ЗАПИСКИ ОТПРЕДИ ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ (продължение)

ЗАПИСКИ ОТПРЕДИ

ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ

  22.05.1999. 

  

  Нещо подобно, крясъци "Вън! Напусни кабинета!" чух и когато – ученик в десети клас на пловдивската гимназия "Г. Димитров", настоях да придружа майка ми при посещението й в Приемната на Градския комитет на БКП, на улица Васил Марков 5, в същата сграда, където някога бяха част и от редакциите на пловдивския партиен всекидневник "Отечествен глас". Майка се противеше, било й вероятно неудобно да я виждам да се жалва пред някакъв чиновник за нещо, което не само по закон, но и от само себе си е ясно, че си е наше право. Аз обаче, след като си бях виждал поне десетина пъти името под фейлетони, разказчета, стихове, интервюта и репортажи в двата пловдивски вестника "Отечествен глас" и младежкия "Комсомолска искра", упорствах да видя как става тази работа: да убедиш някого си в своето право.

  Тъй че ето ни с майка ми в единствения приемен ден от седмицата, висим пред тапицирана с алена изкуствена кожа врата, пазим си реда сред жени и мъже на възраст и угрижен вид, всеки стиснал свитък с документи. Дочакахме си ние реда, влизаме, майка обяснява на човека зад бюрото нашия случай – как сме си купили етаж от триетажната къща срещу черквата "Свети Георги" в Мараша*; как едно от двете семейства – лейтенант от армията с младата си жена, се изнесло, но в две от четирите помещения друго семейство наематели не желае да ни освободи тези две стаи, независимо че им предлагаме дори по-слънчеви две стаи и пак на първи етаж, дето все още живеехме под наем, на улица Люлебургаз 17 в квартал Инвалиден**. Замяна – повече от равностойна, но хората искаха пари и мебели от баща ми, за да освободят жилището. Притесняваха се родителите ми, че имат насреща си хора с връзки, хора на властта: туркинята – домоуправителка, активистка в ОФ, слухтяла, според съседите, за политическите настроения на съмахленците наоколо.

  Предлагали им двамата хубавци – кокалестият, дълъг като сарък (върлина) бай Слави (Радослав) и жена му – туркинята Надин, татко да им даде 1500 лв. на ръка (шестнайсет негови месечни заплати в ДИП "Напредък"), били си харесали и три от подредените в опразнения от лейтенанта хол, изработени от баща ми с мерака на бедняк, че влиза най-сетне в свой дом – махагонов шкаф за хола, изящна масичка за кафе и чай и червения плюшен диван с белгийска дамаска – мебели, които беше майсторил като за нас и им се радваше, че вече ще можем и ние да си каним гости.

  Милият! Беше готов да им ги хариже тези вещи, но майка ми – люта семка от два чорбаджийски рода, настръхна: "Как така бе, Кинчо! Това си е живо изнудване". И започна нейното Ходене на Богородица по мъките***. И не само нейното. На два или три пъти подпийнали мъже ги бяха пердашили моите родители в дворчето на тази триетажна къща на ул. Янко Сакъзов, та се прибирали насинени, охлузени, с оттоци и натъртени. Това по-късно, когато бях вече войник край Хасково, нямаше как да знам, че лъгали сестра ми, срам ги било да кажат жалката истина, че ги пердашили три махленски пияндета, сред които и 45-годишния по онова време Радослав, онзи мераклия за червения диван с белгийската дамаска.

  Този възел се разплете година и половина по-късно, когато – дошъл си в отпуск според наградата за ІІ място във вътрешноармейски състезания по бокс, запасах кухненския нож на кръста и ходех като собственик, ама и като терорист в нашия си имот, въртях се пред очите на същата онази компания. Единият – 32-годишният по онова време Митко беше каменар, губеше се с месеци в каменна кариера някъде над Пловдив, дето грубо изчуквал творения на известен скулптор. Вторият беше кисело мрачно човече – брат или братовчед на софийски някой си влиятелен генерал Врачев. Третият бе върлинестият бай Слави (Радослав), треньор на гребци от някогашната "Марица" на пловдивската Гребна база. Там спях – долу в мазето, при кадифени черни паяци колкото палеца ми, и пак там за пръв път в живота си между дъските на прогнилото дюшеме открих да щъкат светлокафеникави на цвят полупрозрачни скорпиони с навирен скорпионски нокът.

