ЗАПИСКИ ПО НАШИТЕ БЪЛГАРСКИ РАБОТИ

ЗАПИСКИ ПО НАШИТЕ БЪЛГАРСКИ РАБОТИ

  
  Чувам, ученичка, на която не преподавам, казала: "Бояджиев ли!... О-о, той е много зъл човек". Ами да, успокоявам се, ако дълго време живееш сред стадо, няма как у теб да не се събуди или рефлексът на куче-пазач, или инстинкт на хищник. Кучето-пазач е по-уязвимо от хищника. Хищникът пази единствено себе си; в неговите представи правилата не важат: може всякак да те нападне, и особено – в гръб, съобразява се единствено със собствената си природа. А да изброявам ли с колко неща се съобразява кучето-пазач и кого то пази: себе си или поверените му души?! Учителят обаче е много повече от куче-пазач; той носи светлината на представата ни за хармония между Човека и Небето.

  06.03.-19.06.2000.

 Текст за песен, който писах по основната мелодия от филма "ПТИЦИТЕ УМИРАТ САМИ". Музика на Манчини, от записите на Ричард Клайдерман "Специално за теб". Уча моите деветокласници да я пеят. https://www.youtube.com/watch?v=BjUXxWT_Fh4&list=RDBjUXxWT_Fh4&start_radio=1&t=92

ЖИВОТЪТ Е ЛЮБОВ

Злото се радва, когато ни плаши,

о, как празнува, когато сме зли,

кучешки души по стъпките наши,

бърза в сърцето ни да се всели.

Виж небосвода, душата е птица,

на воля в небето тя с обич лети;

роден си да стигнеш чак до звездите,

Злото у себе си щом победиш.

Злото не знае какво е милост,

настръхнало, грозно кряска по нас,

по-силен обаче от злата му сила,

тупти на сърцето нежният глас.

  От същия бележник, записано нейде по улиците и спирките на Пловдив, докато – като шофьор на частно такси, допълващ мизерната си учителска заплата, очаквам някой клиент да ме наеме.

   08.03.1995.

  Нямам нищо против ниския ни жизнен стандарт тук, стига наоколо да не смърди на гузна съвест.

  Някои стоки за масовия българин са толкова скъпи, че притежаването им е вече сигурна улика за следователя (ако си е на мястото).

  В държавата докато бедните хранят гладните, най-заможните тарикати разпродават граденото от поколения българи преди нас. Ай, наивно съм си мислел, че Демокрация е преди всичко уважение към личността.

  С каква цел си турят килимчето с образа на Левски зад гърба и бюрото? Може би за да им пази завет, да не им духа.

 Кандидатите да управляват нацията ни се предлагат на всеки избор като добре узрели тикви на сергия. Естествено, избираме най-голямата тиква.

  А дали пък идеалът не е изключително по-грозен от действителността?

   18.03.1995.

  Нация все по-недоволна от себе си в никакъв случай не е нация с ниско самочувствие.

  Зад творбите на Вазов и Йовков прозира лицето на угрижения стопанин, зад творбите на Елин Пелин – лицето на ратая Андрешко. Обичаме ратая у себе си, защото сме нация от андрешковци-тарикати, или бъркам?

  На политиците ни им липсва търпение и великодушие към отсрещната страна. Покаянието у бившия член на БКП е лична работа; какво искате! – да си скубе косите насред площада ли?!

  Предпочитам ясните неща. "Народ", "комунизъм", "демокрация" за мен, българина, са абсолютно неясни, мътни понятия, омазани в лицемерие. 

  Ако някой си е противна персона, какво значение в коя партия членува, на чий гроб рони сълзи и пред коя икона пали свещи!

  Няма ли я съвестта, законът се заобикаля лесно, скок-подскок и готово!

  Кълнат се пак в Апостола Левски, че не е жив да ги прати по дяволите.

  Ако желаеш да проумееш подлеца, погледни към него с любов!

  Отвращението от онова, което наричаха у нас комунизъм, се изплесна в отвращение към онези, които тръгнаха да ни насъскват едни срещу други.

  На отрепката й е леко да си мени убежденията, отлично знае какво иска – пари, власт, слава. И да я галят по кратуната.

