Във три, на улица Васил Априлов в Пловдив, покрай болницата стара очаквах племенницата Емилия и майка й. Експрес на глуха гара.
Защо се бавят, трябва ли да зная, полекичка започвам да се дразня, макар че както винаги – накрая тревогата ми ще да е напразна.
Забавиха се и сега скучая, допушвам фаса, радиото пуснах и някаква певица с глас отчаян изпя за прегорелите си чувства.
От трите конски кестена отсреща как лист не трепва посред маранята на август. Не очаквам друго нещо освен да спя, да спя и тъй нататък.
И тъй нататък, да не се събудя, на метър-два под треволяка гъст, изобщо, неспособен да се чудя на нещо в този свят, под килнат кръст.
Във три, на улица Васил Априлов пресече котка онзи тротоар, след автобуса топче от хартия влетя в колата като Божи дар. Пловдив
– столица на културата, Европа 2019
ГОЛЯМАТА ФАЛШИВА ИЛЮЗИЯ СЪЮЗ НА ДЕМОКРАТИЧНИТЕ СИЛИ
(писмо до
приятел)
– Любо, гони те носталгия по СДС, виждам. Но СДС е бита карта още при учредяването, което няма как да знаеш; бе създадена в отделите на Държавна сигурност с цел да оглави и ограничи енергията от масовото недоволство след вътрешнопартийния преврат в БКП на Десети ноември. Имам преки наблюдения за това от кухнята на пловдивското и софийското СДС, дето чрез подправен протокол със задна дата за лидер бе назначен Желю Желев и около него се мотаеха "велики" журналисти, като Велислава Дърева.
Като главен редактор на някогашния вестник "Демократическо знаме", идваха при мен разни хора, и сред тях мнозина яростни седесари бяха някогашни отрепки, хора от т.нар. информатори на ДС. Уважавам силно пристрастията ти към СДС, но чрез тази врътка БКП си запази влиянието сред българите. БКП никога не е слизала от властта и все по-успешно ни разпиляват като нация и ни разпродават държавата на чужди компании и банки.Бъди здрав!
В чест на дядо ми Борис (1900-1972) – Борис Дявола
– Световната любов? Ка-а-кви са тeз глупости? Айде де! А че вий знаете ли що е любов! Едно време бех най-дивото в махалата. Оназ песен чували ли сте я, "Краде, пие, псува и се бие за жени"? За мен сякаш я беха писали. Ей толчав здравеняк бях, по панаирите с пехливаните се надборвах. А корави мъжкари бехме повечето мъже, не като вас сега. Женчовците се губеха помежду нас. И жените... а-ах, жените!
То беха други жени туй, наште съпруги. Ама това, да ти народи деца, като лист да трепка кога ще се върнеш, ще ли се върнеш, па и на кой хал ще се прибереш, то си бе едно на ръка. Таквиз ни беха те, нявгашните съпруги, имаха ни страха и не че не са мърморили, то има ли женско да не мърмори и не мрънка! – обаче изръмжи ли й мъжкарят, оназ мигом си подвива куйрука. Че знай ли те! Зер, нали ти си й царят-господарят, па и майка й си ти и Светият синод.
Говоря за фаталната жена, оназ, дето само като прошумоли покрай теб, и цял се олюляваш, лигите ти потичат, трифазен ток те бий в кръста, омекват ти коленете, а зъркелите ще ти изскокнат като у настъпана жаба. Такваз една е в състояние тъй да подлуди, тъй да съсипе живота и на най-коравия мъжкар! За таквози ми ти женско войни са се водили, царства се залагат само зарад изкушението да му се любуваш до насита, с мерак да я галиш таз Божествена хубосия...
Имах аз девет гърла вкъщи: четири щерки – все дребни дечурлига, и син гърчав, та крехък, двама калфи, невястата, плюс тъщата. Жена си я числях към инвентара. Купувал съм, не че не съм й купувал, еще кожухче от драни котки, рокли бархетени, папуци атлазени, обаче ний с нея си бехме една плът, един живот, дет няма как да го делиш. Раздели ни обаче една женска. Фукнах се, братлета, и аз по чуждо.
