали... Защо мълчиш, когато знаеш, че лъжат?"

  И майсторско свидетелство имаше. Във варакосана позлатена рамка, зад стъкло. Там е и сега навярно, окачено преди 40 години до отдавна спрелия руски часовник с кукувичка, махало и два чугунени топуза увиснали – долу, в избата на пловдивската улица Янко Сакъзов срещу черквата "Св. Георги" в Мараша – ненужно, потънало в прашасали паяжини свидетелство, че някой си Кирил Г. Бояджиев има право да се нарече Майстор-занаятчия по мебелно столарство... Ала никога не стана истински стопанин моят баща, не стана частник – както се беше изразил със самочувствието на роден праведник и човек, вечерял с Бога, инак доста уравновесеният ми колега от младежкия вестник "Комсомолска искра" Георги Петров. Три пъти започва и три пъти се появяваха общинарите с новичките си издути чанти от телешки бокс и със самочувствието на Власт, с белите си добре гледани меки ръчички да запечатват татковата подредена като за показ бедняшка работилничка. 

  Как да стане частник, като от появата на Държавното индустриално предприятие "Напредък" (пловдивска мебелна фабрика), до самата си смърт бе здраво свързан с това социалистическо изобретение за превръщането на талантливия работливец в "организиран трудещ се пролетарий"! Доносници – любезни съседи-партийци се грижеха някой "затаен враг на Партията-ръководителка" да не наруши височайшата повеля; разни Панчовци – вечните мекерета на всяка власт в моята България. О, как се големееха мекеретата, как отвисоко, надменно и смръщено ни гледаха този род отрепки, доносници нас, простолюдието! За тях бяхме безпартийна и политически неясна за властта паплач, аполитично стадо. Тези същите бяха съчинявали досието за аполитизма на баща ми, който по фронтовете на войната си бе рискувал живота, докато парвенюта шетали в тила като герести петлета с червена лента на ръкава и по митингите крещели "Да живей!" и "Вечна слава!", писали верноподанните свои плакатни обяснения в любов до генералисимус Йосиф Висарьонович, шарели по тараби и вестници "Да живее Сталин – вожд на световната революция!"

  Ех, Гьорги Петров, колко сметчици неплатени имате ти и твоите партийци! Вярно, дребничко е изсъсканото за баща ми частник, ала натрупала се е камара от такива дреболийки, които пълнят спомените на милиони българи по градове и села. Може би и ти сега се чувстваш омърсен, част от унижените и оскърбените, употребени за обогатяването и честития живот на шайка отродници от България, слуги на новия ни Голям брат. Тези отродници умееха патетично да леят лакърдии за прекрасното бъдеще. Къде ли?... Отвъд хоризонта, на майната си – както казваме тук, в Пловдив, демек, в някой друг живот, когато няма да сме живи.

  Ако не формулираме претенциите на този мълчалив и многострадален народ, от който сме произлезли, има ли кой да ги разкаже тези неща на младите! Много им се ще, това им е съкровено желание на днешните политически функционери, и не само от БСП, тази страница от Историята, писана с кървави букви, да не бъде отгърната, непрочетена да си остане за младите поколения българи, да потъне в небитието. 

  Имаме и обаятелни личности в политическия живот, дами и господа от управата на СДС и ДСБ*, които бълват змии и гущери срещу комунизма изобщо, някогашни чиновници на червената Власт и Идея край хранилката с гозби и хайдушко веселие за богоизбраните властогонци. Вгледайте се в биографията на най-кресливите сред тях, и ще узнаете какво чудно нещо е животът, как аленият червей се превърнал в красива синя пеперуда. А комунизъм изобщо няма. Комунизмът е проявление на конкретни лица, които с присъствието си в политиката и днес ни внушават: да, има Закони, но има и закончета, и че онова, което е позволено за едни, за мнозинството българи е строго забранено, законът жестоко бие през пръстите. Есенцията на този род лична философия предстои да отстраняваме нежно от речите на школуваните тарикати и измамници. 

  В полето на нравствеността лицемерът-грандоман – слуга или командир на щура идея за световно щастие и демокрация, хитрецът няма как да избяга, да се измъкне от лъжите и лицемерието си. И пак ще се възроди нацията, разбира се. Ще оттече и тази гной на омразата от България. Но съществен урок за всички нас е, че не бива да се крещи срещу фанатика. Както и да се кълне какъв велик демократ и новатор е, този роб по душа на крещенето и злобното противопоставяне помежду ни разчита. 

  В пушилката калната диря най-хитро се замита! А на т.нар. лидери, командири и самонапомпали се праведници ще им се наложи пред безпристрастните спокойни очи на нацията да дават обяснение за лудешкия грабеж на всичко, дето можеше да се отмъкне и изнесе от България през тези славни години на лъже-демокрация.

  Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 8 uni 2019

___
* Добавено при преписа двайсетина години по-късно, когато се вижда как се скупчиха в разни партии с красиви имена функционерите, икономистите, офицерите и редовите доносници на бившата Държавна сигурност. Бел.м., tisss. 

ХИМН ЗА БЕЗПАРИ

"Има тук едни пари за наши хора", вж. http://news.plovdiv24.bg/173173.html 

ХИМН ЗА БЕЗПАРИ

Ти, мой град, си ми познат,

зъбките ти знам добре

и кошмарите ти знам,

всеки ще ме разбере!

Тук с приятели добри

скитахме по цели дни,

вдигали сме хвърчила

в бедната ни махала.

В теб роден съм сиромах,

били са ме, брал съм страх,

по Джендема* скитал съм

в детството като насън.

И наивник, и глупак –

тичах от зори до мрак

с прашка и юмрук, да-да,

 отстоявах си честта.

Много тук са като мен,

здравето ни взе, уви –

ала всичко е добре,

щом като кървя, боли.

Гарга рошава съм бил,

ала същият съм пак –

за приятеля си мил

ръся сетния петак.

Богаташът не преде 

в нашите среди, о, не,

но пред кипрото моме –

падаме на колене.

Свади, крамоли, кавги,

погребения дори –

всичко като на парад

тук минава, мил мой Град.

Няма по-красив за мен,

няма по-богат бедняк –

хем боли и съм на кеф,

че си моят роден град.

Ти си мъдър, зъл и строг,

дал си ни суров урок –

дето и да сме,

пак сме твои синове.

Малък съм, но съм голям,

бедността е благодат,

като теб аз друг не знам:

ти си целият ми свят.

Ти си ми добре познат,

зъбките ти знам добре

и кошмарите ти знам,

в теб животът е море.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 1 nov. 2011 – edited by 7 uni 2019

–––

* Най-високият хълм в Пловдив, бел.м., tisss.

ПАЗИ СЕ ОТ ЧЕСТНИ ТАРИКАТИ!

Четиво за ентусиазирания наивник  

ПАЗИ СЕ ОТ 

ЧЕСТНИ ТАРИКАТИ!

  Никога не съм гледал като на чиста монета на СДС, ДСБ и пр. кресливи дружинки, които се самообявиха за първи демократи, праведни антикомунисти и защитници на митичните "европейски духовни ценности". Не съм гласувал за тях. Истината е, че – при всичките им кусури, част от някогашните членове на БКП поне не влязоха в ролята на честна проститутка, а продължават да си следват идеята. Пази, Боже, от измамници с големи честни очи! Ровнеш ли в биографията им, повечето от този род праведници се оказват синове, дъщери и внуци на бившата партийна номенклатура, възпитани в школите по философия и психология на КГБ за манипулация и шантаж.

  Първата неотложна работа на лъже-демокрацията бе да смачка най-многолюдната до Деветосептемврийския преврат партия на земеделските стопани, като просто я разпарцалосаха на 16 (шестнадесет) БеЗеНеСета и така, с помощта на Сиси Боата и госсин Савов, я изличиха от политическата сцена. По същия начин ни разпиляват като нация вече тридесет години възход по стълбата нагоре, която води все по-надолу чрез огромни дългове към могъщите западни банки, които и правнуците ни, ако още съществува България, не биха изплатили.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 6 uni 2019

КОГАТО НАЙ НЕ ОЧАКВАШ

Мъжът не живее по друг начин освен с религията и илюзиите си.*

КОГАТО НАЙ

НЕ ОЧАКВАШ

Самотник прекосява сам полето,

затрупано под януарски сняг,

денят – сумрачен, времето – проклето,

та иде му на глас да ревне чак.

Зарязала го милата женичка,

друг люби я, обичана със страст,

а него рогоносец ще наричат,

и с право, съгласил се бих и аз.

Върви самотен, мрачен през полето

и ето че насреща му жена,

изпратена му сякаш от Небето

сред тази белоснежна пелена.

Ресниците си оскрежени свежда,

нослето зачервено й стърчи

под смръщени от изненада вежди,

а и устата розова мълчи.

Не казва нищо, нищичко не казва,

но и какво ли трябва да рече,

освен да диша с плътната си пазва,

като сърна да рови със краче!

Спогледаха се двамата щастливи

и рече, вперил дръзките очи:

– От теб не виждам друга по-красива,

пък нека и ужасно да звучи!

Какво мъжът, изпаднал в тежка драма,

ли да помисли в онзи миг красив

при среща неочаквана със дама,

освен да го опише в мерен стих?

В носа кога вратата ти захлопнат,

приятелю – един от всички нас,

прескочил старата смърдяща локва,

очаквай, иде звездният ти шанс.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 16 dec. 2015 – edited by 6 uni 2019

–––

* Джакомо Леопарди (1798-1837), бел.м., tisss.