  За отношението ни към отминалото... И Византия, и Османската империя страшно много са ни отнели като от нация с дух; предстои обаче спокойно и трезво да обсъдим какво са ни дали, какви предимства сме получили.

  Омръзна ми да се боря с когото и да било, за когото и да било; искам и аз най-сетне да живея като човек в нормално общество, не сред фанатици.

  Който не е страдал, не знае да прощава; виж кои най-злостно квакат и си дерат гласовете по стъгдите на днешна България, па си отговори дали не са именно тези фалшивите страдалци!

  Преди години по поръчение свише ми наредиха да съчиня некролога на местен комунистически функционер, пловдивчанина Никола Балканджиев (1901-1973), човек от средите на най-бедните и унижените*. Курдисаха ме в запълнена от шкафове чак до тавана мижава канцеларийка с огромно като фурнаджийски тезгях бюро пред дебела папка с досието на починалия. И тогава, докато рових из документите му, ми просветна, че християнският Господ прощава, обаче Партията ни-каг-да! Бяха го наказвали, че проявил мекошавост – разбирай, проявявал състрадание пред жалбите на унижени бедни хора, изпаднали в критично положение.

  Антиподи – които едвам си се изтрайват, но губят смисъл един без друг. Политическата сцена у нас е пълна с антиподи – знае се даже кой кому от противниковия политически лагер е антипод. Цирк на тарикатите!

   26.03.1995.

  Ред в България – начин да разрушат естествената тъкан на живота.

  Априлското въстание от 1876 – трагичен опит да се ускори естественият ход на Българското национално узряване. И наместо българина-стопанин получил се вкисналият Бай-Ганьо, който шета из Европа, ама не личности.

  Бай-Ганьовци се явяват там, дето грубият материален интерес и личната изгода разрушават из основи достойнството и националната ни чест.

  Понякога епохата се оказва тясна две нищожества да се разминат (Иван Костов и Ахмед Доган са ми пред очи).

  Европа, към която се стремим, е стил, но и отношение към другия. Това още Алеко го е отчел с онази фраза: "Бе европейци сме, ама не съвсем".

  Наближава ли времето разбогателите се тарикати да пожелаят да бъдат възприемани от бедния българин като заможни, благи и хубави хора?

  Как да се справим с шупналата пяна от негодници! Храмът е препълнен до камбанарията с лицемерни муцуни. Както е било тук винаги, които ни ограбиха, най се натискат да защитават националната ни чест.

   12.04.1995.

  Понякога се учудвам колко ужасно си приличат противниците от двете страни на политическата фронтова линия. Да те принизи до своето низко ниво и манталитет е идея на всяко нищожество, не забравяй това!

  Дали гласовитият самохвалко, навирил показалеца си над множеството, не цели точно това – да паднеш до неговото ниво?

  Когато получаваш, без да си дал, Сатаната те кредитира.

   14.04.1995.

  Важно ми е не какво казват на висок глас, а какво премълчават. С много приказки нищо да не кажеш: Филип Димитров, Симеон Сакскобурготски – за това се иска талант, тренировки и обигран ум на школуван демагог.

  В името на демокрацията старателно унищожиха моралните стойности.

  Един и същ образ – футболиста Стоичков, настойчиво ни го представят за символ на националното ни достойнство, но отлично помня как ронеше сълзи и сополи над трупа на топ-мафиота Васил Илиев. Като българин по нрав и потекло, как да разбирам това, как да го преглътна! Не футболиста, човека имам предвид.

   19.05.1996.

  Защитник на народа не може да бъде политическа партия или коалиция, а единствено интелигенцията. Как ви се струва, това възможно ли е у нас?

  БСП (префасонираният образ на бившите т.нар. най-достойни рожби на нацията) ще си иде не когато реши политическият лъже-елит, а кога узрее съзнанието у обикновения българин. Вярвам в невежествената лакомия на разбогателите се бивши гробокопачи на капитализма; тя ще ни помогне да прогледнем като общество и нация.

  Демокрацията е преди всичко култура, ала култура придобива ли се за кратко и с преференции от свои хора във властта?