Ама па гиздава беше, мамицата й. Двайсетинагодишна хем, и се не дава. Рипкаме подире й ний, три дузини мъжкари, дет ги не стряска ни нож, ни куршум. В Чиксалън и Пич-маала немаше по-кипра, по-дяволица от таз дивна Пена Папучкина. Богаташко чедо, едничко на мама и татя, братята й – цели бици; а па то – писано яйце, научено да му угаждат, да се глези, да се кипри, и какъв ли друг дерт има освен да изкушава! А па по гръб не ляга пущиното. Изгори сума ми ти сърца. Двамина авери в чужбина забегнаха рани да ближат, но пуста хубост, как се забравя! Дяволицата ай тъй ги усукала по себе си, сякаш не се е родил оня, дет ще й доде дохаки; всекиму ясно, за мен обаче не! И ме хвана амбицията. Най-верният ми авер Кирето Ламбиния пусна кепенците на дюкяна, запиля се ча-а-ак в далечна Австралия, заряза дребни дечица и парализиран баща. И за него се заклех: ай, кучко, ще ти дам аз да се разбереш!
В онез луди години биеше ме парата. Имах аз трийсетина декара плодна земя – бахчи, лозя, ябълкови градини, плюс два дюкяна стока, велосипедна работилница на пъпа на Пазарджик и друга – на пъпа на Перущица. Велосипеди давах под наем: левче за час. Пара ми носеше таз мода да се язди велосипед. Чукачите на коноп – все мои авери, за мен готови и в огъня да влязат, само знак да им дам; пращя от сила, и не за пари... ами от пусти бяс, подир работа коноп чуках и у дома, на двора. В тоз коноп се бях врастнал, три норми бичех кат същи хайгър, та ми лепнаха от онуй време прякор Борис Дявола. "Бъхта се, кай, кат грешен дявол", говореха за мен. Як бех, ербап бех, окумуш бех, пък и германците на крака ми идват, по петите ми ходят да ме кандърдисат с грамофоните, електрическите им фенерчета, устни хармонички и с шевните им машини да търгувам. А тогава грамофонът и устната хармоничка беха мода.
Къщата ми пълна с челяд, калфите покорни, ратаите – дресирани, имот имам, с кон да яздиш, не мож го обходи, обаче туй от мен да го знайте: писано ли е да ти се случи нещо, то непременно се случва, че от късмета си ще избягаш, ала от орисията си няма как. Да ви разправям ли как й влязох в дирята на таз сърничка любава, как с дрънкулки и медени лакърдии я подмамвах сума време, как месец лежах в драни агнешки кожи, дорде се оправя от юнашкия кьотек с онез двама зверове, братята й. С аверите се смразих, за света освирепях, ослепях за всичко, дето до онзи миг ме радва. В ума ми само ей туй на – как й раздиплям осемте фусти една по една, как косите й разпилявам връз мене си, устните й как емен-емен с мерак до кръв ще ги заръфам, а инак нежно ги поемам като същинска нафора по Великден. Дигнах аз палат на кьоше, със седем спални и три балкона, широка веранда на юг и лозница, за сянка посадена. В нейна чест го сторих, та по всяко време да мога при нея да си се отбивам, кога ме връхлети мерак да я любя.
И тя ме очакваше в таз къща-палат къпана, нагласена, кожата й – бархет, ненките й – мляко с какао, очите – ревниви като Смъртта. И влизам при нея аз със здравец зад ухо, и в чаршафите тя ми ухае на чамови кории и ягодови поляни. Дедо ми насред Калугерово на дръвник чалмалии го клали, че чапкънин погубил, двамина чапкъни със секирчето през дере гонил. Едно е обаче турците на дръвник да те колят, друго е сам да се кълцаш, хем и джигерят отвътре да те гори. И мойта стана една, мътна и кървава стана тя! Кой не идва акъл да ми дава! Родата ми трие сол, жената хукна по врачки, току открия под възглавницата я сплетени пучи косми, я стрита суха конска фъшкия... По онуй време Хитлер обяви война на света, шумкарите ме налетяха и ми се криха в плевника под сламата да ги храня, джандари за оружие и бомби сайванта ми преораха, кобилата ми се ожреби, руснаците на Сталин пак прецапаха Дунава и площадът на Пазарджик внезапно сабахлем осъмна в червени байряци, аджамии ни зауправляваха държавата и от Царство България на НВ Цар Борис III превърнахме се в Народна република, властта построи сума ти концлагери, наблъска ги с учен народ; мен ми конфискува бахчите, градините, газовия мотор с помпата и каишите, талигата с двата коня Лишо и Дорчо, вола, работилничката с такъмите, дюкяна ми, шестнайсетте велосипеда, двете ми къщи, дет с ей тия две ръце съм ги построил...
