След топъл задушевен разговор на
четири очи между председателя на ПП ГЕРБ и члена на ПолитбЕрото Цв. Цветанов
другарят Цветанов подаде оставка от всички ръководни постове. Оставката е
депозирана и приета от председателя и вожда на Партията-ръководителка др. Бойко
Борисов, който благодари на другаря Цветанов за отлично свършената работа през
годините.
Не седемте му апартамента и дявол ги
знае колко къщя и къщурки за гости... Него частният асансИЙОр му изяде главата!
Жалко за хубавия човек! Щото не всекиму е писано да има частен асансИЙОр.
Частен самолет, частен платноход, частна летяща чЕния като др. Меди Доган, частен ТЕЦ, частен
бомбардировач може, обаче частен асансИЙОр е прекалено голям залък, за да го
преглътне нашенецът и да отмине с песен на уста и спокойно таз гавра. Някой си нашенец вече тревожно писал: А пък Цветанов си направил апартамента с два асансьора – един
за слизане и един за качване. От комисионните за самолетите Ф16 ги направи! Вече е
свободна птичка и по цял ден ще се вози!
Пуста завист! Що Цвъки да си джитка
нагоре-надоле с частния асансИЙОр, а аз да не мога, нали?! Така разсъждаваме ний, щото сме уж европейци, ама не съвсем.
– Животът не е школа за
изтънчено поведение. С този цитат на Ярослав Хашек моят стар/нов опонент по
някои литературни въпроси tisss се изказа в полза на действащия министър Божидар Димитров и оправда стила на неговото медийно изявление по случай някои реакции
от събитията в Созопол. Стилът на медиите и на писане l последните 20 години
доста се промени. Едните казват, че станал по-откровен, други – отвратени, престанаха
да четат, понеже огромният брой цинизми не им понасял. Какво ще кажете?
Каква доза цинизъм, простащина и грозотия понася публицистиката и литературата?
tisss:
– Може и да съм силно
пристрастен към днешния българин, но ме дразнят усилията образът на Ганьо
Балкански да ми натрапват за еталон за проумяване на
т.нар. българска душевност. Поставят този неандерталец като обект и основа за
волни словесни упражнения с днешна дата и... всъщност, драги сънародници,
априори ни унижават. Дълбаенето в минали
събития и драми, за да се извадят аргументи за собственото ни злепоставяне ангро (наедро), смятам за чиста проба схоластика. Този ли е праобразът на
българина? Единствено неговите уродливи гени ли носим в наследство?
Ганьовци несъмнено
шетат и днес, и в бъдеще ще ги има, но каква радост и кому доставя назидателното почукване с нокът по челото: Българино, ти си
тарикат и невежа, ти си тъп, прост, алчен, циничен и груб пред общността на
благородна и изтънчена Европа! Прекаленото, скрупульозно вглеждане в един от
многобройните варианти на българина от отминала епоха и обявяването му за
изначален символ и алегория на българщината не зачерква ли множеството анонимни
и не толкова анонимни съдби и образи само защото не се намерило и до днес перо,
което подобно на Алековия талант да ги изобрази?
Литературната класика има и възпитателна задача. Противна
манипулация е да се извади един духовен урод и да се обсъжда и набеждава с перверзна
страст пред любопитния поглед на Онази Европа, която тепърва начева да се
интересува от нас и с която тепърва ни предстоят тежки разговори какви сме, чии
сме в семейството на европейските народи. Не е ли печално гротеската да сочим
за нормалност? Смехът, така предизвикан, не е ли симпатично
издевателство? Виждам цялата ни нация дамгосана с печата "байганьовци";
внушават ни, че всички българи сме безвъзвратно едва ли не пропаднала пасмина
от селски тарикати, кюнлии, наглеци, жалки грандомани, несъзнаващи своето
духовно нищожество, своя селяндурски манталитет на кокошкари. Кой има
полза от това, пита се. Кой на тази манипулация се радва? Все едно да ми
налагат, че депутатът Камен Влахов е типичен образ на днешния българин (Текст от КАКЪВ МИ Е НА МЕН ТРЕТИ МАРТ, 16.03.2005.).
16.VIII.2010.
Олег Айрянов:
– Така де, то се очакваше,
не можеше да стане дума за цинизъм и простащина в литературата, и да не се
спомене на преден план Ганьо Балкански. Но това е класика, писана преди повече
от 100 години, драги. Мен въпросът ми касаеше съвремената публицистика и
литература.