  Съм срещу соц.строителството на параклиси, черкви и манастири, като начин за оневиняване на престъпниците в моята ограбена България.

   02.06.1996.

  Днес ни уведомиха, че някой си Петър Стоянов**, пловдивски адвокат по бракоразводни дела, известен с прякора Пешо Петолевката, спечелил бил предварителните вътрешни избори за кандидат-президент от опозицията. Щастливият Петър в тесен кръг авери на чаша пиво и съратници в една от пловдивските хладни механи (според Иво х.Калчев, член на висшия орган в Демократическата партия на Стефан Савов) споделил, че най-доброто в случая бил фактът, че предизборната кампания щяла да докара клиенти в позападналата му адвокатска кантора.

  В това село, разбирай – в България, умните не знаят, здравите не могат, кметът е глух и сляп за местните неуредици, а попът не се разбира с Бог, но редовно Му кади тамян и пали владишки свещи пред иконата Му.

  За всеки пес-помияр светът е триединен – дивеч, кучки, господар.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

 

Plovdiv, 20 sep. 2015 – edited by 24 maj 2019

Илюстрация:

- Войникът на пост е дядо ми Борис Ненков Ангелов (1900-1972) – внук на Ангел от Керемидовия Калугеровски род (имената на Ангел и брат му Георги са върху паметната плоча на площада в днешното селище Калугерово сред имената на двайсетина четници от Хвърковатата чета на Георги Бенковски). Дядо ми Борис е син на загиналия през 1912 г. на фронта доброволец в Балканската война 36-годишния Ненко, който се зарекъл, че отива да отмъщава за поруганата чест на майка си Мария и за заклания на дръвник през 1876 г. баща Ангел Керемидов.

–––

* https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9D%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D0%B0_%D0%91%D0%B0%D0%BB%D0%BA%D0%B0%D0%BD%D0%B4%D0%B6%D0%B8%D0%B5%D0%B2
** http://politika.bg/article?id=47302. Бел.м., tisss.

НЕОПИТНИ ЛЮБОВНИЦИ

НЕОПИТНИ ЛЮБОВНИЦИ

Тъй много е което от мен е отлетяло,
но спомням си момето с игривото му тяло,

усмивката свенлива, въздишките стаени
и с длани как прикрива гърдите си от мене.

Едва я разсъблякох и тя не ми помогна,
а после се разплака и дожаля ми много,

и казах й ядосан да си върви самичка:
Любов нима ще прося, когато ме обичаш?

И легна тя тогава в зелената морава,
и цяла нощ я любих, и беше тя такава –

податлива и мека, и странно мълчалива, 
като една пътека, прокарана във нива.

О, не един и двама след тази тиха драма
по нея ще минават, но мене ще ме няма!


Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 15 sep. 2007 – edited by 23 maj 2019

ГОЛЕМИЯТ ХАЙТОВ И НИЕ, БЪЛГАРИТЕ

In memoriam

ГОЛЕМИЯТ ХАЙТОВ И НИЕ, БЪЛГАРИТЕ

          1.

  Заговорихме завчера с Емил* за отиващите си напоследък от този шарен свят значими за Българската ни нация личности. Наскоро, на 82 години, болен от рак, издъхна Николай Хайтов (1919-2002). В началото на седмицата погребаха актрисата Катя Паскалева (1945-2002).По новините снощи съобщиха: издъхнал поетът Христо Фотев (1934-2002). Вече е три часът следобед, а и досега вали. Небето плаче. 

  С кончината на политик или биг мафиот драматично се разтърсва много тъничка прослойка от общественото пространство; докато физическата смърт на артист, човек на изкуството – да го кажа ясно, бележи началото на низ от равносметки в сферата на масовото съзнание. Живият актьор, писател, музикант, художник, поет в известен смисъл сам пречи да възприемем обективно творчеството му. Налепи от делнична врява, непремерени речи, самолюбивите изригвания на кофтия му нрав, или обратно – пози на скромност, пози, казвам, не така естественото смирение на простосмъртен! – по всякакъв начин пречат на оценката ни. Ето го и жалкия факт: големите личности придобиват сред нас ореол едва след като буците влажна пръст изтрополят върху капака на сандъка с мъртвото материално тяло, едва след като роднини и приятели изплакнат очи от сълзите и след като тържествените траурни речи отшумят.