Върза ми ръцете новата власт, всичко-всичко ми отне най-човеколюбивата под слънцето управия. Вчерашни хайлази и мижитурки за една нощ думбази станаха, невястата ми се сбръчка, състари се и забегна, щерките се изпоомъжиха, синът ми се запиля в странство и никой го не знай дека е сега, на чий господар длан целува, роднините ме кълнат, цял Пазарджик жив ме оплаква. От Борис Дявола мен зарад калпавата ми орис прекръстиха ме на Бай Грую*, като баш завалия. Имотът ми се изниза като речен пясък из пръстите, всичко мое насрещу ми застана, на нищо вече се не надам, в нищо не вярвам – ни в бога, ни в царя, ни в папата, нито в патриарха. Останаха ми само Пена Папучкина и жребчето, и аз пак, Господьо Боже мой! – и аз пак щастлив, щастлииив... Адски щастлив!
Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, 27 fev. 1997 – edited by 27 maj 2019
___ * Бай Грую в някогашните бедняшки махали на Пловдив кръщаваха човек, комуто не върви в живота и картите, понеже е прост и задръстен, не успява да се ориентира в реалността. Моят мил дядо, комуто е посветен този измислен донякъде разказ, обаче беше от този род българи, вече изчезващ вид в ерата на Бойко Борисов, Лилиту, Ути, Росен Плевнелиев, Митю Пищова, фалшивия пазарджишки лорд Бул, сладкопойния Азис от Костинброд, Денди, Фънки, Дони, Графа, турските сериали, Софи Маринова и Николета Лозанова. Бел.м., tisss.
* От сб. "Сутрин рано", изд.
1983 г., където текстът е под надслов "Сбогуване с дядо".
** Пет години след смъртта на дядо ми, в
деня, когато е роден през 1900, т.е. три дни преди тридесетия ми рожден ден 7
август – на 4 авг.1977 между селата Тригорци и Гурково край Балчик, докато с
трактор беларус тегля ремарке с 4,5 тона суров силаж, преживях катастрофа,
която можеше да сложи край на живота ми. Съвпадението – че като студент, през
пролетта на 1970 г. състудентка, туркиня от хасковските села, се вмъкна в
редакцията на студентския вестник "Софийски университет", за да ми
предскаже инцидента навръх тридесетия ми рожден ден.
Долу: аз – праправнук на заклания за
назидание на дръвник от турците Ангел Керемидов през май 1876 г. на мегдана в
някогашното село Калугерово, и внук на Борис Ангелов - Дявола
(4.VІІІ.1900-26.VІІІ.1972). Снимката на Борис Дявола горе е от есента на
1943 г., а Ангел и по-големият му брат Георги Керемидов са сред двайсетина
калугераовчани в Хвърковатата чета на Бенковски, чиито имена са върху паметната
плоча в центъра на днешния град Калугерово, двайсетина километра северозападно
от Пазарджик. Бел.м., tisss.
Чувам, ученичка, на която не преподавам, казала:
"Бояджиев ли!... О-о, той е много зъл човек". Ами да, успокоявам се, ако
дълго време живееш сред стадо, няма как у теб да не се събуди или рефлексът на
куче-пазач, или инстинкт на хищник. Кучето-пазач е по-уязвимо от хищника. Хищникът
пази единствено себе си; в неговите представи правилата не важат: може всякак да те нападне,
и особено – в гръб, съобразява се единствено със собствената си природа. А да изброявам ли с колко неща се съобразява кучето-пазач и кого то пази: себе
си или поверените му души?! Учителят обаче е много повече от куче-пазач; той
носи светлината на представата ни за хармония между Човека и Небето.