17.VIII.2010.
tisss:
– 1) За разлика от
салама, който – знае се! – има два края, популярен курс обикновено начева с
класическите образци, пък после иде ред и на съвременни текстове.
2) Обръщението "драги" е знак за
уважение може би?! Или си е така познатото фамилиарничене (вж. епизода "Бай
Ганьо у Иречека")? 3) Тема за размишление: Изобилието от първични образи на родния неандерталец
в съвременната естрада (чалга-текстовете на бившия зам.министър на културата г-жа
Надежда Захариева (вдовицата на Дамян Дамянов), Азис, Милко Калайджиев, Руслан Мъйнов, "Комиците", "Шоуто на Слави", "Аламинут" и пр.),
публицистика (Мартин Карбовски, Иван Кулеков, Христо Бойчев и пр.), художествена литература (Христо Стоянов, Христо
Калчев, Георги Стоев и пр.) за разпад на духовността ли свидетелства, или напротив! – е от повишена взискателност у днешния българин към самия себе си?
Олег Айрянов:
Цитат:
1. За разлика от салама, който – знае
се! – има два края, популярен курс обикновено начева с класическите образци,
пък после иде ред на съвременни текстове.
– Простете, не
знаех, че ми провеждате курс.
Цитат:
2. Обръщението "драги" е знак
за уважение може би?!
– Моля да бъде разбрано точно така. Да
сте се замисляли, че дори един Ганьо Балкански, въпреки склонността си към
фамилиарничене, може да храни уважение към Иречек?
18.VIII.2010.
Тих Южен:
– Мисля, че съм се
изказвал в този форум по темата за цинизмите в литературата. Например, "Приключенията на добрия войник Швейк" е пълна с цинизми, но книгата не е пошла, т.е.
не може да описваш войниците и една война (която е в далечината за тях, но е
доста реална) без цинизми. Но няма нито един от тях използван, за да се прави
авторът на интересен. Даже през далечната вече 1980 г., помня, че в родната казарма,
къде-къде по-швейковски цинизми се ръсеха наляво и надясно от войници и офицери. Всъщност, "Швейк" е книга-енциклопедия. И аз я
четох пет дни първия път, а после още поне седем пъти. Точно както е книга-енциклопедия "Гаргантюа и Пантагрюел", която също е пълна с
цинизми; но това е Животът.
Иначе, министърът си е гафаджия и май беше подпийнал. То и аз, като си пийна, псувам разни идиоти в разговори на масата. Не мога да преценя дали е прав
или не и кого визира, и дали народът ни е толкова лош, ако него е имал предвид.
Народите по света са пълни с прости хора, с престъпници, глупаци, завистливци, така че едва ли сме по-лоши или по-добри.
Олег Айрянов:
– Армията е биотоп за
цинизми и простотии, това е ясно. Цивилният живот може
спокойно да мине и без. Което не значи, че го прави. Мисля обяче, че ти (Тих Южен) напипа един добър ориентир – написаният цинизъм става пошлост,
когато служи на автора за евтин ефект, а не за да опише героя си автентично.
23.V.2011.
tisss:
Ако е необходимо да се
употреби някой силен израз, който действително е бил казан, аз не се двоумя да
предам всичко така, както се е случило. Да описвам или да замествам някои думи
с многоточия, смятам за най-идиотско лицемерие. (...) От това, което е
естествено, се отвращават само най-големите мръсници и рафинирани простаци,
които със своя най-жалък лъжеморал не виждат съдържанието, а се нахвърлят с възмущение
срещу отделни думи.Преди години четох рецензия за някаква новела, в която
критикът се възмущаваше от обстоятелството, че авторът написал: "Той се
изсекна и избърса носа си". Това било в противоречие с всичко естетическо и
възвишено, което литературата трябвало да даде на народа. Това е само малък
пример какви говеда се раждат под слънцето. Хората, които осъждат силните
изрази, са страхливци – реалният живот ги изненадва неподготвени, и
именно такива слаби хора са най-големите вредители на културата и на човешкия
характер. Би превърнали народа в група изнежени хорица, мастурбанти на
фалшивата култура от типа на свети Алоис, за когото в книгата на монаха Евстах
се разказва следното: "Когато свети Алоис чул някакъв мъж как с гръмотевичен
трясък изпуща газовете от червата си, светията избухнал в плач и само молитвата го
успокоила.
