ЗАПИСКИ ОТПРЕДИ
ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ
Продължение от
16.05.1999.
Искаше да си има мебелна работилница моят баща, така е. От шестнайсетгодишен, когато от неговия роден Харманли дошъл в Пловдив, обикалял да си търси работа по дюкяните, па се хванал чирак у някой си арменец да разбичва трупи на ръка. Та оттогава засъбирал един по един инструментите си. Това му била красивата мечта. Гледам ги сега тези прости сечива, тази негова мечтана бъдеща работилница и ми се свива сърцето – неугледни, мизерни пред изящните лъскави приспособления в модерната мебелна и изобщо инструментална екипировка! Тези сечива така и не му влязоха в работа; погрознели, демодирани, първобитно и грубо изработени, могат да послужат единствено за музейна колекция на примитивното занаятчийство.
По-късно баща ми продължил чиракуването при Иван Радичев, в работилницата, която и днес е там, със закнижени, обрасли в паяжина прозорчета, на пловдивската улица Франклин Рузвелт № 10, пресечка на улица Гладстон – една от централните улици на Пловдив. Пухкавият като великденски козунак Иван Радичев ограби моя баща, просто не му вписвал редовно полагащите се отчисления за осигурителните пенсионни вноски, които суми тарикатът спестявал. Но това стана ясно много по-късно, когато сам тръгнах да събирам документите за пенсия на баща ми. Оказа се, благообразният "благодетел" подло изял седем години от трудовия стаж на татко.
Десетина години беше сред калфите на Радичев. Седемгодишен съм бил, помня, майка ми ме пращаше към единайсет часа всеки делничен ден да нося парче хляб и тенджерка с обяда на татко в работилницата на Радичев. Чираците, а и калфите ме подкачаха: "Искаш ли да те вземем при нас? Харесва ли ти? Знаеш ли какво е това? Това е маткап, това тук ренде, а онова – фукшванц". Биеха си шеги с едър циганин, който и лете ходеше в раздърпан балтон (сега, кой знае защо ми напомня Йовковия Серафим, макар Йовковият Серафим да е слабичък болнав човечец); унижаваха го този манго до такава степен, че и аз – седемгодишният, се досещах. Пращаха го да им напазарува туй-онуй или да попремете отвън тротоара; и все недоволстват, все гневни, мусят му се, а зад гърба му се кикотят като смахнати. Попитах веднъж тези двама майтапчии: защо лъжат, че мангото им откраднал пари. Идеше ми с юмрук да ги убия. Сълзичките ми се стичат по бузите и брадичката, крещя към татко: "А ти-и... ти си мълчиш! Мълчиш си, нали... Защо мълчиш, когато знаеш, че лъжат?"
И майсторско свидетелство имаше. Във варакосана позлатена рамка, зад стъкло. Там е и сега навярно, окачено преди 40 години до отдавна спрелия руски часовник с кукувичка, махало и два чугунени топуза увиснали – долу, в избата на пловдивската улица Янко Сакъзов срещу черквата "Св. Георги" в Мараша – ненужно, потънало в прашасали паяжини свидетелство, че някой си Кирил Г. Бояджиев има право да се нарече Майстор-занаятчия по мебелно столарство... Ала никога не стана истински стопанин моят баща, не стана частник – както се беше изразил със самочувствието на роден праведник и човек, вечерял с Бога, инак доста уравновесеният ми колега от младежкия вестник "Комсомолска искра" Георги Петров. Три пъти започва и три пъти се появяваха общинарите с новичките си издути чанти от телешки бокс и със самочувствието на Власт, с белите си добре гледани меки ръчички да запечатват татковата подредена като за показ бедняшка работилничка.