От същия бележник, записано нейде по улиците и спирките на Пловдив, докато –
като шофьор на частно такси, допълващ мизерната си учителска заплата, очаквам
някой клиент да ме наеме.
08.03.1995.
Нямам нищо против ниския ни жизнен стандарт тук,
стига наоколо да не смърди на гузна съвест.
Някои стоки за масовия
българин са толкова скъпи, че притежаването им е вече сигурна улика за
следователя (ако си е на мястото).
В държавата докато бедните
хранят гладните, най-заможните тарикати разпродават граденото от поколения
българи преди нас. Ай, наивно съм си мислел, че Демокрация е преди всичко
уважение към личността.
С каква цел си турят килимчето
с образа на Левски зад гърба и бюрото? Може би за да им пази завет, да не им
духа.
Кандидатите да управляват
нацията ни се предлагат на всеки избор като добре узрели тикви на сергия.
Естествено, избираме най-голямата тиква.
А дали пък идеалът не е
изключително по-грозен от действителността?
18.03.1995.
Нация все по-недоволна от себе си в никакъв случай
не е нация с ниско самочувствие.
Зад творбите на Вазов и Йовков
прозира лицето на угрижения стопанин, зад творбите на Елин Пелин – лицето на
ратая Андрешко. Обичаме ратая у себе си, защото сме нация от
андрешковци-тарикати, или бъркам?
На политиците ни им липсва
търпение и великодушие към отсрещната страна. Покаянието у бившия член на БКП е
лична работа; какво искате! – да си скубе косите насред площада ли?!
Предпочитам ясните неща.
"Народ", "комунизъм", "демокрация" за мен,
българина, са абсолютно неясни, мътни понятия, омазани в лицемерие.
Ако някой си е противна персона, какво значение в
коя партия членува, на чий гроб рони сълзи и пред коя икона пали свещи!
Няма ли я съвестта, законът се
заобикаля лесно, скок-подскок и готово!
Кълнат се пак в Апостола
Левски, че не е жив да ги прати по дяволите.
Ако желаеш да проумееш
подлеца, погледни към него с любов!
Отвращението от онова, което
наричаха у нас комунизъм, се изплесна в отвращение към онези, които тръгнаха да
ни насъскват едни срещу други.
На отрепката й е леко да си
мени убежденията, отлично знае какво иска – пари, власт, слава. И да я галят по
кратуната.
За отношението ни към
отминалото... И Византия, и Османската империя страшно много са ни отнели като
от нация с дух; предстои обаче спокойно и трезво да обсъдим какво са ни дали,
какви предимства сме получили.
Омръзна ми да се боря с когото
и да било, за когото и да било; искам и аз най-сетне да живея като човек в
нормално общество, не сред фанатици.
Който не е страдал, не знае да
прощава; виж кои най-злостно квакат и си дерат гласовете по стъгдите на днешна
България, па си отговори дали не са именно тези фалшивите страдалци!
Преди години по поръчение
свише ми наредиха да съчиня некролога на местен комунистически функционер,
пловдивчанина Никола Балканджиев (1901-1973), човек от средите на най-бедните и
унижените*. Курдисаха ме в запълнена от шкафове чак до тавана мижава
канцеларийка с огромно като фурнаджийски тезгях бюро пред дебела папка с
досието на починалия. И тогава, докато рових из документите му, ми просветна,
че християнският Господ прощава, обаче Партията ни-каг-да! Бяха го наказвали,
че проявил мекошавост – разбирай, проявявал състрадание пред жалбите на унижени
бедни хора, изпаднали в критично положение.
Антиподи – които едвам си се
изтрайват, но губят смисъл един без друг. Политическата сцена у нас е пълна с
антиподи – знае се даже кой кому от противниковия политически лагер е антипод.
Цирк на тарикатите!
26.03.1995.
Ред в България – начин да разрушат естествената
тъкан на живота.
Априлското въстание от 1876 –
трагичен опит да се ускори естественият ход на Българското национално узряване.
И наместо българина-стопанин получил се вкисналият Бай-Ганьо, който шета из
Европа, ама не личности.