П.П.: Как по-ясно да се каже! Чехът Ярослав Хашек, чийто
фрагмент от книгата "Швейк" привеждам по-горе, ми е еталон за
умението да се пише.
Армията – биотоп на цинизми... И така да е! Но простакът –
литературен герой само заради простотиите му, какво внушава? Пошлост. Смях заради
самия смях. Подобно самоцелно скудоумие съдържат, например, скечовете
от телевизионните поредици "Пълна лудница", "Комиците",
"Аламинут"... Искрящите от шегобийство разкази на Димитър
Чорбаджийски–Чудомир не са на нивото на Елин-Пелиновите
"смешни" герои – защо? Какво отличава литературата от смешките ли?!
Колкото и да служи за услаждане на душата, изкуството е преди всичко инструмент
на духовността.
24.V.2011.
Светлозар:
– Цитат:
Ако е необходимо да се употреби някой силен израз, който действително е бил
казан, аз не се двоумя да предам всичко така, както се е случило. Да описвам
или да замествам някои думи с многоточия, смятам за най-идиотско лицемерие.
(...) От това, което е естествено, се отвращават само най-големите мръсници и
рафинирани простаци, които със своя най-жалък лъжеморал не виждат съдържанието,
а се нахвърлят с възмущение срещу отделни думи.
– Не съм съгласен, че неприличните думи са (а приори) естествени, още по-малко –
силни, tisss. Зависи от това, кой ги изговаря. Може да съм от горепосочената
категория, но пред "пръднах" (употребено от момчето, пишещо писмо на
Слави Трифонов от фейлетона на Файтър) предпочитам "пуснах един
гълъб" (изречено от Джейк от тв-сериала "Двама мъже и половина").
P.S.: Честит празник на Българската култура!
tisss:
С този цитат на Ярослав Хашек моят стар/нов опонент по някои
литературни въпроси tisss се изказа в полза на действащия министър Б.
Димитров и оправда стила на неговото изявление по случай някои реакции
от събитията в Созопол. Стилът на медиите и на писане в последните 20 години доста се промени.
Едните казват, че станал по-откровен, други – отвратени, престанаха да четат,
понеже огромният брой цинизми не им понасял. Вие какво ще кажете? Каква доза цинизъм, простащина и грозотия понася публицистиката и литературата?
– "Професорът" Божидар
Димитров (той всъщност си е старши научен сътрудник ІІ степен) е идеална
компания за мухабет и разпивка на сянка край маса, отрупана с т.нар. морски
дарове. Особено в тези летни жеги, когато слънцето спряно
сърдито пече и жетварка жъне нейде в полето, както писал поетът
Ботйов. Зад фразичките на "професора" се мъдри родолюбив непукизъм, жизнелюбието на тъпака, дивна склонност към
кавга, сексуални самохвалства и други такива ми ти радости от живота. Инак, Божо е искрена душа, макар неособено сложна личност, събрат на квартални пройдохи и жизнерадостни фуклювци, като Митьо
Пищова и Папа Жан.
От поредицата изцепки на проф. Божо най-голям кеф ми доставяха усилията му да замаже кофти впечатлението от фразичката, отнасяща се до това
колко "шибан народ сме ние, българите". И колкото повече се опитва да
замаже нещата, толкова по-весело става, та целият кокошкарник на политическия
цирк в днешна България започна да ухае на посредственост и чалга.
Що се отнася до безобразния стил на сегашната ни Българска
журналистика, до нивото на творящите по вестници, радио и телевизии, можем да
обсъждаме, хем в много по-сериозна тема, но само да отбележа – Българската
журналистика измина дълъг път от лайнохвъргачките на Петьо Блъсков до
гробищния ентусиазъм на Мартин Карбовски. Навит съм да побъбрим по тази тема именно заради усилията да бъде превърнат
масовият българин в кръгъл простак и невежа. И понеже за целта през последните
двайсетина* години са хвърлени ужасно много грешни пари и голям кяр се е извлякло,
струва си да ровнем и в това бунище на днешната наша масова субкултура.
26.VII.2011.