  Животът продължава, и значи, същинският, ненабеден творец заживява в духа на нацията истински едва подир разпването му на кръста. Така е при нас, българите. А може би навсякъде по света е тъй.

  – Бих сложил, да речем, името на Катя Паскалева до името на Жоро Слона (Георги Божилов, 1935-2001) върху мраморната плоча – казвам. Пием си кафето, тихо ръми дъждец, по булеварда със свистене и шлейф от сребриста струя кал прелитат леки коли, неделя е, тъкмо време за равносметки. – А Хайтов – продължавам, – за него бих отредил бая високо усамотено място. Които идват при неговата тлен, да им се наложи да се позадъхат от изкачването.

  – Как никой не каза, че е велик, когато беше жив! – въздъхва Емил, докато пали цигара.

  – Е, велик! – дразня се. – Това "велик" отблъсква. Другояче го усещам; събрат по дух, по душа, при това българин, как да наречеш велик!

      2.

  Николай Хайтов е от онзи тип значими най-автори на днешна България, които са възможно най-неподходящи за адвокати на собственото си творчество. И какви непримирими сблъсъци, каква настървеност да смачка нищожеството, Боже мой! Тъй избухлив, вулканичен темперамент, и все докрай убеден в своето, в оценките си. А естеството на живота е измамно и гъвкаво, на приливи и отливи; както сочат мъдреците, сътворили Библията, има си време за събиране на камъни, има и време за разхвърляне на камъни...

  Не виждам по-чувствителна, по-изпълнена с тревога и напрежение личност сред писателите ни, доживели третото хилядолетие тук, в разграбената наша България. Чарът му е в неговата невъздържаност и предизвикателствата идат откъм онази страна на унижените и оскърбените обикновени българи, из чиято среда Хайтов се втурна като вихър в идиличния следдеветосептемврийски, подреден йерархично пейзаж на родната култура. Можеш и да не се съгласиш с него, ала няма как да го отминеш, да го пренебрегнеш, да го заобиколиш. Затънали до ушите в това пошло тържество на духовни травестити и курви, на сламени палячовци, насилващи се да говорят на света уж от името на българина, пигмеи с уиски и пура в ръка, разни ми ти там Тошо-Тошевци, Иван-Славковци, Вежди-Рашидовци, Емил Кошлуковци и пр., говорещи с изкусно задебелен глас, напращели от ехидничене, пошлост и сарказъм с циничен подтекст, персони с велики претенции и титли, но без най-елементарно домашно възпитание, затънали в преднамерено създавания по поръчение отвън вече три десетилетия хаос от прекатурени нравствени стойности, сега разбирам, страшно ни е нужен Николай Хайтов като духовно излъчване.

      3.

  В деня подир поклонението сврели сме се десетина колеги в хранилището на училищната библиотека. Ваканция. Отварят дума за онова, което излъчили по националната телевизия предната вечер, и между другото госпожа на средна възраст се учудва, че не забелязала официалните ръководители на държавата, ала виж, господин... назова името на един от големите босове, някогашно борче, което днес може да купи, да кажем, презокеански лайнер за рождения ден на любиматаДарина. Та и този господин Биг Мафиот се вмъкнал в редичката опечалени, положил скромно букетче в ковчега, мълчаливо и със сведенаглава постоял минута, и пак тъй мълчаливо излязъл от полезрението на тв-камерите.

  – Каква работа има тарикатът, да се мотае из онова осветено пространство в такъв момент! – извиках. Сам себе си изненадах. И веднага съжалих. Леле, такава реакция от моя страна! Що, бе, викам си, даскале!

  – Що бе? – изрече на глас колегата Димитър Радев. – Представи си, че човекът наистина цени Хайтов. Що Илия Павлов да не отиде на поклонението? Що като е бандит! Това си е негово човешко право. Кой си ти, че да му забраниш!