Бай-Ганьовци се явяват там,
дето грубият материален интерес и личната изгода разрушават из основи
достойнството и националната ни чест.
Понякога епохата се оказва
тясна две нищожества да се разминат (Иван Костов и Ахмед Доган са ми пред очи).
Европа, към която се стремим,
е стил, но и отношение към другия. Това още Алеко го е отчел с онази фраза:
"Бе европейци сме, ама не съвсем".
Наближава ли времето
разбогателите се тарикати да пожелаят да бъдат възприемани от бедния българин
като заможни, благи и хубави хора?
Как да се справим с шупналата
пяна от негодници! Храмът е препълнен до камбанарията с лицемерни муцуни. Както
е било тук винаги, които ни ограбиха, най се натискат да защитават националната
ни чест.
12.04.1995.
Понякога се учудвам колко ужасно си приличат противниците
от двете страни на политическата фронтова линия. Да те принизи до своето низко
ниво и манталитет е идея на всяко нищожество, не забравяй това!
Дали гласовитият самохвалко,
навирил показалеца си над множеството, не цели точно това – да паднеш до неговото
ниво?
Когато получаваш, без да си
дал, Сатаната те кредитира.
14.04.1995.
Важно ми е не какво казват на висок глас, а какво
премълчават. С много приказки нищо да не кажеш: Филип Димитров, Симеон
Сакскобурготски – за това се иска талант, тренировки и обигран ум на школуван
демагог.
В името на демокрацията
старателно унищожиха моралните стойности.
Един и същ образ – футболиста
Стоичков, настойчиво ни го представят за символ на националното ни достойнство,
но отлично помня как ронеше сълзи и сополи над трупа на топ-мафиота Васил
Илиев. Като българин по нрав и потекло, как да разбирам това, как да го
преглътна! Не футболиста, човека имам предвид.
19.05.1996.
Защитник на народа не може да бъде политическа
партия или коалиция, а единствено интелигенцията. Как ви се струва, това
възможно ли е у нас?
БСП (префасонираният образ на
бившите т.нар. най-достойни рожби на нацията) ще си иде не когато реши
политическият лъже-елит, а кога узрее съзнанието у обикновения българин. Вярвам
в невежествената лакомия на разбогателите се бивши гробокопачи на капитализма;
тя ще ни помогне да прогледнем като общество и нация.
Демокрацията е преди всичко
култура, ала култура придобива ли се за кратко и с преференции от свои хора във
властта?
Съм срещу соц.строителството
на параклиси, черкви и манастири, като начин за оневиняване на престъпниците в
моята ограбена България.
02.06.1996.
Днес ни уведомиха, че някой си Петър Стоянов**,
пловдивски адвокат по бракоразводни дела, известен с прякора Пешо Петолевката,
спечелил бил предварителните вътрешни избори за кандидат-президент от
опозицията. Щастливият Петър в тесен кръг авери на чаша пиво и съратници в една
от пловдивските хладни механи (според Иво х.Калчев, член на висшия орган в
Демократическата партия на Стефан Савов) споделил, че най-доброто в случая бил
фактът, че предизборната кампания щяла да докара клиенти в позападналата му
адвокатска кантора.
В това село, разбирай – в България, умните не знаят, здравите не могат,
кметът е глух и сляп за местните неуредици, а попът не се разбира с Бог, но
редовно Му кади тамян и пали владишки свещи пред иконата Му.
За всеки пес-помияр светът е триединен – дивеч, кучки, господар.
Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, 20 sep. 2015 – edited by 24 maj 2019
Илюстрация:
- Войникът на пост е дядо ми Борис Ненков Ангелов (1900-1972) – внук на Ангел
от Керемидовия Калугеровски род (имената на Ангел и брат му Георги са върху
паметната плоча на площада в днешното селище Калугерово сред имената на двайсетина четници от Хвърковатата чета
на Георги Бенковски). Дядо ми Борис е син на загиналия през 1912 г. на фронта доброволец в
Балканската война 36-годишния Ненко, който се зарекъл, че отива да отмъщава за поруганата чест на майка си Мария и за заклания на дръвник през 1876 г. баща Ангел Керемидов.
.jpg)
.jpg)
.jpg)