  Размотавах се по двора. Три плодни дръвчета засадих. Подрязах голямата над петдесетгодишна занемарена асма с лозарската ножица от дядо ми Борис, докато побойниците пляскаха карти на две крачки от лозата, смучеха ракия край панер салата и внимателно ме мереха изпод вежди. Борис Дяволът сякаш се бе вселил у мен да ги предизвикам. На два пъти ми правиха и на мен засада. И не успяха да ме хванат изотзад през раменете, та на два пъти бих шамари, не на Бай Слави – висок и жилав, треньора на гребците по кану-каяк от пловдивското дружество "Марица", а на жена му – четирийсетгодишна туркиня****, че ми се изхрачи в лицето и ме замери с масивен стъклен пепелник; да беше ме уцелила, щеше да ме убие. Първия път се случи пред единия от тримата им сина и пред сащисания Радослав; втория път – след като вкупом се изтърколихме в дворчето, а от дворчето – на паважа пред хлебарницата, дето плътна тълпа чакаше да извадят хляб от фурната. В бокса има едно движение, което така и не усвоих добре – ескиваж се казва: да се гмурнеш встрани от връхлитащия противник и той да ти се наниже на юмрука. Отстъпвах с лице към тримата (Бай Слави, жена му, сина им), и понеже туркинята бе най-яростна и запенена: кълне, опитва да ме уцели с храчки, та пред стотината чакащи за хляб изяде още два яки плесника. "Ей сега ще отидем във Второ районно (МВР) те да те приберат" – реве ошашавен, безпомощен от изненада, че някой му се е оперил, Бай Слави. "Че какво чакате! Тъкмо и милицията да разбере как изнудвате!" – разкрещях се и аз насреща му. – Какво се мотаете? Отивайте!"

  Същия ден около обяд върху къс амбалажна хартия щерката на адвоката Васил Крумов долетя на улица Люлебургаз с послание: "Бояджиеви, елате да се разберем кога ще си изнасяме багажа", написано с големи разкривени букви...

  Само че това по-горе става година и половина по-късно. А сега... стоим си с майка ми пред непознат с восъчно лице зад бюрото. Какво каза майка ми, какво й отвърна онзи, не помня; помня само, че онзи рече нещо рязко: срещу кого сте тръгнали?***** Изнудвали ви били. А ясно ли ви е, че онези не са случайни; вървете си, отдето сте дошли, и си налягайте парцалите! В този смисъл му бяха приказките – пиперливи, сдържано изречени, но отровни. Рекох да се обадя, а той – не към мен, а към майка ми: "Кажете на момчето да излезе. Нямам работа с него!" И... не излязох, рекох му и аз нещо рязко, в смисъл: Що е посаден в тази канцелария, да брани мошениците ли?! Че като се нервира този ми ти мъж! Като скочи, като се развика... Издуха му се жилите на врата; блъска с юмрук по бюрото: "Вън! Вън! Напуснете приемната!" Целият се зачерви, блещи се, върти зъркели, ама си е зад бюрото, не тръгва към мен. Крещи, сочи към тапицираната порта да напуснем кожената приемна на ГК на БКП... Е, тръгнахме си. От средата на улицата обаче тичешком се върнах да разбера с кого съм имал честта... да му видя името – кой е този идиот. Върху месинговата табелка се мъдри името "Георги Алексиев"... 