Олег Айрянов:
– Положени усилия и доста
инвестирани пари с такава цел несъмнено има. В тази категория се включват и ред
учебници по английски със съмнително качество, спонсорирани през 90-те години
от "благодетели" зад граница. В тях удивителна част от материала се
състои от изречения в повелително наклонение, целяща да научи децата да
разбират и изпълняват най-вече императиви**. Резултатите, според мен, ще са били
скромни до никакви. Спонсорите просто не са се сетили, че тази част от
поколението, продължаваща да изучава чужд език, рано или късно придобива
самостоятелно мислене, което впоследствие се обръща против императивите. Но ние всъщност говорим на първо място за
публицистиката и шоу-бизнеса, нали така? Е, там, според мен, всичко е пазар. Никой няма да инвестира в един Азис, ако Азис не е интересен за значителна целева група консуматори. И не Азис определя нивото на публиката, а публиката определя нивото на Азис.
Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, edited by 30 maj 2019
–––
* Тридесет станаха годините. Тридесет години медиите у нас промиват съзнанието на българина, за да му внушат, че е глупак и Ути Бъчваров, но трябва да се съобразява преди всички с указанията отвън.
** Учебниците по енглиш ланглиш си следват задачката да дресират българчето правилно да изпълнява заповеди, преди всичко заповеди – днес вече на английски, както преди беше на руски. Бел.м., tisss.
Над нотната тетрадка се поти и срича двойкаджийката на този клас. Не е красавица, но е момиче, с фалшив ужасен глас.
Не разбира нищичко от ноти. Кой Моцарт е и кой Шопен не знае тя. За Бах не подозира, но в живота й като симфония нахълта Любовта.
По улицата под разцъфнали дървета тя се усеща сто пъти проклета, реве безпомощна, сълзите й се стичат – как жалко е да любиш, а теб да не обичат.
Какво значение за бедната девойка играе някаква
си "музикална" двойка! За друга двойка в нейната душица тиха два облака от Свян и Страст се сбиха. Затрепка плахото сърце като ранено птиче, че жалко е да любиш, а теб да не обичат.
И плисна дъжд. И в уличната локва отчаяна от таз неправда цопва... Тъй странна е човешката природа! Запя грозничето от болка и тревога.
И може би понеже беше кално, и времето ни антимузикално, във пеещата му от скръб душица откривам наранена птица и питам: всъщност, кой е Моцарт, Шопен и Бах – и те! – какво са пред туй сърце отчаяно, кървящо, което песничката си ни праща за плахото сърце като ранено птиче,
че жалко е да любиш, а теб да не обичат.
Във три, на улица Васил Априлов в Пловдив, покрай болницата стара очаквах племенницата Емилия и майка й. Експрес на глуха гара.
Защо се бавят, трябва ли да зная, полекичка започвам да се дразня, макар че както винаги – накрая тревогата ми ще да е напразна.
Забавиха се и сега скучая, допушвам фаса, радиото пуснах и някаква певица с глас отчаян изпя за прегорелите си чувства.
От трите конски кестена отсреща как лист не трепва посред маранята на август. Не очаквам друго нещо освен да спя, да спя и тъй нататък.
И тъй нататък, да не се събудя, на метър-два под треволяка гъст, изобщо, неспособен да се чудя на нещо в този свят, под килнат кръст.
Във три, на улица Васил Априлов пресече котка онзи тротоар, след автобуса топче от хартия влетя в колата като Божи дар. Пловдив
– столица на културата, Европа 2019
ГОЛЯМАТА ФАЛШИВА ИЛЮЗИЯ СЪЮЗ НА ДЕМОКРАТИЧНИТЕ СИЛИ
(писмо до
приятел)
– Любо, гони те носталгия по СДС, виждам. Но СДС е бита карта още при учредяването, което няма как да знаеш; бе създадена в отделите на Държавна сигурност с цел да оглави и ограничи енергията от масовото недоволство след вътрешнопартийния преврат в БКП на Десети ноември. Имам преки наблюдения за това от кухнята на пловдивското и софийското СДС, дето чрез подправен протокол със задна дата за лидер бе назначен Желю Желев и около него се мотаеха "велики" журналисти, като Велислава Дърева.