  Нямаше къде да отстъпвам, съжалявах вече, преди още Митко Радев да ме засече. Тъй де, ама наистина кой съм! Нима е забранено на мафиота да изпитва почит към писателя Хайтов, човещина, лично пристрастие? Чувал съм, и между бандитите имало мъжки момчета, пък и най-гледаните филмови трилъри нали все утвърждават образа на симпатичното лошо момче! Та значи ей по този повод ми се наложи да разправя сцена от класически трилър с Робърт де Ниро (1943).

  Двама братя се срещат в миниатюрната гостна у майка си. Дошли тук поотделно, случайно се засичат. Наконтеният, лигав като плужек тарикат, хитрец на дребно и провален тип, вече си сърба кафенцето, когато се появява Биг босът (Робърт де Ниро). Босът е могъща фигура, дон, един от страшните кръстници в престъпния свят. Майката туря и нему кафенцето, и сетне се прибира пак да трака там нещо си, да готви в омърлявената кухничка. Като фон, от съседното помещение долита говор и сладникав шлагер от местна радиостанция. Непретенциозна, делнична ситуация. Какво ли в такава ситуация може да се случи?

  И тъй. Кръстникът внимателно поема чашката с кафенцето и почва да разбърква захарта; много бавно крачи няколко стъпки наляво, няколко надясно по дължината на масата, където се е настанил кокошкарят, зализаният му брат. Около две минути трае цялата сцена. Онова конте явно се е появило пак да изкрънка нещо от брат си, още не се е обадило, обаче се подразбира – следи с кучешки предан, влажен поглед крачещия из стаята настръхнал свой брат. Тракането на лъжицата в порцелановата чашка, бъбрежът от радиото, мълчанието... Тръпки ме побиват, колчем си спомня точно този епизод. Много сдържано големият Де Ниро произнася, вероятно ужасно неточно предаден от мен, онзи страховит монолог. Повтарям, всичко е изречено с равен тон, почти кротко:

  – Братко! Ти си ми брат, и аз не мога да променя това положение. Нищо, което си пожелал досега, не съм ти отказал. Защото си ми брат. Защото сме синове от една майка. Имал си, и пак ще имаш и занапред всичко, което пожелаеш. Пари? – Пари. Мацки? – Мацки. Екзотични пътешествия? – Всичко, всичко, което си пожелаеш –лимузини, яхти, замъци, елитни адвокати, висока длъжност в директорския борд, банки, заводи. Всичко, разбираш ли! Едно обаче оттук-нататък нека да ти е ясно: не искам да те виждам, когато идвам при майка ни. Ще й се обаждам да я предупредя да ти каже кога ще идвам, за да те няма. Не искам да усещам миризмата на твоето тяло, дъха ти, лафовете ти, парфюма ти, шегите, оплакванията ти. Нищо твое, ясно ли е! Каквото ти е нужно, обаждай се на моите хора, и ще го имаш. Но за пръв и за последен път предупреждавам: видя ли те още веднъж да се мотаеш около майка ни, когато идвам да говоря с нея, ще те убия!

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 7 uli 2002 – edited by 22 maj 2019

Илюстрации:
- Николай Хайтов и Катя Паскалева (горе);
- Робърт де Ниро в епизод от "Кръстникът". 

____

* Емил Калъчев (1932-2013).

** Нищожеството Велислава Дърева (1953), която съм учил на журналистика някога, докато стажуваше в моя отдел на младежкия пловдивски вестник "Комсомолска искра": Уличих Хайтов в кражба, уволниха мен, главния редактор и зам.-главния, http://e-vestnik.bg/6224/%D0%B2%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D1%81%D0%BB%D0%B0%D0%B2%D0%B0-%D0%B4%D1%8A%D1%80%D0%B5%D0%B2%D0%B0-%D1%83%D0%BB%D0%B8%D1%87%D0%B8%D1%85-%D1%85%D0%B0%D0%B9%D1%82%D0%BE%D0%B2-%D0%B2-%D0%BA%D1%80%D0%B0%D0%B6%D0/

БЕЛЕЖКА: Текстът е отпечатан първо в бр.6-8 от 2002 г. на някогашния пловдивски вестник "Арт-клуб". На 30 юни 2019 ще се навършат 17 години от смъртта на писателя Николай Хайтов, според мен, най-значимия писател на днешна България. Бел.м., tisss.