Как да стане частник, като от появата на Държавното индустриално предприятие "Напредък" (пловдивска мебелна фабрика), до самата си смърт бе здраво свързан с това социалистическо изобретение за превръщането на талантливия работливец в "организиран трудещ се пролетарий"! Доносници – любезни съседи-партийци се грижеха някой "затаен враг на Партията-ръководителка" да не наруши височайшата повеля; разни Панчовци – вечните мекерета на всяка власт в моята България. О, как се големееха мекеретата, как отвисоко, надменно и смръщено ни гледаха този род отрепки, доносници нас, простолюдието! За тях бяхме безпартийна и политически неясна за властта паплач, аполитично стадо. Тези същите бяха съчинявали досието за аполитизма на баща ми, който по фронтовете на войната си бе рискувал живота, докато парвенюта шетали в тила като герести петлета с червена лента на ръкава и по митингите крещели "Да живей!" и "Вечна слава!", писали верноподанните свои плакатни обяснения в любов до генералисимус Йосиф Висарьонович, шарели по тараби и вестници "Да живее Сталин – вожд на световната революция!"
Ех, Гьорги Петров, колко сметчици неплатени имате ти и твоите партийци! Вярно, дребничко е изсъсканото за баща ми частник, ала натрупала се е камара от такива дреболийки, които пълнят спомените на милиони българи по градове и села. Може би и ти сега се чувстваш омърсен, част от унижените и оскърбените, употребени за обогатяването и честития живот на шайка отродници от България, слуги на новия ни Голям брат. Тези отродници умееха патетично да леят лакърдии за прекрасното бъдеще. Къде ли?... Отвъд хоризонта, на майната си – както казваме тук, в Пловдив, демек, в някой друг живот, когато няма да сме живи.
Ако не формулираме претенциите на този мълчалив и многострадален народ, от който сме произлезли, има ли кой да ги разкаже тези неща на младите! Много им се ще, това им е съкровено желание на днешните политически функционери, и не само от БСП, тази страница от Историята, писана с кървави букви, да не бъде отгърната, непрочетена да си остане за младите поколения българи, да потъне в небитието.
Имаме и обаятелни личности в политическия живот, дами и господа от
управата на СДС и ДСБ*, които бълват змии и гущери срещу комунизма
изобщо, някогашни чиновници на червената Власт и
Идея край хранилката с гозби и хайдушко веселие за
богоизбраните властогонци. Вгледайте се в биографията на най-кресливите сред тях, и ще узнаете какво чудно
нещо е животът, как аленият червей се превърнал в красива синя пеперуда. А комунизъм изобщо няма. Комунизмът е
проявление на конкретни лица, които с присъствието си в политиката и днес ни внушават: да, има Закони, но има и закончета, и че онова, което е позволено за
едни, за мнозинството българи е строго
забранено, законът жестоко бие през пръстите. Есенцията на този род лична философия предстои да отстраняваме нежно от речите на школуваните тарикати и измамници.
В полето на нравствеността лицемерът-грандоман – слуга или командир на щура идея за световно щастие и демокрация, хитрецът няма как да избяга, да се измъкне от лъжите и лицемерието си. И пак ще се възроди нацията, разбира се. Ще оттече и тази гной на омразата от България. Но съществен урок за всички нас е, че не бива да се крещи срещу фанатика. Както и да се кълне какъв велик демократ и новатор е, този роб по душа на крещенето и злобното противопоставяне помежду ни разчита.
В полето на нравствеността лицемерът-грандоман – слуга или командир на щура идея за световно щастие и демокрация, хитрецът няма как да избяга, да се измъкне от лъжите и лицемерието си. И пак ще се възроди нацията, разбира се. Ще оттече и тази гной на омразата от България. Но съществен урок за всички нас е, че не бива да се крещи срещу фанатика. Както и да се кълне какъв велик демократ и новатор е, този роб по душа на крещенето и злобното противопоставяне помежду ни разчита.
В пушилката калната диря най-хитро се замита! А на т.нар. лидери, командири и самонапомпали се праведници ще им се
наложи пред безпристрастните спокойни очи на нацията да дават обяснение за лудешкия
грабеж на всичко, дето можеше да се отмъкне и изнесе от България през тези славни години на лъже-демокрация.
Следва
Следва
Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, edited by 8 uni
2019
___* Добавено при преписа двайсетина години по-късно, когато се вижда как се скупчиха в разни партии с красиви имена функционерите, икономистите, офицерите и редовите доносници на бившата Държавна сигурност. Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)