Като главен редактор на някогашния вестник "Демократическо знаме", идваха при мен разни хора, и сред тях мнозина яростни седесари бяха някогашни отрепки, хора от т.нар. информатори на ДС. Уважавам силно пристрастията ти към СДС, но чрез тази врътка БКП си запази влиянието сред българите. БКП никога не е слизала от властта и все по-успешно ни разпиляват като нация и ни разпродават държавата на чужди компании и банки.Бъди здрав!
В чест на дядо ми Борис (1900-1972) – Борис Дявола
– Световната любов? Ка-а-кви са тeз глупости? Айде де! А че вий знаете ли що е любов! Едно време бех най-дивото в махалата. Оназ песен чували ли сте я, "Краде, пие, псува и се бие за жени"? За мен сякаш я беха писали. Ей толчав здравеняк бях, по панаирите с пехливаните се надборвах. А корави мъжкари бехме повечето мъже, не като вас сега. Женчовците се губеха помежду нас. И жените... а-ах, жените!
То беха други жени туй, наште съпруги. Ама това, да ти народи деца, като лист да трепка кога ще се върнеш, ще ли се върнеш, па и на кой хал ще се прибереш, то си бе едно на ръка. Таквиз ни беха те, нявгашните съпруги, имаха ни страха и не че не са мърморили, то има ли женско да не мърмори и не мрънка! – обаче изръмжи ли й мъжкарят, оназ мигом си подвива куйрука. Че знай ли те! Зер, нали ти си й царят-господарят, па и майка й си ти и Светият синод.
Говоря за фаталната жена, оназ, дето само като прошумоли покрай теб, и цял се олюляваш, лигите ти потичат, трифазен ток те бий в кръста, омекват ти коленете, а зъркелите ще ти изскокнат като у настъпана жаба. Такваз една е в състояние тъй да подлуди, тъй да съсипе живота и на най-коравия мъжкар! За таквози ми ти женско войни са се водили, царства се залагат само зарад изкушението да му се любуваш до насита, с мерак да я галиш таз Божествена хубосия...
Имах аз девет гърла вкъщи: четири щерки – все дребни дечурлига, и син гърчав, та крехък, двама калфи, невястата, плюс тъщата. Жена си я числях към инвентара. Купувал съм, не че не съм й купувал, еще кожухче от драни котки, рокли бархетени, папуци атлазени, обаче ний с нея си бехме една плът, един живот, дет няма как да го делиш. Раздели ни обаче една женска. Фукнах се, братлета, и аз по чуждо.
Ама па гиздава беше, мамицата й. Двайсетинагодишна хем, и се не дава. Рипкаме подире й ний, три дузини мъжкари, дет ги не стряска ни нож, ни куршум. В Чиксалън и Пич-маала немаше по-кипра, по-дяволица от таз дивна Пена Папучкина. Богаташко чедо, едничко на мама и татя, братята й – цели бици; а па то – писано яйце, научено да му угаждат, да се глези, да се кипри, и какъв ли друг дерт има освен да изкушава! А па по гръб не ляга пущиното. Изгори сума ми ти сърца. Двамина авери в чужбина забегнаха рани да ближат, но пуста хубост, как се забравя! Дяволицата ай тъй ги усукала по себе си, сякаш не се е родил оня, дет ще й доде дохаки; всекиму ясно, за мен обаче не! И ме хвана амбицията. Най-верният ми авер Кирето Ламбиния пусна кепенците на дюкяна, запиля се ча-а-ак в далечна Австралия, заряза дребни дечица и парализиран баща. И за него се заклех: ай, кучко, ще ти дам аз да се разбереш!
В онез луди години биеше ме парата. Имах аз трийсетина декара плодна земя – бахчи, лозя, ябълкови градини, плюс два дюкяна стока, велосипедна работилница на пъпа на Пазарджик и друга – на пъпа на Перущица. Велосипеди давах под наем: левче за час. Пара ми носеше таз мода да се язди велосипед. Чукачите на коноп – все мои авери, за мен готови и в огъня да влязат, само знак да им дам; пращя от сила, и не за пари... ами от пусти бяс, подир работа коноп чуках и у дома, на двора. В тоз коноп се бях врастнал, три норми бичех кат същи хайгър, та ми лепнаха от онуй време прякор Борис Дявола. "Бъхта се, кай, кат грешен дявол", говореха за мен. Як бех, ербап бех, окумуш бех, пък и германците на крака ми идват, по петите ми ходят да ме кандърдисат с грамофоните, електрическите им фенерчета, устни хармонички и с шевните им машини да търгувам. А тогава грамофонът и устната хармоничка беха мода.