  Минаха повече от двайсетина години, пътеките ми на вестникар и автор на купища текстове с претенция да са стихове и разкази се кръстосаха със същия този Георги Алексиев, който ни крещя на нас, двамата с майка; не знам дали помни това, което припомням. Видях го вече в друга светлина двайсетина години след онзи случай в приемната на ГК на БКП. Видях го, и имаше какво да харесам у него – майсторски написаните разкази и романи, да му съчувствам дори, когато сами в жигулата му се прибирахме двамата от литературно четене в Пазарджик и захвана да ми разправи за болнавата си майка и несговорчивата си съпруга.

  Ала спомените – особено когато са от възраст на романтичен идеализъм и вяра в справедливостта и доброто, са жилави и с дълбоки корени, упорити като гробищен троскот. Знаете ли какво е гробищният троскот? Борил съм се до мазоли, до кръв с троскота, враснал се в гроба на първия сред петимата харманлийски братя "бати Митко", та знам. Корените на троскота достигат до три и половина – четири метра дълбочина, а аз извадих единайсет метра корени от гроба на чичо в пловдивското общинско гробище край булевард Цариградско шосе. И си представете само как просвредляват плътта на мъртъвците тези корени и пие ли, пие тревожната си сила оттам яростната гробищна трева.

  Не мога да ти простя, скъпи Георги Алексиев, колкото и голям писател да стана – един от съвременните ни белетристи***** с усет за трагизма у българина, по-добър, според мен, и от превъзнасяния твой почти земляк, предложения за Нобелова награда по литература от софийските сноби Йордан Радичков (1929-2004).

  Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Илюстрации:

- Лятото на 1954 г., покрай езерото Клептуза в Чепино (горе);

- Юни 1966 г., войник в отпуск по награда и сватбарин (долу).

Plovdiv, edited by 9 uni 2019

___
* Един от по-старите квартали на Пловдив. Върху зида на черквата, строена през 1908 г., когато княз Фердинанд обявява България за царство, възползвайки се от противостоенето между Великите сили, малка плоча бележи къде е била бесилката на д-р Васил Соколов, описан в романа "Под игото".
** Средновековен апокриф, разпространяван по Българските земи.

*** В къщата, строена от бившия кмет на Цалапица Фъргов, убит от нахъсани след 9. ІХ. 1944. цалапишки бедняци. Сестра му на този кмет леля Лучка живееше над нас с мъжа си Бай Борис и сина Петър Лозев. 

**** Ти знаеш ли аз коя съм? Аз съм на Тосун бей внучката! – крещеше ми мускулеста женица с тяло, набито като юмрук. Тосун бей води башибозука, бастисал Клисура през пролетта на 1876 г. Тази инак чиста, уредна туркиня, омъжена за българин, треньора на гребците от местното дружество "Марица", родила му трима сина, би трябвало да е наясно какви ги плещи, но кой я знае! – може и наистина да е внучка на известния ислямски главорез. 
***** Роден в с. Якимово, Ломско. Завършва Военно артилерийско училище (1950) и Военно политическо училище (1952). До 1956 г. е политически офицер. Завършва право в Софийския университет (1960). От 1957 г. живее в Пловдив. От 1960 до 1972 г. работи в ОК на БКП в Пловдив. Зам.главен редактор (1972-1975) и главен редактор (1975-1978) на списание "Тракия". 

Георги Алексиев (1927-2011)

 За пръв път печата разказ 1970 г. в пловдивския вестник "Отечествен глас". Автор е на книгите "Засука се вихрушка" (разкази, 1971), "Кръстопът на облаци" (роман, 1973), "Духовете на Цибрица" (роман, 1976), "Горещници" (1978), "Разпятие" (разкази и новели, 1978), "Разсечено небе" (повести и разкази, 1984), "Сказание за Млечния път" (1987), "Добър ден, неудачнико" (1988), "Господ е болен" (1991), "Върколакът" (роман, 1997), "Заключване на гроб" (2002). Носител на "Литературната награда Йордан Йовков" (1971). Почетен гражданин на Пловдив (2001). Бел.моя, tisss.