Къщата ми пълна с челяд, калфите покорни, ратаите – дресирани, имот имам, с кон да яздиш, не мож го обходи, обаче туй от мен да го знайте: писано ли е да ти се случи нещо, то непременно се случва, че от късмета си ще избягаш, ала от орисията си няма как. Да ви разправям ли как й влязох в дирята на таз сърничка любава, как с дрънкулки и медени лакърдии я подмамвах сума време, как месец лежах в драни агнешки кожи, дорде се оправя от юнашкия кьотек с онез двама зверове, братята й. С аверите се смразих, за света освирепях, ослепях за всичко, дето до онзи миг ме радва. В ума ми само ей туй на – как й раздиплям осемте фусти една по една, как косите й разпилявам връз мене си, устните й как емен-емен с мерак до кръв ще ги заръфам, а инак нежно ги поемам като същинска нафора по Великден. Дигнах аз палат на кьоше, със седем спални и три балкона, широка веранда на юг и лозница, за сянка посадена. В нейна чест го сторих, та по всяко време да мога при нея да си се отбивам, кога ме връхлети мерак да я любя.
И тя ме очакваше в таз къща-палат къпана, нагласена, кожата й – бархет, ненките й – мляко с какао, очите – ревниви като Смъртта. И влизам при нея аз със здравец зад ухо, и в чаршафите тя ми ухае на чамови кории и ягодови поляни. Дедо ми насред Калугерово на дръвник чалмалии го клали, че чапкънин погубил, двамина чапкъни със секирчето през дере гонил. Едно е обаче турците на дръвник да те колят, друго е сам да се кълцаш, хем и джигерят отвътре да те гори. И мойта стана една, мътна и кървава стана тя! Кой не идва акъл да ми дава! Родата ми трие сол, жената хукна по врачки, току открия под възглавницата я сплетени пучи косми, я стрита суха конска фъшкия... По онуй време Хитлер обяви война на света, шумкарите ме налетяха и ми се криха в плевника под сламата да ги храня, джандари за оружие и бомби сайванта ми преораха, кобилата ми се ожреби, руснаците на Сталин пак прецапаха Дунава и площадът на Пазарджик внезапно сабахлем осъмна в червени байряци, аджамии ни зауправляваха държавата и от Царство България на НВ Цар Борис III превърнахме се в Народна република, властта построи сума ти концлагери, наблъска ги с учен народ; мен ми конфискува бахчите, градините, газовия мотор с помпата и каишите, талигата с двата коня Лишо и Дорчо, вола, работилничката с такъмите, дюкяна ми, шестнайсетте велосипеда, двете ми къщи, дет с ей тия две ръце съм ги построил...
Върза ми ръцете новата власт, всичко-всичко ми отне най-човеколюбивата под слънцето управия. Вчерашни хайлази и мижитурки за една нощ думбази станаха, невястата ми се сбръчка, състари се и забегна, щерките се изпоомъжиха, синът ми се запиля в странство и никой го не знай дека е сега, на чий господар длан целува, роднините ме кълнат, цял Пазарджик жив ме оплаква. От Борис Дявола мен зарад калпавата ми орис прекръстиха ме на Бай Грую*, като баш завалия. Имотът ми се изниза като речен пясък из пръстите, всичко мое насрещу ми застана, на нищо вече се не надам, в нищо не вярвам – ни в бога, ни в царя, ни в папата, нито в патриарха. Останаха ми само Пена Папучкина и жребчето, и аз пак, Господьо Боже мой! – и аз пак щастлив, щастлииив... Адски щастлив!
Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, 27 fev. 1997 – edited by 27 maj 2019
___ * Бай Грую в някогашните бедняшки махали на Пловдив кръщаваха човек, комуто не върви в живота и картите, понеже е прост и задръстен, не успява да се ориентира в реалността. Моят мил дядо, комуто е посветен този измислен донякъде разказ, обаче беше от този род българи, вече изчезващ вид в ерата на Бойко Борисов, Лилиту, Ути, Росен Плевнелиев, Митю Пищова, фалшивия пазарджишки лорд Бул, сладкопойния Азис от Костинброд, Денди, Фънки, Дони, Графа, турските сериали, Софи Маринова и Николета Лозанова. Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)